"Възвишено и земно (Роман за живота и епохата на Моцарт)" - читать интересную книгу автора (Вайс Дейвид)

3

Уроците започнаха на следния ден в стаята за музика. Докато Ана Мария обличаше Волферл, Леополд провери дали всичко е готово. Тереза бе запалила голямата кахлена печка и Леополд със задоволство забеляза, че тя излъчва обилна топлина — пръстите няма да се вдървяват от студ. Прислужницата бе забърсала праха от клавесина и инструментът светеше от чистота. Леополд взе няколко акорда, проверявайки добре ли е настроен клавесинът, и остана доволен от звученето му. Провери и малкия клавикорд. Стойките за цигулките се намираха в другия край, та като дава уроци, да може да се разхожда из цялата стая. Но когато Ана Мария доведе Волферл, момченцето впи поглед единствено в клавесина.

Веднага щом Волферл седна до инструмента, забрави всичко друго на света. Единствената беда беше, че не достигаше клавишите. Татко сложи на столчето възглавници, но те все се изместваха. Волферл усети, че го заболява гърбът. Не можеше да седи изправен. Татко положи пръстите му върху клавишите и момчето се разплака.

Той понечи да накаже Волферл, но мама го възпря с думите:

— Детето не е виновно. Неудобно му е столчето. Нима ти можеш да се занимаваш с музика, когато ти е неудобно? — Тя свали от столчето проклетите възглавници, измъкна от шкафа семейната библия и настани на нея Волферл. Това бе най-голямата и най-важната книга вкъщи — грамадна и дебела, със солидна подвързия, направена от бащата на Леополд.

Да седи на библията за Волферл бе много удобно. Той престана да плаче. И когато татко почна да свири, малкият засвири заедно с него. Мама се усмихваше — значи доволна е. Татко, вече спокоен, седеше до сина и грижливо показваше какво трябва да се направи. Подражаването не беше трудно. Волферл обичаше да подражава и с радост повтаряше всичко след татко.

Леополд забеляза, че Волферл се мръщи, когато произвежда дисонанс. Той вървеше от тон към тон с удивителна точност. По изражението на Ана Мария Леополд виждаше, че за нея Волферл все още е съвсем невръстен, но самият той вече не можеше да се отнася към сина си като към малко дете. Волферл свиреше, без да спре.

Ала само миг по-късно, когато Ана Мария го взе на ръце и допряла устни до нежната бузка, почна да го люлее и леко да му тананика люлчена песен, той заспа като всички деца.

Леополд обучаваше по музика Волферл така, както би учил друго дете да говори. Волферл усвояваше гамите, както другите деца усвояват азбуката. Но това, което особено радваше Леополд, бе любовта на детето към клавесина. Волферл нямаше нужда да бъде заставян да се упражнява: у него, изглежда, имаше потребност да свири — нуждаеше се от това, както от въздуха. И за самия Леополд бе трудно да сдържа ентусиазма си и да се занимава със сина само три пъти седмично по един час, но Волферл беше още много малък. Мама се безпокоеше да не би детето да се преумори и Леополд твърдо спазваше установената програма, макар това да му беше трудно. Ако поправеше Волферл, момчето веднага запомняше и никога повече не повтаряше грешката. Със същата лекота се учеше да свири той и на клавикорда. Почна да чете нотите. Можеше по слух да определя повечето тоналности.

Пред Волферл се разкри свят от неподозирани чудеса. И все го теглеше към клавишите: Учудваше се, че в света може да има толкова радост: можеш сам да създаваш музика, с някаква магия да произвеждаш прекрасни, нежни звуци. И татко вече не му викаше. Татко постоянно имаше доволен вид. А колко много са тези клавиши и всеки звучи различно от другия! Искаше му се да прегърне клавесина и веднъж, когато в стаята нямаше никого, стори това.

