"Възвишено и земно (Роман за живота и епохата на Моцарт)" - читать интересную книгу автора (Вайс Дейвид)

8

На следния ден децата получиха покана да изнесат концерт. Поканата изхождаше не от императорското семейство, както очакваше Леополд, а от граф Колалто. Леополд се учуди, — не притежаваше препоръчително писмо за това семейство. Пък и се боеше малко от предстоящото изпълнение, защото децата не се бяха упражнявали от момента, в който пристигнаха във Виена. Въпреки всичко той прие поканата веднага: граф Колалто беше един от най-влиятелните благородници в страната.

Когато излязоха на площада, където се намираше палатът на Колалто, Леополд видя прочутата Дворцова църква, построена от йезуитите и една от най-старите във Виена.

— Сега се молете на бога — прошепна той на близките си, защото от хората помощ не може да се чака.

Ана Мария реши, че мъжът й твърде много си отпуска езика. По великолепната мраморна стълба един лакей ги поведе към стаята за музика, почти толкова просторна, колкото Рицарската зала. На Ана Мария много й харесаха високия таван и кристалните канделабри.

Някакъв слаб, изискано облечен човек, застанал до клавесина, им се представи:

— Господин Моцарт, аз съм граф Палфи, приятел на стопанина на дома, граф Колалто. На път за Виена се отбих при граф Шлик и той ме склони да поостана, за да чуя изпълнението на вашите деца.

Леополд забеляза, че младият аристократ носи алансонски7 дантелени маншети, а брилянтовите токи на обувките навярно струваха цяло състояние. Помисли си дали не се е изсилил твърде и отново го обхвана страх.

— Вашите деца ме очароваха, господин капелмайстор — продължи граф Палфи. — Казвам на всички, че трябва да ги чуят.

— Много сте великодушен, ваше сиятелство — отвърна Леополд с нисък поклон.

— Съвсем не. Граф Шлик и граф Херберщайн споделят моето мнение.

Той представи Моцартови на гостите, които влизаха в музикалния салон.

Леополд бе чувал да се споменават доста често имената, назовани от графа: граф Колалто, приближен на императрицата: граф и графиня Тун, принадлежащи към един от най-знатните родове в империята: баронеса Гуденус, известна с покровителството си над музикантите: и граф Хогек, канцлер на Бохемия.

— Моцарт, граф Палфи твърди, че децата ви свирят като възрастни — каза граф Колалто, — но аз смятам, че преувеличава.

И преди Моцарт да успее да отговори, той даде знак на децата да започнат.

Като първи номер те изпълниха един дует, избран от Леополд дуетът беше лек и същевременно много приятен. После децата изпълниха соловите си номера. Нанерл свири с голяма изразителност, но истински завладя общото внимание Волферл.

Баронеса Гуденус го целуна и той изтри с ръка бузата си. Баронесата не му хареса. Бъбреше, докато той свиреше.

Леополд реши, че висшето общество е оскърбено от грубата постъпка на сина му, но графиня Тун каза:

— Господин Моцарт, синът ви свири дори по-добре, отколкото ми описа нашият братовчед, пасаулският епископ. Надявам се, че ще имаме удоволствието още веднъж да послушаме вашите деца.

— С най-голяма радост, графиньо.

— Ще уредим това. Трябва само да изберете удобен за вас ден.

— Колко голямо е вашето момченце, Моцарт? На десет години ли е? — попита граф Колалто.

Леополд се възмути, но отвърна любезно:

— На шест, ваше сиятелство. Само на шест.

— Невероятно!

— Датата на раждането му, ваше сиятелство, е регистрирана в Залцбург.

Графиня Тун помоли Волферл да седне до нея на клавесина и да й покаже как е успял да постигне такова леко туше8 при изпълнение на сонатата от Телеман.

— И аз свиря на клавесин, но съвсем не така добре, както вие — рече тя, сякаш се оправдаваше. Отнасяше се с него като с възрастен. Имаше чудесен, мелодичен глас и беше млада и хубавичка.

Волферл не чу как граф Колалто обясняваше някому, сякаш за да оправдае поведението й:

— Вилхелмине наскоро се омъжи. Съвсем млада е, само на осемнадесет години.

Но в този момент графинята отново заговори с Волферл и напълно завладя вниманието му.

— Волфганг, мелодията на дуета е очарователна. Трогна ме до сълзи. Не помня да съм я чувала досега.

— Написал я е Доменико Скарлати, синът на Алесандро Скарлати Много мелодичен дует.

— Ще ми го изсвирите ли още веднъж, когато дойдете у нас?

— Да, да, непременно, стига да разреши татко.

— Ще разреши, разбира се. Благодаря ви, Волфганг, за прекрасния концерт.

