"Япония в моя живот" - читать интересную книгу автора (Сейков Атанас)

МЕЙДЖИ ДЖИНГУ

Властите на една държава са три: законодателна, изпълнителна и съдебна. Едната власт не трябва да се бърка в работата на другите власти или да ги контролира.

Срещу Нова година в Токио посетих няколко познати приятели, няколко непознати заведения. Прибрах се, но приближаването на празника ме правеше неспокоен. Почувствах възбуждащо желание да се движа, може би защото много народ беше излязъл да направи последните покупки, да уважи някого или нещо с традиционно новогодишно посещение. И отново попаднах на улицата.

Бях чувал вече за храма Мейджи джингу. Какви красиви имена имат тези японци! Мейджи джингу! Акихабара (Равнината на есенните листа) — най-големият в Япония квартал, пазар на електроника и битова техника. Кичи джьоджи — една красива част на града — защото квартали в нашия смисъл на думата в японската столица не съществуват. При нас често ходим да пазаруваме в центъра. В Токио навсякъде е център! Всъщност кварталното деление там е силно, но всеки квартал е отделен организъм с миницентър и всичко необходимо в него.

Вървях към храма.

Срещу Нова година Токио беше украсен с чудно красиви, направени от изкуствена материя сакура — клончета от цъфнала вишня. Редовната украса правеше улиците да изглеждат празнични. А в празнични дни украсата е двойна и тройна. Пътят към храма представляваше незабравимо зрелище. Търговията беше изскочила на улицата с устроени павилиони, щандове… Продаваха се цветове, форми и всичко, което може да се консумира: меса, печени на скара, нещо като кренвирши… Тестените произведения имаха форма на цветя, на птици, на риби, на сърца, на какви ли не причудливи чудатости, които трудно се покриват с нашите представи за печени тестени изделия. Имаше вкусотии от „живо“ (прясно) тесто. То трябваше да се яде веднага, както сурова риба: беше захаросано и оцветено. Приличаше на приготвена за кюфтета сурова кайма, от която като дете скришом съм късал. Криел съм се да не ме видят, бягал съм да не ме хванат. Стоките на пазара бяха добре изпипани! По лицата на търговците на дребно не зърнах сянка от високомерие. Нямаше да забележа това, ако в България сред сериозни бизнесмени не срещнах и нагли парвенюта, екземпляри, сякаш изтървани от зоологическа градина.

Движех се в поток от хора. По красивите улици мислите ми бяха красиви.

Разсъждавах и за държавата… със законодателство, в което дори обещанието е закон. Вървях сериозен и вглъбен. Исках да се промъкна сред грешници като мен и по този начин поне пред Нова година да се доближа до някакъв мисловен храм. Познавах добри книги. Малко съдържателни разговори бях чувал, където да не се говореше по проблемите на обществото. Често именно държавата и нейните институции беше сцената, на която се показваха чертите на индивида, оплетен от вечните теми любов, омраза, скръб, радост… Срещал съм се с японци патриоти, които по време на демокрация едновременно защитаваха нацията си и критикуваха някои порядки в страната. Една държава не е пълноценна, когато е снизходителна към своите недостатъци.

И дисциплината се нуждае от контрол. Разчита се на него. У нас съществуват такива хора, защото има и такива характери, и такава школа. Често няма накъде: представят си контрола като вилица на врата на човека. (Не могат да дишат без контрол.) Самата дисциплина би могла да се превърне в производство. Подобна строга организация върви към самоконтрол. В Япония той е свързан с личната материална и духовна заинтересованост. Ако има само контрол в чист вид, това означава, че до всеки, който произвежда, трябва да стои друг, който да го контролира…Приятели японци ме въвеждаха в странни за мен правила, права и задължения. Когато на японеца му трябват повече пари, той не ги търси настървено, а работи във фирмата час-два повече на ден, за да си изплати заема. Не виждах обаче как може да запълни последните два часа от работния си ден с по-бавна или по-лоша трудова дейност от първите два часа. Ако пипа бавно… все ще се намери нещо от машината на организацията в производството да го цапне по носа. В едно предприятие работници режеха кожи. И ги трупаха на куп. Опаковаха ги след това. Устройство, което приличаше на човешка ръка, подаваше обработената кожа. Работникът я поемаше, подреждаше и се обръщаше за друга. Парчето кожа можеше да го удари, ако не се извърнеше на секундата.

