"Възвишено и земно (Роман за живота и епохата на Моцарт)" - читать интересную книгу автора (Вайс Дейвид)

9

След великолепието на Шьонбрун скромната странноприемница се стори на Леополд направо отвратителна. Минаваше ден след ден, никой не си спомняше за Моцартови и бащата падна духом. Но когато вече окончателно се увери в това, че Мария Терезия само си лава вид, че обича музиката, посети ги граф Майр; той заяви, че е изпратен от самата императрица. Леополд се зарадва на собствената си предвидливост: всеки ден си слагаше най-хубавата перука, жилетка и черни копринени чорапи — както се обличаха аристократите.

— Значи все още сте във Виена, господин Моцарт — каза граф Майр.

— А вие мислехте, че вече сме заминали, така ли, ваше сиятелство?

— Нейно величество изрази желание да останете във Виена, но аз бях твърде зает с разни дворцови работи и се боях да не съм закъснял с това съобщение.

— Нейно величество е много великодушна. В главата на Леополд се въртеше въпросът: „Интересно, докога?“ Той не можеше да остане във Виена повече, ако не им платят поне нещичко за концерта.

— Нейно величество би желала вашите деца да свирят пред нейните.

— Волята на нейно величество за нас е закон.

— Пак в Шьонбрун. Те ще бъдат гости на ерцхерцог Максимилиан и ерцхерцогиня Мария Антоанета.

— Да, ваше сиятелство.

„Но кой ще заплати всичките разноски?“

— Утре следобед. Удобно ли е?

— Утре следобед? Но ние имаме още няколко покани.

— Нейно величество ме помоли да изразя възхищението й чрез този подарък. — Той връчи на Леополд сто дуката. — Изпълнявам също длъжността императорски ковчежник.

— Благодаря ви, ваше сиятелство! — Леополд тържествуваше. Тази сума надминаваше най-смелите му очаквания. — Щастливи сме, че нейно величество е останала доволна от нашето изпълнение. За нас ще бъде чест да свирим пред нейните деца.

Императорският ковчежник си помисли с насмешка: „Моцарт получава тези сто дуката само защото императрицата бе трогната от искрените чувства на момченцето, а това тя никому не би признала.“

— Значи ще можем да ви очакваме утре? — попита той.

— Да, утре, ваше сиятелство! — твърдо обеща Леополд.

— А какво ще стане с другите покани?

— Убеден съм, че никому и наум няма да дойде да възрази срещу желанията на нейно величество.

Граф Майр подаде на Леополд два пакета с дрехи.

— Това за нас ли е? — учуди се той.

— За вашите деца. Подарък от императрицата. Официално облекло за концерта, за да се чувствуват децата ви непринудено в обществото на младите ерцхерцози и ерцхерцогини.

Ана Мария не сподели радостта на Леополд. Той се ласкаеше от изпратения подарък, а тя — не. Леополд писа на Хагенауер и Булингер, съобщи им за стоте дуката и облеклото на децата и помоли свещеника да отслужи още няколко литургии за здравето на Моцартови. Така сияеше, че Ана Мария не посмя да го разочарова — тя смяташе този подарък за милостиня и намек за това, че миналия път децата са били недостатъчно добре облечени.

На другия ден Леополд повика един фризьор да накъдри и напудри перуките. Ана Мария се учуди. Леополд винаги държеше да се правят икономии, а изведнъж такова разточителство! Единственото, което го занимаваше сега, бе външният вид на децата. Той с гордост поглеждаше сина си — момчето има толкова благороден вид с лилавия камзол10, украсен със скъп златен ширит.

— Дрехите на Волферл са ушити от най-финия плат — забеляза той.

На Ана Мария й се струваше, че момчето прилича на марионетка.

— Когато има на кръста си нож, обсипан със скъпоценни камъни, косите му са накъдрени и напудрени, държи в лявата ръка шапката, а дясната е пъхнал в отвора на камзола, Волферл прилича на малък император — прибави Леополд.

Ана Мария се досети, че дрехите на Волферл преди е носил ерцхерцог Максимилиан, а бялата тафтена рокля на Нанерл е била притежание на някоя от дъщерите на Мария Терезия и от това подарените дрехи й опротивяха още повече. Но когато деликатно намекна, че на децата може би са пратили старо облекло, Леополд отвърна:

— Вярвам в благородството на нейно величество.

Странни бяха тези думи от неговата уста — Леополд рядко вярваше в нечие благородство.

— Татко, мамо, погледнете ме! — възкликна Нанерл. — Как прекрасно ми стои тази рокля!

Родителите й трябва поне този път да разберат, че не само Волферл съществува на света. Ала никой не й обърна внимание. Татко довършваше обличането на Волферл, момчето изглеждаше сковано и някак чуждо, а мамините мисли бяха далеч.

