"Адмирал Морган" - читать интересную книгу автора (Бенет Чарлс Мун)

Раздори сред флота

Един испански кораб ни съзря на двадесет мили от Порто Бело. Той се обърна веднага и избяга, сякаш подгонен от дявола, за да предупреди заплашеното укрепление.

Морган повика всички шкипери на съвет на своя кораб, преди да се покаже Порто Бело. След дългото съвещание в кабината му той ми разказа още същата нощ какви решения са взели.

— Всички сме съгласни, че не трябва да дадем много време за обстрела на Порто Бело. Колкото повече се бавим, толкова повече време имат те да повикат подкрепления и техните галеони да ни преградят пътя. Не оръдия, а пищови и ножове ще превземат Порто Бело.

Попитах го кога възнамерява да започне атаката.

— Утре привечер, момчето ми. Лодките ни ще пропълзят до брега под прикритието на тъмнината. В това време нашите кораби ще дадат няколко изстрела, за да ги залъжат. Всеки, който е излишен на корабите, ще отиде там. Испанците никога няма да помислят да пленяват корабите ни. И ако първата ни атака не успее, надявам се да намерим един предател в Порто Бело, който ще ни помогне да превземем укреплението. Това е пасторът Нокър, който е бил дълго време на служба при нас. Един лукав, хищен и храбър приятел. Или той, или един от другарите му ще ни посети нощес. Искам да останеш на палубата и ако някоя лодка се приближи, поздрави я с думите: „Панама е целта!“ Отговорът трябва да бъде: „Но Порто Бело първо!“ Ако паролата е същата, вземи човека на борда и ми го доведи долу колкото е възможно по-тихо.

Чак когато пълната луна изгря на небето, обектът на моето наблюдение се появи. Човекът, който гребеше, се приближаваше много бавно и тихо. Той мина близо до два от другите кораби, преди да стигне адмиралския.

— Панама е целта! — прошепнах предпазливо.

Отговор не последва няколко секунди и аз помислих, че или гребецът не ме е чул, или това не е очакваният човек. Тогава чух нисък, дебел глас:

— Но Порто Бело първо!

Мистериозният посетител нямаше нужда от помощ да се покачи на кораба, защото беше същинска котка.

Най-отблъскващият човек, когото някога съм виждал! Тъмен на цвят и добре сложен, с някаква кръвожадност в движенията, което ме накара да потреперя. Лицето му беше сатанинско — друга дума не може да го определи. При това една бяла резка прекосяваше лицето му от носа до лявото ухо. Но въпреки цялата си противност, той можеше да заеме и доста благородна поза, когато пожелаеше.

— Добре, момче, разгледа ли ме добре, та да ме познаеш, ако ме видиш пак? — попита той с грозен глас, който съответстваше на вида му, като в същото време ме сграбчи за рамото така силно, че едва не извиках.

— Да, сър, но съвсем не го сторих преднамерено — успях да измънкам аз.

— Но го стори, нали? — и той отново ме разтърси. — За в бъдеще си пази очите, защото можеш да ги изгубиш. Кой ти каза да ми се обадиш?

— Адмирал Морган, сър.

— Заведи ме тогава при него.

Като извади пищова си от пояса, като че ли се предпазваше от възможно предателство, той ме последва. Адмирал Морган ми поръча да се въртя наблизо, а Нокър (както го нарече Морган) прибави да не забравям, че и стените имат уши. Двамата се затвориха. Седяха почти дял час. Повикаха ме веднъж само да им занеса вино. Най-после адмиралът и посетителят му излязоха на палубата. Първият — да даде нов курс на флота си, а вторият — да се спусне в лодката си и да изчезне там, откъдето беше дошъл.

— Вие напускате Порто Бело, нали? — осмелих се да попитам адмирала, когато се завърна в кабината си.

— Да, момко, така ме съветва този хаймана. Голям дявол е този приятел! Казва, че Порто Бело очаквал атаката ми и че нищо освен изненада не може да го превземе. Ще отплаваме на запад, за да заблудим неприятеля. Испанците ще се хванат на въдицата, защото са твърде уверени, че пристанището им е непревземаемо.

— Тогава как и кога ще отплавате, сър?

— След четиридесет и осем часа най-много. Нокър е приготвил лодки на едно място, където отиваме сега. Той ще ги напълни с хора и ще гребат покрай брега, придържайки се колкото е възможно по-близо до него. Атаката ще започне рано сутринта и вземем ли веднъж първата и най-силната крепост, гарантирам ти, че ще паднат и другите две.

Зората ни свари на новото ни място. Морган се разпореди повечето от хората да слязат на сушата през деня. Аз бях един от тия, които се възползваха от това нареждане. И прекарах приятни часове, изследвайки залива заедно с Дикстън, Джим и Алджи, който също беше дошъл, за да не го закачат моряците. По-късно четиримата се настанихме в една пещера, която открихме случайно. Дикстън с доста усилия успя да я затвори с голям камък, за да не ни безпокои никой.

