"Възвишено и земно (Роман за живота и епохата на Моцарт)" - читать интересную книгу автора (Вайс Дейвид)

1

— Този е съвсем различен!

Всъщност Леополд Моцарт, който разглеждаше новородения си син, искаше да каже: „Този ще бъде различен“ — но се побоя, че такава самонадеяност може да се сметне за непокорство пред волята божия. И все пак повтори, обръщайки се по-скоро към себе си: — Този е съвсем различен. Сякаш трябваше да се убеждава сам в това. Думите, изречени два пъти, му вляха бодрост. Той се примири дори с бедната, претъпкана и схлупена спалня на третия етаж на Гетрайдегасе №9.

Когато бебето се появи на бял свят, Ана Мария Моцарт поиска да разбере само едно: ще оцелее ли то. Та нали толкова деца й бяха умрели — пет от шестте, помисли си тя с вледеняващ ужас, от който не я избавяше дори преклонението пред божията воля.

Акушерката, помагала при раждането миг преди това, сега държеше бебето нерешително, сякаш не знаеше какво да прави по-нататък. Въпреки колебливостта й Леополд я бе наел, защото минаваше за най-добрата акушерка в Залцбург. Само акушерките могат със сигурност да си изкарват прехраната в Залцбург, помисли той скептично, те печелят по-добре от музикантите.

Когато детето не помръдна, Леополд изпита страх. Дали не е нямо? „Всички здрави бебета плачат“, рече си той. Леополд Моцарт се гордееше с доброто си здраве. Тридесет и шест годишен, той беше много зает — както всички други музиканти при двора на залцбургския архиепископ Шратенбах. Като помощник капелмайстор той даваше уроци по цигулка, ръководеше хора на момчетата, свиреше на цигулка в придворния оркестър и беше придворен композитор, но сега изпита внезапен страх, че ако детето умре, заедно с него ще пропадне всичко това. Ана Мария бе твърде изтощена от предишните раждания, за да понесе още едно, и въпреки че тяхната Нанерл се учеше да свири на клавесин, а нямаше още пет години, тя беше момиче.

Акушерката, като разбра, че детето е все още живо, хубавичко го шляпна и то започна да плаче.

Леополд за първи път чуваше такъв приятен звук. Слава на бога, този признак на живот беше истинска музика.

— Каквото и да си мислите — рече акушерката, която разглеждаше детето на светлината на лампата, — то е доста грозничко, нали?

„Детето наистина е съсухрено и сбръчкано — помисли си Леополд — и тук-там кожата му изглежда червена и на петна, но не може да се каже, че е грозно, нали е мой син!“

— И все пак имате късмет. Нищо не е увредено. Нито дори главата.

— Подайте ми го, госпожо Албрехт.

Ръцете на Леополд затрепериха, когато пое сина си в своите обятия. Ала детето престана да плаче, сякаш успокоено от топлотата на бащината ласка. И ръцете на Леополд престанаха да треперят, той вече държеше детето с любов.

Ана Мария рече:

— То изглежда така крехко.

— По-скоро дребничко, не крехко. Госпожа Албрехт е права. Това дете ще оцелее.

— Да — потвърди акушерката. — Слава богу, раждането свърши.

Ана Мария се отпусна в леглото с въздишка на облекчение. Часове наред си бе мислила, че няма да понесе болките. Беше се обливала в пот, макар навън да имаше сняг и да беше януари. Ала сега леглото вече не й приличаше на затвор. Леополд вече не изглеждаше тревожен, затова и тя престана да се тревожи. Вместо това ръката й потърси под възглавниците малкото ръчно огледало. След това седмо раждане дали изглеждаше грозна и стара, или по-млада и по-хубава? Разгледа внимателно лицето си в огледалото. Реши, че не е станало нито едното, нито другото — изглеждаше както обикновено и това я разочарова.