Ана Мария не искаше никого да хвали или някак да проявява своите чувства. Изпита желание да бъде сама, да помисли за всичко. В официално облекло децата й изглеждаха съвсем израсли. Мъчеше я предчувствието, че отсега нататък колкото и да бъде ласкава с тях, те никога вече няма да се нуждаят както преди от майчината й любов и закрила. Обаче Нанерл изглеждаше така обидена, че Ана Мария трябваше да каже:

— Да, мила моя, ти си просто прелестна.

Ала на сърцето й бе все така тежко. Леополд напътствуваше Волферл никому да не се хвърля на шията, иначе може да развали вида на костюма си, и казваше, че концертът за децата на императрицата ще им донесе нови лаври, а Ана Мария мислеше: „Всички тези победи крият в себе си зърното на пагубност.“

В Шьонбрун Моцартови бяха посрещнати от граф Майр, който много любезно ги съпроводи през главния вход до Огледалната зала.

Императрицата този път се държеше много по-непринудено. Решила да мине без обичайните церемонии, тя просто представи Моцартови на децата си.

Леополд забеляза, че ерцхерцог Максимилиан е висок колкото Волферл и разбра: Ана Мария е права — синът им носи старите дрехи на ерцхерцога. Освен Максимилиан в залата се намираха още Мария Антоанета, няколко месеца по-голяма от Волферл, осемгодишният ерцхерцог Фердинанд и тринадесетгодишната ерцхерцогиня Йохана — на ръст колкото Нанерл; нейната рокля сега бе облечена от тяхната дъщеря, досети се Леополд.

Неочаквано бе присъствието на престолонаследника ерцхерцог Йосиф. Леополд грижливо се беше готвил за приема и бе научил наизуст възрастта на всичките шестнадесет деца на Мария Терезия, но никак не очакваше да види тук някого от по-големите синове и дъщери. Обаче веднага си спомни, че Йосиф, вече навършил двадесет и една година, се отличава според мълвата с музикални наклонности.

Стройният и сериозен престолонаследник се бе заинтересувал от малкия виртуоз. Неговият баща се бе възхитил от музикалното умение на момчето, майката говореше, че той е очарователен, но Йосиф искаше сам да се убеди. В противоположност на набожната си майка, която презираше Волтер, когото той четеше. Йосиф се гордееше със своето свободомислие.

— Господин Моцарт, казват, че вашият син има забележителен слух — рече Йосиф.

— Верен, ваше височество.

— Мамо, може ли да изсвиря нещо? — каза ерцхерцогиня Мария Антоанета. — Господин Вагензайл и господин Глук хвалят моето изпълнение на клавикорд.

— Ще бъде чест за нас, ваше величество — откликна Леополд; най-малката дъщеря на императрицата, Мария Антоанета, беше най-хубавичката.

— А той да каже дали свиря фалшиво, или не. — И Мария Антоанета посочи Волферл.

— Не, Тоанета! — Мария Терезия изведнъж стана сурова. Да позволи на някого от простолюдието да критикува един хабсбург, би било непростимо.

Тогава, сякаш напук на нея, Йосиф заяви, че иска да свири на цигулка.

Това беше още по-нежелателно. Но да забрани на сина си, Мария Терезия не можеше; Йосиф е неин наследник, бъдещ император.

Волферл рече припряно:

— Аз ще му акомпанирам — и седна на клавесина. Той познаваше сонатата на Телеман, която ерцхерцог Йосиф постави пред него.

Леополд се престори, че не чува това, което възприемаха ушите му — ерцхерцогът беше любител и свиреше като любител. „Макар Йосиф да е бъдещият император — мислеше Леополд, — съвсем е лишен от музикален талант.“ Той обаче не издаваше своите чувства и се надяваше, че и Волферл ще бъде тактичен.

След като ерцхерцогът направи няколко грешки, Волферл спря и каза:

— Вие свирите фалшиво, ваше височество, и цигулката ви направо скрибуца.

Леополд очакваше бурна реакция от страна на ерцхерцога, но вместо това Йосиф рече с усмивка:

— Браво! Най-сетне да срещна един честен човек.

Императрицата също се усмихна, макар че усмивката й се стори на Леополд изкуствена.

— Йосиф — рязко каза тя, — да дадем възможност на Моцартови да свирят сами — нали за това са се учили!

— Ваше величество — възкликна Нанерл, — аз мога да свиря със затворени очи!

— Това е просто фокус — възрази Йосиф, — а можеш ли да изсвириш нещо непознато?

— На прима виста? — Нанерл въпросително погледна татко.

— Защо не, щом това е музика — намеси се Волферл.

— Една соната от Вагензайл. — Йосиф сложи нотите пред децата и попита:

— Позната ли ви е?

— Не — отговори Волферл. — Но ще я изсвирим. Нали, Нанерл?

