"Япония в моя живот" - читать интересную книгу автора (Сейков Атанас)

ВЕРСИЯ ЗА ПРОИЗХОДА НА ЯПОНЦИТЕ И МОЕ ХРУМВАНЕ ЗА УКРЕПВАНЕ НА ДЪРЖАВАТА ИМ

Навремето науките не са могли да допринесат много. Слабо са били развити археологията, етнографията, езикознанието, научно-техническите средства от всякакво естество. Не е имало специалисти в Европа, които истински да надникнат „чак там“ — в Япония. Показвала е признаци на живот приложната (практическата) лингвистика, но съпоставителното езикознание не е било на висота, за да открие общи елементи, да докосне „бродещи сюжети“. Хаос в старата научна литература. Едно с едно не се връзва. У нас има книга, излязла през тридесетте години. В нея така, както и другаде по света, в смесицата от логични цитати на учени клокочи и странна „научна“ логика. Говори се, че японците произлезли от хонорите (!!). От хонорите, за да не е от хуните, тъй като „хуни“ не звучало добре. Хората, по логика, свързват хуните с хуни. Тази версия претендира да е научна. Ще я спомена, за да има и „научна“ версия сред легендите. Японският историк Кацуро Хара е отбелязал следното: „Историята не е създадена единствено за историците и напразно е да се оплаква загубата на книжа. Народът трябва да бъде по-признателен на велик човек, който му е открил добър път, отколкото някому, който би му запазил няколко спомена от миналото.“ Умно. Мъдро мислене. Страхът от смъртта ни кара да се величаем и да не живеем свободно и скромно в естеството си.

Мисълта ми отскачаше като щура — ту при тях, японците, ту при нас, българите. Южна хипотеза, северна хипотеза… Преди основаването на Япония островите са били населени от няколко аборигенни племена. До наши дни са останали представителите от племето Айну. А хонорите, които уж нападнали през Корея и Цушима, били точни и изрядни хора. И логиката на учените заиграва. Достатъчно е да се знае откъде е духал вятърът. Оттам са дошли значи, разсъждават те. „Тези учени вярват твърде сляпо на това, което наричат цивилизация. Тогава степента на цивилизацията не е била решаваща при издигането или падането на държавите. В онези далечни времена силата, свирепостта, храбростта са стрували много повече, отколкото самите оръжия.“ „Но ако победата наистина се свързва най-много с храбростта, то трайността и устойчивостта на държавата не са зависели само и изключително от нея. Трайността и устойчивостта на държавата зависели безспорно от държавническия дух (?!). А такъв дух имали хонорите.“ (И оттук…) „Японската държава е могла да бъде създадена от хонорите. От хонорски произход значи са онова дълбоко съзнание и чувство за отговорност, които у японците добили своето завършено развитие в обреда сеппуку, известен под името харакири.“

Виждате ли как се е мотивирал „ученият“ историк! Мотивирал се е с краката. Оттам е духал вятърът — откъм страната на хонорите. „Учени“?! Днес никой не говори за хонори. Историкът беше пропуснал същественото: при племена не може да се говори за „държавнически“ дух. Нямало е държава, за да има такъв дух. Държавническият дух е въпрос на възпитание, не на произход.

Нехаех. Моят ъгъл на виждане ми даваше не по-малка възможност да се добера до истината. Казвах си: „Пък може и така да е! Възможно е японците да са произлезли от хонорите. Логично е детето да прилича на съседа.“

Бях готов да приема всички хипотези, легенди и догадки за създаването на японската държава поради липса на желание да ги оспорвам. На Земята потоп ли чакаха?! Престанахме да говорим за бъдещето. Заглъхна желанието ни да мечтаем и да фантазираме. Чудех се как Жул Верн още се продава! Вместо това — заровихме се дълбоко в историята. На няколко пъти у нас трябваше да свидетелствам за личности, които на всяка цена желаеха да влязат в нея със закъснение и по попечителство. А бях свидетел и на опити насила да се изхвърлят мъже и жени, които вече се бяха настанили там.