Защото едното щеше да й даде правото на заслужено самочувствие, а другото — на самосъжаление. Усети се измамена и пъхна пак огледалото под възглавниците. Спомни си, че когато Леополд се ожени за нея, ги смятаха за една от най-привлекателните двойки в Залцбург, но това беше отдавна; една след друга годините й носеха бременност и — с изключение на Нанерл и може би на това дете — несполука. Леополд обаче не се бе променил много, помисли тя. Чертите му бяха все същите, острата брадичка издадена напред и тъмносивите очи — живи и проницателни. Колко ли горд се чувствуваше Леополд, с малките му прояви на суетност, че това дете се е родило момче!

Леополд рече:

— Ще напиша меса по този случай.

— Архиепископът ще разреши ли? — попита Ана Мария.

— За моя син? Разбира се! Ще композирам меса и за негова светлост.

— Би ли ми подал детето, Леополд.

Той грижливо положи детето в ръцете й, целуна я нежно и се загледа през прозореца към малкия двор отвъд техните стаи. Късчето небе го накара да се почувствува като в затвор и засили неговото недоволство. Беше свикнал да приема нещата каквито са, но някои от тях все пак му изглеждаха доста странни. Ако се вземеше предвид фактът, че баща му е бил скромен подвързвач на книги в Аугсбург, а Леополд бе първият музикант в рода, това показваше, че синът се е издигнал значително, ала имаше мигове, когато му се струваше, че никога не ще стане капелмайстор — толкова силно беше италианското влияние в Залцбург! Изведнъж тази спалня му се стори твърде провинциална за неговата амбиция. Той мразеше скърцащите дъски на пода, оскъдната светлина в нея.

Като го видя така внезапно помрачнял, Ана Мария не можа да се стърпи и прошепна:

— Леополд, да не си се обидил от това, което казах?

— Защо да се обидя?

— Добре ще е за теб да станеш след време капелмайстор. Архиепископ Шратенбах те уважава. Вършиш работата си много добре.

„Ана Мария е твърде добродушна — помисли гневно той, — очаква най-доброто от всекиго, дори от принц-архиепископа, но аз не съм толкова наивен.“ Да превиват гръб в поклони за някои беше лесно, но за него — такова усилие! Той беше ревностен католик, почиташе религията си, но не обичаше почти никого от духовниците; поддържаше архиепископ Шратенбах и императрица Мария Терезия; възмущаваше го обаче това, че те покровителстваха музикантите италианци; той живееше за музиката и те също твърдяха, че я обичали — изменяше ли с нещо този факт съдбата на неговия син? Това беше свят, създаден за благородниците и духовенството, независимо колко си способен. Благородниците и висшите духовници живееха близо до резиденцията — двореца на архиепископа — и до катедралата, неговата черква, както и до другите черкви, скупчени около катедралата.

Леополд ги знаеше наизуст: „Свети Михаил“, „Свети Петър“, „Свети Каетан“, „Свети Ерхард“, Францисканската черква и Университетската черква, разположени зад дома му. Аристократите бяха наясно в чии ръце са властта и силата. Те наричаха тази компактна група постройки „Градът на суверена“ и гледаха на всеки, който живееше другаде, като на странично лице. Дори частта от Залцбург, в която живееше Леополд, макар да се намираше от същата страна на река Залцах, бе наричана пренебрежително „Градът на бюргера“ и нито един благородник, нито един висш духовник не би помислил да се засели на нейните тесни, криви, тъмни улици.

А стаите, които обитаваше Леополд, бяха неуютни, каквото и да твърдеше хазяинът му Лоренц Хагенауер. Хагенауер, който живееше на първия и втория етаж, обичаше да казва на Леополд, че нито един музикант в Залцбург не можел да се похвали с по-хубава квартира. Ала не беше лесно да се изкачваш чак до третия етаж, стълбището от камък и хоросан бе студено и тъмно, а кухнята с откритото си огнище така стара и груба, го караше да изпитва чувството, че живее в средновековието.