Към четиригодишна възраст Волферл вече свиреше менуети. Леополд непрестанно се молеше за сина си в катедралата и водеше отчет за всяка музикална пиеса, разучавана от Волферл. Той вече забрави за своето решение да не бърза с обучението, а Волферл нямаше нищо против. За да научи момчето да чете партитури и да усвоява правилата на композицията, Леополд показваше на сина си своите собствени съчинения. Веднъж той даде на Волферл да разучи едно скерцо и момченцето го изсвири на прима виста.

Ана Мария се тревожеше за сина си. Стига вкъщи да зазвучеше музика, и Волферл забравяше всичко останало. Тя се мъчеше да го накара всеки ден да ходи на разходка с Нанерл, за да подиша чист въздух и се пораздвижи, но той предпочиташе клавесина.

Нанерл не бе доволна, че на Волферл отделят повече внимание, тя все още не можеше да забрави как свири за господин Шахтнер, а той после говори само за Волферл. Нанерл избягваше разходките с брат си, но той беше твърде малък и не можеше да излиза сам. Освен това тя отказа да свири с него на четири ръце.

Татко й заповяда, а Нанерл отвърна:

— Той е още бебе.

Нанерл сама се учуди на своята дързост, но татко не я наказа. Бащата, кой знае защо се замисли и продума:

— Той е твой брат.

— Все едно, аз свиря по-добре. Още преди месец научих скерцото.

„Те свирят еднакво добре — помисли си Леополд, — с тази разлика, че Нанерл е два пъти по-голяма от Волферл.“

— Аз мога да свиря маршове, теми с вариации. А той не може.

— Ти ги свириш много добре.

Нанерл просия и Леополд добави:

— Ще ми помогнеш ли да научим да ги свири и Волферл?

Тя си помисли: „Какъв е хитрец!“ — Но татко я целуна, сякаш вече бе дала съгласие, и я поведе към музикалната стая, където Волферл разучаваше ново скерцо. Татко им заповяда да свирят на четири ръце.

— Татко, нали ти каза, че ще ти помагам да учим Волферл?

— Точно така! Ще свирите дуети. Ти ще изпълняваш първата партия, а той — втората.

Нанерл погледна Волферл, който седеше до клавесина. Брат й беше наполовина по-малък и ако изсвиреше упражнението по-добре от нея, тя нямаше да понесе това.

Татко сложи нотите пред Нанерл. Настани я до Волферл, макар че до този миг тя още не бе решила да се съгласи ли, или не. Но както й бе казал татко, Волферл само й пригласяше. Когато завършиха, татко целуна първо дъщерята, това направи и мама, научила колко добре Нанерл изпълнява първата партия. Нанерл не можеше никому да се сърди, дори на Волферл.

На масата по обед Нанерл съобщи на Волферл от висотата на своето величие:

— Утре ще те науча да свириш марш.

— Марш ли? — Волферл озадачено погледна сестра си.

— Да, нещо като това, което биеш на барабана си.

— А, да. — Той почна да барабани с пръсти по масата.

— Неправилно!

— Неправилно? — Смутен, той престана да барабани.

— Да не смяташ да се разревеш? — В очите на Волферл наистина блестяха сълзи.

— Не, няма. — Но сълзите вече течаха по бузите.

Сега, когато сестрата доказа превъзходството си, й стана жал за момчето и тя обеща:

— Утре ще те науча.

От следващия ден Леополд започна да обучава Волферл по аритметика, четене и писане. Само вечер, и то за кратко, те сядаха на клавесина. Няколко месеца Леополд наблягаше на тези предмети и Волферл се учеше прилежно.

Веднъж Шахтнер намина към Леополд да го види и завари Волферл, седнал на пода, да пише по него цифри с тебешир. Цифри имаше навсякъде — по масите, по столовете, по стените, дори по нотните листове.

Шахтнер го попита какво прави.

— Ритметика — отвърна Волферл. — За татко.

— Ти всичко ли правиш за татко?

— За татко и за дядо боже. Първо за дядо боже, после за татко.

— Кой те научи на това?

