"Адмирал Морган" - читать интересную книгу автора (Бенет Чарлс Мун)

Новини за баща ми

Както предрече Морган, Порто Бело беше неподготвен за атаката.

Флотилията ни от лодки се раздели на три части. Централната беше под командването на самия Морган. Капитан Нежни беше определен да атакува неприятелските стени отдясно със седем лодки, а Скарфас — отляво.

Бавно се приближихме към брега. Всичко беше тихо. Лодките бяха привързани и буканиерите предпазливо слязоха на брега, оставяйки във всяка лодка по човек — да я пази. Леките крепостни стълби, които бяха направени предния ден, бяха занесени в подножието на външната стена, за да бъдат готови при първата команда.

Морган даде малко време, за да могат другите групи да заемат позициите си. Докато чакахме сигнала за атака, той разпредели хората по дузини покрай стената, като остави по няколко метра между всяка група. Сигналът трябваше да бъде даден с тръба, но отляво изгърмя пушка, което показа, че някой часови е бдял добре.

Вече нямаше нужда от тръба. С диви викове, които трябваше да вдъхнат ужас в сърцата на испанците, стълбите бяха подпрени до стените и буканиерите запълзяха по тях. В нашата група Морган стигна пръв върха, надавайки страшен боен вик и размахвайки ножа си. След него беше Дикстън, после аз. Ние се озовахме сред испанците.

Първата атака беше лесна работа и буканиерите ликуваха, жадни за още кръв. Изненадата беше толкова голяма, че испанците не дадоха никакъв отпор. Някои се опитаха да ни се противопоставят, но бяха пометени. Други, по-малко храбри, започнаха да отстъпват към второто укрепление. Като видя това, Морган се спусна жадно след тях, надявайки се да завземе и втория форт, преди защитниците му да могат да се организират и да ни отблъснат.

Морган, с дванадесетте си последователи, преследваше испанците така ожесточено, че едва не беше обграден. Един испански големец, навярно началникът на крепостта, организираше отстъплението с рядко умение. Виждайки Морган и хората му така наблизо, той даде внезапна заповед. Войниците му се обърнаха кръгом, оръжието им се насочи срещу пас и един залп се изсипа върху ни.

— Залегни! — изрева Морган с гръмлив глас.

Ние инстинктивно се хвърлихме на земята и куршумите пропищяха във въздуха. Испанският водач, като не желаеше да избягаме така лесно, извади сабята си и викна на хората си да го последват. Но Морган беше в стихията си, когато станеше въпрос за голи острия. Той срещна яростно атаката на испанците и бързият му широк нож много скоро се справяше с неприятелските остриета. Отдясно на Морган беше Дикстън, размахваше голяма желязна пръчка, сякаш никога нямаше да се умори. Отляво Черния Джак с рев поваляше неприятелите. Останалите също се бореха отчаяно. Главатарят на испанците даде заповед да се присъединят към главната група, която продължаваше да отстъпва. Като се намери с толкова поддръжници, Морган се отказа от преследването и се върна при външната стена, за да види какво става там.

Имаше двама убити и няколко ранени.

Той бързо даде нареждане и постави в изпълнение плана, даден му от демоничния Нокър, както по-късно узнах. Докато триста буканиери бяха оставени въоръжени да пазят срещу внезапно нападение от страна на испанците, останалите бяха разделени на две групи. Едната се залови да прави широки стълби, по които да могат да се качват по четирима или петима души наведнъж. На другата беше заповядано да събере всички калугерки и калугери, паднали в наши ръце.

Аз се досетих за жестоките му намерения. Дикстън потвърди опасенията ми.

— Той ще постави тези нещастни хора начело на редиците ни. Ако испанците стрелят, ще избият собствените си жени и свещенослужители.

Как мразя да си спомням отвратителната работа, която последва. Свещениците и калугерките бяха строени пред буканиерите и насила заставени да вървят към стените на второто укрепление. След тях се носеха широките стълби, които щяха да бъдат поставени върху стените под прикритието на светите лица.

