"Възвишено и земно (Роман за живота и епохата на Моцарт)" - читать интересную книгу автора (Вайс Дейвид)

10

Мълвата, че Мария Терезия е харесала изпълнението на децата, веднага се разпространи във Виена. Сега те получаваха толкова покани от виенските благородници, че често трябваше да изнасят по два концерта на ден — и следобед, и вечер. Ана Мария се безпокоеше това напрежение да не се отрази зле на здравето на децата, но Леополд я успокояваше: такава трескава дейност може да им бъде само от полза. Той беше доволен от всичко и при това много зает. Писа до Залцбург за своите успехи, което му доставяше голямо удовлетворение. Отговорът на Хагенауер дойде много скоро — той уведомяваше, че е съобщил на архиепископа добрите вести и те са упражнили съответното въздействие; все пак негова светлост искал да знае кога Моцарт ще благоволи да се завърне.

Няколко седмици след втория концерт в Шьонбрун Леополд отново седна да пише на Хагенауер; той пишеше много старателно, макар перото и мастилото да бяха отвратителни.

Хагенауер отговори веднага. Калелмайсторското място засега било свободно и макар архиепископът да бил доволен от успехите на Моцартови във Виена, искал да знае кога Моцарт отново ще заеме своята длъжност.

Леополд бавеше отговора си. Мария Терезия им изпрати покана да присъствуват на тържествения обед в чест на децата й и той се надяваше, че императрицата ще му предложи постоянно място във Виена. Но макар тя приветливо да посрещна Моцартови и особено Волферл, и децата да играха по нейно благоволение с ерцхерцог Максимилиан и ерцхерцогините Йохана и Мария Антоанета, не се състоя никакъв разговор нито за музиката, нито за бъдещето.

Разочарован, Леополд не можеше да разбере какво се е случило. На другия ден след обеда у императрицата той седна на бюрото си и се зае да пресмята наличните си средства. Моцартови заемаха в „Белият вол“ най-просторната и хубава квартира: засега изкарват достатъчно, но веднага щом спре притокът на пари, това ще стане празен разкош. После трябва да се реши и въпросът дали да се купи карета. Каретите не струваха евтино и освен това би се наложило да се наеме кочияш; от друга страна, придвижването с карета ще запази здравето на децата.

И все пак сумата го изплаши и той рече на влязлата в стаята Ана Мария:

— Съвсем не ме блазни перспективата да храня коне и кочияш, независимо дали ги използувам или не. Макар че ще спестя по някой и друг дукат от нещо друго.

— Прав си, Леополд.

— И после за един месец във Виена припечелихме толкова, колкото в Залцбург за цяла година. — Той изведнъж забеляза, че жена му не го слуша — нещо съвсем необичайно за нея. — Какво има? — изведнъж попита той.

— Безпокои ме Волферл. Днес цял ден се оплаква от умора. Дори не пожела да се упражнява.

Леополд се откъсна от сметките:

— Сигурна ли си в това?

— Както свиреше сонатата от Скарлати, онази, новата, за която така възбудено говори вчера, изведнъж спря и каза, че не помни как да продължи по-нататък.

— Къде е той?

— Сложих го да си легне. Уговарях го да заспи, но той не спи. Като видя до леглото си своите родители, Волферл опита да се надигне.

— Татко, прости ми, че не мога да довърша сонатата, но много ме заболява гърбът, когато седя. — И отново се отпусна върху възглавницата.

— Друго не те ли боли? — запита Леополд.

— Ту ми е топло, ту студено. И по цялото ми тяло има петънца.

Обривът беше признак на най-ужасната болест, едрата шарка. Леополд се постара с нищо да не издаде обзелия го страх и с привидно спокойствие заразглежда Волферл. Петната бяха червени, твърди и болезнени. Приличаше на едра шарка. Леополд потръпна от ужас. Той вече бе чувал, че във Виена започнала епидемия, знаеше и страшните цифри: обикновено заболяваше повече от половината от населението, много от заболелите умираха, а едва ли не всички оцелели оставаха с белези, обезобразени за цял живот.

— Татко, много съм уморен — заплака Волферл.

— Сега ще вземеш лекарство и ще ти олекне. — Даде му прахове, които помагаха, както се смяташе, при всички болести.

— Мислиш ли, че ще има резултат? — недоверчиво попита Ана Мария.

Той сви рамене, помисли си с горчивина: „Човек предполага, господ разполага“ и се втурна за лекар, за да не се поддаде докрай на обзелия го ужас.

Доктор Франке току-що бе завършил университета и се помъчи да си придаде важност, като обяви:

— Детето е сериозно болно.

