"Възвишено и земно (Роман за живота и епохата на Моцарт)" - читать интересную книгу автора (Вайс Дейвид)

2

Леополд разказа на приятелите си как Волферл се е борил със съня, за да слуша музиката на Скарлати-син, но никой не му повярва.

Абат Булингер каза:

— Той не е спал просто защото не е искал да си легне. Обичайните детски капризи.

Доктор Баризани заяви, че ако момченцето продължи да си ляга толкова късно, това ще бъде пагубно за здравето му. Леополд възрази:

— Волферл не е боледувал от нито една сериозна болест.

— Не е боледувал, но ще се разболее — отвърна докторът.

Господин Шахтнер се оказа още по-голям скептик.

— Още малко и ще ми кажеш, че детето е знаело чия музика слуша.

— Нищо подобно — възрази Леополд. — Ала детето разбираше, че музиката е хубава.

— Просто му харесва всичко ново. Както на повечето деца.

Леополд не отговори. Сам бе предложил на придворния тромпетист да се срещнат в „Музикантът“ — малка залцбургска кръчма, където се събираха колегите, — но сега се усъмни дали бе постъпил правилно. Скептицизмът на неговия приятел го учуди и обезпокои. Леополд не очакваше подобно нещо от един млад музикант; Андреас Шахтнер, тъмнокос строен баварец с остър ум, беше само на двадесет и седем години. Те бързо станаха приятели, понеже тромпетистът бе също изкусен цигулар, добър поет и много начетен — качества, които Леополд ценеше у хората. Затова той отново се опита да обясни какво долавя у Волферл.

— Когато свиря на клавесина, детето винаги пристига при мен. И за нищо на света не иска да си легне в креватчето.

— Може да му е омръзнало креватчето. Затова е готово да слуша музика. Впрочем, Леополд, теб много те критикуват за отзива за нашата музика, който си дал на берлинския издател Марпург.

— Кой ме критикува — италианците при двора на негова светлост?

— Не само италианците. Навярно не трябва толкова открито да показваш, че се стремиш да станеш капелмайстор тук или където и да било другаде.

— Може би в добавка трябва още и да благодаря на небето за това, че с пот на чело припечелвам четиристотин гулдена годишно като помощник капелмайстор и още няколко гулдена, ако на негова светлост му допадне музиката, която композирам за катедралата? Знаеш не по-зле от самия мен, че ми плащат нищо и никакви пари.

— Никой не те осъжда, задето искаш да подобриш положението си. Само че то не бива да става във вреда на другите.

Леополд изпита силно желание да отвърне с пренебрежителен тон, ала Шахтнер беше от онези, които можеха да настроят против него архиепископа. Лесно е да се каже: „Homo proponit, Deus disponit“2, но всъщност съдбата на всеки музикант в Залцбург напълно зависеше от негова светлост. Леополд попита:

— А ти чете ли какво съм написал за Марпург?

— Не.

„И въпреки това Шахтнер си има свое мнение — помисли гневно Леополд, — всеки си има мнение, дори за Волферл.“

— Чух обаче, че в статията се говорело главно за твоите заслуги, Леополд.

— Ще ти я покажа. Ела утре да обядваме и ще ти дам да прочетеш статията, която написах за списанието на Марпург.

— Добре. Не се съмнявам, че тя ще е също тъй интересна, както твоята „Школа за цигулка“.

— И книгата ми ли критикуват?

— Съвсем не! Напротив, казват, че издаването й в Залцбург прави чест на града.

— Защото съм я посветил на архиепископа?

— Не, защото почива на здрави принципи. Прочетох я веднага, щом излезе. В уроците, които давам по цигулка, аз се ръководя от нея.

Леополд не повярва. В порив на отчаяние той помисли, че може би ще е по-добре да махне с ръка на всичко, щом обстоятелствата се оказват против него. Но нали Волферл е съвсем различен, Волферл трябва да бъде различен. Не, Леополд никому не ще позволи да убие неговата мечта. Ще почне да обучава сина си по музика веднага, щом попорасне, да кажем, след година-две.

— Колко голям е сега Волферл? — попита Шахтнер.

— Около тригодишен.

— Съвсем малък е още.

— Така ли мислиш?

— Да не ми се сърдиш, Леополд?

— Нима имам причини за това?

— Ти желаеш доброто на детето, но не всяко музикално дете е непременно гений.

На другия ден Леополд накара цялото семейство да облече най-хубавите си дрехи — трябваше да покажат на Шахтнер, че ако бащата на семейството стане капелмайстор, ще има пълната възможност да се представя достойно пред обществото. Леополд сам проследи как се извършват приготовленията.