— И аз ви благодаря, графиньо. — Волферл бе готов да изсвири всичко, което пожелаеше тя, толкова му беше симпатична. Да беше по-голям, непременно щеше да се ожени за нея.

Леополд очакваше, че след концерта ще последва оживен разговор за музиката, но граф Колалто вече правеше саркастични забележки за това, че англичаните отнемат на французите колониите им в Америка, макар Франция да е съюзник на Австрия.

Леополд тъкмо се готвеше да се намеси в разговора и да запита не заплашват ли Виена прусаците — в разкошната музикална зала това изглеждаше малко вероятно, — когато лакеят го уведоми, че семейство Моцарт трябва да си тръгва. Никой от гостите още не се готвеше да си върви, но Леополд с нищо не издаде обидата си. Сетне чувството му на огорчение се посмекчи, когато лакеят му връчи фини дантелени кърпички за госпожа Моцарт, великолепно ветрило за малката госпожица, сребърен часовник за момчето и двадесет гулдена за самия него.

Концертът в двореца на Колалто направи впечатление на собственика на странноприемница „Белият вол“. Обикновено Ото Хайнц се отнасяше към гостите си пренебрежително, но графът беше един от най-влиятелните аристократи в империята. Набитият червендалест стопанин предостави на Моцартови по-просторна и удобна квартира и почна да назовава Леополд „негово превъзходителство господин капелмайсторът Моцарт“, от което Волферл го напушваше смях. Той шеговито наричаше сестра си „нейно кралско могъщество госпожица фон Анерл“, а себе си „негова кралска справедливост господин фон Оцарт“ и Леополд не мъмреше сина си — поради това, че няколко лена след концерта у Колалто децата получиха покана да свирят пред императрицата в Шьонбрун.

Леополд писа на Булингер за височайшата милост и го помоли да отслужи в Залцбург четири литургии — по една за всеки от семейството. После се зае с тоалета на Волферл, уверен, че синът му е този, който най-вероятно ще привлече към себе си благосклонно внимание.

Леополд му сложи дантелени маншети, обувки с токи от имитация на сребро, напудрена перука и му закачи нож, украсен със скъпоценни камъни, като на всички придворни, след което Волферл се превърна в мъничък граф Палфи.

В деня на концерта Леополд нае карета, запрегната с четири коня, с кочияш и форейтор9, макар това да струваше доста пари. Децата обаче изпаднаха във възторг от този разкош и се облегнаха на синята тапицерия, сякаш това бе за тях най-обикновено нещо. Ана Мария, примирила се в душата си с разточителството на своя мъж, също се радваше. Минаха по тесните, криви улици в центъра на града, продължиха по Мариахилфещрасе и се озоваха вън от Виена. Всички бяха радостно възбудени.

Пътуването се оказа много приятно и на Волферл му се искаше то да продължи колкото може по-дълго. Но ето пред тях се показа грамадният корпус на Шьонбрун и като видя необикновените му размери, момченцето ахна. Паркът пред двореца беше огромен, а самият дворец още по-голям. Волферл бе смаян от това и възкликна:

— О, колко е грамаден!

— Това е най-големият дворец на света, по-голям от Версай — каза татко. — Две хиляди декара. По-голям от доста градове.

— По-голям и от Залцбург ли?

Татко не отговори. Съзерцаваше задълбочен окръжаващото ги великолепие.

С наближаването на Шьонбрун растеше и почудата на Волфер Дворецът на граф Колалто изглеждаше нищожен в сравнение с резиденцията на Мария Терезия. Минаха през една порта от ковано желязо, покрай два високи обелиска, увенчани с позлатени императорски орли. Колкото наближаваха Шьонбрун, толкова по-грамаден ставаше той. Но отблизо дворецът се оказа мръсножълт, а не ослепително бял, както отдалеч. И това поразочарова Волферл. Въпреки всичко обаче той бе развълнуван.

— Татко, Шьонбрун е много по-голям от резиденцията! — каза той.

— Говори се, че в него има хиляда четиристотин четиридесет и една стаи, а се готвели да пристрояват и още.

— Но за какво са й на императрицата толкова стаи?

— Тя е избрана от бога да брани своя народ и своята империя.

„Интересно дали и бог на небето има също такива дворци“ — помисли си Волферл. Стана му тъжно. Пред този огромен дворец той се почувствува съвсем мъничък. Дворецът беше твърде грандиозен за някакъв клавесин. А отгоре на всичко татко почна да дава последните си наставления на децата и Волферл съвсем оклюма.

— Запомнете — говореше татко — не бива да се обръщате към нейно императорско величество или към членовете на императорското семейство, докато те сами не заговорят с вас.