— Татко. Искате ли да ви покажа как се прави ритметика?

— За какво ми е това?

— За да се съчинява музика. Татко каза, че така по-лесно ще съчинявам музика. Когато порасна. Вече съм на пет години.

— На четири — поправи го Шахтнер.

— Четири, но карам петата.

— Вярно, караш петата — съгласи се Шахтнер.

— Поиграйте с мен. — Волферл взе своето барабанче, подарено му от Шахтнер, и добави: — Нанерл ме учи да изпълнявам един марш. Хайде, аз ще бия барабана, а вие ще пеете.

Той замарширува, мина в съседната стая, като биеше барабана и тананикаше, а Шахтнер, възхитен от чувството за ритъм и верния слух на детето, маршируваше след него. Когато той по едно време не беше в крак, Волферл го поправи. Тъкмо измисляха нов вариант барабанен бой и влезе татко. Леополд целуна сина си и му подаде един свой менует да опита да го изпълни на прима виста. Волферл веднага седна на клавесина и засвири.

Шахтнер внимателно слушаше. Детето нежно, лирично изпълни съчинението на баща си. „Поразително — мислеше си Шахтнер, — само че по-добре нищо да не казвам на Леополд, иначе бог знае какво ще си въобрази.“

— Нали той свири прекрасно? — рече Леополд.

— Има добра техника — неохотно заяви Шахтнер.

— От ден на ден свири все по-добре. Никога досега не съм имал толкова способен ученик.

— Ранното развитие на таланта крие в себе си опасности.

— Това не се отнася за Волферл. — Леополд чувствуваше, че детето му е белязано от бога. Но ако изразеше гласно това, Шахтнер, който четеше Волтер, щеше да го вземе на подбив.

Волферл завърши менуета и заяви, че иска да изсвири концерт.

— Концерт? — Шахтнер не можеше да скрие своето изумление.

— Освен моите съчинения аз му давам да свири и творби от други композитори — поясни Леополд. — И щом толкова обича клавесина, позволих му да разучи няколко по-леки концерта.

— По-леки? Навярно нещо от рода на Скарлати, Хасе или Телеман?

— Не, те са за него твърде трудни.

— Татко! — прекъсна ги Волферл. — Може ли да изсвиря твоя концерт?

Леополд беше явно поласкан, но отвърна твърдо:

— Не. Сега трябва да свириш гами. Напоследък ти нещо съвсем ги занемари. И то цял час, помни това.

Волферл се огорчи, но послушно се залови с гамите.

Леополд поведе Шахтнер към дневната. Очевидно приятелят му бе дошъл да съобщи нещо важно.

Ала съвсем друга мисъл занимаваше сега придворния тромпетист.

— Защо си ограничил Волферл с гамите? — попита той. — Те вече никак не са му нужни.

Леополд самодоволно се усмихна и отговори:

— Дисциплина.

— Но Волферл и така във всичко те слуша. По-добър ученик е трудно да се пожелае.

— Значи ти също смяташ, че не е като другите?

— Много е музикален за възрастта си. — И Шахтнер промени темата. — Чул ли си, че Еберлин е болен?

— Не. Нали миналата неделя дирижира капелата.

— От известно време не се чувствувал добре, но се мъчел да скрива неразположението си.

— Много печална новина — рече искрено Леополд. — Еберлин е добър композитор, почти колкото Телеман и Хасе.

— Когато умре Еберлин, може би ти ще заемеш мястото му. След него ти си нашият най-талантлив композитор.

— И Лоли е придворен композитор.

— Той е по-малко талантлив.

— А моята статия за Марпург? Нали сам ти ми каза, че заради нея съм си спечелил много врагове.

— Спечели си, разбира се. И все пак някои смятат, че имаш възможност да станеш новия капелмайстор. Въпреки Марпург. Твоята „Школа за цигулка“ се цени много високо.

— А какво е мнението на негова светлост?

— Архиепископ Шратенбах би искал да чуе децата ти.