Отпърво посъветва да му се пусне кръв, но като видя уплахата на Леополд, реши да мине без това; предписа прахове и повече течности, за да се пречисти хубаво организмът. Леополд изпълни указанията му, но положението на Волферл се влоши.

— Смятате ли, че това е едра шарка? — попита Леополд.

Доктор Франке си придаде важен вид.

— Всичко е в божите ръце — отвърна той.

Доктор Десау беше много възрастен. Той непрестанно оправяше падащата на челото му перука, пипкаше се с инструментите и очилата му бяха със замърсени стъкла. Леополд се съмняваше дали този лекар изобщо ще види обрива по тялото на момчето. Десау също поиска да пусне кръв на Волферл, а когато Леополд се възпротиви, предписа още някакви прахове и течности. След като Волферл погълна праховете, болките станаха непоносими. И Леополд отново попита:

— Смятате ли, че това е едра шарка?

Лекарят нищо не отвърна и искаше да направи на Волферл клизма, но Леополд не разреши — момчето и без това имаше силно разстройство.

На Волферл му ставаше все по-зле и Леополд помоли Тунови да му препоръчат добър лекар. Графиня Тун отговори, че познава доктор Бернхард, отличен лекар, но за съжаление не бил в момента в града; веднага щом се завърнел във Виена, щяла да го изпрати у Моцартови.

За Леополд беше ясно, че и двамата досегашни лекари са невежи, затова реши да дочака пристигането на доктор Бернхард и да не вика никого повече. Обаче времето течеше, без да донесе на Волферл подобрение, и от главата на Леополд не излизаха думите на стопанина на странноприемницата, с когото той сподели съмненията си за умението на Франке и Десау.

„Повече от половината деца във Виена умират до седемгодишна възраст“ — бе му казал Ото Хайнц и бе свил рамене, сякаш искаше да добави: „С какво вашето дете се различава от другите?“

На Волферл не му харесаха лекарите, които доведе баща му. Те назоваваха болестта му на непонятен латински, предписваха прахове и течности, от които непрестанно трябваше да ходи до тоалетната, и цялото тяло го болеше. Беше го срам: няма да може да свири, както татко възнамеряваше. След посещението на втория доктор той вече не можеше нищо да хапне, стомахът много го болеше. Мама го уговаряше да вкуси малко бульон, но той мънкаше:

— Не искам.

— Трябва да хапнеш нещо.

— Не мога.

От страх дъхът му замираше, виеше му се свят. Не можеше да разбере къде се намира. В ушите му така бучеше, че нищо не можеше да чуе. Не можеше да види мама и изведнъж страшно се уплаши, че никога вече не ще я види. Който и да му говореше, той не разбираше нито дума и не можеше да определи кой е при него. В кошмарното бълнуване му се стори, че седи с вързани ръце на един клавесин, а наоколо има цял кръг други клавесини без клавиши, които се хилят, присмиват му се. И изведнъж почувствува, че ръцете му са свободни, само че сега пък клавишите изчезнаха.

Поолекна му от огъня, когато разбра, че мама леко изтрива с влажна кърпа потното му лице и нежно му шепти:

— Спи, скъпи мой, заспи, момченцето ми.

А ако заспи и никога вече не се събуди, помисли си Волферл. Мама все повтаряше нежните слова, а той се боеше да заспи. Имаше ужасно предчувствие. За пръв път се изплаши от смъртта и разбра какво значи тя. Неведнъж му бяха казвали: „Смъртта отне малките ти братчета и сестрички“, но досега това бяха само непонятни думи. Нима и тях толкова ги е боляло, нима и тях са ги мъчили пред смъртта същите кошмари, нима никога вече той не ще седне на клавесина? От страшната мисъл Волферл се разплака.

— Милостиви боже, остави ми това детенце — хлипаше мама.

Волферл се почувствува по-добре, когато видя до леглото си Нанерл, макар сестра му да изглеждаше също болна, бледа и изплашена. Понечи да я прегърне, но тя се отдръпна. Той не знаеше, че са й забранили да го приближава, за да не се зарази. Волферл отново се почувствува по-зле, отново изпадна в кошмар, викаше: „Помогни ми, татко, помогни!“ Но татко не отговаряше. Като дойде на себе си, чу как татко казва на Ото Хайнц:

— Трябва да повикаме свещеник.

Видът на татко беше ужасен.

