"Възвишено и земно (Роман за живота и епохата на Моцарт)" - читать интересную книгу автора (Вайс Дейвид)

ТРЕТА ЧАСТГОЛЯМОТО ПЪТЕШЕСТВИЕ

12

Когато Моцартови напускаха Залцбург по същия път, по който преди много години осемнадесетгодишният Леополд бе пристигнал в града, изпълнен с надежди да овладее в университета право и философия — науки, неусвоени от него докрай, — Ана Мария още се намираше във властта на съмненията.

— Децата са твърде малки, за да разберат колко опасности крие това пътешествие — каза тя на Леополд, — но аз не съм дете.

И Леополд отвърна, мъчейки се да скрие собствените си безпокойства:

— За да постигнат истинско признание, бих ги отвел и в американските колонии.

След няколко часа път каретата се счупи, а Леополд така грижливо я бе избирал при покупката! Разби се едно от задните колела и това принуди кочияша да спре внезапно тежко натовареното возило. Той скочи от капрата, за да успокои изплашените коне, а Леополд, проклинайки обеднелия благородник, който му бе продал такава дефектна карета, заповяда на всички веднага да слязат, докато колелото не се е разнебитило съвсем.

За Волферл това бе забавно произшествие, но Нанерл се уплаши, а и Ана Мария ужасно се разстрои. Тя навярно беше права, дето смяташе пътешествието за безумие, помисли си Леополд. Мнозина приятели го предупреждаваха и той бе готов на всякакви трудности, но кой можеше да предположи, че бедите ще ги сполетят така скоро! Впи очи в счупеното колело, опитвайки се да събере мислите си и да реши какво да прави по-нататък. Наблизо не се виждаха никакви къщи. Мюнхен — целта на тяхното пътешествие — е далеч, а до най-близкото населено място, Весербург, има часове път.

Леополд се посъветва с кочияша, но той, обут с ботуши до над коляното, сбръчкан и с обветрено лице, нает да ги откара до Мюнхен, насмешливо погледна счупеното колело и рече:

— Не може да се поправи.

— Какво ще правим тогава?

— Нужно е ново колело — отвърна кочияшът и отиде да храни конете.

Когато Себастиан Винтер, нает също след грижлив подбор, се отлъчи да се облекчи, Леополд измърмори:

— Не стига, че трябва да храня коне и кочияш, ами и слугата ми е един пиклив!

Но Себастиан се върна с добри новини. Както се оглеждал за място, където да си свърши работата, попаднал на някаква мелница и там се намерило колело за колата. Мелничарят бил готов да им продаде колелото, ако, разбира се, му платят двойно.

Леополд, твърдо решил да не позволява повече да го мамят, съобрази, че колелото е малко за неговата карета. Ала нямаха друг избор. Трябва да бъдат благодарни и за това, каза той на Ана Мария, която настояваше да се върнат в Залцбург. Леополд плати колелото и тогава стана ясно, че то се измъква, та трябваше да отсекат едно дръвче и да го завържат за оста. От кочияша и Себастиан ползата бе малка и Леополд сам извърши поправката. Най-сетне потеглиха, макар каретата заплашително да се накланяше на една страна.

Домъкнаха се с костенурски ход до Васербург; Леополд и слугата вървяха редом с каретата, опасявайки се, че новото колело няма да издържи голямото натоварване.

Васербург се оказа малко селце със стар замък и още по-стар хан. Замъкът бе пуст. В цялата околност не се намери нито един благородник, пред когото да изнесат концерт, а той да им заплати престоя в хана. Такъв лош хан Леополд не бе виждал досега. Но когато продума, че иска да продължи за Мюнхен, му казаха, че пътуването дотам ще трае цяла нощ, че пътят тъне в мрак, не се охранява и дори шпагата не ще го защити от разбойниците, които, щом мръкне, плъзвали из околността. Новото колело всеки миг може да се счупи, заяви ковачът, и ще потрябва най-малко едно денонощие, за да се поправи солидно каретата.

В хана им поднесоха само пушено телешко, корав хляб и лошо вино. Тесните стаички не се отопляваха.

Тази нощ никой не спа, а на другия ден дори Волферл почна да капризничи. Макар че беше юни, момчето съвсем вкочаняса, а пръстите му не можеха да се свият. Поправката на каретата ще отнеме още един ден, каза ковачът на Леополд. Умореният Волферл по съвета на мама се просна на леглото, опитвайки се напразно да заспи, и се питаше дали биха могли да изтърпят още една такава нощ.

