Иля Илф, Евгений ПетровЖурналистът Ошейников

Късно през нощта журналистът Ошейников седеше на бюрото си и съчиняваше художествен очерк.

Тук, естествено, би било уместно да зарадваме читателите с любопитна информация от рода на тази, че меката светлина на настолната лампа хвърляше причудливи светлосенки по лицето на журналиста, че в жилището беше тихо и само дъските на пода леко поскърцваха, а отнякъде (от много далеч) се чуваше кучешко джавкане.

Но каква е ползата от всички тези красиви литературни детайли? И без това съвременниците не биха ги оценили, а потомците ще ни прокълнат.

Тъй че ще бъдем кратки.

Темата на Ошейников беше суховата — трябваше да отрази някакво юбилейно заседание. При такъв материал трудно можеш да се разгърнеш. Но Ошейников не падна духом, не загуби самообладание.

„Нищо — мислеше си той, — опитът ще ми помогне. Слава Богу, ръката ми е тренирана от очерци.“

Написа първите редове, без много да му мисли. Помогнаха му рутината и познаването на редакторския вкус.

„Необятната зала на градския драматичен театър с двеста и петдесет места кипеше като море от глави. Представителите на обществеността се стичаха от амфитеатъра към партера, вълни от радостно оживление изпълваха театралната ни обител.“

Ошейников помоли жена си за чай и продължи да пише:

„Но ето че морето от глави притихва. На сцената се появява познатата на всички присъстващи могъща, сякаш изваяна от нещо фигура на Антон Николаевич Гусилин. В залата се разразява океан от бурни аплодисменти.“

Изпод перото на журналиста с лекота изпърхаха още десетина подобни реда. Нататък стана по-трудно, защото трябваше да бъде описан нов герой — председателят на изпълкома др. Чихаев.

Героят беше нов, а изразите — стари. Но и тук Ошейников, както се казва, съумя да се справи.

„Към масата на президиума на юбилейното събрание с енергична походка приближава лицето на др. Чихаев. Залата е взривена от тътнещия прибой на безкрайни аплодисменти. Но ето че ревящото море на присъстващите, разпенено и бушуващо от несдържана радост, се укротява в бреговете на съсредоточеното внимание.“

Ошейников се замисли.

„Че влиза, влиза, а после какво?“

Стана от масата и нервно закрачи из стаята. Понякога това помага, някак си заменя вдъхновението.

„Тъй, тъй — мислеше си той, — описанието на тоя Чихаев никак не е зле. И фигурата на Гусилин стана достатъчно ярка. Но като че не достигат чисто художествените детайли.“

Мислите му се объркаха.

„Дяволска работа — размишляваше той, — вече втора година ми обещават жилище в нов блок и все не ми дават. Дадоха на Илюшка Качурин, дадоха на оня бандит Фиалкин, а на мене…“

Изведнъж нежна детска усмивка озари лицето на Ошейников. Той седна на писалището и бързо написа:

„Вдясно от председателя на събранието заема мястото си уверената, едра, набита бръсната фигура на нашия грижовен завеждащ отдел жилищно настаняване Ф. З. Грудасти. Шумът от аплодисменти отново набира сила.“

— Ох, дано му се откъснат от сърцето две стаи! — страстно зашепна авторът на художествения очерк. — Ами ако не даде? Не, ще даде. Сега вече е длъжен да даде.

Все пак за пълното си душевно спокойствие той замени „шумът от аплодисменти“ с „грохот от овации“ и щедро добави:

„Др. Грудасти обгръща със спокойния поглед на изтъкнат стопански ръководител притихналите в очакване лица от първите редове, които сякаш изразяват общото мнение: «Виж, др. Грудасти няма да ни подведе, със сигурност той е човекът, който уверено ще доведе строежа до финала и справедливо ще разпредели квартирите между най-достойните.»“

Ошейников прочете написаното дотук. Очеркът се получаваше сносен, но художествените подробности все още не достигаха.

И той потъна в творчески размисъл. Скоро ще дойде лятото, слънчицето ще заблести, птичките ще запеят, всичко ще се разлисти… Ех, природата, вечно младата природа… А ти си лежиш в собствения хамак пред собствената вила…

Ошейников се отърси от мечтите.

„Ех, да имах и аз една виличка!“ — примижа той унесено.

И от перото на журналиста рукнаха нови вдъхновени редове:

„Сред членовете на президиума изпъква умният, сякаш озарен от пролетното слънце работоспособен профил на ръководителя на вилния подотдел др. Куликов, този неукротим деец, който кове за всички нас летния, здрав, културен, бодър, радостен и ликуващ отдих. И човек неволно се изпълва с увереност, че вилните проблеми са в сигурни ръце.“

Мъките на художественото творчество набраздиха челото на Ошейников с дълбоки бръчки.

В стаята влезе жена му.

— Знаеш ли — подхвана тя, — нашият Миша ме тревожи.

— Какво е станало?

— Ами напоследък само лоши бележки почна да носи. Само да не го оставят да повтаря годината.

— Стоп, стоп — пресече я журналистът. — Това е много ценен художествен детайл. Сега, сега.

И в очерка се появи нов абзац.

„Тук-там в морето от глави се мярка изразителната физиономия и авторитетна фигура на ръководителя на отдел «Народно образование» др. Калачевски. Мислено свързваме неговата личност с морето от детски личица, жадно устремени към културата, към знанията, към светлината, към нещо ново.“

— Виж, ти седиш по цяла нощ — рече жена му, — трудиш се, а оня пройдоха Фиалкин е докопал безплатна каюта на някакъв параход.

— Не може да бъде!

— Че защо да не може? Самата Фиалкина ми го каза. Тези дни заминават. Разходка и половина! Седмица натам и още една — обратно. Май че и храната им била безплатна.

— Ама че гад! — побледня Ошейников. — Кога успя да се уреди? Добре де, добре, не ме разсейвай с глупостите си.

Но ръката му сякаш сама вече редеше горещите, слънчеви редове:

„Сред любимите на трудещите се областни ръководители от време на време се мярка мъжественият и крайно симпатичен анфас на началника на държавното речно параходство Каюткин, демонстрирал безчет примери на ударна работа, достойна за истински моряк.“

— Напоследък нещо ме наболява кръстът — не млъкваше жена му. — Добре ще е да си взема прахчета, само че не се намират никъде.

— Наболява ли те? — сепна се очеркистът. — Ей сегичка ще ти изпишем твоите прахчета.

Ошейников си изтри потта и в прилив на творчески сили продължи да пише:

„В тълпата на зрителите се мярка популярното в целия град пенсне на нашия любим началник на здравния отдел…“

Призори очеркът беше готов. В него бяха споменати всички — и директорът на театъра, и администраторът на кино „Голиат“, и началникът на милицията, и дори шефът на пожарната („… чийто безумно смел поглед…“). Той пък беше споменат заради евентуален пожар.

— По-добре ще гаси — сладострастно си мислеше очеркистът, — по-усърдно, отколкото при другите.

В художественото му произведение липсваше само юбилярят.

— Че как така без юбиляря? — учуди се жена му. — Това са четирийсет години безукорна дейност в Ботаническата градина.

— И за какъв дявол ми е юбилярят? — раздразнено отвърна Ошейников. — За какъв дявол ми е Ботаническата градина! Виж, да беше овощна градина, щеше да е друга работа!

И погледна жена си със спокоен, светъл, унищожителен поглед.

1933 година