Испанските войници не посмяха да стрелят в хората си.

Началникът им се появи върху стената със знаме за мир.

— Е? — попита Морган, като пристъпи храбро напред. — Искате ли да се предадете?

— Никога — отвърна решително испанецът. — На командира на вашите войски ли говоря?

— Да.

— Мога ли да попитам какво правят тези свещеници и жени тук? Мога ли да ви помоля да ги оставите на безопасно място, за да можем да се бием?

Морган тръсна глава назад и се изсмя твърде горчиво.

— Имам причини за това, което върша, сеньоре. За да спася живота на буканиерите си, готов съм да пожертвам телата на тези жени и свещеници. Хайде, скрийте се, защото ще стреляме.

— Грехът да падне тогава върху вас — отвърна испанецът и изчезна.

Започна ожесточена борба от страна на защитниците и много от безпомощните жени и свещеници паднаха. Но имаше още много, които заеха местата им. Дузини от тях падаха, но никаква милост не се четеше по лицата на буканиерите. Те стъпиха на стената, след като дадоха само няколко жертви благодарение на живото си прикритие.

Останалите последваха първите нагоре по стълбите. Виейки като вълци, те се хвърлиха върху многобройния неприятел. Пръв вървеше Морган, окуражавайки хората си с викове и със собствения си пример. С едрото си тяло капитан Нежни лесно си проправяше път сред неприятеля. Скарфас се хвърляше тук и там като дива котка. Черния Джак се биеше спокойно, но старателно и малцина се решаваха да се срещнат с него лице в лице. Всеки от буканиерите се биеше сякаш с удоволствие и не мислеше за поражение.

Този път испанците, водени от храбрия си началник, оказаха силна съпротива. Те знаеха какво ги очаква, ако се предадат.

Дълго време борбата остана равна и ожесточена. Всеки от нашите хора трябваше да вложи последните си сили. Въпреки че бях още хлапе, вървях в предните редове на буканиерите, жаден да атакувам испанците. Първият ми противник беше въоръжен с дълга пика, която гневно хвърли срещу гърдите ми. Съобразителността не ми изневери и аз бързо се наведох. Голямата жестокост погуби самия испанец, защото той не успя да запази равновесие и аз навреме успях да го ударя с всички сили в тила.

— Отлично, Артър! — долетя радостният глас на Дикстън. — Ако много те притесняват, не забравяй пищова си — допълни, отбивайки с големия си нож един удар, насочен срещу мене, и срази с ловко движение неприятеля.

Съветът излезе много полезен. Доколкото можеше, Дикстън се държеше близо до мен и ми помагаше. Но ние бяхме разделени в разгара на битката и аз се намерих между двама испанци. Единият — грамаден, почти колкото Дикстън. Този гигант замахна отгоре и едва успях да избягна удара му, отскачайки назад. Той замахна още веднъж и време за губене нямаше. Бях спасен по стечение на обстоятелствата от другия си противник, който в този момент се спусна срещу ми с гол меч. Ударът, предназначен за мене, попадна върху стоманения шлем на приятеля му и той падна. Докато той си вземе оръжието, изхвръкнало от ръката му при силния удар, аз извадих пищова от пояса си и стрелях наслуки.

Опиянен от сполуката, се затичах натам, където битката изглеждаше най-ожесточена. Но преди да стигна до мястото, се подхлъзнах в локва кръв и паднах презглава. Когато се опитах да стана, разбрах, че едва мога да стоя на краката си.

За щастие, битката вече беше далече от мене. Легнах, едва понасяйки болката в изкълчения си глезен. Когато се почувствах по-добре, реших да припълзя до някое по-закрито място, откъдето да следя борбата.

Извадих втория пищов и се упътих към останките от високата стена, на около двадесет метра вляво от мен.