Но ето че татко донесе интересна новина. В местната черква открил отличен орган. Волферл изведнъж се оживи. Заедно с татко той побърза към черквата и много се учуди, когато на лицето на татко се изписа смущение.

— На този орган може да се свири само с педала. А ти никога не си свирил на орган с педал. Когато свири в Ибс, там нямаше педал.

— Ще ме научиш.

— Краката ти няма да достигнат педала.

— Мога да свиря и прав.

Той никак не можеше да разбере защо татко го гледа с недоверие. И защо изведнъж толкова се учуди, когато след обясненията му Волферл отмести стола и засвири прав, натискайки с един крак педала. Педалът помагаше при изпълнението, а съвсем не пречеше! Благодарение на него звуците придобиха особена плътност и изразителност. Волферл бе във възторг от това, че и краката му можеха да участвуват в създаването на чудесната музика. Пръстите на ръцете му съвсем се стоплиха.

Татко каза на мама:

— Той се справя с педала така, сякаш е учил преди. — И мама много се изненада, а Волферл недоумяваше: какво толкова чудно има — щом органът е с педал, той трябва да умее да си служи с него.

Каретата бе поправена и Леополд, като изслуша уверенията на ковача, че тя сега е досущ нова, каза на Ана Мария:

— Счупването на колелото не бе премеждие за нас. Бог отново ни дари своята милост, като позволи на Волферл да се научи така бързо да си служи с педала.

Леополд обаче беше твърдо убеден, че не бива да се разчита само на божията милост. Като пристигнаха в Мюнхен, той нае стая в най-добрата странноприемница и публикува на страниците на най-големия вестник обява под формата на писмо от един виенски музикален критик:

Леополд тайно се осведоми къде се намират домовете на аристократите и като научи, че принц фон Цвайбрюкен, комуто беше представен във Виена, живее в Нимфенбургския дворец — лятна резиденция на баварския курфюрст Максимилиан III, слушал изпълнението на децата още преди виенските успехи, — потегли натам с каретата. Цялото семейство се заразхожда в градината пред прозорците на двореца. Както се надяваше Леополд, принц фон Цвайбрюкен ги забеляза и нареди да ги повикат.

— Знае ли курфюрстът, че се намирате тук, господин Моцарт? — попита принцът.

— Не, ваша светлост. Току-що пристигнахме.

— Ах, да, четох за това във вестника.

Възрадван, че пръв открива децата на Моцарт, принцът изпрати куриер с писмо до баварския курфюрст, запитвайки го дали не желае да послуша изпълнението на тези чудеса на природата, децата на Моцарт, а на Моцартови нареди да чакат. Куриерът скоро се върна с отговор: курфюрстът дал нареждане децата да свирят пред него още днес, в осем часа вечерта.

Както Леополд очакваше, Нанерл се хареса на всички, а Волферл постигна голям успех. Но курфюрстът не присъствува на концерта — следобеда отишъл на лов и вечерта не се върна. При това нищо не им платиха.

Херцог Клеменс Баварски, най-богатият след курфюрста благородник в държавата, покани децата да свирят в двореца му. Концертът продължи четири часа и пак не им дадоха нито пари, нито подаръци.

След няколко дена курфюрстът се върна от лов и пожела да чуе децата — не можеше да си позволи да отстъпи в нещо на херцог Клеменс. Обаче точна дата на концерта не определи. Предстоеше му нов лов, а освен това курфюрстът бе обещал да почете с присъствието си представлението на една пиеса от Молиер. Мина седмица, преди да се състои концертът. Курфюрстът похвали майсторството на децата и ги държа да свирят пет часа, след което отново напуснаха двореца без възнаграждение.

Леополд беше отчаян. Странноприемницата струваше скъпо и за да поддържат реномето си, Моцартови живееха на широка нога. До Леополд достигнаха слухове, че курфюрстът иска първо да разбере колко ще им плати херцогът, а херцогът — колко щедър ще се покаже курфюрстът. Към края на втората седмица разходите станаха толкова големи, че Леополд нямаше търпение час по-скоро да се измъкне от Мюнхен. Опасяваше се, че като харчат пари така нашироко, няма да успеят да се доберат до главната цел на тяхното пътешествие — Париж.

