"Светкавица" - читать интересную книгу автора (Кунц Дийн)

2.

В южна Калифорния валежите са рядкост през пролетта, лятото и есента. Истинският дъждовен сезон обикновено започва през декември и завършва през март. Но втори април 1963 година, събота беше навъсен и влажен ден. Боб Шейн отвори предната врата на своята квартална бакалничка в Санта Ана и реши, че има изгледи за един последен за сезона пороен дъжд.

Фикусите в двора на отсрещната къща и фурмата в ъгъла не помръдваха в неподвижния въздух, приведени под тежестта на приближаващата буря.

Радиото тихо свиреше до касата. „Бийч Бойз“ пееха новия си хит „Сърфинг в САЩ“. Мелодията беше толкова подходяща за времето, колкото песента „Бяла Коледа“ през юни. Боб погледна часовника си — беше три часа и петнадесет минути.

„Ще завали към три и половина“, реши той. „И то здравата.“

Търговията сутринта потръгна, но след обяд замря. В момента нямаше никакви клиенти в магазина.

Малката семейна бакалница се бореше с новопоявилата се жестока конкуренция на веригите магазини на самообслужване от типа на „Севън-Илевън“. Боб възнамеряваше да се пренасочи към новия тип деликатесни магазини и да предлага повече пресни продукти, но все отлагаше, защото в тях се отваряше значително повече работа.

Ако наближилата буря се окажеше силна, до края на деня щеше да има малко клиенти. Тогава можеше да затвори по-рано и да заведе Лора на кино. Той се отдръпна от вратата и каза:

— Най-добре да донесеш лодката, съкровище.

Лора беше коленичила до предния щанд срещу касата, погълната от работа. Боб бе донесъл от склада четири кашона консервирана супа и Лора се зае с тях. Беше само осемгодишна, но на нея можеше да се разчита, а и тя с удоволствие помагаше в магазина. Сега залепваше етикет с цената на всяка кутия и поставяше консервите на полиците като не забравяше да пререди стоката и да сложи новата супа зад старата. Тя неохотно вдигна очи:

— Лодка ли? Каква лодка?

— Горе, у дома. Лодката в килера. Като се съди по небето, ще имаме нужда от нея, ако ще излизаме довечера.

— Глупости — отсече тя. — В килера няма лодка.

Той заобиколи тезгяха:

— Има. Чудесна синя лодчица.

— Ами! В килера? Кой килер?

Боб започна да нарежда разни пакети сухи пасти на металната лавица до солените бисквити.

— Килера до библиотеката, разбира се.

— Но ние нямаме библиотека.

— Нямаме ли? А-ха. Е, щом като е така, лодката не е до библиотеката. Тя е в килера до стаята на жабока.

— Какъв жабок? — засмя се момичето.

— А-а, сега ще ми кажеш, че не си чувала за жабока.

Тя усмихната кимна.

— От днес даваме стая под наем на един чудесен, достолепен жабок от Англия. Истински джентълмен, натоварен с мисия от кралицата.

Проблесна светкавица и по априлското небе се търколи гръмотевица. Електрическите смущения по радиото прекъснаха изпълнението на „Ритъмът на дъжда“ на „Каскейдз“.

Лора не обърна внимание на бурята. Тя не се плашеше от нещата, които за повечето деца са страшни. Нейната самоувереност и самообладание бяха толкова подчертани, че понякога приличаше на възрастна дама, маскирана като дете.

— Защо пък кралицата ще се занимава с един жабок?

— Жабоците са отлични бизнесмени — каза той, отвори пакет бисквити и захапа една. Беше напълнял с петдесет фунта, откакто Джанет почина и се преместиха в Калифорния, за да почнат отначало. Изобщо не беше красавец. Сега, на тридесет и осем години беше доста позакръглен и нямаше особени шансове да завърти главата на някоя жена. В бизнеса също не беше преуспял — човек не забогатява от квартална бакалница. Но това не го вълнуваше. Имаше Лора, беше добър баща, тя го обичаше с цялото си сърце както я обичаше той, така че нямаше никакво значение какво си мисли за него светът.

