"Възвишено и земно (Роман за живота и епохата на Моцарт)" - читать интересную книгу автора (Вайс Дейвид)

14

В Париж ги очакваше приятна изненада. Графиня ван Ейк настоя да отседнат у нея и им предостави удобни стаи в чудесната си къща на улица „Сент Антоан“. Графинята беше жена на баварския посланик във Версай и дъщеря на граф Арко. И макар в детството си неведнъж да бе слушала Леополд у дома си и да го познаваше добре, той бе дълбоко убеден, че гостоприемството на графинята свидетелствува за едно: благоприятните отзиви за тяхното турне вече са стигнали до Залцбург.

Волферл хареса графинята — хубавичка и нежна. Тя предостави на негово разположение новия си, чудесен клавесин и заслуша със затаен дъх изпълнението на момчето. Особено я разчувствуваха няколко сонати. Когато Волферл свърши, тя го нарече „мило момче“ и го обсипа с целувки. Той бе готов да се разсмее от щастие, ако не беше едно обстоятелство: макар графинята да изтъкна, че изпълнението му й доставило голяма радост, най-неочаквано с очи, пълни със сълзи, заразказва как като дете свирила в Залцбург по цели дни на клавесина. Волферл разбра: графинята е самотна и тъгува за дома — сам той понякога изпитваше тъга, — но в следния миг тя почна да възхвалява Версай, неговата красота, блясък и изящество и да твърди, че собственичките на изисканите салони ще обожават Волферл.

Но въпреки възторга на графинята Версай мълчеше; Моцартови не получиха и от другаде покани. Графинята обясни това с факта, че първата покана трябва да изхожда от краля, а Луи XV сега бил в траур, ала Волферл не й вярваше твърде. Отново настъпиха дни на мъчително очакване; Волферл имаше чувството, че нищо не им предстои и че отново напълно ще зависят от капризите на аристократите, в главите на които са само модата и ловът. Волферл реши, че когато порасне, за нищо на света няма да търпи това унизително чакане и тези оскърбления. Татко явно започваше да се отчайва, когато ненадейно един свеж и ясен есенен следобед при графинята дойдоха някакви важни посетители.

Че са пристигнали важни гости, Волферл се досети по това с каква гордост и задоволство графинята им представи барон Грим и госпожа д’Епине.

Татко също изглеждаше доволен и Волферл, който се питаше какво ли очакват татко и графинята, не откъсваше очи от новодошлите. Той не можеше да определи възрастта на госпожа д’Епине — елегантна и добре гримирана, — но му хареса маниерът й, грациозните жестове, мелодичният глас, който тя владееше до съвършенство като някакъв фин инструмент. Госпожа д’Епине разговаряше с него без нотка на покровителствен тон, като с равен, и Волферл се чувствуваше на седмото небе.

Барон Грим също се хареса на Волферл. Момчето забеляза прекрасната осанка на барона — за разлика от граф фон Ейк, който ходеше като патица, — острия му, проницателен поглед и нормалния говор: графът говореше бавно и често дрънкаше глупости, а баронът не каза нито една глупост. Интересът, проявен от барона и дамата, обещаваше много. Естествено татко беше извънредно развълнуван от тяхното посещение.

Леополд си мислеше: „Фридрих Мелхиор Грим е човек, който заслужава внимание“ Научил, че Грим е най-влиятелният немец във френския двор, Леополд предварително разузна за него. Син на скромен регенсбургски пастор, Грим пристигнал в Париж през 1748 година на двадесет и пет годишна възраст и много скоро станал известен не само във Версай, но и в цяла Европа. Той беше доверено лице, приятел и кореспондент на най-големите френски мислители. Освен че изпълняваше задълженията на секретар при Орлеанския дук и се ползуваше с покровителството на принц дьо Конти — двама от най-влиятелните благородници в страната, — беше също и редактор на списание „Кореспонданс литерер“ и помагаше на Дидро за съставянето на знаменитата му „Енциклопедия“.

Макар литературното списание и „Енциклопедията“ често да изразяваха възгледи, противоположни на тези на Леополд — особено по въпроса за тържеството на разума над религията, — той се смяташе за твърде просветен човек, за да отрича тяхното значение. Леополд не одобряваше безбожието на Волтер и за нищо на света не можеше да се съгласи с мнението на Русо за музиката, но и единият, и другият бяха сред най-популярните в Европа — ако го одобряха, това щеше да бъде много полезно, а нали и Волтер, и Русо редовно поместваха материали в литературното списание на Грим, също както философите Дидро и Бюфон. Наистина Леополд слабо се интересуваше от философите — смяташе ги за хора „не от този свят“, обаче не биваше Да се забравя, че аристократите четяха Дидро и Бюфон.

