"Адмирал Морган" - читать интересную книгу автора (Бенет Чарлс Мун)

Бягството ми от Ямайка

Когато се свестих, се видях в ниска стаичка, слабо осветена от корабен фенер. Дикстън беше над мен и разтриваше челото ми с оцет, докато двама или трима други мъже, в лицето на единия от които познах адмирала, хвърляха зарове, насядали около малка маса.

— Къде съм? — попитах.

Като чу гласа ми, Морган стана от масата и се приближи:

— Е, храбро петле, по-добре ли се чувстваш?

— Да, благодаря ви, само главата ме боли малко.

— Но по-малко, отколкото коремът на французина, когото изтърбуши — отвърна той с висок смях и всички го последваха по такъв начин, та разбрах, че знаят вече за приключението ми.

— Това беше единственото нещо, което можех да сторя, сър — изчервих се силно.

Като видя смущението ми, Морган побързала смекчи шегата.

— Никога не се плаши, момчето ми. Всичко е честно в борбата и ако не беше отчаяният ти удар, той щеше да те разсече на две. И като помисля за това, искам да благодаря на тебе и на големия ти приятел, защото ме предупредихте за засадата на французите и за помощта ви в битката.

— Не, сър, това беше нищо. Вие наистина спасихте живота ми в тази борба.

— Може би нямаше да бъда жив, за да те спася, ако не беше ме предупредил, въпреки че съм много предпазлив, когато се разхождам сам нощно време. Знам, че много от френските буканиери не искат да ме смятат за свой адмирал. При все това, за да бъдат буканиерите достатъчно силни да победят която и да било нация, трябва да се обединят. Който и да бъде избран за адмирал, французин или англичанин, ще трябва да управлява и двете страни. И ако командването се предаде в мои ръце, ще искам безпрекословно подчинение, иначе тежко тогова, който ми се противопостави.

Когато говореше, гласът му гърмеше и очите му ставаха страшни. Долових един поглед в този момент, той говореше за непобедимия дух и желязната воля на човека, способен през следващите години умело да води една сила, съставена от смели, лукави, самодоволни и решителни хора.

Екстазът скоро премина и той отново си спомни за мен.

— Не си ли ти момчето, синът на сър Хю Елиъс, което посети генерал-губернатора днес?

— Да, сър. Баща ми беше пленен и…

— А има и още нещо, което не споменах тази сутрин. Баща ти и аз бяхме големи приятели на младини.

— Наистина ли, сър? — попитах. — Но как…

— Да, момчето ми, зная какво щеше да кажеш. Как е възможно твоят баща, един доверен офицер на английската власт, да е бил някога приятел на прословутия Хари Морган, може би бъдещ адмирал на буканиерите? Ха-ха-ха! Не се черви, че прочитам мислите ти. Животът ни играе странни номера. Някога баща ти и аз бяхме офицери от един и същ кавалерийски полк в Англия. Сега той е благородник, а каква, мислиш, ще бъде съдбата на някогашния негов колега?

Нямах ни най-малка представа какво да отговоря, но той сам си отговори:

— Ще ми се случи едно от двете: или ще стана благородник като баща ти, което е твърде невероятно събитие…

Той се разтресе от смях и другарите му се присъединиха шумно при мисълта, че английският крал ще удостои с титла един буканиер. Когато смехът им поутихна, аз се възползвах да попитам какво е другото нещо, което може да му се случи.

— Най-вероятно е да бъда обесен в собствения ми двор. В сегашния момент англичаните са приятелски настроени към буканиерите. Това е така, защото им трябваме, за да гоним испанските галеони от тези морета. Но почакайте Испания и Англия отново да се помирят. Тогава те ще се обединят, за да гонят буканиерите. Както и да е, ние си отваряме очите и когато дойде този ден, аз, за себе си, ще имам достатъчно голям запас от скъпоценности, за да живея в разкош през целия си живот.

Усетих, че е дошъл моментът да кажа истинската работа, за която бях дошъл, и попитах направо дали мога да се присъединя към неговия екипаж.

Първият му импулс беше да се изсмее, но веднага се спря, за да ме попита защо.

— Защото вярвам, че баща ми е пленник, и искам да го освободя. Губернаторът иска да ме бави като дете при себе си, но аз искам да отида там, където има битки с испанците, така че да мога да науча новини за баща си.