Когато фон Цвайбрюкен ги помоли още веднъж да изнесат концерт в Нимфенбургския дворец, Леополд предупреди: концертът ще бъде последен, тъй като имат други задължения и напускат града на следния ден. Принцът даде на Леополд за концерта петдесет гулдена. Херцог Клеменс, в желанието си да надмине щедростта на фон Цвайбрюкен, им даде седемдесет и пет. Само няколко часа по-късно курфюрстът прати на Леополд сто гулдена. Напуснаха Мюнхен с пълна кесия. Освен това курфюрстът, херцогът и принцът дадоха на Леополд препоръчителни писма до покровители на изкуството, пред които можеха да изнесат концерти по пътя си.

В Аугсбург Леополд бе радостен да види двамата си по-малки братя, които бяха книговезци, и те много се зарадваха на посещението му. Йозеф Игнац и Франц Алоис приеха любезно семейството на Леополд и го поканиха да остане у дома им. Но Леополд, за да не се задължава никому и тъй като желаеше да прави впечатление на преуспяващ човек, отново реши да се настани в най-скъпата странноприемница. Братята му обикнаха от все сърце децата и те им отвръщаха със същата топлота.

Аугсбург, родното място на Леополд, беше свободен град, тук нямаше аристокрация, която би могла да го покровителствува; аристократите католици, като нямаха контакт с протестантския Аугсбург, не можеха да му дадат никакви препоръки и Леополд бе лишен от всякаква поддръжка. Обаче не можеше да допусне, че родният град ще се отнесе към него равнодушно! Леополд уреди няколко публични концерта във внушителното кметство в стил ренесанс. „Гениална мисъл — смяташе той, — кметството е сърцето на Аугсбург и гордост на неговите граждани.“

Децата свириха добре, но публиката на концертите беше малко и Леополд призна в едно писмо до Хагенауер: „Благодаря, задето ми изпрати, без да те моля, такъв чудесен акредитив11. Наистина благодарение на Мюнхен не изпитваме нужда от нищо. Но аз твърде дълго се задържах в Аугсбург, без да придобия нещо. Населението на града се състои главно от средна ръка бюргери, а те чисто по немски са пестеливи и никак не обичат да харчат пари за музика. Припечелих значително по-малко, отколкото очаквах, тъй като нашите концерти се посещаваха почти изключително от лутерани“

Зарадва се, когато в „Залцбургер еуропеише цайтунг“ се появи статия, в която се твърдеше, че заместник капелмайсторът при залцбургския двор, Моцарт, е доставил на гражданите на Аугсбург голямо удоволствие, като устроил в града концерти, на които свирили неговите забележителни деца. „Това ще направи впечатление на архиепископ“ — надяваше се Леополд.

От Аугсбург те се отправиха към богатия и музикален Щутгарт, но като чуха на пътната станция в Плохинген, че щедрият покровител на изкуствата херцог Вюртембергски се намира не в Щутгарт, а в ловния си дом край Лудвигсбург, на половин ден път с бърза кола, веднага промениха плановете си: запретнаха отпочинали коне, на капрата седна нов кочияш и половин ден препускаха към Лудвигсбург е надеждата да получат аудиенция от херцога.

Негово сиятелство обаче ловуваше и аудиенцията не се състоя. Бил забранил да го безпокоят, когато е на лов, така казаха на Леополд — Въпреки всичко Леополд бе принуден да остане в Лудвигсбург по-дълго, отколкото очакваше: оказа се, че херцогът е конфискувал за свои нужди всичките коне и Леополд трябваше да плати доста голяма сума за намерения в края на краищата впряг.

Един негов приятел, цигулар немец, който искал да постъпи в оркестъра на херцога, но бил отхвърлен, му разказа:

— Негово сиятелство обожава италианските музиканти, а немците не иска дори да погледне При това е истински деспот и особняк, не случайно се говори, че едната половина от поданиците му са войници и ловци, а другата — просяци и скитници.

Ала най-много Леополд се безпокоеше за Волферл; момчето изгуби обичайната си живост и тъгуваше за Залцбург, а сутринта, когато напускаха Лудвигсбург, се разплака и почна да се моли да се връщат вкъщи.