Много мъртви тела лежаха на пътя ми, повечето испанци, а тук-там и по някой буканиер. Обърнах един испанец. Като видя облеклото ми, човекът, въпреки че беше ранен, ме хвана така внезапно за гърлото, че изпуснах пищова си. Но усилието беше твърде голямо за испанеца. Пръстите му се отпуснаха и тялото му се търкулна бездушно на земята.

Стигнах най-после до стената, но когато се опитвах да се изкача, Дикстън тичешком дойде при мен, страхувайки се да не съм тежко ранен. Събра половин дузина пищови от мъртъвците наоколо, така че да мога да се защитавам в случай на атака. Обеща ми да ме наглежда и да ми помогне в случай, че го повикам.

От прикритието си можех да наблюдавам цялото полесражение. Буканиерите продължаваха диво да притискат неприятеля, докато испанците бяха отслабили огъня. Ако не беше отчаяният пример на началника, сигурен съм, че бързо щеше да падне и второто укрепление.

Адмирал Морган съзнаваше, че испанската съпротива ще отслабне, ако падне началникът, и се упъти, за да се срещнат лице в лице. Като че ли по взаимно съгласие испанците и буканиерите се отдръпнаха от водачите си и ги оставиха да се срещнат свободно.

Испанецът беше по-нисък, облечен в ризница и с шлем от стомана. Беше въоръжен с дълъг меч, който неведнъж се беше забивал дълбоко в неприятелско месо. Морган, едър, но подвижен, не беше в бойно облекло и се биеше главно с извитата си сабя, въпреки че в лявата си ръка държеше остра кама за близък бой. Няколко мига двамата се гледаха, сякаш измерваха силите си. След това испанецът застана в позиция за бой и Морган размаха оръжието си.

Едва ли не изгуби живота си в първите няколко схватки. Отскачайки встрани, за да избегне едно светкавично нападение, той изгуби равновесие и падна на земята. Но все пак успя да отблъсне удара с камата и с чудна за едрината му пъргавост скочи с готова сабя.

Испанският началник беше чудесен фехтовач. Ако и противникът му се биеше със същото оръжие, едва ли би имал начин да се спаси. Но грубият метод на борбата със сабя постави фехтовача в неизгодно положение.

Когато Морган падна на едно коляно, испанецът с победоносен вик се приготви да нанесе фаталния удар. Но щом оръжието му се устреми напред, Морган замахна със сабята и закачи китката на началника отдолу, като я отдели от ръката му.

Храбър докрай, испанецът хвана меча си с лявата ръка и се хвърли към гърлото на Морган. Това беше един отчаян опит. Буканиерът не се опита да отбегне нападението. Като застана твърдо, с разкрачени нозе, той разлюля сабята във въздуха, държейки я с две ръце, за да даде по-голяма сила на удара си. Затворих си очите навреме, за да не видя как храбрият началник беше съсечен.

Губейки водача си, испанците повече не можеха да се съпротивляват. Оцелелите се втурнаха към третото укрепление. След тях полетяха буканиерите, като ги избиваха немилостиво, докато твърдият глас на Морган не ги застави да спрат.

— Има достатъчно време нощес да вземем третата крепост — каза той. — Няма да срещнем никаква мъчнотия. Сега ни трябват няколко часа за плячкосване. Претърсете къщите и донесете на площада всички богатства, които намерите. Помнете, никой не трябва да взема нищо за себе си. Цялата плячка ще бъде разделена по чин, когато битката свърши. Нашите другари, които пазят корабите, ще вземат същата част, каквато и останалите.

— А какво ще правим с градското население, адмирале? — викна един от хората. — Можем ли да се разправяме с него както си искаме?

— Правете каквото умът ви диктува. Много от гражданите ще са заровили богатствата си. Няма смисъл да убивате хора, преди да узнаете тайната им. Малко мъчение, изкусно прилагано, често ще отвори нежелаещите да говорят уста. И никой да не пие, додето не превземем мястото. Всеки негоден да се бие нощес поради пиянство ще отговаря за това. Вие знаете, че държа на думата си.