— Момчето е храбро — каза един от хората на Морган.

— Нека бъде неговото, Хари — добави въодушевено друг.

Но Морган беше в голямо недоумение.

— Бих желал да те послушам, момко, но дали ще бъде умно? Има големи опасности. И как мога да те отвлека от губернатора?

— Що се отнася до опасностите, сър, вие сте познавали добре баща ми. Очаквайте, че синът няма да го посрами. А що се отнася до губернатора, позволете ми да зная кога ще отпътувате, и аз гарантирам, че ще се кача на кораба ви така, че никой да не може да хвърли вината върху вас.

— Достоен син на достоен баща — съгласи се Морган, — но това не…

Така ние спорихме около десет минути и през цялото време чувствах, че Морган желае да ме вземе, въпреки че привидно се противопоставя на този проект. В края на краищата той се съгласи с мене, обеща да вземе Дикстън и Джим на кораба и добави, че когато получи нареждане да отплава, ще прати един от приятелите ми с необходимите инструкции. Дотогава аз трябваше да остана с генерал-губернатора и ако дойдеха новини за баща ми, трябваше веднага да ги съобщя.

Да кажа, че се зарадвах, ще рече да употребя най-слабата дума. Затичах се назад така силно, че Дикстън, който дойде да ме пази, едва можеше да ме следва. Когато стигнахме къщата на губернатора, той пухтеше и духаше като локомотив. Трябваше да упражня голям контрол над себе си, за да не запея гласно, когато се изкачвах обратно към стаята си. Обаче сполучих да стигна балкона, хвърлих въжето на Дикстън и се озовах в леглото си, без да разбудя някого от обитателите на къщата.

Минаха четири дни и започнах да ставам нетърпелив. Жадувах да бъда на борда при Морган и да отпътувам да диря баща си. Мисълта, че мога да срещна големи мъчнотии, преди да го намеря, не занимаваше младежкия ми ум.

През времето, докато очаквахме новини от Морган, аз реших да се позабавлявам с възпитателя, който ми беше ангажиран от губернатора. Той беше висок, сух, енергичен човек със закръглени рамене и глава, наведена напред, върху тънка, дълга шия. Нямаше ни най-малко понятие как да се грижи за здравето на един младеж и възприе умолителна поза спрямо мене. Фактически беше много лесно да му играя номера без никакви последствия, тъй че скоро ми омръзна и щях да отдам вниманието си на други неща, ако не беше ми се предоставил един нов случай.

Възпитателят ми се наричаше Алджърнън Блекмор и разбира се, аз го наричах Алджи дори пред него.

Вечерта, когато пристигна известието от Морган, Алджи се беше отнесъл твърде строго с мене. Той отиде толкова далече, че заплаши да доложи за мен на губернатора на следната сутрин, заплашване, което съвсем не ме тревожеше, защото знаех, че никога няма да има куража да го изпълни. Когато му пожелах лека нощ, го видях да ме зяпа с тъжни, прощаващи очи и се смеех вътрешно, като отгатвах мислите му. Алджи беше убеден, че съм съвсем изплашен, и се готвеше да облекчи съвестта ми, като ми каже, че ми прощава.

— Съжаляваш ли наистина и искрено, Артър? — попита ме благо.

— Съвсем не — отговорих аз весело. — Може би, ако губернаторът ме напердашеше…

— Ако не съжаляваш, може би аз…

— Не съжалявам — прекъснах го, защото нямах намерение да му дам възможност да изпълни заканата си, и побързах към спалнята си.

Заспах почти веднага. Сънят, че се разхождам надолу-нагоре по палубата на мой собствен кораб, беше прекъснат от тънко изпищяване на някаква свирка от долу. Скочих от леглото и приготвих дрехите си за една минута. Видях неясно очертана мъжка фигура.

— Дик, ти ли си? — прошепнах аз.

— Да тръгваме. Трябва да бързаме, за да не изпуснем отлива.

— Аз съм готов, Дик. Подхвърли въжето.

След няколко мига въжето беше при мен. Предварително бях написал бележка до губернатора, за да мога да му я оставя всеки момент в случай на внезапно заминаване. В нея му излагах намерението си да избягам по море и му благодарях за добрината, която ми беше оказал. Не казвах, че заминавам с кораба на Морган, да не би да ме върне случайно. Бързо оставих тази бележка върху възглавницата на разхвърляното си легло. След това се прехвърлих през перилата на балкона и се спуснах по въжето.

