"Възвишено и земно (Роман за живота и епохата на Моцарт)" - читать интересную книгу автора (Вайс Дейвид)

11

Виена остана назад и колата пое по замръзналия, твърд като камък път. В дилижанса, с който Леополд за икономия реши да се върне в Залцбург, беше студено. Волферл скоро също се вкочани и сега чуваше само скърцането на колелата и тежкия тропот на конските копита.

— Два-три дена и ще си бъдем вкъщи — обяви Леополд. Но Ана Мария мълчеше и чак след седмица видяха познатите места.

Пътуваха все на запад, от студа на всички им се напукаха устните и измръзнаха ушите, а Ана Мария се молеше: „Смили се, боже, няма да издържим още една нощ в мръсен студен хан!“ Но в този миг тя зърна Унтерсберг и веднага се развесели. Ала здрачът вече обгръщаше планината и Ана Мария отново се обезпокои: зиме толкова бързо се стъмва! Пътят се спускаше надолу и конете тръгнаха по-бързо, сякаш също усетиха напред топлата стряха и почивката. Те тичаха в надпревара в бързо гъстеещия мрак. Ето че дилижансът вече е в Залцбург и минава по моста над скованата от лед Залцах. Сърцето на Ана Мария се разтуптя от радост, когато видя двете кули близнаци на катедралата, озарени още от бледи слънчеви лъчи. Стори й се, че Леополд, обикновено така сдържан, също изглежда ободрен. На лицето му беше ясно изписано: „Нека сега зимата бушува с всичка сила — вече сме си вкъщи и както преди — заедно.“ „Отдавна бе време“ — помисли си Ана Мария. Небето беше съвсем тъмно, когато пристигнаха пред дома си. Но дори в тъмнината Залцбург им се стори прекрасен.

Като ги видя, Тереза се разплака. Изглеждаше много нажалена.

— Какво има? — попита Ана Мария. Толкова бурна проява на чувства я учудваше.

— Не ми писахте нито веднъж.

— Но нали не знаеш да четеш!

— Господин Хагенауер щеше да ми чете вашите писма.

Всички замълчаха смутено.

— Дори не ми пратихте много здраве, не се поинтересувахте как живея.

Тя беше права, но Леополд реши да отклони обвинението:

— Бяхме много заети — рече той.

Ала едва когато Волферл, трогнат от сълзите й, хвана за ръка Тереза и каза: „Всички много те обичаме, Трезел“, като се надигна да я целуне, прислужницата изтри очи.

— Вярно ли е, че си седял в скута на императрицата и си я целунал? — попита Тереза.

— Откъде знаеш? — учуди се Ана Мария.

— В Залцбург всички говорят само за това. Той наистина ли я е целунал?

— Да — потвърди Леополд. — В императорския, двор беше всеобщ любимец, и Нанерл също. Мария Терезия се отнасяше към тях като към свои деца.

Тереза погледна Волферл: същите пълнички бузи, широко чело, светла кожа, никак не се е променил и не е порасъл и все пак станал е някак съвсем друг. В него се бе появила увереност и изведнъж й се стори, че е изгубила нещо.

— Той вече не е дете! — отчаяно възкликна прислужницата. Тереза се смяташе за пълноправен член на семейството: прислужваше у Моцартови от раждането на Нанерл, но обичаше повече Волферл, макар да криеше това.

— А как сме с вечерята? — осведоми се Леополд. Той не одобряваше подобни излияния на чувства, Тереза не бива да забравя задълженията си.

— Господин Хагенауер изпрати няколко пъстърви.

Леополд много обичаше пъстървата, която се въдеше в езерата Залкамергут, обаче от предпазливост се отнесе към това съобщение сдържано, иначе иди спирай тази Тереза!

Изпрати Нанерл и Тереза в кухнята, а сам помогна на Ана Мария да преоблече Волферл. После всички седнаха на масата. За такава вкусна вечеря дори бяха забравили да мечтаят. Ана Мария възвърна предишната си веселост и разсмиваше всички до сълзи.

На другия ден Леополд получи нареждане да се яви при граф Арко. Камерхерът искаше да знае защо Моцарт е продължил отпуска си до четири месеца — негова светлост бил крайно недоволен.

— Заради болестта, ваше сиятелство. Трябваше да минат няколко месеца, преди Волферл напълно да се оправи.

