"Възвишено и земно (Роман за живота и епохата на Моцарт)" - читать интересную книгу автора (Вайс Дейвид)

13

Същата вечер Леополд чу как господин Гьоте на френски, за да не го разберат, се оплакваше на граф фон Перген, че е безбожно Да се вземат четири гулдена и седем крайцера за удоволствието да се послуша как свирят две деца, колкото и талантливи да са те, Леополд изпадна в ярост. Господин Гьоте високомерно предполагаше, че Леополд не знае френски, задължителен за немските благородници, и забележката му беше невежлива и недостойна. Преди да отпътува от Франкфурт, след още един доходен концерт, Леополд дръзко написа на прозореца на стаята си в странноприемницата: „Mozart, Maitre de la Musique de la Chapelle de Salzbourg avec Sa Famille, le 12 Aout, 1763“12

След няколко седмици, намирайки се в Аахен, Леополд помисли дали да не пише на господин Гьоте за това как принцеса Амалия, като чула изпълнението на неговите деца, го помолила да не ходят в Париж, а да заминат с нея за Берлин, където без съмнение щели да ги приемат с отворени обятия. Принцеса Амалия беше сестра на Фридрих Пруски и подобна покана представляваше голяма чест. Леополд писа на Хагенауер:

Когато принцесата продължи да настоява, уверявайки, че брат й Фридрих с удоволствие ще чуе изпълнението на децата, Леополд смирено отвърна:

— Ваше височество, за нас това е голяма чест и все пак ви моля да ми простите, задето не мога да приема любезната ви покана. Обещал съм децата да свирят пред краля на Франция и мадам Помпадур и нямам право да наруша думата си.

Леополд не бе дал никому никакви обещания, обаче като пристигна в Брюксел, предприе известни стъпки, за да си осигури препоръчителни писма до френския двор. Мина седмица, без да донесе на Леополд успех, и той реши на първо време да си осигури покровителството на принц Карл Александър, брат на императора и генерал-губернатор на австрийската провинция Нидерландия.

Принц Карл прие Леополд и се съгласи след няколко дена да чуе децата, но всичко остана само на думи.

Като почака напразно няколко седмици покана от принц Карл, Леополд свика семеен съвет. Той знаеше, че окончателното решение ще вземе сам, и не желаеше да издава мрачното настроение, което растеше в душата му, но нали трябва да е наясно с мнението на жена си и децата? Те седяха в разкошната приемна на своя апартамент в хотел „Англи“ и веднага щом Леополд заговори за това, Ана Мария рече:

— Живеем твърде нашироко.

— Наех този апартамент от грижа за здравето на семейството и нашата репутация. Ако живеем по-скромно, високопоставените хора няма да ни приемат и да се отнасят към нас с уважение.

— Тези стаи са твърде луксозни, просто се притеснявам в тях.

— Трябва да свикваш с такъв живот.

— Никога няма да свикна — изрече Ана Мария с необичайна прямота.

— Кажи, Ана Мария, нима досега всички наши мечти не са се сбъдвали?

— Вчера ти се оплакваше, че харчим твърде много.

— Но нали тези разноски покриваме не ние, а другите.

— Другите, другите — с тъга повтори тя. — Тъкмо ти постоянно твърдиш, че трябва да разчитаме единствено на самите нас.

— Вярно. Обаче нали припечелих повече, отколкото очаквах?

— Но и изразходва повече, отколкото очакваше.

Настъпи мъртва тишина.

„Въпреки всичките успехи ние не сме по-богати, отколкото в деня, когато напуснахме Залцбург“ — горчиво си помисли Ана Мария. Леополд бе обсипван с похвали, но никой не му предложи хубаво място и каквото и да говори сега, липсва му увереност в утрешния ден. Миналата нощ тя сънува, че отиват към гибел. Не посмя да разкаже за това на мъжа си — той не вярваше в лошите предзнаменования и щеше да й се присмее. Леополд е учил история. Познава хората и умее да ги ласкае. Но нима може да се надникне в бъдещето? Каквото било било. Каквото ти предстои, няма да ти се размине. Явно те ще останат до края на дните си скитници и никога, никога няма да имат сигурен покрив над главата, но какво можеше да направи тя? Само да го следва, дори ако ги заплашва преждевременна смърт.

Изведнъж, сякаш за да разсее мрачните предчувствия. Ана Мария целуна Волферл и синът с любов отвърна на ласката й. Без елегантните си дрехи, без напудрената перука и ножа, украсен със скъпоценни камъни, той изглеждаше така мъничък и беззащитен. Обзе я страстно желание да го предпази от всички беди; в този миг тя с радост би заменила неговата гениалност с обикновено човешко детство. Но трябва да се стегне. Леополд не ще одобри подобна слабост. И все пак Ана Мария попита:

— А ако децата поискат, ще се върнем ли вкъщи?

Мъжът й укоризнено я погледна и каза:

— Навярно.

Ана Мария се обърна към Нанерл:

— Ти би ли искала да се върнеш у дома?

Нанерл се замисли. Харесваше й, когато към нея се отнасяха като към голяма, но от време на време я обземаше страх при мисълта, че никога вече няма да види Залцбург.

— Мъчно ми е за нашите приятели. Иска ми се пак да спя в моето легло. — Нанерл се надяваше, че татко няма да се засегне от думите й; ако някога се омъжи, избраникът непременно ще бъде като баща й.