Технически контролни механизми. Дисциплината беше съзнателна. Тя най-малко от контрол се нуждаеше. Всичко в онази страна говореше за съзнателна дисциплина. Контролът съществуваше, но не се прекаляваше с дозировката и той сякаш не се забелязваше.

Ресторантите! Влизаш и ядеш?! Може би ще попитате: „Как така влизаш и ядеш?“ Наистина това е толкова естествено! Онова, което владееше въображението ми, беше въпросът: „Ще стане ли?“

Една държава какво ли не прави, за да стане нещо: издава закони (от името на законодателната власт), възлага изпълнението на тези закони (на изпълнителната власт), съди онези, които ги нарушават (чрез съдебната власт). Механизмът на държавното устройство работи. И животът върви. У нас човек всеки ден се пита: „Ще стане ли?“ Вървиш с жалба в ръка и се чудиш… Сключваш договор и се притесняваш дали ще го изпълнят силните, които са положили подписа си под него. Честна дума получиш и вместо да си кривнеш шапката, ти се страхуваш… Абе, в ресторант влезеш да се нахраниш. Сядаш и се питаш изобщо ще ти донесат ли храна. Започваш да човъркаш мисълта си с въпроси. Прищракне такъв мисловен индивид, па току виж, отчаян от себеподобния, тръгне да търси по-добри отношения… но вече между човека и машината като спасителна идея. Дива е онази държавна уредба, която всеки ден променя нормите на поведение. И всичко така е устроено, че нищо не става. Дискретният и деликатният бяха жалоните на бъдещето. Ние сме очаровани, когато срещнем индивид, носител на такива черти.

Държавата — стълбове на сграда. Те са стабилни, дори всичко друго да се пропуква. Единият стълб не трябва да отнема тежест от другите. А гражданите — коректни към държавните институции.

По пътя за храма, сред различни и достойни теории за ролята на държавния глава, се промъкваше и моя изстрадана мисъл: „На президент се дава, от президент не се иска.“

Навремето бях много изпаднал. Стигнах до дъното и за да съществувам, приемах всякаква работа. Подготвен вече за друго, станах и портиер в хотел срещу пловдивския Международен мострен панаир. Държавният глава на България ми стискаше ръката пред асансьора. Каза ми: „Отсега нататък все при вас ще се «возя»!“ Той влагаше весел подтекст в думите. Гледаше ме изпитателно и чакаше. За него се говореше, че е човек, който се досеща. И аз, ха да му разкажа драмата си. Политикът можеше чрез намеса да реши съдбата на всеки. Ако си бях отворил устата, можехте да ми видите цървулите — къде щях да отида… Конюнктурните промени едва ли биха ме засегнали! А аз мълчах пред онзи човек, който на практика имаше неограничени възможности. И стисках зъби. Такъв фатален миг идва един път в живота, както се пее в стара градска песен: „Щастието идва сал веднъж и ти казва здраво дръж.“ Вълнувах се, борех се със съблазнителното изкушение и си повтарях наум: „От президент не се иска!“ Ако всеки тръгне да скубе от символа и олицетворението на държавата, какво ще остане от нея? Зъбите ми излязоха здрави да не се строшат от стискане пред асансьора, който можеше да ме издигне високо в живота. Мълчах. И ми е леко някак си. Разговорях с главата на държавата, от когото не поисках нищо.

Не можех да не си изясня тези по японски „дребни“ подробности.

Като наблюдавах отблизо японците, създадох във въображението си министерства. Натъкмих и министерство на външната търговия със съответните специалисти… не защото в Япония то не беше добро, но у нас се чувстваше нужда от доработка в него.