Леополд мина в дневната. Беше помолил доктор Баризани, негов приятел, да присъства при раждането на детето, но от доктора нямаше и помен и той се усъмни дали изобщо ще дойде, защото само аристократите можеха да разчитат на такова благоволение. Възмущението му нарасна, когато хвърли поглед към Лохелплац и не откри там никаква следа от доктора. Малкият площад беше тъмен като гроб. Детето не издаваше звук и сърцето на Леополд се сви. Ще бъде чудо, ако то оцелее. Сетне изведнъж той дочу стъпки.

Силвестър Баризани бе дошъл с неохота Леополд беше негов приятел, но добрата камерна музика бе рядкост в Залцбург и архиепископът щеше да се обиди, ако докторът си отидеше преди края на концерта. Всъщност Баризани оказваше голяма чест на Леополд, като изобщо идваше тук, защото грижата за родилките в Залцбург имаха акушерките, освен когато се касаеше за аристокрацията. Докторът вярваше, че оцеляването на едно дете е случайно независимо от усилията на лекаря. Все пак на дългото му навъсено лице се изписа лека усмивка, когато поздрави Моцартови с новороденото, при това момче.

Леополд възкликна:

— Ще живее ли? Има ли изгледи да оцелее?

— Колкото всички други. — Докторът огледа двуметровата камина в спалнята, за да се убеди, че тя дава необходимата топлина, хвърли поглед към прозорците, за да провери дали стаята има добро проветрение. Но едва когато Леополд настоя, той прегледа детето.

— Добре ли е? — попита Леополд, отново обзет от безпокойство — докторът имаше толкова сериозен вид!

— Както ти казах, изгледите да оцелее не са по-лоши от тези на другите.

— Мислиш ли, че все пак би могло да умре?

— Би могло — всеки миг.

— Зная. Но детската смъртност в семейството ни е най-лошото бедствие от всички.

— Бебето е дребно, може би малко слабичко, ала иначе, както вече казах…

Леополд промени темата.

— Как беше концертът?

— Чувствуваше се липсата на твоята цигулка. Архиепископът каза, че Брунети скрибуца.

Леополд се настрои саркастично.

— Господин докторе, искаш да кажеш, че за пръв път негова светлост не е подчертал, че изпълнението е немско и следователно варварско?

— Негова светлост рече, че изпълнението е залцбургско и дори по-лошо.

— Оплака ли се от моето отсъствие?

— Малко. Знаеш, че обича да изпълняват музиката му добре.

Ана Мария, почувствувала по-осезателно, че нещата вече се нормализират, рече:

— Докторе, трябва да опитате чудесните кнедли с дроб, приготовлявани от нашата Тереза.

Преди Тереза — прислужницата на средна възраст — да поднесе вечерята, Леополд изтъкна, че детето има пръсти на музикант.

Доктор Баризани отвърна:

— Пръстите на бебето са като на всички други.

Леополд обаче продължи да се взира в тях, сякаш притежаваха свой собствен живот.

На другия ден Леополд кръсти детето в катедралата. Беше композирал значителни литургични творби за този център на залцбургския музикален живот; с величествените си кули-близнаци, барокова внушителност и прочут орган катедралата му изглеждаше като роден дом. Вън беше много студено, а присъствието на приятелите тук — удоволствие. Гладкото протичане на обреда почти напълно уталожи опасенията му.

Той вписа с гордост в черковния регистър:

Ала като увиваше детето в топло, вълнено одеяло, за да го запази от мразовитото време навън, едно нещо го обезпокои. Когато заяви, че синът му трябва да стане музикант, абат Булингер отсече:

— Това е нередно. Той ще стане такъв, какъвто бог пожелае.

— Разбира се — потвърди Леополд. Не можеш да спориш с високопоставен духовник, дори ако ти е приятел. И все пак бащата си помисли, че набитият, на средна възраст йезуитски свещеник е несправедлив. А когато Булингер добави: „Детето има щастие, че се ражда в Залцбург, такъв хубав град“, Леополд си помисли, че всичко зависи от това, какво ще може да даде този град на Волферл1 в музикално отношение.