— Откъде е научил за тях?

— Нали са свирили пред Булингер, Баризани, пред мен. Нима си недоволен, че това е стигнало до ушите на архиепископа?

— Вие всички сте мои приятели. Само исках да зная твоето мнение. — И като стана съвсем сериозен, Леополд добави: — Това ще ми помогне ли да получа мястото на капелмайстор?

— Ако изпълнението им хареса на негова светлост, ще докажеш, че си прекрасен педагог. А Баризани твърди, че момичето свири дори по-добре от брат си.

Леополд се съмняваше в това, макар Нанерл да свиреше отлично за годините и пола си. Но мнението на архиепископа решаваше въпроса. Когато бог е дарил на негова светлост духовния му сан, той го е облякъл и с голяма власт. Одобрението от страна на архиепископа би позволило на Леополд да осъществи плана, който обмисляше от известно време. Може Шахтнер все пак да му е искрен приятел.

— Ще ми са необходими няколко седмици, за да подготвя достойна за случая програма — каза Леополд.

— Негова светлост би желал да ги чуе по-скоро, защото ще заминава за Виена.

— За да потърси там нов капелмайстор?

— По-скоро за да не позволи да ни въвлекат във войната между Мария Терезия и Фридрих. Той се гордее, че не е пуснал нито едните, нито другите войски на наша територия и е успял да запази неутралитет.

— Колко време имам на разположение?

— Една седмица.

— Твърде кратък срок. Та децата са още съвсем малки.

— Тогава две седмици. Но не повече. Негова светлост трябва да бъде във Виена почти веднага след това.

Леополд машинално кимна. Той знаеше: няма право на избор. Но трябва да бъде много предпазлив. Доста неща можеха да не се харесат на негова светлост.

Звуците на клавесина замлъкнаха. Това бе забелязано от Шахтнер. Той се учуди: на Волферл и наум няма да му дойде да не се подчини на баща си.

— Волферл навярно разучава някаква партитура.

Шахтнер бе обзет от любопитство. Те влязоха в стаята за музика и завариха момченцето да пише. Волферл, коленичил на един стол, драскаше нещо с перото. Няколко партитури лежаха до него на масата, но той даже не гледаше към тях, като топеше перото в мастилницата. Бе така погълнат от занятието си, че когато върху хартията падаха пръски, просто ги обърсваше с длан и продължаваше да пише.

— С какво се занимаваш? — попита Леополд.

— Пиша концерт за клавесин. Ей сега го свършвам.

— Я дай да го видим.

— Не, не, още не е готов.

— Позволи на нас да преценим. Волферл, дай го тук! Детето неохотно се съгласи. Отпърво Леополд и Шахтнер видяха само мастилените петна, но лека-полека се ориентираха в нотите, музикалната постройка и формата на концерта.

— Погледни, Андреас, замислено е съвсем правилно! — възкликна Леополд.

Шахтнер кимна.

— Само че какво ще правим с това съчинение, то е толкова трудно, че никой не ще се наеме да го свири.

— Татко, тъкмо затова е концерт — рече Волферл. — Трябва първо да се разучи, а после вече да се изпълни.

— А ти можеш ли да го изсвириш? — попита Шахтнер.

— Ето, слушайте. — Момченцето почна да свири, но свиреше неуверено и изведнъж спря, подразнено от неумението си да изрази онова, което желаеше. Татко обаче горещо целуна сина си, преди да го прати да обядва.

Леополд написа на съчинението на сина си: „Волфганг Моцарт“ и знаеше, че до края на живота си ще пази като зеницата на окото този концерт. Бог му бе пратил чудо, сега вече никой не ще оспорва това. И от самия него ще зависи талантът на сина му да не бъде пропилян на вятъра.

— Интересен опит — каза Шахтнер.

— Та той е още толкова малък!

— Е, какво, ще можеш ли да подготвиш децата за концерта?

— Ще направя всичко, което зависи от мен.