Сред абонатите на „Кореспонданс литерер“ имаше такива важни особи като ерцхерцог Йосиф, Фридрих Пруски, Джордж III — крал на Англия, Екатерина Велика и Луи XV, който често изразяваше несъгласие със списанието, но се гордееше, че просветеният френски рационализъм оказва влияние на цяла Европа.

Шахтнер също получаваше това списание и бе споделил с Леополд, че Шратенбах като образован човек го чете и следи духовния живот в Европа, макар да забранява на поданиците си да четат Волтер и Русо. Да се появиш на страниците на „Кореспонданс литерер“ беше чест дори за противниците на списанието.

„Следователно всички високопоставени особи непременно ще научат за нас“ — разсъждаваше Леополд, докато слушаше внимателно Грим.

— Графинята любезно ме представи като барон — забеляза Грим, — но всъщност аз не принадлежа към титулуваната аристокрация. Дойдох тук да изразя преклонението си пред блестящия музикален талант на вашето семейство.

— Откъде научихте за нас? — запита Леополд.

— Славата на вашите деца изпревари пристигането ви. Немските читатели на моето списание писаха, че те са изумителни музиканти. А тъй като Версай е център на изкуството, не можехме да пропуснем възможността да го посетим.

— Чувахме, че синът ви не отстъпва на никой възрастен музикант — рече госпожа д’Епине.

— Напълно вярно! — възкликна Леополд.

„Струва ли си да се гордееш с това — помисли си Волферл. Голяма работа!“

— Имам много препоръчителни писма — продължи Леополд.

— Обикновено препоръчителните писма са съвсем безполезни — каза Грим.

— Във Версай са свикнали с тях — смекчи удара госпожа д’Епине. — Но съм уверена, че писмата, донесени от вас, господин Моцарт, не ще бъдат оставени без внимание.

— Необходимо е всичко добре да се обмисли — рече Грим.

„Този човек определено ми харесва“ — реши Леополд.

— С подготовката ще се заема аз — продължи Грим. — В „Кореспонданс литерер“ ще поместим статия за вашите деца и Париж ще заговори за тях. След това непременно ще ви поканят във Версай, а после ще ви помолят да свирите и пред самия крал.

— Не зная как да ви благодаря! — възкликна Леополд.

— Бъдете сдържан. Не постъпвайте като буржоа и никъде на нищо не се учудвайте. Постарайте се също да похвалите мадам Помпадур, ако реши да ви посвири на клавесин. Тя се мисли за музикална. Във Версай всичко зависи от дамите. Повечето от тях свирят на клавесин доста посредствено, но някои — превъзходно. Помнете, мадам Помпадур е много влиятелна.

— Какво още ще ме посъветвате, господин Грим?

— Не забравяйте, трудностите са неизбежни. Ще се намерят музиканти, които ще ви завиждат, хора, които ще почнат да хулят само защото не те са открили вашите деца.

— Вие сте откровен човек, господине.

Грим вдигна рамене, но преди Волферл да разбере какво искаше да каже татко, графиня ван Ейк се закашля. Отпърво на Волферл му се стори, че тя кашля нарочно, просто от неучтивост, за да попречи да бъдат зададени неудобни въпроси, но кашлицата все се усилваше и кърпичката на графинята се обагри с кръв. Волферл се изплаши, искаше да се хвърли към нея. Но графинята почна да успокоява всички — дребна работа, малко неразположение, — обаче лицата на възрастните станаха загрижени и Волферл разбра: никой не й вярва.

Няколко дена по-късно в „Кореспонданс литерер“ се появи обширна статия: тя превъзнасяше очарованието и гения на Моцартови и в нея за голяма радост на Леополд безбожникът и поклонникът на Волтер — Грим — пишеше: „За пръв път в живота си видях чудо — и това чудо са децата на Моцарт!“

Моцартови бяха поканени да поживеят във Версай, недалеч от двореца. Те пристигнаха там на Бъдни вечер и присъствуваха на коледната литургия във великолепния кралски параклис, където децата се запознаха с френската хорова музика. Скоро им бе наредено да присъствуват на дворцовия обед, определен за първи януари.

Какво добро предзнаменование за новата 1764 година, ликуваше Леополд. Той дори забрави колко скъпо им излиза престоят във Версай, където всяка цепеница струваше пет су, а печките трябваше да се пълнят непрестанно. Както ги водеха през пищните апартаменти, Леополд забеляза, че резиденцията на Луи XV надминава разкоша на Шьонбрун, обаче много от стаите бяха по-занемарени и не се отопляваха. Но нима това имаше значение в този тъй тържествен момент? Двете дъщери на Луи, забелязали Волферл и Нанерл да стоят почтително и мълчаливо в коридора, тозчас дотичаха при тях, протегнаха им ръце за целувка и на свой ред целунаха брата и сестрата по бузата. Луи заповяда да настанят Волферл и Нанерл на кралската маса. Швейцарската стража вървеше пред тях, разчиствайки пътя.