Япония — островна реалност. Дейността на търговците във външната търговия у нас бягаше от полето на всеобхватен обществен контрол, откъдето, струва ми се, идваха и провалите в работата им. Търсех герой, който можеше и да не бъде чак толкова положителен. Тъй като откъде да го намеря такъв в България и точно в тази област?!…

Намерението да създам в представата си въображаема държава ме караше да мисля за всички клонове на обществения живот. Старателно наблюдавах Япония, откъдето черпех въодушевление. Външната търговия на България внушаваше любопитни мисли. Тресеше ме! Както на кораба, когато си мислех, че може да съм бил делфин по онези места… Вглеждах се в кадрите, които работеха в това министерство и го представляваха в чужбина. Три вида специалисти се занимаваха с външните търговски връзки. Били сме заедно зад граница и сме се наблюдавали. Търговците навярно са искали да разберат какво би могъл да представлява един съвременен български пътешественик, а аз — тях съм гледал. Виждах ги как се превръщат в експонати, ценни и от историческа гледна точка. „Историческа“ — казвам. Процесът на целия този разказ в Млечния бар продължи около четвърт век, обхвана края на една и началото на друга обществено-политическа система, в един може би също така въображаем епос на психологията и социалната етика. Мислех си: „Поне да опитам…“

Първа група: предимно „наши“ хора. Честни в намеренията си.

Търговските задгранични дейци от тази група бяха самоотвержени. Те имаха негативни страни, които произлизаха от черти на тренировката. Обстановката — нова за тях. Системите — почти различни. Неориентирани. В известен смисъл тренировката им пречеше. „Нашият“ човек изглеждаше добър, но демоде. Изпитвах състрадание към него. Подготовката за ориентация му пречеше да бъде ориентиран. Той манипулираше с отношенията си към хората вън така, както с отношенията си към своите в страната. Не можеше да улови душевността на задграничния партньор, за да има реално поведение към него, да води разговор. Далечни му бяха хората на бизнеса и тяхното мислене.

Това е повече опит за психологичен портрет, за който няма време, тъй като… ей къде е храмът Мей-джи джингу! Ще кажа направо: имах чувството, че този човек, ако стане в чужбина да говори на банкет с чаша в ръка пред милионери и милиардери, би могъл да каже: „Другар и!…“ Обръщението „Дами и господа!“ трудно влизаше в неговия речник.

Втора група: „наши“ хора, само че прекалено „наши“. В чужбина те биваха назначавани не според техните делови, професионални и прочие качества, а защото имаха „гръб“. Някой им даваше „рамо“. Тъй като членовете от групата безспорно имаха и свой гръб, и свое рамо, за да функционира организмът им, с придобивките те приличаха на същества от картина на художник модернист: с два гърба и две рамена на плешката. Следователно почти нереални. Почти, защото все пак те съществуваха. И действаха! Действията им не бяха кой знае колко активни или умни. За сметка на допълнителен гръб и рамо не владееха език. Чувал съм в чужбина търговски представител да казва на населението: „Наздраве!!!“ Но освен това друго не можеше да промълви на местния език. Не го разбираше. Глухоням. Седеше си в чужбина и кротуваше. Затова пък, когато говореше по телефона със София, беше активен. Казваше приведен над слушалката: „Другарю Иванов!…“ И си въртеше задника. Но тъй като и тази група „специалисти“ са повече опит за психологически портрет, за който пред самия храм нямам повече време, ще кажа накратко: представям си какви чудесни бояджии в секретни военни обекти могат да станат тези глухонеми!

Третата група: обиграни хора. Бих казал — „обигран човек“, тъй като чак толкова много от тази група нямаме. Той не притежава недостатъците на търговците от първите две групи. Добре владее съответния чужд език, познава психиката на партньорите си. Информиран е в подробности за техните нрави и обичаи. Шегата при него е изключена. Позволява си я само щом почувства, че и тя би могла да свърши работа. Толкова е квалифициран! Бързо реагира. С партньорите си се разбира и без да говорят. Те се разтреперват, като го видят да се задава. Този човек е схванал елементарни подробности в своята дейност. Усвоил ги е добре. И знае, че има правила в тази игра. Специалистът в областта на външната търговия не е голям мислител. Проблемите, над които работи, не са чак толкова дълбоки. Специалистът по принцип не е мислител от класа. Не открива света. (Големите открития са плод на нестандартно мислене.) Светът отдавна е измислен, преработен, допълнен… Специалистът не е съдия — не е в състояние да отсъди бъдещето на едно копче. Той може да бъде относително обикновен човек, който обаче има достатъчно ум и информация да разбере състояние. И ако трябва — да реагира адекватно. Че вие какво си мислите?! У нас като рекат „специалист“… Ролята на търговеца в третата група обаче е голяма. И ако той е покварен, народът може да тръгне по улиците със скъсани гащи.