— Да, жабоците наистина са отлични бизнесмени. А семейството на този жабок е служило на короната векове наред. Всъщност той е посветен в рицарски сан — сър Томас Тоуд.

Втората светкавица беше още по-ослепителна. Грохотът на гръмотевицата също се засили.

Лора довърши подреждането на супата по лавиците, изправи се и избърса лице в бялата престилка, вързана над тениската и джинсите. Беше прекрасна, с гъста кестенява коса и големи кафяви очи. Много приличаше на майка си.

— И какъв наем плаща сър Томас Тоуд?

— Шест пенса седмично.

— Стаята му до моята ли е?

— Да, стаята с лодката в килера.

Тя отново се засмя:

— Дано не хърка.

— Той каза същото за тебе.

Пред магазина спря очукан, ръждясал „Бюик“. Когато шофьорът отвори вратата, притъмнялото небе се раздра от трета светкавица. Денят преля от разтопена светлина, която сякаш потече навън по улицата и пропълзя като лава над паркирания „Бюик“ и отминаващите коли. Гръмотевицата разтърси сградата от покрива до основите — като че ли бурните небеса се отразяваха в земята отдолу в очакване на земетресение.

— Ау-у! — възкликна Лора и безстрашно се приближи до прозорците.

Още не беше почнало да вади, но от запад внезапно задуха вятър и понесе листа и боклук. Човекът, който излезе от жалкия син „Бюик“, изумено гледаше небето. Поредица светкавици пронизваха облаците, извиваха се нагоре във въздуха, оглеждаха огнените си образи в прозорците и хромираните части на автомобилите. След всяка светкавица се чуваше гръм сякаш Бог удряше деня с юмруци.

Светкавиците стреснаха Боб. Когато извика на Лора: „Пиленце, дръпни се от прозореца!“, тя се завтече зад тезгяха и го остави да я прегърне по-скоро за негово успокоение, отколкото за нейно.

Човекът от „Бюика“ забърза към магазина. Той погледна нагоре към яростното небе и си каза: „Я виж ти! Ей-й!“. Гръмотевицата заглъхна. Отново стана тихо.

Заваля. Едрите капки удряха по прозорците отначало не особено силно, а после бликналият порой закри изцяло гледката извън магазинчето.

— Ама представление, а! — обърна се ухилен клиентът.

Боб понечи да отговори, но млъкна като разгледа мъжа по-отблизо. Подуши опасността така както сърна усеща притаения вълк. Мъжът носеше охлузени работни ботуши, мръсни джинси и закопчано до половината яке върху зацапана бяла тениска. Мазната му коса беше поразрошена от вятъра. Брадата беше набола. Имаше кръвясали, трескави очи. Наркоман. Той се приближи до тезгяха и извади от якето револвер. Оръжието не представляваше изненада.

— Дай парите от касата, глупако.

— Разбира се.

— Мърдай!

— Спокойно.

Наркоманът облиза бледните си, напукани устни:

— Я не ми давай акъл, тъпак такъв!

— Добре, добре, веднага. Имаш ги — каза Боб като се опитваше с една ръка да избута Лора зад гърба си.

— Остави момичето да го виждам. Казах ти — искам да я виждам! Айде, измъкни я оттам!

— Добре, добре, само спокойно.

Мъжът беше изпънат и вдървен като усмивка на мъртвец. Тялото му видимо трепереше.

— Там, да я виждам! А ти само бъркаш в чекмеджето на касата, не посягаш за пистолет, щото ще ти пръсна шибаната глава.

— Нямам пистолет — увери го Боб.

Той погледна към мокрите от дъжда прозорци. Надяваше се да не пристигнат други клиенти, докато трае клопката. Наркоманът изглеждаше толкова нестабилен, че можеше да застреля всеки, появил се на вратата. Лора се опита да се промуши зад баща си, но наркоманът извика:

— Хей, я не мърдай!