— Нима тъй дълго е боледувал? — Граф Арко явно не вярваше.

— Аз пък имах пристъп на ревматизъм и подагра.

— Научих, че момченцето било сериозно болно. От едра шарка.

— Не, ваше сиятелство. Нямаше нищо заразно. Стана голям любимец на императрицата. Цяла Виена се учудваше на неговото изпълнение, и нейно величество също.

— Бъдещето ще покаже. Уверен ли сте, че момчето е напълно здраво?

— Здраво е както вие и аз, ваше сиятелство.

— Не бива да има и сянка от съмнение. Идния месец ще се състои тържествен концерт по случай рождения ден на негова светлост, кой го навършва шестдесет и пет години, и той желае децата да изпълнят пред него същата програма, както пред императрицата. Но негова светлост се опасява да не би заразата да се разпространи в двора му.

— Няма никаква опасност, може само на някой и друг да се замае главата от възторг.

— Да се надяваме. Трябва истински да блеснете, ако искате негова светлост да ви прости за проявената недисциплинираност.

— Ваше сиятелство, а кой ще дирижира оркестъра? — „Сега ще разбера кого ще назначат за капелмайстор“ — разсъждаваше Леополд.

— Никой. Оркестър на тържествения концерт няма да има. Довиждане, Моцарт.

Леополд не знаеше какво да мисли, а приятелите, събрали се да отпразнуват рождения ден на Волферл, който навършваше седем години, съвсем го объркаха. Шахтнер смяташе, че концертът ще реши въпроса за новия капелмайстор; Булингер твърдеше, че всичко зависи от бога; Хагенауер заяви, че на концерта няма да придадат никакво значение, капелмайсторът вече е определен, макар че името му още не е официално оповестено; Венцел не се съмняваше: изборът ще падне на Леополд, понеже е най-добрият музикант в Залцбург.

Не изрази никакви предположения по този въпрос само един гост, Михаел Хайдн — довел го беше на рождения ден Шахтнер. Леополд, заинтересувал се от евентуалния си съперник, научи, че Михаел Хайдн е на двадесет и седем години, по-млад брат на диригента и композитора Йозеф Хайдн, капелмайстор у най-богатия унгарски аристократ принц Естерхази. Леополд знаеше, че и самият Михаел Хайдн се слави като даровит изпълнител и композитор.

„Наистина — мислеше си Леополд — външността на този Михаел Хайдн съвсем не е забележителна.“ Младият човек беше нисък и хилав, късокрак, мургав, с ъгловати черти, голям широк нос и свенливо-печално изражение на лицето. Хайдн непрестанно пиеше вино и Леополд дори се опасяваше да не би гостът да се напие. Но когато Хайдн, Леополд, Шахтнер и Венцел подеха струнен квартет, композиран от Хайдн, музиката зазвуча необикновено мелодично, а самият автор свиреше съвсем точно и изразително.

В миг Леополд си даде сметка, че като се изключи Волферл. Хайдн свири най-добре от всички присъствуващи и сам се учуди. Разбираше, че момчето вече е надминало самия него, но сега това откритие кой знае защо не го радваше, а го опечаляваше. Любовта към сина обаче взе връх и Леополд потисна у себе си завистта.

По-късно Хайдн обсъди своето произведение с Волферл, който изглеждаше направо запленен, и Леополд не можеше да понесе това. Та той бе най-добрият педагог в Залцбург, каквито и таланти да притежаваха другите. Когато Хайдн отново се залови с виното, Леополд рязко подхвърли:

— Вие, Хайдн, ще харесате Залцбург. Негова светлост има най-добрата винарска изба в нашата държава.

Хайдн му хвърли изумен поглед, но си замълча.

— Леополд, вярно ли е, че хората, прекарали едра шарка, после с месеци не биват допускани в императорския дворец? — попита Булингер.

— Никой от нас не е боледувал от едра шарка. Волферл просто беше силно преуморен.

— Аз съм боледувал от едра шарка — спокойно каза Хайдн, показвайки едва забележими белези по бузите си. — И брат ми Йозеф също е боледувал. А ето че оцеляхме.

„Глупаво е да се правят такива признания“ — помисли Леополд. Каквото и да се говори, болестта оставяше страшни, неизличими следи; твърде често хората, обезобразени от едрата шарка, се затваряха до края на живота си в манастир.