Но вместо Дикстън долу заварих Алджи, възбуден и разтревожен до неузнаваемост.

— О, Артър — извика той, — как можа да си помислиш, че ще те обадя! Бедно дете, как ти дойде наум това?

— Защо, сър, какво… как… аз исках да кажа… — започнах объркано.

— Зная всичко, Артър — каза той с блага усмивка. — Ти помисли, че ще те обадя, задето си решил да избягаш.

Бях така изненадан от глупавата идея на този човечец, че не знаех какво да отговоря.

— Бедно момче — продължи той, — бедно момче, нямах намерение да те плаша. Ще ти простя всичко.

Работата ставаше опасна. Как можеше да се върна сега и да избягам по-късно, когато корабът на Морган щеше да отплава, преди да започне отливът?

— Няма да се върна — казах твърдо аз. — Ще избягам, защото вие ме заплашихте…

Но той ме прекъсна рязко, като обви и двете си ръце около шията ми. Проклинах се за глупостта си, дето не бях избягал в началото, вместо да споря. И за да стане работата още по-лоша, той започна да вика с всички сили за помощ.

Опитах маневрата, която бях приложил на французина, но той ме притискаше твърде близо до себе си и аз си ударих главата в гърдите му. Имаше и малко полза от тази работа, защото, като си вдигнах главата непосредствено след удара, го ударих силно по брадата. Това го замая за момент и го накара да млъкне.

Нямаше време за губене. Из къщата тук-там вече светеше. Вратите щяха да се отворят много скоро и войниците и слугите щяха да се притекат на помощ на Алджи.

— Помощ, Дик, помощ! — извиках аз отчаяно.

Дикстън, който се беше прикривал през цялото време, сега ми се притече на помощ. Той изскочи из тъмнината и Алджи изскимтя като уплашен заек, когато грамадните лапи на моряка го сграбчиха през кръста и го залюляха във въздуха.

— Какво да правя с този боклук? Да го убия ли? — попита презрително Дикстън.

— Да го вземем с нас. Тогава никой няма да узнае причината за този шум. По-бързо към брега!

Като преметна жертвата си като чувал на гърба, Дикстън закрачи бързо към брега, последван от мен. Улиците бяха почти безлюдни, защото повечето буканиери тръгваха с Морган.

Когато стигнахме на пристанището, Дикстън хвърли грубо товара си на дъното на лодката и загреба с всички сили към кораба.

Хората на борда бяха готови да ни посрещнат. Лодката ни беше вдигната бързо. Дикстън пак вдигна Алджи, който лежеше почти в безсъзнание, и ме помоли да го последвам до кабината на адмирала.

По пътя видях сияещия от радост Джим. Той ме поздрави и вдигна гъдулката си многозначително. Скоро след това чух гласът й да се смесва с гласовете на работещите моряци, които й пригласяха.

Морган ни прие веднага. Той ме поздрави любезно и погледна малко изненадано към Алджи, когато Дикстън го стовари на пода. Обясних му как моят възпитател се бе намерил на кораба.

— Хвърлете го в морето — заповяда веднага Морган. — Няма какво да се тревожим за плъхове като него.

Но аз не можех да се помиря със смъртта на моя възпитател, за когото знаех, че е слаб плувец и няма да доплува до брега. Така че помолих адмирала да му пощади живота, което той стори с голямо удоволствие, но каза:

— Не бива да се разхожда много из кораба!

След това бедният Алджи беше отведен от Дикстън и останахме насаме с Морган.

— Обикнах те, момчето ми — каза адмиралът, като ме потупа по рамото, — и наредих да бъдеш винаги край мен. Ще спиш до моята кабина. Ще се грижиш кабината ми да бъде чиста и ще ми помагаш с каквото можеш. Няма да съм лош господар, ако си спретнат и чист, но ако не си гледаш работата добре, ще приемеш безропотно последствията.

Бях доволен от думите на адмирала и обещах, че ще направя всичко възможно.

— Няма да забравите баща ми, нали? — попитах. — Най-голямото ми желание е да науча новини за него.

— Няма да забравя, момко. А сега се прибирай в кабината си. Изглеждаш уморен. Утре те чака доста работа.