Добре! — мислех си. — Япония, че е създадена, създадена е. Вижда се и с просто око. И добре е направена тази държава. По-лесно е обаче да създадеш, отколкото да задържиш. Кое е укрепило екзотичната страна, за да оцелее? Отношението към търговците, разбира се! Японецът ги е гледал под вежди. В страната е имало ясно разграничени съсловия: самураи, селяни, занаятчии и търговци. Самураите и семействата им са били около два милиона (с прислугата около три милиона).

По-ниско от търговците били гробарите, кожарите, месарите, артистите и просяците! Женитбите между съсловията не са били разрешени. Когато тази държава е стояла на фатален кръстопът в своето развитие и се е питала да бъде или да не бъде, тя е отбелязвала отношението си към посредниците. И се е спасявала.

Търговците не трябва да умират от естествена смърт! Много са им съблазните! Лошо е да си беден. Да бъдеш богат — това не е всичко. Обществото на бъдещето, ако иска да е добро или поне да се доближи до доброто, би трябвало да остави търговците да си живеят като хора и да ги замени с роботи.

У нас съществуваше забележителен начин на връщане на ресто. Продавачът не бърза. Даваш десет лева за стока, която струва един лев и петдесет стотинки. И той започва да връща… на паузи. На проклети нарочни паузи! Казва: „Струва лев и петдесет!“ И ти прибира десетте лева. Пауза. Ти стоиш пред него и чакаш… Тогава той прибавя десет стотинки и казва: „Лев и шестдесет!“ После — „лев и седемдесет, и осемдесет, и деветдесет. Два лева!“ И отново пауза, сякаш това е краят. В такъв момент често съм си отивал. Понякога съм оставал в суетнята си. Тогава съм чувал гласа на продавача: „Три лева, четири лева, пет лева!“ И отново край. Вече за кой ли път?! Продавачът прави своите дежурни паузи, върви към истината. Ти стърчиш. И чакаш! Тогава той — търговецът на дребно — ти хвърля пет лева и се провиква: „И пет — десет!“

Ти продължаваш да стоиш. Има и такива моменти. Вяра нямаш. Продавачът се пули и раздразнен крещи: „Какво още чакаш, бе? Всичко ти дадох!“

По този начин търговците у нас бяха измъкнали от мен цяло състояние.

Срещал съм и добри търговци на дребно, които работят честно като роботи. И с това доказват правилността на идеята за цялостна роботизация на търговията. Макар че и с машините, щом имитират търговци, трябва да се внимава.

В Страната на изгряващото слънце фантастични предполагаеми същества ми внушаваха идеи с фантастичен характер. Външният им образ: приличаха на човеци, преметнали лък върху рамото си, затъкнат със свирещи стрели — хикиме. Прикачваха на стрелата нещо, което свисти. И с риск да ме оспори науката, казах си: „Япония е имала точен поглед върху търговците, месарите, гробарите… като не ги е смятала за стока. Но дали и заради това не е укрепнала тази държава?“

Търговска улица в Отару. Сутрин. Магазините отварят в 9,00 часа. Дотогава изглежда пусто, тук-там има живот, колкото да не останеш с впечатление, че всичко е замряло. Точно в 9,00 часа по часовник, когато стрелката за секундите удря най-горе — кепенците, рулетките, навесите на магазините, всичко се разтваря като огромен чадър. Сякаш избухва празник. Улицата грее. Как да го обясня? Ами… ако в девет часа без три секунди извърнете поглед от запустялата търговска улица на Отару и погледнете към морето, след три секунди чувате гръм — като се обърнете и отново погледнете назад, уверявам ви, няма да можете да я познаете. Онова вече е друга улица.

Точността при отварянето на всички магазини едновременно е въпрос на престиж. Така в Отару видях улица, която за секунда променяше вида си.