Ти гониш
Единичните стъпки все гонят някого или нещо.
Мислиш, кой знае какво става там без тебе.
Другите напредват. Изпреварват те.
Весело им е.
А на тебе ти е ядно до плач.
Макар и да си станал рано, изпитваш ръждиво чувство, че си се успала, че си пропуснала най-свежото утро в живота си.
Пътят им е интересен, пълен с новости.
Ти изоставаш. Те стигат далече. Качват се нависоко.
А ти си още долу, в ниското.
Стъпват на някакъв връх. Цялата земя е на длан пред тях и им принадлежи.
А ти нямаш нищо освен стремежа да ги настигнеш.
Светът за тебе е обитаем само в кръга на тяхното присъствие, на техните гласове и крачки. Вън от това пространство е хаос, безпътие, непрогледност.
Твоята малка човешка самотност е много по-голяма от огромната самота на планината.
Те живеят интензивно, с пределна пълнота.
Твоята същност е изпразнена.
Забравят те. Могат без тебе.
А ти не можеш без тях.
Излишен си. Не съществуваш.
Ти гониш не тях, а себе си.
Дори когато те укоряват, осмиват, отричат — пак потвърждават твоето съществование.
Те са „НИЕ“. Ти си сам, „АЗ“.
Те са всичко, заедно.
Ти си нищо без тях.