"Светкавица" - читать интересную книгу автора (Кунц Дийн)

3.

В безветрената нощ дъждът падаше отвесно върху града, сякаш всяка капчица беше неимоверно тежка. Той барабанеше шумно по покрива и предното стъкло на малката черна кола.

В един часа в онзи вторник към края на март мокрите от дъжда и тук-там наводнени по кръстовищата улици бяха почти безлюдни, ако се изключат военните коли. Стефан избра обиколен маршрут до института, за да избегне познатите контролни постове, но се страхуваше да не се натъкне на някой импровизиран пункт. Документите му бяха в ред, а пропускът от сигурността го освобождаваше от задължението да спазва новия комендантски час. Въпреки всичко предпочиташе да не попада под зоркото око на военната полиция. Не трябваше да допуска обиск на колата, защото куфарът на задната седалка съдържаше медна жица, детонатори и пластични експлозиви, които нямаше законно право да притежава.

Дъхът му замъгляваше предното стъкло, дъждът забулваше странно затъмнения град, чистачките на колата бяха износени, защитените фарове осветяваха твърде ограничено пространство и заради всичко това той едва не пропусна тясната павирана уличка, която водеше зад института. Натисна спирачките и рязко завъртя волана. Лимузината взе завоя с потреперване и свистене на гумите като леко се хлъзна по мокрите павета.

Той паркира в тъмнината близо до задния вход, излезе от колата и взе куфара от задната седалка. Институтът представляваше безцветна четириетажна тухлена сграда със здраво зарешетени прозорци. Около него витаеше някаква заплаха, макар и да не личеше, че съхранява тайни, които коренно ще променят света. Металната врата беше окачена на скрити панти и боядисана в черно. Той натисна бутона, чу позвъняването вътре и нервно зачака реакция.

Носеше гумени ботуши и тренчкот с вдигната яка, но нямаше нито шапка, нито чадър. Студеният дъжд прилепваше косата му към черепа и се стичаше отзад по врата. Разтреперан, той погледна към прозорчето до вратата. То беше само десетина сантиметра широко и една педя високо. Стъклото отвън беше огледално и прозираше само отвътре.

Търпеливо слушаше как дъждът шиба по колата, приплясква в локвите, гъргори в близката шахта и със студено съскане удря по листата на платаните до бордюра.

Над вратата светна. Конусообразната лампа излъчваше сноп жълта светлина, насочен право надолу към него.

Стефан се усмихна пред огледалното прозорче на охраната, която за него беше невидима.

Светлината угасна, ключалките изщракаха и вратата се отвори навътре. Той познаваше дежурния — някой си Виктор, набит мъж на петдесетина години с късо остригана посивяла коса и очила в метални рамки. Беше по-добродушен, отколкото изглеждаше — всъщност непрестанно се тревожеше за здравето на приятели и познати като квачка за пиленцата.

— Какво правите толкова късно в този порой, господине?

— Не можах да заспя.

— Ужасно време! Влизайте, влизайте! Така ще простинете.

— Разтревожих се за недовършената работа и си помислих, че бих могъл да дойда и да я свърша.

— Тази работа ще ви вкара в гроба без време. Истина ви казвам.

Докато влизаше в преддверието и гледаше как дежурният затваря вратата, Стефан се мъчеше да изрови в паметта си някакъв спомен за личния живот на Виктор.

— По вида ти съдя, че жена ти продължава да готви онези невероятни тестени ястия, за които ми разправяше.

Виктор се извърна от вратата, позасмя се и се тупна по корема:

— Кълна се, дяволът я е подкупил да ме вкара в грях, предимно лакомия. Какво е това, господине, куфар? Пренасяте ли се?

Стефан изтри дъждовните капки от лицето с едната ръка и отвърна:

— Научни данни. Отнесох ги у дома преди няколко седмици и вечер работих по тях.

— Изобщо ли нямате личен живот?

— Имам по двадесет минути за себе си през четвъртък.

Виктор зацъка с език неодобрително. Той се приближи до бюрото, заело една трета от пространството в стаичката, вдигна слушалката на телефона и се обади на другия нощен дежурен, който беше на пост в подобна стая до предния вход на института. При всяко излизане след работно време отворилият вратата дежурен известяваше постовия в другия край на сградата, отчасти, за да се предотвратят фалшиви тревоги, а вероятно и непредумишлени изстрели срещу някой невинен посетител.

Стефан се запъти към вътрешната врата и извади от джоба връзка ключове. От него се стичаха дъждовни капки и падаха по протритата килимена пътека. Както и външния портал, вратата беше стоманена, със скрити панти. Но тя можеше да се отключи само чрез едновременното завъртане на два ключа — единия на упълномощения служител, а другия — на дежурния. Дейността на института беше толкова необичайна и секретна, че дори на нощните постови не можеше да се разреши достъп до лабораториите и документацията. Виктор затвори телефона.

— Колко време ще останете, господине?

— Няколко часа. Някой друг работи ли тази нощ?

— Не. Вие сте единственият мъченик. А никой в действителност не цени мъчениците, господине. Вие ще се преуморите от работа до смърт, кълна се, и за какво? Кой го е грижа?

— Елиът е написал: „Светците и мъчениците управляват от гроба“.

— Елиът? Той поет ли е или какво?

— Т. С. Елиът, да, поет.

— Светците и мъчениците управляват от гроба? Не го познавам. Не изглежда да е от одобрените поети. Звучи като диверсия.