Първото, което запомни Волферл, бяха звуците на органа. Това стана след две години по време на църковна служба. Гръмовитият, ужасен шум болезнено отекваше в ушите му. Той пребледня и се разплака.

Мама се смути, но татко затули ушите му и плачът на малкия спря. Татко прошепна:

— Той е прав, Ана Мария, органът свири много силно.

— Не му ли се сърдиш?

— Напротив, гордея се.

Тя прегърна горещо Волферл, той запомни и това.

Скоро синът вече възприемаше много звуци. Беше на повече от две годинки, с голяма глава, сини очи, руса коса и светла кожа, без белезите на недобро здраве, макар и дребничък за възрастта си. Можеше да ходи самичък — ако се държи за нещо или за някого, — ала възторг у него будеше само това, което чуваше. Имаше маса, на която да седи и се храни, а той обичаше да се храни; имаше прозорци, през които да гледа навън, а това беше така приятно: обичаше и да играе с Нанерл, когато тя не вземаше уроци от татко. Ала най-щастливите мигове бяха тези, в които чуваше нещо ново. Дъждът чукаше по прозореца и той обичаше тези звуци. Вслушваше се във вятъра, макар той често да виеше силно и страховито. Тиктакането на часовника го очароваше, беше толкова ритмично. А по тракането на чиниите можеше да познае кой ги мие. Тереза вършеше това почти безшумно; мама вдигаше доста шум — понякога повече, отколкото той понасяше: Нанерл винаги громолеше и от време на време изпускаше по някоя чиния — от неочаквания трясък избликваха сълзи в очите му. Вечерта, когато Нанерл изпусна една чиния за сервиране и тя се разби с оглушителен шум, той плака сърцераздирателно.

Веднъж Леополд го заведе на крепостта Хохензалцбург, която се издигаше над града. Изкачването беше дълго и трудно, защото само архиепископът имаше право да отиде на кон до древния замък, а Леополд трябваше да носи Волферл през по-голямата част от пътя. Но когато се възправиха над Залцбург и познатите, любими на Леополд гледки изплуваха пред очите — Унтерсберг, Баварската равнина, реката Залцах, — той се убеди, че усилието не е било напразно. Според него Залцбург бе разположен великолепно. Посочи плоските покриви, куполите на черквата и манастира, тъмните тесни улици на „Градът на бюргера“, широките площади в „Градът на суверена“, великолепието на катедралата, огромната резиденция. Картината беше чудесна и синът му трябваше да я оцени.

Волферл обаче се интересуваше от други неща. Пчели бръмчаха край главата му и той се опитваше да разбере какво му съобщават. Обаждаха се скакалци и той копнееше да може да свири като тях. Чу и една червеношийка и се захласна от песента й. А когато камбаните отекнаха в околните планини, всичко останало изгуби значение. Волферл заклати глава назад-напред. Назад-напред.

— Какво чуваш? — запита го нежно татко. Камбаните — как ги обичаше той! Бим-бам, бим-бам, те напомняха приспивните песни на мама, така го изпълваха с вълнение.

— Обичаш ли ги?

Той кимна утвърдително.

— Това е музика.

Малкият не знаеше какво е музика, но татко изглеждаше така доволен, че кимна отново. Безспорната му увереност бе възнаградена с топла прегръдка и целувка, което го направи много щастлив. Той обичаше и музиката — както обичаше татко, — макар още да не знаеше какво представлява тя.

От този ден нататък музиката изпълни живота на Волферл. Татко, когато имаше възможност, работеше вкъщи. Той приемаше там частните си ученици по цигулка, композираше, посещаваха го приятели и с тях изпълняваше камерна музика, преподаваше на Нанерл, която имаше всеки ден уроци.