Наредиха им да влязат от задния вход. Един иконом съобщи на Леополд:

— Чакат ви в Огледалната зала и без да каже нещо повече, ги поведе натам. „Е какво — помисли си Леополд, — от една страна, ни пускат като прислуга, през задния вход, от друга, ни приемат в любимата зала на Мария Терезия.“

Като следваше високомерния иконом през множество разкошни зали в стил рококо. Леополд неволно се възхищаваше от пищното им великолепие. Канделабрите с изящна изработка, позлатените гипсови тавани, богато украсените печки, шест метра високи, паркетните подове, така чисти, че просто да ги лизнеш. Всичко изглеждаше още по-разкошно, отколкото си го бе представял. „Не, мечтата ми е неосъществима — казваше си Леополд, — смешно е да се мисли, че хора, заобиколени от такова великолепие, може да се учудват на нещо. Те ще стъпчат на прах честолюбивите ми стремежи.“

През това време икономът ги въведе в Огледалната зала, а когато Леополд видя императрицата и императора, заобиколени от ерцхерцози и ерцхерцогини, му се стори, че се наговарят против него.

Мария Терезия и съпругът й Франц седяха в средата на залата, останалите стояха прави. Леополд се поклони колкото можеше по-ниско и като обгърна с поглед огромното помещение, се усъмни дали някой ще чуе изпълнението на децата — толкова малък изглеждаше тук клавесинът. „И все пак — помисли си той, — къде другаде, ако не тук, трябва да се изпълняват Телеман и Скарлати?“ Огледалната зала беше по-голяма дори от Рицарската и в нея имаше седем великолепни огледала, високи от пода до тавана, каквито Леополд за пръв път виждаше. Стените бяха в пастелен златистобял тон, имаше и два чудесни канделабъра. Леополд се надяваше, че децата се вълнуват по-малко от него.

Волферл и Нанерл направиха реверанс пред императрицата и тя, като се обърна към Леополд, каза:

— Момченцето е още съвсем мъничко. Моцарт, на колко години казахте, че е то?

— На шест, ваше величество. На малко повече от шест.

Лицето на Мария Терезия изрази недоверие.

Сред тълпата зад гърба на императрицата и императора Леополд забеляза граф Шлик и граф Палфи, но те не дадоха вид, че го познават. „Всички придворни очакват нейното мнение, при това недоброжелателно“ — мислеше си той.

И тогава императрицата каза:

— Моцарт, от много места чухме за таланта на вашите деца. От граф Шлик, от граф Палфи, от Тунови. Бихме искали да мислим, че те не преувеличават.

— Ще положим всички усилия, ваше величество. — Леополд молеше бога слуховете за интереса й към музиката да се окажат верни. Говореше се, че Мария Терезия имала хубав глас и че я бил обучавал Вагензайл, учител по музика при императорското семейство, когото Леополд ценеше. Но гледайки императрицата, студена и величествена. Леополд не виждаше нищо освен ослепителния блясък на брилянтната диадема в нейните коси и помнеше само, че пред него е именно тя, Мария Терезия, успяла да даде отпор на такъв могъщ пълководец като Фридрих Пруски. Обзеха го лоши предчувствия.

— Започвайте! — повелително рече императрицата.

На Волферл императрицата веднага му се хареса. Тя приличаше на мама. Двете бяха почти връстнички, само че императрицата бе малко по-пълна, но със същата приятна руменина и живи сини очи. Макар когато й представяха момченцето, тя да изглеждаше строга. Волферл забеляза как погледът й стана по-топъл, щом се обърна към своите деца, някои от тях не по-големи от самия него, и как нежно се усмихна — съвсем като мама. И после нали татко казваше, че във Виена трябва да се хареса тъкмо на императрицата.

Неочаквано за себе си Волферл се усмихна на Мария Терезия и тя неволно му отвърна с усмивка.

Татко настани сина си на стола до клавесина, редом с Нанерл. На Волферл това не му хареса. Нали е достатъчно голям, за да се качи на стола сам — на татко просто му е нужно да покаже колко мъничък е той. Татко нервничеше — ръцете му трепереха. „А моите, не — изпита желание да извика Волферл. — Аз никога не се вълнувам, когато свиря.“

Дуетът се хареса на всички. Дойде ред Волферл да свири соло и Мария Терезия изведнъж предложи най-малкият й син, ерцхерцог Максимилиан, почти връстник на Волферл, да обръща страниците.

После императрицата съжали, задето се е разчувствувала и е допуснала да постави един хабсбург наравно с човек от простолюдието, но тя така се гордееше с музикалните способности на децата си! Обаче съзнанието за нейната непоследователност само я раздразни и когато императорът каза: „Макс е твърде малък“, тя възрази:

— Той е на толкова години, колкото и този Моцарт.