— Тя е само на осем… — обади се Боб.

— Тя е мръсница, всички са проклети мръсници, все едно на колко са години. Резкият му глас не преставаше да трепери. Изглеждаше по-уплашен и от Боб. Точно от това Боб се страхуваше най-много.

Боб се беше втренчил в наркомана и револвера, но същевременно го подлудяваше гласът на Скийтър Дейвис, който пееше по радиото „Краят на света“. Песента му се струваше ужасно пророческа. С оправданото суеверие на човек, попаднал на мушка, той горещо се молеше изпълнението да свърши преди магически да е унищожило неговия и на Лора свят.

— Ето парите, всичките, вземи ги.

Мъжът събра в шепа парите от тезгяха и ги набута в джоба на мръсната яке. После попита:

— Имаш ли склад отзад?

— Защо?

Грабителят гневно блъсна бисквитите, сухите пасти и дъвките от тезгяха на пода и пъхна пистолета под носа на Боб.

— Имаш склад, мръснико, знам. Айде да вървим там.

Устата на Боб изведнъж пресъхна:

— Слушай, вземи парите и си върви. Получи каквото искаше. Просто си иди. Моля те.

Ухилен и по-самоуверен, откакто прибра парите, окуражен от страха на Боб, но все още видимо разтреперан, човекът с пистолета каза:

— Не се бой, няма да убивам никого. Аз съм любовник, не съм убиец. Искам само тази малка мръсница за малко и после изчезвам.

Боб се прокле, че няма оръжие. Лора поривисто се притисна към него, но той не можеше да направи нищо да я спаси. По пътя към склада ще се нахвърли на наркомана и ще се опита да грабне револвера. Беше дебел и излязъл от форма. Не можеше да се движи достатъчно бързо и затова щеше да бъде прострелян и оставен да умре на пода, докато онова гадно копеле заведе Лора в задната стая и я изнасили.

— Мърдай! — нетърпеливо каза наркоманът. — Хайде!

Чу се изстрел, Лора изпищя и Боб здраво я притисна към себе си да я защити, но застрелян се оказа наркоманът. Куршумът беше пробил лявото слепоочие и отнесъл част от черепа. Той се свлече тежко на пода върху разпилените от самия него бисквити и дъвки и умря мигновено. Не успя даже по рефлекс да натисне спусъка на собствения револвер.

Боб слисан погледна надясно и видя висок рус мъж с пистолет. Очевидно беше влязъл през черния вход отзад и безшумно се бе промъкнал през склада. Още с влизането си в бакалницата беше застрелял наркомана без предупреждение. Сега гледаше трупа хладно и безстрастно като опитен палач.

— Слава богу — въздъхна Боб. — Полиция.

— Не съм от полицията.

Мъжът беше със сиви панталони, бяла риза и тъмносиво сако. Под мишницата се виждаше кобур.

Боб се обърка. Не знаеше дали спасителят не е друг крадец, дошъл да довърши онова, което насилствено бе прекратил. Непознатият вдигна поглед от мъртвото тяло. Очите му бяха чисто сини, ярки и прями. Боб беше сигурен, че го е виждал преди, но не помнеше къде и кога. Непознатият погледна Лора:

— Добре ли си, гълъбче?

— Да — отвърна тя, все още притисната до баща си.

От мъртвеца се понесе остра миризма на урина, защото в мига на смъртта беше изгубил контрол върху мехура.

Непознатият прекрачи трупа, прекоси помещението и сложи райбера на предната врата. После спусна решетката. Тревожно загледа големите витрини, зад които непрестанните дъждовни потоци замъгляваха очертанията на бурния следобед.

— Май няма начин да се закрият. Ще трябва само да се надяваме, че никой няма да дойде да гледа.

— Какво ще ни правите? — запита Боб.

— Аз ли? Нищо. Не съм като тази отрепка. Не искам нищо от вас. Заключих вратата просто да уточним версията, която ще разкажете на полицията. Трябва да я изясним преди някой да е влязъл и да е видял трупа.