Стопанинът вече се готвеше да изпълни молбата на Леополд, когато пристигна доктор Бернхард. Професор по медицина във Виенския университет, той излъчваше спокойствие. Не прегледа веднага момчето, а първо кротко поговори с него, попита какво го боли, на кое място, колко силно и кога го е заболяло. Докторът не изрази ни най-малка тревога, докато не научи какво са предписали двамата му предшественици. „Глупци!“ — избъбри той и почна да преглежда Волферл.

— Да изпратим ли за свещеник? — в отчаянието си попита Леополд.

— Не е необходимо.

— Сигурен ли сте?

— Не можем да бъдем сигурни в каквото и да било. Но да го погребваме е още рано.

— Това едра шарка ли е?

— Откъде ви влезе в главата? — Докторът, на средна възраст, изведнъж се разсърди.

— Ами този обрив… И после, не са в ред бъбреците.

— Състоянието им се е влошило от напрежението, което са предизвикали погрешните предписания. Това не е едра шарка.

— А какво е тогава, докторе?

Лицето на татко пламна.

— Навярно скарлатина в лека форма. Ще дойда утре пак. Сега момчето се нуждае преди всичко от сън. — Даде на Волферл сънотворно средство, детето се успокои и веднага заспа.

Кошмарите изчезнаха. В съня си Волферл видя Мария Антоанета. Тя казваше, че не може да понася упражненията на клавикорд, което доста го озадачи. Но когато го помоли да й изсвири нещо, той веднага се ободри. Оказа се, че може да свири, клавесините-присмехулници бяха изчезнали, пред него стоеше клавикорд с чудесни клавиши.

Пробудил се на другия ден от дългия сън, Волферл не видя ни Мария Антоанета, нито клавикорда, затова пък доктор Бернхард се усмихваше окуражително и Волферл почувствува, че всички са настроени много по-бодро.

След седмица изчезнаха обривът, както и всички болки, а заедно с тях кошмарните сънища. Всички много се радваха на оздравяването му и Волферл се стесняваше да каже колко му е жал, дето е престанал да вижда в съня си Мария Антоанета. Утеши го само мисълта, че скоро пак ще ги поканят да свирят пред императрицата.

Но покана не последва. Заболяла ерцхерцогиня Йохана, каза доктор Бернхард, и императрицата отменила всички забавления. Леополд бе разочарован. И се разочарова още повече, като узна, че самостоятелните изпълнения на Нанерл не привличат вниманието. Обаче и след оздравяването на Волферл те не получиха покана за концерт в домовете на благородниците.

Доктор Бернхард отказа да приеме пари, но изпадна във възторг, когато децата в знак на благодарност му предложиха да изнесат концерт в дома му. Той покани близки приятели — цвета на виенската интелигенция — и всички харесаха много изпълнението. А Леополд, седнал в уютната, макар и непретенциозна гостна и заслушан в хармоничното свирене на децата, мислеше за това, че път обратно за него няма, каквито и рискове и трудности да го очакват занапред.

После Волферл свири соло, Сонати от Скарлати. „Колко мелодични са тези малки сонати“, мислеше Леополд. Дори със затворени очи той мигновено би познал, че ги свири Волферл.

„Подигравайте се, наричайте ме честолюбец, но нима някой знае истински за какво мечтая? Хората говорят, че за мен не съществували илюзии, освен създадените от собственото ми въображение. Всемогъщи боже, направи моя син изразител на волята ти, откликни чрез него в сърцата на хората. Боже милостиви, дай му време за да може да покори сърцата им. Да ги покори със своята музика.“

Ноемврийският вятър отвън пееше своята песен, нека да има собствена песен и Леополдовият син.

Ана Мария внимателно следеше Волферл, боеше се да не би да се преумори. Когато доктор Бернхард похвали дарованието на децата, тя трескаво попита:

— Как мислите, той достатъчно ли е укрепнал, може ли да изнася концерти?

— Продължително не бива да свири.

— Кажете, докторе, не го ли заплашват някакви усложнения от болестта?

Доктор Бернхард се замисли, не му се щеше да я тревожи. Но за майките е по-добре да знаят истината, реши той и каза:

— Неправилното лечение е пресилило бъбреците, но ако момчето не се разболее от още някоя сериозна болест, всичко лека-полека ще се оправи.

— Състоянието му беше тежко, нали, докторе.

Бернхард не отговори.

— И можеше да умре?

— Но той не умря, госпожо Моцарт. И трябва да сме благодарни за това. Детето е толкова даровито.

Все пак биваше ли да го подлагат на опасност? През ноември рязко застудя. Ана Мария гледаше как Леополд брои дукатите си и негласно му се молеше: „Да тръгваме за вкъщи!“

Вместо това, като получи покана от граф и графиня Тун. Леополд отложи заминаването за Залцбург и преизпълнен с надежди, даде съгласието си. На концерта обаче не присъствува никой от виенските аристократи освен граф Палфи.