Виктор сърдечно се разсмя очевидно развеселен от мисълта, че трудолюбивият му събеседник би могъл да е предател. Двамата заедно отвориха вътрешната врата.

Стефан повлече куфара с експлозивите по коридора в приземния етаж на института и пътем включваше: светлините.

— Ако ви стане навик на работите посреднощ — отбеляза Виктор, — ще ви донеса един от кейковете на жена ми за подсилване.

— Благодаря ти, Викторе, но се надявам да не придобия такъв навик.

Дежурният затвори металната врата. Ключалката щракна автоматично.

Останал сам в коридора, Стефан си помисли за кой ли път, че има късмет с външния си вид — рус, волеви черти, синеок. Видът му отчасти обясняваше защо може толкова нахално да донесе взривни материали в института, без да очаква обиск. У него нямаше нищо тъмно, лукаво или подозрително. Той беше идеален, приличаше на ангел, когато се усмихваше и предаността му към родината никога не можеше да се постави под въпрос от хора като Виктор, хора, които заради сляпото си подчинение на държавата и бирения си сантиментален патриотизъм не разсъждаваха трезво за много неща. Много неща.

Той се качи с асансьора до третия етаж и отиде право в кабинета си, където включи месингова лампа с гъвкаво насочване на абажура. След като махна гумените ботуши и тренчкота, той извади от кантонерката кафява картонена папка и разпростря съдържанието и по бюрото, за да създаде впечатление, че работи. Трябваше да предвиди всичко, за да не събуди подозрения в случай че на някой друг служител му хрумнеше да се появи посреднощ.

С куфара и фенерче, което извади от вътрешния джоб на тренчкота, той се изкачи по стълбите до четвъртия етаж и тръгна към тавана. Фенерчето осветяваше огромни греди, по които на места проблясваха забити накриво пирони. Таванът имаше груб дървен под, но не се използваше за склад и беше празен, ако не се броят паяжините и сивия прах. Височината под силно скосения покрив беше достатъчна да стои изправен в средата, въпреки че трябваше да се снишава, когато работеше по-близо до стрехите. Покривът беше само на една педя над главата и затова постоянният грохот на дъжда напомняше за нисък полет на ято бомбардировачи. Сети се за това сравнение може би защото вярваше, че разрухата ще е неотменна съдба на този град.

Отвори куфара. С бързината и увереността на специалист по подривни дейности поставяше блокчетата пластични експлозиви и оформяше всеки заряд, за да насочи взривната вълна надолу и навътре. Експлозията трябваше не само да вдигне покрива във въздуха, но и да унищожи средните етажи така, че тежките греди и плочите от покрива да полетят надолу през развалините и да причинят още по-тежки щети. Той прикри взривните материали между гредите и ъглите на голямото помещение, даже подпря няколко дъски и пъхна експлозива под тях.

Отвън бурята притихна за малко. Скоро обаче нощта пак се разтърси от зловещи гръмотевици и заваля отново, още по-силно от преди. Появи се и отдавна чаканият вятър — той виеше в олуците и пъшкаше под стрехите. Неговият особен, глух глас сякаш едновременно заплашваше и оплакваше града.

Измръзнал в неотопления таван, той продължи деликатната работа с все по-трескави пръсти. Въпреки треперенето усети, че го избива пот. Постави детонатор във всеки заряд и опъна проводници от зарядите до северозападния ъгъл на тавана. Нави медните жици заедно и ги спусна във вентилационната шахта, която стигаше чак до мазето.

Зарядите и проводниците бяха замаскирани по възможно най-добрия начин и нямаше да се забележат, ако някой отвореше таванската врата, за да надникне набързо. Но при по-внимателен оглед или складиране на вещи, жиците и взривните материали със сигурност щяха да бъдат разкрити.

Не искаше никой да влиза на тавана през следващите двадесет и четири часа. Желанието му беше лесно изпълнимо като се има предвид, че беше единственият в института, качил се там от месеци наред.

Следващата нощ щеше да се върне с друг куфар и да постави взривни материали в мазето. Едновременните експлозии отгоре и отдолу бяха единственият сигурен начин сградата и нейното съдържание да се разлетят на трески, камъчета и безформени отломъци. Взривът и последвалият пожар не трябваше да пощадят нито една папка, която да послужи за възстановяване на сегашната опасна изследователска дейност.

Голямото количество експлозиви, внимателно разпределени и поставени, щеше да повреди зданието на института от всички страни и той се страхуваше, че други хора, част, от които несъмнено невинни, ще загинат при взрива. Тези смъртни случаи бяха неизбежни. Не смееше да намали количеството експлозиви, защото, ако не постигнеше пълно унищожение на всички папки и техните копия в института, проектът можеше бързо да се възстанови. А този проект трябваше да се прекрати незабавно, защото надеждите на цялото човечество се свързваха с неговото премахване. Ако имаше невинно загинали, щеше да се наложи просто да живее с угризения на съвестта.

След два часа той приключи работата си на тавана. Вече минаваше три.

Върна се в кабинета си на третия етаж и седна за малко зад бюрото. Не искаше да си тръгне преди да е изсъхнала овлажнената от пот коса и да е спряло треперенето, защото в противен случай Виктор щеше да се усъмни.

Затвори очи и си представи лицето на Лора. Винаги можеше да се успокои с мисълта за нея. Самото и съществуване му носеше спокойствие и смелост.