Въпреки че бях уморен, дълго не можах да заспя. Люлеенето на кораба, стъпките и виковете на хората по палубата и най-много мисълта за приключенията не ми даваха мира. Най-после сънят надделя.

Джим ме събуди на другата сутрин, като ме издърпа грубо от хамака.

— Да не мислиш, че си капитан? — викна той. — Адмиралът е на крак от два часа. Той се готви да слезе долу за закуска, а ти още не си готов да му прислужваш.

Сънливо благодарих на гъдуларя, задето ме събуди, и бързо се отправих към палубата, за да се разсъня напълно с кофа морска вода. Бързо се избърсах и слязох долу да приготвя и подредя кабината преди пристигането на Морган. Когато дойде след десетина минути, той намери всичко в ред.

След едно любезно „добро утро“ и едно одобрително кимване той не проговори, додето не задоволи апетита си. Като свърши това, ме накара да му донеса лулата и тютюна и запуши спокойно.

Почистих масата, измих приборите и поставих всичко на мястото му. През това време Морган ме наблюдаваше между гъстите кълба дим, които изпущаше лулата му.

Като ме освободи, отидох на палубата, жаден да разгледам кораба и да се запозная с екипажа му. Имаше всичко девет кораба във флота, изпратен да атакува Порто Бело, и нашият вървеше начело, защото Морган беше вече официално назначен за адмирал през дните, когато бях в дома на губернатора. Всички тези кораби с издути от вятъра платна представляваха величествена гледка. При все това се чудех как си мисли Морган да превземе Порто Бело с толкова малко кораби.

Като гледах от палубата към неговите съпроводници, дочух охкане до себе си, обърнах се и видях възпитателя си да лежи на дъските. Лицето му беше бяло като морската пяна, вероятно играта на вълните се беше отразила твърде зле на стомаха му.

— Добро утро, господин Алджърнън — казах закачливо и като всички момчета го съжалих малко.

Алджи изпъшка:

— По-добре да бях умрял!

— Не искахте да ми позволите да си отида — казах вече с истинско съжаление. — Грешката беше ваша…

— Мой дълг беше да те спра. Губернаторът искаше… ох…

Искрено ми домъчня за него. Наблюдавах го, без да зная какво да сторя, за да го облекча, додето най-после се посъвзе.

— Мога ли да сторя нещо за вас? — попитах.

Отговори ми с въпрос:

— Има ли някакъв начин да се добера до твърда земя?

Гласът му беше така отпаднал, че едва сдържах смеха си.

В този момент към нас се приближи Черния Джак. Той държеше в ръката си навъзлено въже. Поздрави ме с приятелски поглед и застана над проснатото тяло на Алджи.

— Какво значи всичко това, мръсно куче? — попита разярено той, въпреки че в погледа му имаше повече насмешка, отколкото гняв.

— Болен съм… умирам! — простена Алджи.

— А, тука не може да се мре. Освен това вие сте направили беля на палубата. По-добре вземете ведрото и измийте това.

— Но, казвам ви, умирам… — започна Алджи.

В същия момент въжето изсвири във въздуха и се уви около краката на страдащия. Джак не беше го ударил силно, но Алджи нададе силен вик и събра моряците около себе си.

— Ще изчистиш ли сега тази мръсотия?

Алджи започна бавно да се изправя и застана на четири крака, но това беше удобна поза за още няколко удара, които ускориха движенията му. Най-после той извади една кофа вода от морето и започна да чисти палубата сред безбройните закачки на моряците.

Палубата беше изчистена за голямо задоволство на боцмана, но на Алджи беше заповядано да извади още една кофа вода.

— Какво ще правя с нея? — попита безпомощно той.

— Сложи си главата в нея — беше неприятният отговор.

Алджи очевидно помисли, че това не е казано сериозно, и се усмихна глупаво. Но Черния Джак му натопи насила главата в кофата и я държа вътре около половин минута, докато бедният учител правеше отчаяни движения с ръце и крака да се освободи.

— Сега слизай долу, лягай в хамака си и повече да не си се разболял от тази морска болест — изрева Черния Джак.

Кашляйки и кихайки, Алджи се промъкна между веселите буканиери, които го блъскаха насам-натам, и с моя помощ сполучи да се смъкне долу.

След четири часа той отново се появи на палубата. Сега вече гълташе лакомо пушеното сухо месо и бисквитите, които готвачът му беше приготвил. И никога вече морската болест не го повтори.