След концерта граф Палфи увери Леополд, че децата са свирили дори по-добре, отколкото преди.

— Бих желал да разкажете за това на другите — рече Леополд.

— Не бива да виним хората, че избягват детето, прекарало заразна болест — забеляза Ана Мария.

— Но нали Волферл не беше болен от едра шарка! — възрази разпалено Леополд. Той и Ана Мария седяха на кафе и сладкиши с графиня Тун и граф Палфи, а Волферл и Нанерл играеха карти с малките племенници на домакините.

— Да бъдем откровени, господин Моцарт — рече графинята. — Жена ви е права.

— Значи аристокрацията се бои от обриви и белези от шарка?

— Разбира се. А нима вие не се боите от тях?

— Но Волферл преболедува от скарлатина, и то не съвсем сигурно; при това сега е напълно здрав.

Настъпи мълчание, после граф Палфи каза:

— Ние ви вярваме.

— Значи страхът да не пренесем едра шарка, е причината за хладността на императрицата?

— Не, причината по-вероятно е тази, че дъщеря й Йохана е болна от тиф.

Леополд потрепери.

— Но нали тифът почти винаги е смъртоносен?

— Малцина знаят от какво е болна ерцхерцогинята — изрече граф Палфи с тъга, — но като канцлер на Унгария, баща ми е уведомен за това.

— Императрицата е известна с любовта си към децата, но съвсем не и към музиката — забеляза графинята.

— Все пак нейно величество е оказала подкрепа на Вагензайл, Глук и мнозина други — възрази Леополд.

— Когато съответствува на целите й — отвърна графиня Тун. — Не бива да се разчита на милостта на монарха. Рано или късно всичко омръзва, намират се нови фаворити. Вашите деца мигновено очароваха всички, станаха главната сензация на Виена, а сега ги смени един цирк, най-обикновен цирк с марионетки, фокусници, музикални играчки и голяма менажерия.

Като видя огорченото лице на Леополд, граф Палфи каза:

— Трябва да заминете с децата за Унгария. Нашето семейство има там много приятели.

— Благодарим ви, ваше сиятелство — рече Ана Мария, — но ни е вече време да се връщаме в Залцбург.

Леополд се намръщи.

— Пак ще успеем — каза той. — Ще помислим за предложението ви, ваше сиятелство.

По време на обиколката из Унгария граф Палфи сам представяше депата на аристокрацията, наричаше ги деца-чудо. Времето обаче беше толкова лошо, че малцина се решаваха да излязат от домовете си заради концерт. Пътешествието се оказа трудно. Дълбоките коловози бяха заледени. Налагаше се да се престоява по хановете, което също вещаеше опасност. Канализация обикновено нямаше и да извършиш естествените си нужди понякога изискваше по-голяма находчивост, отколкото да се уреди концерт. Моцартови забравиха чистите чаршафи и често спяха, без да се събличат, за да се предпазят от паразитите. Дори Леополд страдаше от нередовния живот, от вятъра, дъжда и снега, което засили подаграта му. След няколко седмици, прекарани в Унгария, Виена им се стори същински рай.

Ала въпреки надеждите на Леополд, не получиха нито една покана за концерт във Виена. Той чакаше да ги повика и императрицата, защото времето показа, че болестта на Волферл не е била заразна, но това също не стана. Съвсем наскоро, макар лекувана от най-добрите лекари, беше починала от тиф ерцхерцогиня Йохана, с императорски указ дворът бе обявил траур и всички забавления бяха отменени.

В края на декември, почти четири месеца от деня, в който Леополд получи в Залцбург месец и половина отпуск, Моцартови се сбогуваха с граф и графиня Тун, граф Палфи и доктор Бернхард и потеглиха обратно.

Леополд заминаваше, горд от придобития опит и припечелените дукати, но Ана Мария и Нанерл, сврели се в самия ъгъл на дилижанса, трепереха от студ, а Волферл с тъга гледаше как изчезват в далечината градските стени.

Той щеше още повече да се опечали, но татко го увери, че пак ще се върнат във Виена. Спомените за Виена се претворяваха в разногласна реч. Мария Антоанета… Графиня Тун… Граф Палфи… Мария Терезия… Доктор Бернхард… Господин Вагензайл… Операта. Гласове — зовящи, пеещи, приспиващи. Те надмогваха трополенето на тежкия дилижанс и го зовяха да се върне пак.