Волферл се гордееше, че вече не е малък, а Нанерл винаги казваше: „Плачат само малките“ Но при мисълта за това, че Швецинген, Хайделберг, Франкфурт и други градове, където се готвеха да изнасят концерти, могат най-неочаквано да се окажат като Лудвигсбург, той не можеше да възпре сълзите си. Лудвигсбург беше толкова отвратителен град! Освен това му липсваше обичта, която му дариха в Аугсбург чичовците. Татко казваше, че техен дълг е да запознаят Германия с истинската музика дори и мнозина да не я оценят, но да свири пред глухи за музиката хора, беше непоносимо.

Херцог Клеменс говореше по време на изпълнението му; курфюрстът миришеше на конюшня миризма, която Волферл не можеше да търпи; а фон Цвайбрюкен според твърденията на татко познавач на музиката предпочиташе сонатите на Самартини пред сонатите на Скарлати, макар че за всеки що-годе сведущ човек бе ясно, че Скарлати стои по-високо. Всички те почти нищо не разбираха от музика, макар да хвалеха изпълнението му. Курфюрстът така лошо свиреше на виолончело, че на Волферл му идеше да се разплаче. Ако, както казва татко, хората отиват за греховете си в ада, курфюрстът тъкмо там ще отиде.

Но когато сподели всичко това с татко, той се усмихна иронично и го посъветва да пази подобни мисли за себе си. В очите на Волферл се появиха сълзи и той попита:

— Аз лош ли съм, като мисля така?

В порив на нежност татко го целуна обикновено бе толкова зает с уреждане на работите, че не му оставаше време за ласки — и възкликна:

— Не си лош. Просто нетактичен. Но каза истината.

Татко почна да споделя всичко с Волферл искаше да го научи да се ориентира в хората, събитията и обстоятелствата също както в музиката.

— Това играе важна роля в живота на музиканта — каза татко, — независимо колко надарен е той.

Волферл попита защо само пренощуваха в Улм и си заминаха, макар там да имаше концертна зала. Татко отвърна.

— Улм е ужасно построен, старомоден и безинтересен град. Също както Вестерщетен, Гьопинген и Плохинген. В тези градове всичко е трето качество Там няма да чуеш хубава музика. Но трябва да призная, че Вюртемберт е много красив, макар херцогът да го опустошава със своите ловни и военни забавления.

Моцартови минаха през готическия Айнцвайинген и татко прошепна на Волферл:

— Отвратително място и населено само с лутерани.

Татко хареса Брухзал, където преобладаваше стил барок и живееха главно католици Той реши да остане в него, като обяви:

— Достоен град, тук трябва да спрем и да го опознаем по-отблизо.

В Швецинген, лятна резиденция на курфюрст Карл Теодор Манхаймски, прочут ценител на музиката, те присъствуваха на концерт на местния оркестър и татко рече:

— Това е най-добрият немски оркестър.

Волферл още преди тези думи бе дошъл до същото заключение. Искаше му се час по-скоро да свири пред манхаймските музиканти. Не се съмняваше, че те ще се окажат задълбочени слушатели.

Волферл свири лирично, леко импровизирайки, но следваше точно мелодията. Музикантите възторжено го аплодираха и той бе готов да свири за тях безспир Обаче след две бисирания татко го спря самият курфюрст изразил желание да послуша момчето, а татко не искаше да преуморява сина си.

Никак не е чудно, че след втория концерт Леополд писа на Хатенауер „В Швецинген децата произведоха фурор. Курфюрстът оцени високо тяхното изпълнение. Те поразиха всички със своето майсторство и усет, според всеобщото мнение изпълнението им е достойно за Манхайм, с други думи, възхитително.“

Леополд напусна Швецинген с искрено съжаление. Една покана следваше друга и децата свиреха по много и до късно, но нито едно от тях за щастие не заболя. Това обстоятелство радваше много бащата, то смекчи и Ана Мария, която както преди се безпокоеше за тяхното здраве И друго, музикантите от Манхаймския оркестър а колкото повече Леополд го слушаше, толкова повече се убеждаваше, че няма по-добър оркестър в Германия — неведнъж изразиха възхищение от таланта на децата.

В добавка към всичко останало Леополд припечели тук още сто гулдена. Ала най-много го зарадваха думите на Карл Теодор. Като чу изпълнението на Волферл на цигулка — Волферл дотогава никога не бе свирил на цигулка пред публика, макар редовно да се упражняваше, — Карл Теодор възкликна:

— Господин Моцарт, вашият син е чудо, а вие, неговият учител, сте просто гений! Ако синът ви бе по-голям и ако нямахте и други задължения, щях с радост да приема и двама ви в моята капела.