Мама облече скромна рокля от синя тафта с бяла дантелена гарнитура, която добре подхождаше на русите коси и бялото й лице, и чакаше с нетърпение одобрението на мъжа си.

— Изглеждаш прекрасно, Ана Мария — похвали я Леополд.

— Много ли съм се променила, Леополд?

— Съвсем малко.

— Сигурен ли си?

Откак настъпи край на непрестанната й бременност, в мама отново се пробуди кокетството, а сега в тази рокля тя се чувствуваше съвсем млада.

— Нямаш основание да се съмняваш. — „Казвам й истината — помисли той, — макар че вече не е някогашната хубавичка девойка, за която се ожених.“

Но в тази рокля тя бе все още привлекателна. Непресъхващата й жизнерадост заслужаваше хиляди целувки. Той й каза това и тя поруменя.

— Искам да изглеждам добре — възкликна тя. — Ти си толкова елегантен.

Леополд кимна. Бялата му връзка и сив брокатов жакет с жълта обшивка наистина изглеждаха съвсем шик. Той беше доволен, но се ограничи само с думите:

— Трябва всички да сме добре облечени. А къде са децата?

— Тереза ги приготвя.

Най-напред бе подложена на оглед Нанерл. Момиченцето се чувствуваше вече голямо и се вълнуваше. За пръв път я обличаха като възрастните.

— Каква си хубавичка! — възкликна мама и целуна дъщеря си. А Леополд си помисли, че Нанерл изглежда хубавичка, защото е малка и стеснителна — тъничко седемгодишно момиче със семпла бяла тафтена рокличка и стегнат корсаж. Той целуна Нанерл. Тя направи поклон и каза:

— Благодаря ти, татко.

— Ще изсвириш за господин Шахтнер една соната. Ясно и точно.

— Добре, татко. — И тогава Нанерл видя Волферл, който искаше да се вкопчи в ръката й. — Ох, какъв е смешен в тези дрехи!

— Нанерл! — Татко беше самата строгост. — Сега нашият Волферл е истински малък господин.

Нанерл не можеше да се съгласи — щом Волферл е малък господин, тогава тя е съвсем голяма. Но си замълча — да спори с баща си е опасно, той може да я накаже, да й забрани да свири пред господин Шахтнер, а на нея толкова й се искаше да свири и да бъде център на внимание.

Вместо облеклото, което обикновено носеше Волферл, татко нареди да му обуят сини панталонки до под коляното, бели памучни чорапи, обувки с токи от имитация на сребро и синя брокатова жилетка. Косата му беше накъдрена както на децата на императрица Мария Терезия и мама с гордост си помисли, че той изглежда като малък принц.

— Него можем да го представим направо в двореца, нали? — рече тя.

А татко се запита дали Волферл разбира как са го нагиздили.

— Какво ще кажеш, да го облечем по-простичко? — предложи мама.

Леополд се поколеба, но в главата му вече окончателно се бе оформил план за бъдещето и той отвърна:

— Не бива. Така или иначе все някога ще му потрябва да носи такова облекло. Нека свиква навреме.

Волферл се чувствуваше много неудобно. Панталоните бяха твърде свободни, жилетката много тясна, а отгоре на това го сърбеше и главата. Но всички, освен Нанерл, явно се гордееха с него и той се опита да си придаде важен вид.

Веднага щом дойде Шахтнер, Леополд го въведе в дневната да му даде своята статия. Като я прочете, приятелят му каза:

— Изчерпателна е — но все за теб.

— Писал съм самата истина.

— Да, за себе си.

— Споменал съм за всички.

— Но нали в нея почти нищо не се казва за сегашния ни капелмайстор Еберлин, нито за заместник капелмайстора Лоли, а те и двамата стоят по-горе от теб по положение.

— Пресилваш нещата.

Шахтнер прочете следния откъс от статията:

— „Господин Леополд Моцарт, първа цигулка и ръководител на придворната капела.“ Еберлин и Лоли навярно са във възторг от това.

— Пиша, че капелмайсторът Еберлин е прекрасен музикант и това е действително така.

— А за Лоли?

Леополд сви рамена. Той знаеше, че Лоли трябва да наследи мястото на Еберлин, но нали се случват и чудеса и той само се опитваше да помогне на чудото.

— Отлично! — подсмихна се Шахтнер. — Чел ли си Макиавели?

— Чел съм много неща.

