"Лавина" - читать интересную книгу автора (Димитрова Блага)

По следите

Стъпките по снега са още пресни.

Задъхано момиче тича по следите.

Закъсняла е. Изпуснала е нещо по-важно от живота си. Дали ще успее да догони другите.

Зад нея в долчинката се гуши хижа. Синкав дим, забит в небето като стълб на спокойствието, на топлината, на сигурността. Но момичето му е обърнало гръб. Бяга от спокойствието като от пожар.

Пред хижата е излязъл пазачът и се провиква след нея:

— Връщай се! Не можеш ги настигна!

Ехото придава на гласа му нещо заклинателно.

Дара се спира сепната и вика с шепа на устата:

— Нататък ли?

Гласът й още не е съразмерен с разстоянието и звучи напънат.

— Връщай се! Времето се разваля! — я заплашва пазачът.

Дара се озърта, сякаш пита снега, след като не е получила отговор от човека. Различава стъпките и хуква нагоре по тях, упътена безмълвно. Все още не са заличени. Все още не е късно.

Подхлъзва се, затъва и отново се втурва напред.

— Връщай се, чуваш ли? — ехото от вика на пазача я преследва като хрътка, захапва я за петата и я дърпа назад.

Тя изскубва крак от свирепото захапване и продължава нататък. Познава този вид помощ: предупреждението. След това пазачът ще може да се прибере на топло със спокойна служебна съвест.

Спуща се още по-упорито по дирите, искайки да избяга от този вразумителен глас, който я плаши повече от суровата планина.

Заглъбва все по-дълбоко в усоите. Само препускащият й дъх нарушава бялото безмълвие.

Следите я въвличат все по-навътре в планинските гънки. Тя все по-трудно ги различава.

Спира се за миг, свива длани на фуния пред устните си и се провиква тревожно:

— Е-е-о-оп!

Издън дебрите се обажда проточено ехо, изтънено, докато премине през иглените уши на някакви клисури. Може би е гласът на планината. А може би другарите й откликват отдалече.

За нейна собствена изненада стъпката й се ускорява почти до бяг.

Отново долавя ехтящ като насън вик. Може би е слухов мираж.

С придошла сила тя се хвърля натам, откъдето проеча ответното ехо.