Винаги, когато си спомнеше тези думи, Леополд сияеше от щастие и го обземаше съмнение — не бива ли на дело да провери доколко е искрено предложението на манхаймския курфюрст? В Хайделберг Волферл постигна нова победа. Градският магистрат покани момчето — вестите за успехите на Волферл изпревариха неговата поява — да свири на великолепния орган в знаменитата хайделбергска църква „Свети Ду“, което само по себе си беше голяма чест. Изпълнението на Волферл се отличаваше с такава звучност, изразителност и красота, че магистратът заповяда да гравират на органа името му и какво е изпълнил, за да се запази навеки споменът за това събитие.

Във Франкфурт по настояване на Леополд освен обичайната програма Волферл свири още и на орган. Концертът привлече твърде много слушатели, публиката шумно аплодираше и бащата остана много доволен от прихода. Посланикът на Мария Терезия граф фон Перген поздрави Леополд за успеха. В този миг към тях се приближи човек на средна възраст, съпровождан от някакъв юноша. Той изрази желание да се запознае с импресариото, господин Моцарт.

Граф фон Перген ги представи:

— Господин Йохан Гьоте, един от нашите имперски съветници, и неговият син Йохан Волфганг.

Леополд почувствува, че графът не е твърде разположен към господин Гьоте, но се старае да бъде любезен, защото Гьоте се ползува с известно влияние. Забеляза, че лицето на бащата е навъсено, а синът е негова пълна противоположност. Наистина едрият нос и голямата уста на Йохан Волфганг не съответствуваха на образците за мъжка красота, но приветливият израз на лицето правеше юношата по своему привлекателен, особено в сравнение с намръщения баща.

— Господин Моцарт, моят син се заинтересува от вашия син — каза старият Гьоте. — Той не вярва, че е само на седем години.

— Да, само на седем. — Леополд погледна към сцената, където стоеше Волферл: момчето, без да обръща внимание на похвалите на заобиколилото го множество, търсеше с очи Ана Мария, желаейки да се увери в нейното одобрение, и когато тя му изпрати въздушна целувка, съвсем по детски се разсмя и поруменя.

— Но това е забележително — каза синът Гьоте. — Аз съм два пъти по-голям от него, свиря още от малък, а той е далеч по-добър.

— Моят син иска твърде много — поясни господин Гьоте. — На четиринадесет години той рисува и свири. Пише стихове, занимава се с фехтовка, езда…

— С една реч, завършен дилетант — насмешливо прекъсна стария Гьоте граф фон Перген.

— В никакъв случай! — ужаси се господин Гьоте. Като забеляза, че децата го очакват, Леополд побърза да въдвори мир:

— Уверен съм, господин Гьоте, че синът ви ще постигне много в живота. — Обикновен комплимент, но какво друго можеше да се каже?

— Хм. — Бащата съвсем не изглеждаше толкова сигурен.

Младият Гьоте каза:

— Господин Моцарт, щом синът ви е само седемгодишен, защо тогава носи като възрастен напудрена перука и нож, украсен със скъпоценни камъни?

— А той свири според вас като възрастен, нали?

— И още как! — с ентусиазъм изрече Гьоте.

— Тогава защо да не го обличаме като възрастен?

— Но той е още дете.

— Вие също сте облечен като възрастен.

— Аз съм на четиринадесет години.

— И все пак още сте дете. — Но като видя, че младият Гьоте изведнъж пламна както Волферл на сцената, Леополд добави: — Макар че сте преждевременно развит.

Гьоте-баща се намръщи, граф фон Перген се усмихна, но и двамата не казаха нищо.

Като искаше да покаже, че и той има изискани обноски, Леополд предложи на Гьотевия син:

— Млади господине, а не бихте ли желали да се запознаете със сина ми?

В душата си Леополд смяташе, че на момчето повече би му подхождало да се запознае с Нанерл, само две години по-малка от него — с нея то щеше да намери общ език, — но после реши, че това е глупаво. И все пак у младия Гьоте имаше нещо много привлекателно.

Йохан Волфганг се замисли, но когато децата на Моцарт вече бяха съвсем близо, изведнъж отвърна:

— Не! — Какво ново може да каже на това малко човече за неговото изпълнение? Всичко е казано вече от другите.

И така на Волфганг Моцарт и на Йохан Волфганг Гьоте не им бе съдено дори да се запознаят; в историята всеки от тях влезе по свой път.