— Да, да, адмирале!

С това бандата потегли на грабеж. През този ден видях много неща, които ме изпълниха с отвращение. Но буканиерите си отвръщаха по същия начин, по който по-рано испанците бяха постъпвали с тях.

Дикстън остави грабежа и мъченията за другите и се зае с мен. Първата му работа беше да бинтова глезена ми и да му направи студен компрес. Каза ми, че след няколко дни всичко ще мине.

Не забравих нито за миг целта, с която се бях присъединил към буканиерите. С помощта на Дикстън започнах да диря ранени испански войници, които можеха да ми кажат нещо за английските затворници в крепостта.

Малко от тях бяха останали живи, защото буканиерите безмилостно ги избиваха, знаейки, че у тях мъчно може да се намери злато. Открихме един млад испанец, без рана, но изплашен до смърт, който се беше скрил в пресъхнал кладенец.

Щом ни видя, започна да моли за милост, въпреки че не посегнахме да му направим нищо лошо. Когато го извлякохме от кладенеца, той падна на колене и умолително обви с ръце коленете на Дикстън.

Дикстън насочи пищова си в лицето му, за да го накара да го пусне, но вместо това испанецът започна да бръщолеви разни несвързаности.

— Тихо, човече — казах му аз на испански. — Трябва само да ни отговориш на няколко въпроса, за да те пуснем на свобода невредим.

Той престана да бърбори и обеща да отговори на всичко, каквото го питаме, само да пощадим живота му. Попитах го дали някой пленен английски кораб не е влизал в пристанището на Порто Бело през последните няколко седмици.

— Да, сеньор. Един много разнебитен кораб с изпочупени мачти пристигна миналата седмица.

— Как се казваше? — попитах възбудено аз, предчувствайки, че вървя по прав път.

— Уви, сеньор, това не мога да кажа, въпреки че веднъж чух… Но мога да ви опиша фигурата на носа му. Една жена с дълги руси коси, свиреща на арфа, и…

— Това е той, „Скитник“! — възкликнах аз. — Разкажи ми още нещо. Имаше ли някакви пленници на борда?

— Скитник? Да, това е името, мисля. И пленници, сеньор, имаше доста много. Единият, казват, бил английски благородник, пленен по пътя му за Ямайка, където щял да бъде управител.

— Висок човек ли беше, леко накуцващ с десния крак? Заоблени рамене? Сива коса? Светлосини очи?

— Същият, сеньор. Видях го няколко пъти, защото баща ми беше ключар на тъмницата и често ме караше да му нося храна.

— Къде е сега той? Бързо кажи! В третото укрепление ли е?

— Уви, сеньор, благородникът и другарите му ги няма вече в Порто Бело. Напуснаха го преди три дни.

— Къде са отишли? Бързо, човече, кажи ми всичко, което знаеш.

Той ми обясни, че с приближаването на буканиерите началникът разпръснал всички затворници. Някои били откарани в Маракаибо, а други — през протока — в Панама. Но къде е бил изпратен баща ми, той не можеше да ми каже.

Макар и разочарован, аз се радвах, че баща ми е още жив. Заклех се отново пред себе си, че ще направя всичко, което е по силите ми, за да го освободя.

Преди да пуснем младежа, ми дойде наум, че той можеше да занесе известие до баща ми. Испанецът с удоволствие обеща да стори всичко възможно. Аз имах хартия у себе си, но не и мастило. Запалих клечка и с въглена надрасках няколко думи на баща си, за да му кажа, че съм добре и ще го намеря. След като дадох на младежа един от пищовите си да се защитава, аз го наблюдавах с насълзени очи, докато не изчезна сред дърветата, обграждащи тази страна на града.

— Радвай се, приятелю — извика Дикстън, желаейки да ме окуражи.

— Уви, Дикстън, ще се радвам, когато видя отново милото лице на баща си. Колко месеци, години може би ще ми трябват, докато го открия и освободя?