Но току-що бях задрямал и някакви кресливи гласове ме пробудиха. Трябваше да мине известно време, докато се опомня и разбера, че това става точно пред пещерата ни. Тогава долових да се споменава името на Морган и един мръсен епитет, прикачен на френски към него. Това напълно прогони съня ми и ме накара да се отправя към отвора на пещерата. Припълзях до камъка, който ни прикриваше, и се вслушах.

Френските буканиери се бяха събрали на съвет. Пиер Червената глава, капитан на един от корабите и голям човек в очите на френските братя от крайбрежието, се обръщаше към сънародниците си с огнени слова.

— Няма ли достатъчно богатства, които да се вземат от испанските галеони? — питаше той. — Защо да си блъскаме главите в стените на Порто Бело? Не сме страхливци, драги приятели, но не сме и глупаци. Нека напуснем този английски глупак, този Морган. Ако той и неговите английски сенки искат да висят оковани във вериги, нека вървят към Порто Бело. За нас — моретата, плячката… животът!

Слушателите му го аплодираха диво. Един се обади да попита дали наистина Порто Бело има грамадни съкровища.

— Твърде вероятно, приятелю. Но какво от това? И за къде са предопределени, питам аз? За Испания, разбира се. А как ще отидат до Испания? В галеони. А ние ще пленим тези галеони и златото ще бъде наше, не е ли така?

— Защо тогава Морган иска да атакува Порто Бело?

— Ще ти кажа, приятелю. Има две причини. Испанците не признават правото на Англия да притежава Ямайка и се готвят да я превземат отново. Техните главни сили се съсредоточават предимно в Порто Бело. Затова губернаторът на Ямайка, господин Модифърд, е упълномощил Морган да атакува Порто Бело и да осуети плановете на испанците.

— А другата причина, Пиер? — извика един от хората.

— Другата причина? Разбира се, има английски пленници в тъмниците на Порто Бело. Единият е английски благородник с кралска кръв, както дочух. Значи трябва да се освободят, нали? Питам ви, приятели, Морган щеше ли да се втурне с братята натам, ако тези пленници бяха от нашата страна, от хубавата Франция, а?

Виковете „Не!“ показаха, че всички слушатели бяха с него. Пиер като изкусен водач знаеше кога да мине от думи към действия.

— Тогава нека му покажем, че французите имат свои желания.

Той закрачи драматично напред и съотечествениците му го последваха с екзалтирани викове. Оставаше ми малко време да мисля какво да правя. Пиер и приятелите му щяха да стигнат за по-малко от четвърт час до брега, където бяха спрели корабите. Ако можех да мина незабелязано, щях да стигна пет минути преди тях, за да предупредя Морган за готвения бунт.

Ритнах Алджи, за да го събудя от дрямката, и потеглих с пълна скорост, като се придържах наляво. Това правеше пътя по-дълъг, но гъсти храсти щяха да ме прикриват на едно доста голямо разстояние от Пиер и хората му. Издран и окървавен, задъхвайки се, аз се движех толкова бързо, колкото изморените ми крака можеха да ме носят. Но успях да стигна при Морган, преди някой от групата на Пиер да бе дошъл. Разказах на един дъх това, което бях дочул.

Морган се намръщи и устните му се сбраха в една права линия.

— Подлеци! — възкликна горчиво той. — Но не съм изненадан. Пиер се ядосва, задето не беше избран за адмирал на буканиерите. Завист, а не страх, го кара да не се присъедини към нас при атаката срещу Порто Бело.

— Какво ще правите? — попитах.

— Ще им говоря открито. Ако настояват да ме напуснат, трябва да си вървят и да вземат няколко от корабите със себе си. Каквото и да стане, аз съм решен да превзема Порто Бело.

Почитта ми към Морган нарасна безкрайно много в този момент. Той беше заявил намерението си да атакува Порто Бело. Даже и последният му човек от флота да го напуснеше, той щеше да тръгне сам.

Едва бе успял да повика трима или четирима от най-доверените си капитани, на които заповяда да предотвратят спречкванията между отделни неприятелски групи сред буканиерите, когато Пиер и последователите му се появиха. Те бяха възбудени и шумни. С приближаването им към тях се присъединиха още французи. Някои дори започнаха да размахват и ножове. Морган застана със скръстени ръце и презрителна усмивка на уста.

Пиер дойде на пет-шест метра от адмирала, нервно допрял дръжките на пищовите си. Въпреки че зад него стояха неколкостотин негови сънародници, беше явно неспокоен. Когато двамата водачи застанаха лице срещу лице, тълпата притихна.

— Е? — попита най-после Морган с презрителен глас.

Това беше достатъчно, за да отприщи потока от думи, които Пиер беше натрупал. Той повтори същото, което беше казал на приятелите си.

— Ние, буканиерите, сме без родина — заключи важно Пиер. — Франция, Англия, Холандия — това са само имена за нас. Нека борбата ни бъде за нашето собствено благо, да си напълним джобовете със злато. От името на братята от крайбрежието, адмирал Морган, аз ви призовавам да изоставите тази луда идея да атакувате Порто Бело.