Като чу квартета на Хайдн, Волферл реши, че въздухът още е пълен с неизсвирена музика. Само не знаеше как да изрази това чувство. Звуците се подреждаха в стройна редица и страстно му се искаше да ги запише, та и другите да могат да ги чуят. Трябва непременно да се запишат. Нима никой, дори татко, не чува витаещата наоколо музика?

Той ей сега ще запише тези звуци, иначе безследно ще изчезнат. В главата му звучаха и Хайдновите мелодии, леки и грациозни, които с трогателна нежност си отговаряха една на друга — те също трябваше да се запазят в паметта. Татко трябва да разбере това, но ако не може, той пак непременно ще запише точно всички мелодии — и от Хайдн, и своите. Гостите говореха за предстоящия концерт, а Волферл мечтаеше за перо и мастило. Сега това беше за него най-важното.

Леополд остана доволен от сонатата за клавесин, съчинена от Волферл. Хареса му нейната стройност и яснота, обаче му бе досадно, че в музиката явно се чувствува Михаел Хайдн, макар с това синът му да показваше добър вкус при избора на обект за подражание. Произведението на Хайдн се отличаваше с изящество и изразителност, непостижими дори за Еберлин. Ала досадата не минаваше — в музиката на сонатата нямаше нищо от самия Леополд. Той не ще позволи на Волферл да я свири пред архиепископа. Боеше се, че негова светлост може да открие влиянието на Михаел Хайдн.

Тържественият концерт се състоя в Заседателната зала. Оптимизмът на Леополд му подсказваше, че това говори за признание на виенските им успехи, песимизмът — че рожденият ден на негова светлост се явява във всички случаи събитие от държавна важност.

Така или иначе, Леополд бе доволен от избора на залата. Възхищаваше го Заседателната зала, особено подходяща за музикални изпълнения. Това бе най-добрата зала в Резиденцията, по-голяма от Рицарската и почти квадратна, което според Леополд бе идеално от гледна точка на акустиката; белите стени на залата бяха с гипсова замазка, подът — с орехов паркет, а за вход служеше висока арка от унтерсбергски мрамор, поставена в 1519 година.

Наистина след Шьонбрун тази зала вече не правеше на Леополд предишното впечатление. Останалите членове на семейството сигурно изпитваха същото чувство. Ана Мария и Нанерл бяха съвсем спокойни, а Волферл се държеше по-уверено от обикновено. И все пак събитието имаше огромна важност; присъствува целият двор, а появата на негова светлост бе обявена от херолда с всичките му титли.

Преди да започне концертът, архиепископът направи знак на Моцарт да отиде при него.

— Е, как е нашият млад талант — попита той, — напълно ли оздравя от болестта?

— Волфганг се чувствува прекрасно, ваша светлост.

— А от какво беше болен?

— Най-вече от ревматизъм, ваша светлост.

— Научих, че било скарлатина.

— Ако е било скарлатина, то в много лека форма, ваша светлост. Ето императрицата, бог да я закриля, бе постигната от истинско нещастие. Ерцхерцогиня Йохана, която така любезно водеше Волфганг за ръка из своите покои в двореца, почина през декември едва тринадесетгодишна.

— Императрицата ви е приемала няколко пъти, така ли?

— Три пъти, ваша светлост. Тя прояви голямо благоволение към Волфганг.

— Чух, че много й харесало изпълнението на момчето.

— Благодаря ви за благосклонността, ваша светлост — смирено изрече Леополд. „Може би мястото на капелмайстор още не е изгубено!“ — Не щадяхме сили за слава на Залцбург. И Волфганг се хареса на всички.

— Безспорно.

„Не се ли крие насмешка в думите на архиепископ“, помисли си Леополд, но лицето на негова светлост беше непроницаемо.

— Ваша светлост — каза Леополд, — ние сме ви много благодарни за милостивото разрешение да покажем във Виена на какво е способен Залцбург в областта на музиката; направихме всичко, което зависеше от нас, за да преуспеем в това.

Шратенбах, който провеждаше в Залцбург режим на най-строги икономии, си мислеше, че с изключение на аристократите Моцартови са облечени най-добре от всички. Трябва да се ревизира заплатата на музиканта, реши той, Моцарт е вече твърде несигурен, а получава прекалено много. От друга страна, струва ли си да се чудим на липсата на стремеж към заседнал живот у един цигулар, когато в края на краищата музикантите са най-обикновени скитници!