Сега, когато Волферл можеше вече да ходи самичък, той, щапукайки, пристигаше в стаята за музика и сядаше да слуша с часове, често под самия клавесин.

Татко си казваше, че не е изненада, дето клавесинът толкова привлича сина му, и че много деца биха постъпили също като Волферл, но все пак беше доволен. Свикна да вижда детето, седнало в близкия ъгъл или под клавесина, как слуша задълбочено. Това пораждаше у него старание да свири точно, за да може синът му да възприема музиката в най-добро изпълнение. Но когато се опита да научи детето да произнася думата „клавесин“, малкият не прояви интерес. Волферл не знаеше как да каже на баща си, че когато той свири на тази кутия, звуците пораждат чудно усещане в цялото му тяло.

Една вечер татко свиреше на клавесина такава хубава музика, че Волферл не можа да се въздържи. Трябваше да запази тази музика в себе си. След като татко завърши изпълнението, Волферл, подражавайки току-що чутото, започна да си тананика мелодията. Това бяха най-сладките звуци на света. Искаше му се да стои цялата нощ. Мразеше досадното си легло. Не можа да заспи, докато не си припомни цялата мелодия, и чак после, както си я изтананика, заспа доволен. На сутринта откри, че е запомнил мелодията от предишната вечер, и това го изпълни с възторг. Струваше му се, че тази музика може да го отведе навсякъде, където пожелае.

Да тананика и подражава разни звуци за него стана любима игра. Наподобяваше лаенето на тяхното куче, мяукането на котката им, чуруликането на канарчето, бълбукането на водата във водоскока на Лохелплац. Гордееше се със способността да възпроизвежда звуци и често вършеше това.

Обичаше и да се смее. Тази игра беше лесна. Когато бе послушен, мама се смееше, татко също, и той се присъединяваше към тях. Понякога и Нанерл се включваше, но той не обичаше смеха й; маминият смях беше мек и приятен, татковият — дълбок и звучен, ала смехът на Нанерл — тъничък и писклив. И все пак когато се смееха дружно, беше така приятно, че това го изпълваше с любов.

Няколко дена преди Волферл да навърши три години, когато се предполагаше, че спи, една соната, която татко свиреше на клавесина, го пробуди като нежно докосване. Волферл се учуди, че музиката може да бъде толкова привличаща. Неспособен да се възпротиви на нейната сила, слезе от креватчето си и дотича в стаята за музика. Това беше опасно пътешествие — той още се олюляваше и равновесието му беше все още несигурно, — но трябваше да чуе по-отблизо. И достигна клавесина, преди мама и татко да го забележат. Посегна към клавишите да ги докосне, но те бяха твърде високо за него.

Мама се разсмя при този порив на детето, но татко се разсърди. Той беше мислил да дава на Волферл уроци по клавесин, но го възпираше това, че детето е още съвсем дребничко, съвсем мъничко, а сега Волферл проявяваше и непослушание, което татко като строг баща немец не можеше да допусне.

Заповяда на мама да го върне в леглото незабавно и когато мама изпълни това, затръшна вратата. В този миг Волферл изпита омраза към баща си. Той все пак не заплака, макар че шумът ужасно го подразни.

Когато отново настъпи тишина, той се измъкна от леглото, долепи ухо до вратата и заслуша. Щом откри, че това е предишната музика, цял се превърна в слух.

След час мама отвори вратата леко и тихо, за да провери какво прави Волферл, и го завари, седнал до вратата, потънал в дълбок сън. Тя го сложи пак в леглото, съпроводена от татко. Той не беше вече сърдит. На детското личице бе застинала лека усмивка, сякаш малкият сънуваше прелестен сън. В този миг татко откри цяло съкровище от надежди в спящото дете. Той го целуна разчувствуван, но детето не помръдна.

На сутринта Волферл си спомняше само музиката. И когато се оказа, че може да тананика мелодията, изпадна във възторг. Повтори песента няколко пъти, а после я опита в други тоналности, защото това също беше много забавно.