Леополд сияеше от щастие. Шратенбах непременно трябва да научи за това.

Кралицата, Мария Лешчинска — дъщеря на сваления от престола полски крал, — така се заинтересува от „чудото на природата“, че настоя Волферл по време на обеда да седи до нея и да разговарят.

— Успокой се — прошепна Леополд на развълнуваната Ана Мария. — Тя говори немски не по-зле от нас с теб.

Високата, слаба, непривлекателна шестдесетгодишна кралица се развесели от компанията на детето. Тя каза на краля, който не разбираше нито дума немски:

— Той се държи като малък придворен. Приятно е да имаш такъв гост.

Очите на всички бяха отправени към Волферл, краля и кралицата. Детето непринудено отговаряше на въпросите на кралицата, а тя от своя страна превеждаше думите му на краля.

Все пак крал Луи и кралица Мария далеч не бяха тъй добри събеседници като господин Грим или госпожа д’Епине, помисли си Волферл. Кралят или се колебаеше какво да каже, или просто не разбираше разговора на момчето с кралицата. Кралското семейство повече се интересуваше от славата на Волферл, отколкото от изпълнението му и това също огорчаваше момчето. Кралят и кралицата не бяха слушали как свири той, а възхваляваха до небето неговия талант.

Когато след дворцовия обед господин Грим поведе момчето при мадам Помпадур. Волферл се надяваше, че тя ще се окаже по-умна от другите. Това е чудна жена, твърдеше Грим, има голям вкус.

По-разкошни от нейните покои Волферл не бе виждал. Великолепни канделабри от сребро и злато осветяваха пътя им, но особено впечатление му направиха голите жени, нарисувани по таваните.

Татко шепнешком обясни:

— Това са богините на любовта, рисувал ги е Буше, прочут художник и фаворит на мадам Помпадур.

Волферл не можеше да откъсне погледа си от тези жени. Какви тела! Какви прекрасни гърди и бедра! Той и преди бе виждал на картини голи тела само че не така красиви. В Брюксел татко му показа картините на Рубенс, обаче в сравнение с Буше жените на Рубенс изглеждаха дебели и груби. Да можеше да разгледа тези картини по-отблизо! Нима жените могат да бъдат толкова прекрасни? В тях имаше нещо мамещо и в същото време така нежно, дали някога ще му се удаде да срещне такива жени? При мисълта за това Волферл поруменя и отвърна очи. Беше го срам от мама и Нанерл. И все пак продължаваше да поглежда крадешком към тавана: така приятно е да се гледат тези жени, не може в това да има нещо лошо.

Мадам Помпадур разочарова Волферл. Той мислеше, че е красавица, а се оказа, че това е жена на средна възраст като мама, по-скоро миловидна, отколкото красива. При това заповяда да го настанят като някое бебе върху една позлатена мраморна маса.

Волферл реши да покаже, че не се сърди, и се наведе да я целуне, но мадам Помпадур се отдръпна. Огорченият Волферл изтърси:

— Представи си, татко, тя не иска да ме целуне! Та мен ме е целувала самата императрица!

Мадам Помпадур се изчерви, после сухо се усмихна и рече: Господин Грим, момчето е лошо възпитано. Според вас то наистина ли е чак такова чудо?

— Трябва да чуете как свири.

— А слушала ли го е кралицата?

— Знаете, че тя предпочита картите. — Гласът на Грим стана увещаващ: — Вие първа в Париж можете да чуете изпълнението на момчето.

Тя помисли, после с хладно високомерие рече:

— Отстъпвам тази чест на другите. На онези, които повече ще го оценят.

Волферл се обърна към нея със същата студенина и Грим не можеше да разбере дали малкият й подражава, или й отговаря като равен с равен:

— Моля ви, мадам, свалете ме от масата.

Мадам Помпадур изпълни молбата му, но не го целуна и не пожела той да свири на подарения от краля клавесин, където бяха нарисувани портретите на двамата.

Леополд очакваше, че баронът ще се разсърди на Волферл, обаче Грим, като ги изпращаше до портшезите13 каза без всякакво раздразнение:

— Мадам е много болна, но крие това от краля. Всеки ден се гизди и въобще се държи така, сякаш е съвсем здрава. Луи не обича да има болни около него. Те му действуват угнетително. Нейните усилия обаче й струват много.