Този екземпляр е ценен за обществото — би трябвало да се охранява! Така както се пазят редки животни и птици. Нещо повече! Наложително е да има край себе си охрана, която да го пази не толкова от терористи, колкото от него самия. Специалните хора допускат специални грешки. Те са предимно държавни служители и не трябва да бъдат разглезвани от държавните работи. Такъв, който много знае, знае и цената си. Лошо е, когато започне да я иска в едно обкръжение, за което би трябвало и да се жертва.

О! е спомена няколко показателя — за охраната. Първо: този човек се държи с по-висшите от него като равен с равни. Запомнете това, защото и по това ще го познаете, когато започне да се скапва. Най-малкото, не го изпращайте на работа в Япония, ще направи лошо впечатление на дисциплинираните японци, които знаят много за държавата. И — за висшите си ръководители. Второ: с низшите е груб. Той ги ругае, тъпче ги, ходи по тях. Подчиненият започва да гълта лекарства срещу притеснение от изкуствено създадени тревоги. „Началството“ казва за по-низшия в йерархията: „Докато аз съм тук, на това място, той ще трябва да знае, че аз му давам хляб!“ Или: „Ако иска да яде хляб — при мен!…“ Собственици на фирми в Япония такива думи не изричат и се питах откъде се появи това явление у нас, след като, за да се премахне, беше извършена „революция“?! По едно време чух да съветват: „Че съобщете му го!“ Не бях против това, но дали той искаше да го чуе?! Трето: започва да забогатява до степен, че може и пенсия да не му трябва на стари години. Богатее и от чужди, и от свои. Своите вече го държат като необходим, както е необходимо горчивото лекарство. Лошо става, ако такъв умре. Службата ще обеднее. Национален нерв ще се затрие.

Обществото се строи с несъвършени хора. „Положителният герой“ в търговията се оказа „приказка от хиляда и една нощ“, макар в това несъвършенство тук и там да има по нещо жизнеутвърждаващо. Малкото, които се изкачват на „билото“, също ще бъдат несъвършени. В този смисъл бях готов да приема за положителен пример външния търговски представител от условната трета група. По пътя с болка си повтарях за него: „Ех, да не беше толкова разглезено това леке!…“

Трите групи вече се разпадат. Каква младеж се е навъдила!

Всъщност какво исках? Нищо особено, освен да отбележа три типа в международните търговски отношения у нас, които при съответните условия биха могли да се окажат вечни. Желаех да им дам право въпреки неизбежна метаморфоза при промените да заявят на света: „Ние пак сме тук!“ Светът се променяше бавно.

За Япония външната търговия е въпрос на живот и смърт. Страната на изгряващото слънце е на трето място в света по внос и износ след САЩ и Германия. С ограничени природни ресурси и многобройно население тя е принудена да внася голямо количество суровини от други страни. Произвежда готови и полуготови произведения от вносните суровини и ги продава в чужбина. Износът й за една произволно взета година възлиза на 314,5 милиарда щатски долара, а вносът — 236,7 милиарда.

В края на века Япония внесе цялото си количество памук, вълна, каучук, което означава сто на сто. Внасяла е 99,8 процента от необходимия петрол, 99,4 процента от необходимата желязна руда, 90,6 процента от необходимата пшеница.

Изнесла е стоки, които е произвела от желязната руда — машини, химикали. Заля света с леки коли, кораби, фото- и кинокамери, мотори, магнетофони, електронни калкулатори… Най-големият търговски партньор на Япония са Съединените американски щати. Американците приемат само около една четвърт от експорта на Япония. Другото се продава в Азия, в Европа… Най-големият внос на Япония идва от Средния изток и Азия. В Токио ми подариха две земни кълба. Тоест чертеж на два кръга, издаден от Министерството на финансите. Единият от тях обяснява подробно на часовникова диаграма вноса на Япония, а другият — износа. Ето каква е картината:

От САЩ Япония внася 20,8 на сто, а изнася за САЩ 27,7 на сто. Това означава, че Япония изнася за САЩ 7,7 на сто повече, отколкото внася оттам. Внася от Азия 22,4 на сто… изнася 22,7. Повече 0,3 на сто, но все пак повече. От Латинска Америка внася 4,7 на сто, изнася 6,9 на сто. Африка: внася оттам 2,9 на сто, а изнася 5,2. Навсякъде все този стил — износът на Япония е повече от вноса! От Западна Европа внася 8,1 на сто, а изнася 15,7.