— Защо ми е версия?

Непознатият се наведе над мъртвеца и извади от джобовете на окървавеното яке връзка ключове и банкнотите. Изправи се и отговори:

— Добре, трябва да им кажете, че са дошли двама души с пистолети. Единият е пожелал Лора, но другият се отвратил от мисълта да се изнасили такова малко момиченце и настоял да тръгват. Скарали се, станало страшно, вторият застрелял оня мръсник и изчезнал с парите. Можете ли да разкажете всичко това убедително?

Боб още не можеше да повярва, че той и Лора са спасени. Беше прегърнал дъщеря си с едната ръка и здраво я притискаше.

— Аз… аз не разбирам. Всъщност вие не бяхте с него. Няма защо да се тревожите, че сте го застреляли — в края на краищата той се канеше да ни убие. Тогава защо просто да не разкажем истината?

Мъжът се приближи до тезгяха, върна парите на Боб и попита:

— А каква е истината?

— Ами вие случайно минавахте и видяхте крадеца…

— Не съм минавал случайно, Боб. Наблюдавах теб и дъщеря ти.

Мъжът пъхна пистолета в кобура под мишницата и се обърна към Лора. Тя го гледаше с широко разтворени очи. Той се усмихна и прошепна: „Ангел-пазител“.

Боб не вярваше в ангели-пазители.

— Наблюдавали сте ни? — възкликна той. — Откъде, откога, защо?

В гласа на непознатия се долавяше нетърпеливост и някакъв лек акцент, който Боб забеляза чак сега:

— Не мога да кажа — отговори той, загледан в мокрите от дъжда витрини. — Не мога и да си позволя да ме разпитват в полицията. Така че ще трябва да разкажете тази история.

— Откъде ви познавам? — запита Боб.

— Не ме познаваш.

— Не, сигурен съм, че съм ви виждал.

— Не е вярно. И няма нужда да знаеш. Сега, за бога, скрий тези пари и остави чекмеджето празно — би прозвучало странно, че вторият е изчезнал, без да отнесе онова, за което е дошъл. Аз ще взема „Бюика“ и ще го изоставя на няколко пресечки оттук, така че можете да го опишете на полицаите. Можете да им дадете и моето описание. За мене това няма значение.

Отвън изтрещя гръмотевица, но тя беше глуха и далечна, не като взривовете в началото на бурята.

Във влажния въздух бавно се надигна миризма на кръв и метал, която се смеси с вонята на урина.

Боб потръпна от погнуса, облегнат на тезгяха, но все още притиснал Лора до себе си и каза:

— А защо не им обясня, че сте прекъснали грабежа, застреляли сте крадеца и сте си тръгнали, защото сте искали да останете анонимен?

Непознатият нетърпеливо повиши глас:

— Въоръжен мъж случайно минава оттук, съзира грабежа и решава да стане герой? Ченгетата няма да повярват на такава скалъпена история.

— Но нали беше точно така…

— Да, обаче те няма да я възприемат! Слушай, ще почнат да се съмняват, че ти си убиецът. И тъй като не притежаваш оръжие, поне според официалните документи, ще решат, че вероятно пистолетът ти е бил незаконно притежаван и си се освободил от него след като си застрелял този тип, а после си съчинил налудничавата история за някакъв самотен храбрец, който се втурва да те отърве.

— Аз съм почтен търговец с добро име.

В очите на непознатия се появи особено, тъжно и измъчено изражение:

— Боб, ти си свестен човек…, но понякога си малко наивен.

— Какво искате да…?