— Във Виена всички високопоставени особи, дори императорът и ерцхерцог Йосиф, признаваха, че музиката при двора на ваша светлост се намира на голяма висота, щом там израстват такива забележителни таланти.

— Това ми е известно. Имам приятели във Виена. — Архиепископът говореше сдържано, но усмивката, с която даде знак концертът да започне, беше благосклонна.

Концертът завърши и Леополд си помисли, че в много отношения Волферл е най-добрият изпълнител, а Лоли — най-лошият.

В стремежа си да покаже, че и той разбира от музика, архиепископът забеляза:

— Момченцето има чудни ръце. Приятно е да ги гледаш, те никога не бързат и в същото време бързите пасажи излизат у него също тъй добре, както и бавните. — Той улови Волферл за ръка, това беше голяма чест, и добави: — Какви силни китки има той! Сега разбирам защо императрицата е харесала неговото изпълнение.

После архиепископът даде знак на граф Арко да говори. Леополд много се мамеше, като очакваше, че този концерт ще реши съдбата му. Капелмайсторът бе вече определен.

Граф Арко обяви с официален тон:

— Заместник капелмайсторът Джузепе Лоли се издига на длъжността капелмайстор, Леополд Моцарт се повишава на длъжността заместник капелмайстор, Михаел Хайдн се назначава на длъжността помощник капелмайстор.

Огорчението на Леополд още повече нарасна, когато видя как Лоли крачи наперено из залата като някаква знаменитост, а малко преди това бе свирил на цигулка така нескопосно, в пълен разрез с вярното темпо на произведението. Хайдн изглеждаше равнодушен към назначението си, което учуди Леополд. Самият Леополд се чувствуваше невинно пострадал, цялото му същество крещеше: „Защо, защо?“

Шахтнер побърза при него да го утеши. Присъедини се и Булингер, който напомни на Леополд, че това е повишение в длъжността, и тъй като Лоли бил по-рано заместник капелмайстор, изборът естествено трябвало да падне на него.

Леополд сви рамене:

— Това трябваше да се очаква, аз не съм италианец.

— Но ти отсъствува оттук — отново напомни Булингер, — а Лоли си стоеше на мястото.

— Това би ли могло да повлияе? — запита Леополд. „Навярно подобно обстоятелство е изиграло съществена роля“, изведнъж реши той.

— Вероятно негова светлост не те смята за достатъчно сигурен.

— Драги Булингер, аз непременно бих останал тук, ако знаех, че ме ценят.

Свещеникът се усмихна недоверчиво и не каза нищо.

— Какви са по-нататъшните ти планове? — попита Шахтнер.

— Какви биха могли да бъдат… Ще отида да благодаря на негова светлост за повишението.

— И после? — настояваше Шахтнер. — После какво? Нали няма да останеш в Залцбург? Градът съвсем не се слави със своята музика, а Волферл от ден на ден свири все по-добре.

Леополд мълчеше, не искаше да се издаде. Ана Мария почна да изразява съчувствието си, но той рязко я пресече, като каза, че не придава на това никакво значение Добре поне, че Волферл и Нанерл не разбираха напълно цялата дълбочина на неговото унижение.

Волферл забеляза как побледня татко, когато граф Арко обяви назначаването на новия капелмайстор. По бързата, нервна реч на татко той се досети, че баща му е огорчен. А негова светлост както преди нищо не разбираше от музика. Лоли през цялото време свири фалшиво и изпълнението на Хайдн съвсем не бе така леко и вдъхновено, както в дома на Моцартови; може да се помисли, че му е все едно, а нали когато свириш, не бива да ти е все едно. И въпреки това архиепископът ръкопляска и на двамата.

Когато негова светлост хвана Волферл за ръка, макар подобна проява да се смяташе за висока чест, момчето не остана доволно: ръцете на архиепископа бяха потни, меки и отпуснати. Всички казваха, че архиепископът е свят човек, но Волферл не вярваше. Мама го поучаваше: светите хора се обличат скромно, говорят тихо и малко ядат. Архиепископът обаче носеше пищни одежди и ядеше и пиеше също тъй неумерено, както Хайдн. И гласът му беше съвсем немелодичен — остър и прекалено силен.

