"Лавина" - читать интересную книгу автора (Димитрова Блага)

Ние

Ние, групата, сме особено същество.

Почти не мислим за тебе, наказвайки те за закъснението и отсъствието.

Ако мислим и обсъждаме случая, би било още по-голямо наказание за тебе. И ти знаеш това.

Когато сме далече от погледа ти, изведнъж ни виждаш в цялост, сякаш ни откриваш.

Движим се в колона по един. Покорителите на височината. Опитай се да ни настигнеш!

Нозете ни в груби туристически обуща оставят отпечатъци по прясно навалелия сняг. Напредваме в редица на определено разстояние един от друг. Всеки вдълбава по-дълбоко следите на предидущия.

Твоето място е попълнено. Заето е от другиго. А щом изгубиш мястото си тук, в редицата, къде е твоето място в света?

Претъпканите раници още не ни тежат. Младежки лица, заруменели от жизнерадост. Усещаме собствената си руменина като грейка извътре.

Обща кръв тече в групата ни. Докато не ни догониш, няма да се засмееш. Ще бъдеш бледа, плашлива, откъсната от притока на силната кръв.

Ние сме завладени от планинското притегляне, обратно на земното, не надолу, а нагоре. Може би това е древният стремеж да се противопоставим на земното притегляне.

Неусетно снегът попива петната, пушека и отровите, напълнили душата ни, и ни пречиства.

Разкършваме снаги, сякаш дълго сме били държани вързани и най-после сме пуснати на свобода.

Когато планината побелее, имаме опияняващото чувство, че за пръв път стъпваме тук. Снегът излъхва първичност.

Дишаме дълбоко с пълна гръд. До вчера сме били пръснати, раздалечени, удавени в мътните бетонни кладенци на града. Сега сме събрани, НИЕ. Едно яко, самоуверено същество, което не се спира пред никаква преграда. Всемогъщо в своята съвкупност, непроходимо за другиго отвън. Чуждият не е същество, а елемент. Не се допуска.

Събирането ни и затварянето в кръга на групата ние чувствуваме като освобождение.

Освобождение от състоянието „нащрек“, което държи винаги стегната в бодлива тел единицата: да се ориентира сама за посоките сред разнопосочния свят, да съобразява, да не пропуща, да се брани откъм гърба. И най-трудното: да не разхлабва самоконтрола.

Прераснем ли в НИЕ, отговорността се разпределя и ни олеква. Поемаме си дъх.

Ех, трябва да се спазва дисциплината. Но то е къде по-леко от самодисциплината.

Безгрижие — това е групова добродетел.

Под стъпките ни набъбват планините. Само небето над нас и бездната под нас.

Един общ устрем ни сплотява. Вървим един зад друг, съединени чрез планината. С отмерена походка, която излъчва първична наслада от самото вървене.