Непознатият вдигна ръка да го прекъсне:

— В критични моменти доброто име никога не струва толкова, колкото заслужава. Повечето хора са добронамерени и са готови да предоставят на другите ползата от съмнението, но малцината злостни хора искат останалите да бъдат унищожавани и мачкани пред очите им. Гласът му затихна до шепот и въпреки че продължаваше да гледа към Боб, той сякаш виждаше пред себе си други места, други лица:

— Завист, Боб. Самоизяждат се от завист. Ако имаше пари, щяха да ти завиждат, че си богат. Но тъй като нямаш, завиждат ти за добрата, умна и нежна дъщеря. Завиждат ти просто защото си щастлив. Завиждат ти за това, че не им завиждаш. Ето едно от най-големите страдания в човешкото съществувание — някои хора не се радват просто на това, че живеят, а намират щастието си само в неволята на другите.

Боб не можеше да отхвърли обвинението в наивност, защото знаеше, че непознатият казва истината. Той потръпна.

След кратко мълчание измъченият вид на непознатия отстъпи пред възвърналата се забързана деловитост.

— А когато ченгетата решат, че ги лъжеш за самотния храбрец, който ви е спасил, те ще си помислят, че може наркоманът изобщо да не е имал намерение да те ограбва, че може би сте били познати, имал си му зъб за нещо и си запланувал убийството му, което се опитваш да представиш за грабеж. Това е логиката на ченгетата, Боб. Дори ако не успеят да ти го припишат, така ще те измъчат в желанието си да го докажат, че ще ти съсипят живота. Искаш ли Лора да преживее всичко това?

— Не.

— Тогава направи, каквото ти казвам.

— Непременно — кимна Боб. — Точно както казвате. — Но кой, по дяволите, сте вие?

— Няма значение. Пък и нямаме време да говорим. — Той мина зад тезгяха и приклекна до Лора, за да бъдат лице в лице: — Разбра ли какво казах на баща ти? Ако полицията пита какво се е случило…

— Вие сте били с този човек — продължи тя като сочеше неопределено към трупа.

— Точно така.

— Били сте приятели — каза тя, — но после се скарвате заради мене, въпреки че не съм сигурна защо, нали нищо не съм направила…

— Причините нямат значение, миличка — отвърна непознатият.

Лора кимна:

— След това го застрелвате и бягате с всичките ни пари, тръгвате с колата и аз съм страшно уплашена.

Мъжът погледна към Боб:

— На осем години, а?

— Тя е умно момиче.

— И все пак най-добре е полицаите да не я разпитват много-много.

— Няма да им позволя.

— Ако се опитат — обади се Лора, — просто ще заплача и няма да млъкна, докато не спрат.

Непознатият се усмихна. Гледаше Лора с такава любов, че Боб се почувствува неудобно. Не се държеше като оня извратен тип, който искаше да я завлече в склада — изражението му беше нежно и любящо. Докосна бузата и. В очите му изневиделица блеснаха сълзи. Той примигна и се изправи.

— Боб, прибери парите. Не забравяй, че аз съм ги взел.

Боб осъзна, че все още ги държи в ръцете си. Напъха ги в джоба на панталоните, а хлабаво вързаната престилка прикри издутината. Непознатият отключи вратата и вдигна ролетката.

— Пази я, Боб. Тя е необикновена.

След това бързо се отправи навън под дъжда като остави зад себе си вратата отворена и влезе в „Бюика“. При тръгването от паркинга гумите изсвистяха.

Радиото през цялото време беше включено, но Боб чак сега го чу за пръв път, откакто бе прозвучал „Краят на света“, преди наркоманът да падне застрелян. Шели Фабарес пееше „Джони Ангела“.

Внезапно пак се заслуша в дъжда — не само като еднообразен звуков фон от съскания и почуквания, а наистина го чу как блъскаше яростно по прозорците и покрива на жилището на горния етаж. Въпреки че вятърът нахлуваше през отворената врата, вонята на кръв и урина се усети още по-натрапчиво. В един миг той се отърси от транса на ужаса и си възвърна остротата на сетивата. Тогава проумя колко близо до смъртта се беше оказала скъпата му Лора. Грабна я на ръце, повдигна я от пода и я задържа така като повтаряше името и и я галеше по косата. Зарови лице до шията и, усети сладката свежест на кожата, долови пулсирането на артерията до гърлото и благодари на Бога, че е жива.