Волферл чу как Шахтнер прошепна на Булингер с мекия си, приятен тембър: „Негова светлост се държи така, сякаш десет гулдена добавка към нечия заплата ще го разорят, а само този банкет, както изглежда, струва няколкостотин гулдена.“

— Какво го е грижа него — отвърна Булингер. — Тази година доходът му ще възлезе почти на двеста хиляди гулдена, плюс двадесет хиляди за лични нужди. Не бих се разтревожил за разноските по този банкет.

Волферл не разбираше какво значат тези цифри, ясно беше едно — всички околни придаваха на парите голямо значение и тъкмо заради тях се отнасяха към негова светлост с особена почит. Но той забрави за всичко, когато при него дойде Михаел Хайдн и му каза:

— Волфганг, много ми харесва твоята техника. Имаш отлично туше Минал си добра школа.

Вечерта, когато всички си легнаха, Леополд с тежки стъпки отиде в дневната и се отпусна в любимото си кресло. Бива ли да сложи кръст на амбициите си? Тази мисъл му причиняваше силна болка, но той никак не можеше да се откъсне от нея. Отиде до прозореца: Лохелплац тънеше в мрак. Дълго стоя, погълнат от мисли, и неочаквано откри че плаче. Не помнеше кога е плакал за последен път и изведнъж се уплаши — ами ако някой го види сега? „Клети Леополд — възкликна в душата си той, затваряйки капаците, — клети, клети, Леополд!“

Като зърна последната композиция на Волферл — сонатата, написана по маниера на Хайдн, — Леополд си помисли, че Хайдн, разбира се, е добър композитор, но на света има и по-добри от него. Сълзите спряха, в главата му нахлуха нови планове. И неволно се усмихна, като си спомни как Шратенбах постоянно тръби за духовното богатство на своята държава, а икономисва пари за сметка на музиката.

Скоро след завършването на Седемгодишната война между Австрия и Прусия и между Франция и Англия, когато в Европа за пръв път от много години настана мир, Леополд измоли разрешение да замине с децата на концерти в Германия, Франция и други страни, разположени на запад от Залцбург. Този път архиепископът веднага му разреши отпуск, но при едно условие: Моцарт може да отсъствува дори година, ала през това време няма да получава заплата. Така рискът ставаше по-голям, обаче Леополд отново се уговори за всичко с Шахтнер, Булингер и Хагенауер. Ана Мария твърдеше, че пътешествието ще се окаже изморително, че навсякъде върлуват страшни болести, от които е така трудно да се опазиш, че както преди семейството ще зависи изцяло от капризите на случайни покровители, навярно далеч по-неприятни от негова светлост. А Леополд отвърна:

— Не бива да се задоволяваме с постигнатото. Нямаме право да почиваме на лаврите.

Замисленото от тях гастролно пътуване изискваше смелост и находчивост, но съзнанието за това само въодушевяваше Леополд и разпръсваше мрачните предчувствия.

На девети юни 1763 година Моцартови напуснаха Залцбург. Пролетта беше дъждовна, но денят на заминаването им се случи ясен. Южният вятър носеше леки благоухания. Ана Мария с усилие напускаше града, но Леополд и децата бяха изпълнени с възторг. Леополд никак не се засегна от това, че негова светлост се намира в ловния си дом в планината, очевидно с цел да подчертае безразличието си към отпътуването на Моцартови. Леополд сега имаше собствена карета и слуга — деветнадесетгодишния Себастиан Винтер. Този път те много по-добре се подготвиха за пътуването, отколкото през септември предишната година, когато заминаваха за Виена. Обикновено скептичен, сега Леополд с надежда гледаше на бъдещето.

Волферл си мислеше как всички му казваха след завръщането от Виена: „Трябва да си доволен, че си се върнал в къщи“, но той не беше доволен. Виена е пълна с неочакваности, а в Залцбург момчето знаеше всичко отнапред, особено що се отнася до музиката, и това го отегчаваше. Сега обаче те отиват в Париж и навярно в Лондон. Как може човек да се отегчи в тези прочути градове! Татко е прав. Те ще постигнат успех.

И така Моцартови отиваха да покорят света. Нанерл нямаше още дванадесет, а Волферл бе на по-малко от седем години и половина.