Нанерл не посмя да каже „не“, но я беше страх. Все пак тя засвири след Волферл и като разбра, че изпълнението им е точно, се поуспокои. При заключителните акорди вече знаеше, че тя и Волферл са изтръгнали одобрението на публиката. Всички, дори най-малките като Мария Антоанета, бяха слушали със затаен дъх; ерцхерцог Йосиф им стисна ръка, което бе голяма чест, а обръщайки се към много гордия татко, го нарече „господин капелмайстор“.

На Волферл много му харесаха виенските сладкиши с бит каймак — почерпи го Мария Антоанета. Тя беше толкова хубавичка и така жива, просто очи да не сваляш от нея! И му предлагаше да види нейния клавикорд — може да му се поиска да изсвири нещо на него, а Волферл си мислеше колко ли е приятно да я целуне.

— Имате ли си ваш парк, където да играете? — попита Мария Антоанета.

— Не. — „А защо ни е нужен“ — помисли си Волферл.

— Ние пък си имаме. Но вие, разбира се, имате ловен парк, нали?

— Не — тъжно отвърна той. Руса, синеока, с нежна кожа и румено лице, тя беше пленителна, особено когато се усмихваше. А сега изведнъж стана много сериозна. Изглеждаше озадачена.

— Имаме най-големия ловен парк в империята. Татко там сега бие елени. А вие обичате ли лова?

Волферл с недоумение сви рамене, по-добре би било тя да му говори за нещо, което му е познато.

— Да вървим, ще ви покажа моя клавикорд — предложи Мария Антоанета.

Тринадесетгодишната ерцхерцогиня Йохана се присъедини към тях, решила, че не бива да ги оставя сами. Волферл, в стремежа си да докаже, че не е малък, опита да върви редом с тях, но несвикнал с лъснатия паркет, се подхлъзна и падна. Йохана се престори, че нищо не е забелязала, но Мария Антоанета дотича при момчето и му помогна да стане, като го утешаваше.

Мария Терезия и мама, тръгнали да търсят децата, дойдоха в момента, когато Волферл казваше на Мария Антоанета:

— Вие сте много добра. Когато порасна, ще се оженя за вас.

Учудена, Мария Терезия попита защо.

— От благодарност — отвърна Волферл — и още за това, че е добра към мен. Сестра й не пожела да ми помогне, а тя ми помогна.

Оставиха децата на грижите на една придворна дама и императрицата посочи на Ана Мария едно кресло. Ана Мария бе изумена от нейната благосклонност. Самата императрица, разбира се, седна в по-високо кресло, с величествено като на трон облегало, но, общо взето, двете седяха почти като равни.

Мария Терезия се бе заинтересувала от малкото момче. Тя разбираше, че бащата няма да даде откровени отговори на нейните въпроси, струваше й се, че той доста експлоатира момчето, но Ана Мария й хареса, според нейните представи това бе типична добра немкиня матрона. Дружелюбно, доколкото позволяваше положението й, тя попита:

— Кога се прояви това?

— Кое, ваше величество?

— Неговата надареност, очарование, способности.

— Не зная. — Ана Мария отвърна очи към лъснатия паркет, блестящите канделабри, изящните огледала, после отново погледна императрицата. Срещна окуражителната й усмивка — усмивката, на майка и в същото време прозорлива господарка, която сам бог е облякъл с власт — и изведнъж изрече въпроса, който години вече не й даваше покой:

— Ваше величество, откъде има той това?

— Кое „това“? — Този път озадачената беше Мария Терезия.

— Гениалността. Нали той наистина е гениален, ваше величество.

— Само защото така добре свири за възрастта си ли? — Мария Терезия снизходително се усмихна.

— Не, ваше величество, не само за това. Колкото до музиката, за него няма никакви трудности.

— Това е необикновено — съгласи се Мария Терезия — и, разбира се, той е прелестно момче.

— Понякога ми се струва, ваше величество, че неговата гениалност е дар божи.

Мария Терезия не отговори, думите на Ана Мария й се сториха твърде дръзки. Наследеният от нея трон действително беше дар от небето, но какво можеше да получи в наследство от своите предци синът на Моцартови? Освен това почти всички музиканти са цигани. Момчето предизвикваше у нея чисто майчински интерес, а не интерес, характерен за една покровителка на изкуствата.

— Надявам се, че не ви засегнах, ваше величество — смирено изрече Ана Мария, но в жилите на Волфганг вместо кръв тече музика.

— Вашето семейство има ли благородническа кръв?

— Казвали са ми, че баща ми е бил дребен благородник, но нямам никакви доказателства за това.

— А по линията на вашия мъж?

— Никога не съм чувала за такова нещо, ваше величество.

— Странно.

— Ваше величество, Волферл има моя характер, но музикалните способности е наследил от мъжа ми.