— А ти? — запита Ана Мария Волферл.

— Не зная, мамо.

— Ти вече не си малък! — рязко каза татко. — Трябва да имащ свое мнение.

Волферл не отговори. Харесваше му, когато Себастиан го обличаше в красиви одежди, обичаше да свири пред публика, която разбира от хубава музика, искаше да отиде в Париж, но чакането беше толкова досадно, пък и му бяха омръзнали безкрайните упражнения.

Брюксел с нищо не го привлече. Ако например можеше да композира музика — друго нещо, но татко искаше първо да се установят някъде за постоянно.

— Изнесохме концерти във всички големи музикални центрове на Германия — тържествено изрече татко.

— А ще свирим ли пред принц Карл? — попита Волферл.

— Кой знае — горчиво каза татко. — Принцът яде и пие като свиня, киска се като хиена и отгоре на всичко няма пари.

— Защо стоим тогава тук?

— Принц Карл обеща да ви чуе, не мога да го обидя.

— А защо през това време не свирим още пред някого?

— Принцът ще се засегне, ако не ви чуе пръв. — И татко стана, с което показваше, че разговорът е свършил. Съвсем както правеше Мария Терезия.

Няколко дена по-късно тържествуващият Леополд обяви, че очакването не се е оказало напразно: принц Карл ги бе поканил на премиерата на комичната опера от Николо Пичини „Добрата дъщеря“. Това говори недвусмислено за разположението на принца, твърдеше Леополд, но Ана Мария смяташе, че генерал-губернаторът просто проявява тщеславие.

Мама е права, реши Волферл. От своята ложа те виждаха далеч по-добре принц Карл, отколкото сцената.

След представлението принц Карл повика Моцартови в кралската ложа.

— Великолепен театър, нали? — каза той на татко. — Аз част по част го прекарах от Верона. Нужно бе голямо умение, за да го сглобим отново, но театърът си заслужава; от цяла Европа при нас пристигат хора само за да му се полюбуват.

— Напълно ги разбирам — каза татко с необходимата почтителност.

— Не бихте ли искали да изнесете тук концерт?

— Ще го смятаме за чест, ваша светлост.

— Ваша светлост — попита Волферл, — нали представлявате императрицата, защо тогава имате италианска опера, италианци певци и театър също италиански?

— Какъв забавен малчуган! — възкликна принц Карл. — Струва ми се, Моцарт, че напразно го обличате като възрастен.

Волферл реши все пак да получи отговор на въпроса си — защо в тази опера всичко е италианско.

— Италианският език е език на музиката — строго му каза татко, — а Италия е родина на музиката.

Но момчето не беше удовлетворено от обяснението. „Добрата дъщеря“ изобилствуваше с бравурни пасажи, но нито един от тях не се отличаваше с мелодичната непосредственост на „Орфей и Евредика“. Освен това, за да предадат чувствата на героите, италианските певци напрягаха гласовете си до появата на широко вибрато, от това се изкривяваше звукът и после — колко силно пееха те! В разгара на действието Волферл попита татко:

— Какво са се разкрещели толкова?

И татко отвърна:

— Те са италианци.

А сега изведнъж татко го смушка с лакът, за да мълчи, и каза:

— Забележително представление, ваша светлост, напълно достойно за такъв прекрасен театър. Не е чудно, че вашата опера е толкова прочута.

Колкото повече сипеше похвали татко, толкова по-внимателно принц Карл го слушаше. А когато татко обяви:

— Ваша светлост, струва ми се, че музикалният ви вкус не отстъпва на вкуса на вашия брат, императора. Ще бъдем щастливи да свирим пред вас — принц Карл просия в усмивка и изрази желание веднага да чуе изпълнението на децата.

По-късно татко наруга Волферл за неуместните забележки. Върнаха се в странноприемницата. Татко почна да готви програмата за концерта на следния ден в оперния театър на принц Карл и Волферл повтори:

— На мен представлението не ми хареса. Татко обаче отвърна:

— Това не интересува никого, Волферл. Принц Карл е аристократ, а аристократите са господари в страната. На техните услуги е всичко, каквото пожелаят: ястията, конете, прислугата, развлеченията. Ние трябва да се примирим с това.

— Но нима е честно да се хвали лошата музика, татко?

— Честно е, ако имаш работа с аристократи. Трябва да се живее.

Волферл и на другия ден по време на концерта се опитваше да проумее този парадокс, който за негова почуда не вълнуваше никого другиго.

Принц Карл хареса изпълнението на децата: той бурно ръкопляскаше, дари на татко сто гулдена. И препоръча децата на други Ценители на музиката.

Когато се готвеха да отпътуват от Брюксел, татко се похвали:

— Станахме с двеста гулдена по-богати. Това е повече от достатъчно, за да стигнем до Париж.

А на Хагенауер писа:

После татко се обърна към семейството си и добави:

— Ако Париж прояви към нас отзивчивост, ще ни трябва може би още една карета за подаръците.

— Непременно ще трябва — уверено изрече Нанерл.

— Дано само парижани не ни вземат за провинциалисти — предупреди татко. — Не забравяйте, Париж се смята за център на света. Ако не го покорим, досегашните ни успехи ще загубят всякакъв смисъл.