Малкият ерцхерцог седна до Волферл и Леополд въздъхна с облекчение — момчето навярно си знае работата. Мария Терезия слушаше внимателно. С внимание слушаха и всички останали. Леополд се радваше, че му е хрумнала мъдрата мисъл да включи в програмата соната от Вагензайл — любимия музикант на императрицата. Изведнъж Волферл спря, посочи с пръст малкия ерцхерцог и обяви:

— Той само ми пречи. Не е ли тук господин Вагензайл? Той разбира. Ще може правилно да обръща страниците.

Мария Терезия пламна от негодувание и Леополд помисли, че ще заповяда да се прекрати концертът. Но Волферл отново й се усмихна, сякаш й казваше, че те двамата с нея разбират каква е работата, и тя даде нареждане да извикат Вагензайл, който в една от съседните стаи преподаваше урок по музика.

Като се обърна към Вагензайл, Волферл бе самата учтивост:

— Господин Вагензайл — каза той, — изпълнявам една от вашите сонати. Ще бъдете ли така любезен да ми обръщате страниците?

Учителят по музика — а той бе на средна възраст — погледна императрицата и тя кимна. Когато Волферл завърши изпълнението, Вагензайл каза:

— Ваше величество, момченцето е чудесен музикант.

Но тук в разговора се намеси императорът:

— Моцарт, това ли е всичко, на което е способно момчето?

— Волфганг умее още да импровизира, ваше величество.

Императорът пристъпи до клавесина, където седеше Волферл, изпълнен с нетърпение да продължи.

— Момченце — каза той, — да свириш, когато гледаш клавиатурата, е най-простата работа; сега опитай да не гледаш в нея.

— Добре, ваше величество. Какво искате да ви изсвиря?

Императорът метна върху клавишите дантелената си кърпа с императорския вензел и рече:

— Изсвири същото, което изпълни.

— Ваше величество! — възкликна Леополд. — Но това няма да бъде импровизация!

— Нищо, татко, ще го изсвиря — каза Волферл и преди да му попречат, изсвири цялото произведение от начало до край, без да маха кърпата.

— Изумително точно! — рече Вагензайл. — Поразително!

— Сега го изсвири с един пръст! — заповяда императорът.

Волферл го изсвири.

— А сега импровизирай!

— В чий стил, ваше величество?

— Просто импровизирай.

— Това е твърде лесно, ваше величество. Чий стил предпочитате — на Телеман или на Хасе?

Като не знаеше как да отговори, императорът безпомощно се огледа за Вагензайл и учителят пожела:

— Ако можеш, изсвири моята соната в стила на Телеман. Волферл обаче не се ограничи само с Телеман и премина на Хасе.

— Може би знаеш още някакви фокуси, момченце — измърмори императорът.

— Той не е магьосник — каза императрицата. — Той си е още дете, макар да е мил и талантлив; дете, което изпълни всички твои молби, въпреки че някои от тях нямаха нищо общо с музиката.

— Но ти нали остана доволна, Мария?

— Не е там работата. — Сега това беше истинската императрица, която макар да обичаше съпруга си и да имаше от него шестнадесет деца, никога не делеше с него властта. — Франц, момченцето е уморено, то трябва да си почине. — После се обърна към Ана Мария и каза по-меко:

— Госпожо Моцарт, навярно вече му е време да си ляга.

— Да, ваше величество.

— Щастлива сте с вашите деца, госпожо Моцарт. — Бог ни изпрати това щастие, ваше величество. — Момченцето свири достатъчно. Вече има нужда от мама.

— Благодаря ви, ваше величество. — И мама прегърна Волферл. Като реши да покаже, че обича не само една мама, малчуганът чевръсто се настани в скута на Мария Терезия, целуна я по бузата и рече:

— Искате ли да ви кажа една тайна?

— Каква тайна?

— Аз много, много ви обичам.

Мама ужасена застина на място. Настана мъртва тишина.

— Ти ни обичаш толкова, колкото музиката ли, дете мое? — попита Мария Терезия.

— Да, колкото музиката. — За него това беше най-големият комплимент.

— Благодаря ги, Волфганг. — Тя свали момченцето от коленете си и го предаде на майката.

Волферл се натъжи. Мария Терезия имаше удобен, голям скут, а на него така изведнъж му се приспа! Той никак не забеляза, че всички окръжаващи изведнъж се настроиха благосклонно към него. Беше уморен. Когато дойдоха до каретата. Волферл чу как татко разочаровано прошепна на мама:

— Нито един дукат, дори дантелена кърпа за всичките ни старания. Чувал съм, че е скъперница, но все пак…

Края Волферл не чу, защото неудържимо се прозина. Нанерл го гледаше презрително, задето едва държеше очите си отворени, но на него му беше все едно. Бе прекарал такъв чудесен ден. Каретата потегли, мама го взе на ръце и в този миг той направи удивително откритие: мама и Мария Терезия го прегръщаха по един и същ начин. Когато пристигнаха пред странноприемница „Белият вол“, Волферл сладко спеше в ръцете на мама.