— Господин Моцарт много добър музикант ли е?

— Да. И дъщеря ни е прекрасна музикантка. Но те не могат да се мерят с Волфганг. Ето защо ми се струва, ваше величество, че неговият талант е дар господен.

— При такъв произход, невъзможно.

— Но когато свири, ми се струва, че върши това с ръцете на самия бог, ваше величество.

— Съмнявам се. Полагате ли грижи за духовното възпитание на вашите деца?

— Когато сме вкъщи, мъжът ми се занимава с тях всеки ден — Завършил е йезуитското училище в Аугсбург и ние всички сме ревностни католици.

— Похвално. Няма нищо по-важно от християнското възпитание.

— Господ е нашата опора в трудните дни, ваше величество.

— Бог ни дарява по различен начин със своите милости. И най-висшата му милост са нашите деца.

— Ще се осмеля да кажа, ваше величество — струва ми се, че нейно височество ерцхерцогиня Мария Антоанета е прелестна и много добра.

— Съвсем не е добра винаги Но вашият син с нещо я привлича.

— Може би тя е дар, изпратен ви от бога, ваше величество.

— Напълно възможно. — Мария Терезия бе убедена, че това е точно така. — Макар да е моя дъщеря, тя понякога проявява лекомислие и леност, но по-често е малка богиня, която знае още от люлката, че съдбата й е предопределила да властвува.

Ана Мария си помисли дали би било уместно да се зададе на императрицата въпрос за нейните деца, макар с едничката цел и тя от своя страна да прояви интерес.

— Ваше величество — внезапно попита Ана Мария, — а вашите деца оплакват ли се понякога от умора? Не смея да огорчавам мъжа си, но не ми се иска Волферл прекомерно да се уморява. А Волферл твърди, че не се уморявал. Нима това е възможно?

— Никога не знаеш кога да вярваш на децата и кога — не. Те искат винаги да им вярваш. Ние им вярваме наполовина и пак се смятаме за прекалено снизходителни.

— Той много обича и да пътешествува, дори повече, отколкото баща му.

— И това тревожи ли ви, госпожо Моцарт?

— Да, ваше величество. Като съм си у дома, мога да отида сама, където намисля. А тук все ме водят като малко дете. В Залцбург всичко ми е познато. А на път не знаеш на какво ще попаднеш след миг. И после навсякъде има толкова болести. Волферл ни е последното дете. От седем оцеляха само той и Нанерл. Ако и с тях нещо се случи, просто не зная какво ще правя.

— Ще преживеете болката — с горчивина каза Мария Терезия. — Ето ние живеем.

— Но вие сте императрица, ваше величество, вие трябва да живеете!

Мария Терезия не отвърна нищо. Тя мислеше за войната с Фридрих Пруски, това чудовище, както го наричаше, което я нападаше, откакто се бе възкачила на престола. Но сега, след много години война и лишения, имаше надежда за мир. Трябва браковете на децата и да се сключват с такива партньори, че да се укрепява империята. Дори любимката й Мария Антоанета, която още няма и седем години, трябва да бъде сватосана точно с такава цел — и то колкото може по-скоро. А тези Моцартови — с изключение може би на Ана Мария — мечтаят за слава. Каква суетност!

Ана Мария размишляваше колко добре би било, ако хората можеха да се доверяват един-другиму и да бъдат добри приятели независимо от положението, което заемат; в този миг Мария Терезия каза:

— Вие сте права, госпожо Моцарт, човек трябва да живее, каквото и да става в неговата душа. Дошли сме на този свят не за да се развличаме. Не всекиму можеш да дариш дружбата си, а още по-малко доверието.

Децата се върнаха заедно с Леополд и императрицата стана от мястото си, което означаваше, че аудиенцията е свършила.

Волферл беше много възбуден — Ана Мария неволно си помисли колко скучен ще му се струва отсега нататък Залцбург — и веднага започна да разказва:

— Знаеш ли, мамо, те си имат собствена зоологическа градина. Тоанета си има вълци, лъвове и мечки!

— Добре, добре, скъпи; време е вече да си вървим. Ти навярно си много уморен.

— Не, никак, честна дума.

Ана Мария и Мария Терезия се спогледаха съучастнически, размениха си усмивки и после всичко тръгна по протоколния ред. Моцартови ниско се поклониха на императрицата и Леополд й благодари за добрината, давайки си вид, че не забелязва ироничната й усмивка. Императрицата бе удостоила Ана Мария с лична аудиенция, това ще произведе сензация във Виена. Мария Терезия вдигна ръка — и появилият се отнякъде граф Майр поведе Моцартови към каретата, която чакаше пред входа.

Волферл улови мама за ръка: какви топли, доверчиви пръсти има той, помисли си майката, как те й вярват, тези необикновени пръсти, които творяха музика и даряваха обич.