— Какво й е? — попита Леополд.

— Туберкулоза. Лекарят нарича тази болест „конгестия на белите дробове“.

— Струва ми се, че от това е болна и графиня ван Ейк.

— Според слуховете, да. Но и едната, и другата отказват да легнат на легло. Боя се, че упорството им ще ги погуби.

— Нима работите стоят тъй зле? — попита смаяният Леополд. И двете дами бяха облечени по последната мода и водеха бурен светски живот.

— Така изглежда. Но дали е точно така, никой не знае, те пред никого не искат да признаят, че са неразположени, камо ли болни.

— Не смятате ли нашата визита при мадам Помпадур за напразна?

— В никакъв случай. Да бъдеш поканен от нея, това придворните смятат за голяма чест. Не е беда, дето не чу изпълнението на децата. Сега за тях ще заговорят всички. Любопитството е възбудено. А да свирят, те ще успеят. Ще видите, че скоро ще получите покана.

— Тя не пожела да целуне Волферл. А нали той, както сам се изразихте, е толкова мило дете?

— Във Франция това не е прието. От целувката ружът ще стане син. Париж не е Германия, господин Моцарт. Франция е изискана страна и хората тук са по-изтънчени.

— По всяка вероятност мадам Помпадур е била истинска красавица, тя и сега е още хубава.

— Когато я срещнах за пръв път, беше най-голямата красавица на Франция — отвърна Грим.

Леополд се усмихна вътрешно: когато трябва, той в нищо няма да отстъпи на който и да било французин.

Привечер настроението на татко се промени. И той рече нещо, което порази Волферл. Това стана, когато му помагаше при събличането — Волферл вече можеше и самичък, но то бе една от проявите на татковата любов; Леополд изведнъж каза със злост:

— Никога не бива да разчитаме на проститутки!

Волферл, чул думите на господин Грим и изпълнен с жалост към мадам Помпадур, учудено попита:

— Но нали тя е любовница на краля?

— Какво от това?! Пред никого не повтаряй тези мои думи, но тя си е най-обикновена проститутка и кой знае защо вдигат толкова шум около нея. Помни хубаво: никога не разчитай на проститутки.

— А госпожа д’Епине? Нали за нея ти ми каза, че била любовница на господин Грим?

— Това е друго нещо.

И татко не се впусна да обяснява нищо повече. Но когато Волферл попита какво е намерил кралят в мадам Помпадур, Леополд язвително отвърна:

— Негово величество е луд за кучета, коне, лов и кутийки за енфие, а пред бойното поле предпочита леглото.

Няколко дена по-късно Волферл получи покана да свири пред кралската двойка на кралския орган във версайския параклис. Загриженият татко каза на Грим, че Волферл свири по-добре на клавесин, но той обясни: от времето на Луи XIV органът се смята за крал на инструментите и инструмент на кралете. При това то ще бъде чудесна възможност момчето да се изяви. През това време Волферл с удоволствие наблюдаваше как Себастиан къдри перуката му, четка камзола и шапката, изобщо се грижи за него като за малък благородник. Научи още, че органът, на който ще свири, е любимият инструмент на Франсоа Купрен, наречен Велики и смятан за най-добрия френски органист. Волферл обаче не се плашеше, нито изпадна в прекалено благоговение. Органът си е орган, важното е да бъде добър.

Волферл хареса чистия тон на органа, макар че, както му се струваше, тембърът можеше да бъде и не толкова рязък. Дълго му ръкопляскаха и го обсипаха с комплименти, но най-важната похвала дойде от устата на краля. Като се обръщаше към Грим, кралят каза:

— Този музикален феномен заслужава още по-голямо внимание, защото произхожда от страна, която рядко дарява на света първостепенни таланти.

Волферл се поинтересува защо кралят не му е казал това лично.

— Луи обича младите, но се бои от нови хора, от хора, които не познава и не знае какво да говори с тях — обясни Грим.

Няколко минути след преценката на краля децата получиха още една покана: запитаха Грим дали Моцартови биха се съгласили да изнесат концерт пред принц дьо Конти. Този път се развълнува дори Грим.

— Принцът е най-образованият човек във Франция — каза той на Леополд. — Само една одобрителна дума от него и на вашите деца им е осигурена световна слава.

„Дори Грим да преувеличава — мислеше си Леополд, — все пак това е рядка сполука.“

Оптимизмът на Леополд се засили, защото докато децата се готвеха за концерта, бяха им връчени кралски подаръци: петдесет луидора и златна кутийка за енфие, собственоръчно изработена от краля.

— Знак на най-високо одобрение — каза Грим. — Негово величество най-много от всичко на света се гордее със своите кутийки за енфие.