— И си съчинил още повече, ако се съди по това, което си написал за Марпург — повече, отколкото всеки друг в Залцбург. — Пренебрегвайки протестите на Леополд, Шахтнер прочете: — „Сред придобилите известност творби на господин Моцарт следва да се отбележи значителният брой симфонии, тридесетте големи серенади, многото концерти, дванадесетте оратории и музиката към много театрални пиеси…“

— Моля те, спри! В твоите уста статията ми звучи като чисто бълнуване!

— Когато Еберлин умре или се оттегли от поста си, враговете, които си си спечелил, ще ти пречат да заемеш мястото на капелмайстор.

Леополд възрази остро:

— Враговете? Да си създаваш врагове сред музикантите е съвсем ненужно. Те съществуват просто защото съществувам аз, защото се стремят към същото покровителство, към което и аз, защото завиждат на музиката, която аз пиша, а те не могат да напишат. Както виждаш, причините са много. В статията само съм изброил някои свои заслуги.

Шахтнер скептично се усмихна.

— А какво казва по този повод негова светлост? — попита Леополд.

— В момента го интересува най-вече въпроса как да осуети опитите да бъдем въвлечени във войната между Мария Терезия и Фридрих Пруски.

— Ще продължим да спазваме неутралитет. Не представляваме за тях интерес. В това е главното ни предимство.

— Ти си имаш тук сигурно място, пък се домогваш до нещо повече.

— Аз съм предан слуга на негова светлост.

— Чуй, Леополд, списанието на Марпург се чете в цяла Германия. Ти си предложил услугите си на всички желаещи и при това така ловко, че човек не може да те обвини в нищо.

— Това не е вярно — упорствуваше Леополд. — Надявам се, че след смъртта на Еберлин негова светлост ще спре избора си на мен. А защо те безпокои това?

— Защото сме приятели. Не искам да проваляш кариерата си.

— Това ли е истинската причина?

Преди Шахтнер да успее да отговори, в дневната влезе Ана Мария. Не са ли виждали Волферл? Тя беше разтревожена; Нанерл помагала на Тереза в кухнята, а момченцето никакво го нямало.

— Потърси ли го в стаята за музика? — попита Леополд.

— Забранили сме му да влиза там, когато ти не си в нея.

За миг се възцари тягостно мълчание и изведнъж от стаята за музика долетяха слаби звуци. Те се засилиха, спряха за секунда и после се възобновиха, сега вече уверени и хармонични. Леополд направи знак на Ана Мария и Шахтнер тихичко да го последват и всички на пръсти се упътиха натам.

Волферл стоеше до клавесина и налучкваше терци. Откак бе чул хармоничните, плавни звуци, които татко изтръгваше от тази чудесна кутия, той мечтаеше и сам да опита. Обаче едва днес за пръв път успя да се добере до клавишите. Ликуваща радост го обзе. Запомни всяко свое движение: ето той се протяга все по-високо и изведнъж пръстите му достигат клавишите, натиска един — разнася се приятен звук. Но следващият тон лошо се съчетава с предишния. Пръстите му зашариха по клавиатурата и скоро той намери клавиш, от тона на който остана доволен, и почна да натиска последователно първия и втория. Откри за себе си интервала терца и хармоничното съзвучие го изпълни с огромна радост. Клавишите станаха негови приятели, добри и верни. И от това, че така ги обикна, удари по тях с нежност.

Волферл не забелязваше никого, докато татко не го грабна на ръце. Отпърво му се стори, че татко се сърди, така здраво го държеше. Но татко сложи момченцето на столчето и поиска от него да продължи. Столчето се оказа твърде ниско — седнал на него, той не можеше да стигне до клавишите.

Татко подложи възглавници и тогава Волферл можа да достигне клавиатурата, без да се протяга. И отново се зае да налучква терци, като не обръщаше внимание на никого. Така бе погълнат от това занимание, че мама трябваше да го повика няколко пъти, преди той да разбере, че е време за обед. И макар за обед да имаше петел — любимото ястие на Волферл, — момчето не искаше да стане, докато татко не го успокои с думите, че тази игра той може да продължи и утре.

На масата Шахтнер възкликна:

— Налучква терци! Не би могъл да се сети сам. Разбира се, ти си го научил на това, Леополд.

— На нищо не съм го учил.

— И после, защо сте го облекли така? Прилича на малък лакей.

— Лакей той няма да бъде. Можеш да бъдеш сигурен.

— Значи се готвиш да направиш от него дете-чудо?

— Искам да го направя музикант.

— Не е ли твърде рано? Започнах да уча музика на пет години, когато исках да се занимавам със съвсем други неща. И я намразих. Насила ме караха да свиря. Минаха години, чак тогава заобичах музиката.

Леополд не го слушаше. Той мислеше. В края на краищата Волферл беше негов син, а не на Шахтнер.