Силни викове от страна на френските буканиери одобриха края на речта му. Англичаните не знаеха какво да мислят. Те мълчаха, докато Морган не отговори.

— Много неща мога да кажа, Пиер — и на тебе, и на всички, които са с тебе, но аз не обичам да споря. Помни добре: никога не насочвай пищова си срещу мене, Пиер, защото, в името на дедите си, ще те разчекна на две. Братя от крайбрежието, ако се страхувате да атакувате едно пристанище, кажете и ще ви оставя да правите каквото пожелаете. И това ми било буканиери! Защо не станете монаси, ще ви подхожда повече…

Той свърши с куп проклятия, твърде ужасни, за да ги повтарям. Аз сам потреперах от гневния начин, по който говореше Морган, макар че бях на негова страна. Пиер извръщаше глава на всички посоки, сякаш търсеше къде да се скрие от гнева на адмирала. Можете да си представите обаянието на Морган, като ви кажа, че нито един от французите не се прицели в него и не се вдигна нито един нож. Сега англичаните аплодираха водача си. Неговите огнени думи бяха сторили това, което аргументите мъчно биха могли да постигнат.

— Е, синковци, какво чакате? Ще ви дам четири кораба, нито един повече — и той изреди имената на четири от най-слабите си кораби. — Хората от тези кораби, които искат да ме следват, да донесат багажа си на брега. А които искат да следват оня подлец, наречен буканиер, да се пренесат върху един от корабите, които вече споменах.

Пиер се опита да спори, но адмиралът се обърна към него с яростта на див бик:

— Би трябвало да коленичиш и да благодариш на небесата, че отърва кожата. Глупак, мислиш ли, че щеше да се измъкнеш така лесно, ако аз повече, отколкото всеки друг път, не исках да превзема Порто Бело? Махай се от очите ми и ако до довечера не се очистиш оттук, няма да получиш нито един кораб.

Пиер си отиде като наказан ученик, придружен от хората си. Цели два часа движението беше твърде голямо, защото повечето от французите предпочетоха да последват Пиер и започнаха да пренасят багажа си. Но най-после всичко стихна. Час преди залез-слънце четирите кораба вдигнаха котва и бавно напуснаха залива. Хората на Морган ги изпращаха с подигравателни викове.

На другия ден Морган събра всичките си хора на брега и им откри плановете си.

— Братя от крайбрежието — започна той, — вие знаете трудната задача, която ни предстои. Вчера чухте един гарван да казва, че е по-добре да пленява испански галеони, отколкото да превземе Порто Бело. Знаете ли колко испански галеони трябва да пленим, за да съберем толкова злато, колкото ще имаме, когато превземем Порто Бело? Може би петдесет! Казвам ви, че и да ги умножите по пет, пак може да не улучите броя им. Братя, само една битка за един ден — и вие ще имате достатъчно пари, за да бъдете богати през целия си живот. Но не мислете, че ще бъде играчка. Останали сме четиристотин и петдесет души. Най-малко петдесет ще пазят корабите, а другите ще продължат с лодки. Ще гребем край брега и когато утре рано стигнем Порто Бело, ще намерим испанците вън от постовете им. Те ще очакват атаката на нашите кораби и ще се измамят жестоко. И няма нужда да ви разправям как се употребяват нож и пищов…

Изглеждаше лудост да се атакува такава прочута крепост като Порто Бело с четиристотин човека. Но хората, които отдавна познаваха Морган, го поздравяваха с викове и нито един не искаше да остане да пази корабите. Най-слабите бойци бяха избрани за тази работа — между тях Джим и Алджи, разбира се. Аз бях единственият неопитен боец в групата, която щеше да предприеме атаката. Но се радвах на специалното разрешение от адмирала, който знаеше отчаяното ми желание да науча нещо за баща си. На Дикстън беше възложена задачата да ме следи по време на битката и това много ме радваше и окуражаваше.

Всичко двадесет и четири лодки тръгнаха за това опасно пътешествие към Порто Бело. Едната се обърна час след тръгването ни и двама души от екипажа й се удавиха. Това беше лошо начало, но все пак щастието ни помагаше, защото през останалия път не се повреди нито една лодка.

Плавахме покрай брега през целия следобед. Веднъж съзряхме испански галеон, но хората легнаха така ниско в лодките, че минахме незабелязано.

Тъмнината бързо ни покри, заблещукаха и звезди по небето. Вечерният бриз прогони жегата и хората загребаха по-енергично. Главата ми натежа и скоро заспах.

Дикстън ме събуди с леко побутване по рамото. Видях лодките, събрани в тесен кръг. Морган даваше последните си напътствия на главните офицери — капитан Нежни и един снажен мъж, наречен Скарфас.

Погледнах към сушата и видях бели стени, които блестяха на лунната светлина.

— Порто Бело — каза Дикстън, вдигайки грамадната си ръка.