Данните потвърдиха откритието ни. През тази произволно взета година Япония е изразходвала 31,3 трилиона йени (217 милиарда щатски долара) за внос от други страни. А е спечелила 40,4 трилиона йени (280 милиарда щатски долара) с експорта на свои стоки и обслужвания.

Япония в областта на външната търговия: внася! И това същото го изнася в повече.

В темата за вътрешната търговия на Япония не бях така добре зареден с цифрови данни, но имах чуден спомен от магазин в Нагоя, където бях участник и свидетел. Сънародничка влезе в магазин и се захласна по една „Елка“, както наричахме у нас електронните калкулатори. Жената започна да се пазари. Тя стискаше сметачната машинка в ръцете си. Трябваше да помагам в превода. В онзи магазин преживях един от най-дългите си и трудни разговори като преводач в областта на електрониката, техниката и бизнеса, където участвах от години. Продавачът отстъпи от цената. Той дословно каза:

— Вие трябва да сте щастлива, госпожо! Толкова хубава стока на такава ниска цена!

Двамата с жената си тръгнахме. Вървим по тротоара. Тя върти покупката в ръцете си, разглежда я. Включва, изключва…

И се провиква изплашена:

— Виж! То не свири?! Развалено е.

Уплахата й беше толкова неочаквана! Мислела си, че купува транзистор.

Трябваха ми още време и още думи, за да върна калкулаторчето на любезния продавач, който преживя всички степени на напрежение с кротост и благородство. Но пък каква сметачна машина беше? Толкова добре направена, толкова красива — сякаш ще засвири.

Приех смирен вид. В храма Мейджи джингу се беше струпал народ. Хора прииждаха и от други части на Япония. От Йойоги хайтс имаше или нямаше 400 — 500 метра. Но на мен ми трябваше час и половина време да стигна дотам. В храма се отделих и застанах встрани, за да наблюдавам ритуал: японците хвърляха монети в платнище.

Платнището беше огромно, с размерите на около половин футболно игрище — опънато над Земята. Краищата му бяха подпрени и вдигнати на яки колове, високи колкото човешки ръст. Покрай платнището бяха наредени полицаи с каски и шлемове на лицата си. Кой докъдето можеше да стигне в навалицата, там заставаше. И хвърляше пари, като изричаше слова. Налагаше се някои да замятат монетите много отдалеч — имаше опасност да ударят по главите полицаите. Затова те бяха с шлемове. А народът прииждаше. Надвечер върху огромното платнище вече лежаха няколко тона монети.

Японките срещу Нова година бяха облечени по традиция. Официалната парадна дреха за жената е кимоно. Кимоно означава дреха.

Полицаите носеха сиви униформи. Техниката, която им беше необходима, висеше накачена по тях. Шлемовете им, изработени от лека стомана и пластмаса, стояха отпред, пред очите, за да могат да виждат. Летящи монети звънтяха и по главите на полицаите.

Късно вечерта хората си отидоха и храмът опустя. Тонове пари лежаха върху платнището. Те трябваше да „преспят“.

Полицаите стояха до парите и ги пазеха. Реших да прекарам нощта край съкровището, за да не пропусна нещо важно. Не исках, когато се завърна в България, да ме питат: „Ти защо отиде в Япония? За да те видят японците ли?…“ Разхождах се край хармана от монети. Поглеждах от време на време към тях те ме привличаха с блясъка си. Виждах полицаите, чувах стъпките им и си мислех за полицията и армията. Вече си отивам. Исках да оставя няколко мисли за държавата. Гледах полицаите край съблазнителните пари в храма Мейджи джингу и си рекох: „Армията и полицията са крепост на честността. Поговорката «Всяко стадо си има мърша» не важи за армията и полицията.“

Японците имат полезен метод за откриване на истината. Те постигат доброто мислене чрез концентрация. За минута се съсредоточих по-дълбоко над израза „Страната на изгряващото слънце“. И с учудване открих, че концентрацията върши чудеса. Страната на изгряващото слънце беше и страна на мъдрия залез.