— Обичам те, Лора.

— И аз те обичам, татко. Обичам те заради сър Томи Тоуд и милион други неща. Но сега трябва да се обадим в полицията.

— Да, разбира се — отговори Боб и неохотно я пусна на пода. Очите му бяха пълни със сълзи. Беше толкова замаян, че не можеше да си спомни къде стои телефонът.

Лора вече беше вдигнала слушалката и я протегна към него:

— Аз също мога да се обадя, татко. Номерът е написан тук, на апарата. Искаш ли да се обадя?

— Не, аз ще свърша тази работа, съкровище.

Той премигна, за да спре сълзите, пое слушалката и седна на стария дървен стол зад касата.

Момиченцето сложи ръка върху неговата, сякаш разбираше, че той се нуждае от нейния допир.

Джанет беше емоционално силна. Но силата и самообладанието на Лора бяха необикновени за възрастта и — Боб Шейн не знаеше точно откъде идват. Може би детето разчиташе толкова много на себе си, защото растеше без майка.

— Татко — каза Лора и почука с пръст по телефона, — полицията, не забравяй!

— О, да — сепна се той.

Като се опитваше да не повърне от пропълзелия в магазина дъх на смърт, Боб набра номера на полицията.

Кокошка седеше в една кола на улицата срещу бакалничката на Боб Шейн и замислено попипваше белега на бузата.

Дъждът беше спрял. Полицията си беше отишла. Неоновите реклами на магазините и уличните лампи бяха запалени на свечеряване, но въпреки осветлението асфалтираните улици придобиха тъмен блясък като че ли поглъщаха светлината, вместо да я отразяват.

Кокошка беше пристигнал в квартала едновременно със Стефан — русия, синеок предател. Той чу стрелбата, видя как Стефан избяга с колата на убития, присъедини се към тълпата зяпачи, която се събра при идването на полицията и научи повечето подробности за случката в магазина.

Беше прозрял, разбира се, нелепостта на разказаната от Боб Шейн версия, че Стефан е бил просто вторият крадец. Стефан не ги беше нападнал, напротив — беше решил на своя глава да стане техен пазител и несъмнено беше излъгал за истинската си самоличност. Лора отново беше спасена. Но защо?

Кокошка се опита да си представи каква роля би могло да изиграе момичето в плановете на предателя, но се затрудни. Знаеше, че няма да разбере нищо повече, ако я разпита, защото тя беше твърде малка, за да му каже нещо полезно. Причината за нейното спасение по всяка вероятност беше също толкова голяма загадка за нея, колкото за Кокошка.

Беше сигурен, че и бащата не знае нищо. Очевидно Стефан се интересуваше от момичето, а не от бащата и затова не би посветил Боб Шейн в историята около произхода или намеренията си.

Накрая Кокошка отиде с колата до един ресторант на няколко пресечки от бакалницата, вечеря и пак се върна, след като се стъмни съвсем. Паркира в странична уличка, в сянката на широките листа на финикова палма. Магазинът беше тъмен, но прозорците на жилището на втория етаж светеха.

Той извади револвер от дълбокия джоб на шлифера. Беше „Колт-Агент 38“ със заоблен край — малък, но мощен. Кокошка се възхищаваше от добре проектирани и добре изработени оръжия, а допирът точно до този пистолет му харесваше особено много — той беше самата смърт, въплътена в стомана.

Кокошка можеше да прекъсне телефонните кабели на Шейнови, тихо да влезе с взлом, да убие момичето и бащата и да се измъкне преди полицията да реагира на изстрелите. Имаше талант и склонност за такъв тип работа.

Но ако ги убиеше без да знае защо го прави, без да разбере ролята им в замислите на Стефан, премахването им можеше по-скоро да се окаже грешка. Трябваше да узнае целта на Стефан преди да започне да действа.

Той неохотно прибра револвера в джоба.