"Светкавица" - читать интересную книгу автора (Кунц Дийн)

4.

Приятелите на Боб Шейн не искаха Лора да присъства на погребението на баща си. Те смятаха, че на едно дванадесетгодишно момиче трябва да се спести подобно мрачно изпитание. Тя обаче настоя, а когато желаеше нещо толкова силно, колкото да се прости с баща си, никой не беше в състояние да я спре. Онзи двадесет и четвърти юли 1967 година беше най-тежкият ден в живота и, по-страшен дори от вторника, когато баща и почина. Заглушилият болката шок отчасти бе преминал и Лора излизаше от вцепенението — емоциите изплуваха на повърхността и по-трудно се овладяваха. Започваше напълно да осъзнава колко е голяма загубата. Избра си тъмносиня рокля, защото нямаше черна. Сложи черни обувки и тъмносини чорапи и се обезпокои, че заради чорапките изглежда детински и лекомислено. Но тъй като никога не бе носила найлонови чорапи, сметна, че не е подходящо да се обува за пръв път по такъв начин точно за погребението. Очакваше баща и да погледне от небето по време на службата и искаше да я види такава, каквато я помнеше. Ако забележеше тънките чорапи — непохватен детски копнеж да порасне — щеше да му стане неприятно.

В обредния дом седна на първия ред между Кора Ланс, собственица на козметичен салон в близост до бакалницата на Шейн и Анита Пасадополис, която се беше занимавала с благотворителност заедно с Боб в презвитерианската църква „Сейнт Андрю“. И двете бяха към шестдесетгодишни и се отнасяха към Лора като към своя внучка — докосваха я да и вдъхнат кураж и я наблюдаваха загрижено. Нямаше нужда да се тревожат за нея. Тя нямаше да плаче, да изпада в истерия или да си скубе косите. Тя разбираше смъртта. Всички умираха. Умираха хората, кучетата, котките, птиците, цветята. Даже древните секвои умираха рано или късно, въпреки че живееха двадесет-тридесет пъти по-дълго от хората, което изглеждаше несправедливо. От друга страна, да живееш хиляда години като дърво сигурно е много по-скучно, отколкото да преживееш само четиридесет и две като щастлив човек. Баща и беше четиридесет и две годишен — твърде млад — когато сърцето му спря отведнъж при внезапен пристъп. Но така вървеше светът и плачът бе безсмислен. Лора се гордееше със своя здрав разум. Освен това смъртта не означаваше край на човека.

— Тя всъщност бе едва началото. Следваше друг, и то по-добър живот. Лора знаеше, че това е истина, защото и го бе казвал баща и, а той никога не лъжеше. Нейният баща винаги беше верен на истината, благ и нежен.

Когато свещеникът приближи до аналоя отляво на ковчега, Кора Ланс се наведе към Лора: „Добре ли си, мила?“.

— Да, всичко е наред — отвърна тя, без да обръща очи към Кора. Не смееше да срещне ничий поглед, но с голям интерес изучаваше неодушевените предмети.

За пръв път влизаше в обреден дом и не и хареса. Пурпурният килим беше абсурдно дебел. Драпериите и тапицираните столове също бяха пурпурни, с лека златна украса, а лампите имаха пурпурни абажури, затова залите сякаш бяха декорирани от дизайнер-маниак, превърнал пурпурния цвят във фетиш.

„Фетиш“ беше нова за нея дума. Използваше я прекалено често, но тя винаги злоупотребяваше с новите думи, а в случая изразът бе уместен.

Миналия месец след като за пръв път чу прекрасната дума „уединен“, която означаваше „сам, отделен“, реши да я употребява непрекъснато, докато баща и не почна да я дразни за глупавите вариации: „Ей, — как е малката ми уединена тази сутрин?“, подхвърляше той или пък: „Пържените картофи вървят много, затова ще ги сложим на предната полица, по-близо до касата, защото в ъгъла се чувствуват в уединеност“. Той обичаше да я разсмива с приказки като историята за сър Томи Тоуд, жабока от Англия, който бе измислил на осемгодишната и възраст и оттогава почти ежедневно украсяваше комичната му биография. В известен смисъл баща и беше по-голямо дете от нея — тя го обичаше и за това.

Долната и устна потрепна. Прехапа я. Здраво. Сълзите щяха да са признак, че се съмнява в думите на баща си за съществуването на друг, по-добър живот. Ако заплачеше, щеше по такъв начин да признае, че баща и е мъртъв, умрял завинаги, безвъзвратно, финито.

Копнееше да се уедини в стаята над бакалницата, в леглото, с дръпнати презглава завивки. Тази мисъл беше толкова привлекателна, че можеше лесно да я накара да превърне уединението във фетиш.

От обредния дом отидоха на гробището.

Там не стърчаха надгробни паметници — гробовете бяха маркирани с бронзови плаки върху положени в пръстта мраморни плочи. Хълмистите зелени морави под сянката на индийски лавър и по-малки магнолиеви дръвчета можеха да се възприемат за парк, място за игри, гоненица и смехове, ако не беше зейналият гроб, където щяха да спуснат ковчега на Боб Шейн.

Предната нощ тя два пъти се буди от далечни гръмотевици. Макар и в полусън, беше и се сторило, че в прозорците проблясва светкавица, но даже и в мрака наистина да бяха прогърмели необичайни за сезона бури, сега от тях нямаше никаква следа. Небето сияеше синьо и безоблачно.

Лора стоеше между Кора и Анита, които я докосваха и шепнеха успокоително, но нито жестовете, нито думите им можеха да я утешат. Тя почувства как при всяка дума от последната молитва на свещеника я побиват студени тръпки, докато най-накрая и се стори, че се намира съблечена навън в арктическа зима, а не под сянката на едно дърво в горещата, безветрена юлска утрин. Гробарят задейства механизираната макара за спускане на ковчега. Тялото на Боб Шейн потъна в земята. Неспособна да гледа бавното изчезване на ковчега, с пресекнал дъх, Лора се извърна настрани, изтръгна се от грижовните ръце на двете почтени баби и направи няколко крачки през гробището. Беше студена като мрамор — трябваше да избяга от сянката. Спря щом като излезе на слънце — то стопли кожата, но не прекрати ледените тръпки.

Около една минута стоя загледана към продълговатата купчинка пръст с меки очертания, после забеляза мъжа в далечния край на гробищата, под сянката на дърветата в края на лавровата горичка. Беше облечен в светлокафяви панталони и бяла риза, които слабо просветваха на фона на общата потиснатост — приличаше на призрак, излязъл на дневна светлина от обичайните си нощни бдения. Наблюдаваше Лора и другите опечалени около гроба на Боб Шейн. От такова разстояние лицето му не се различаваше, но се виждаш, че е висок, плещест, рус и смущаващо познат.

Наблюдателят я заинтригува, без да и е ясно защо, Лора заслиза по хълма като омагьосана и не гледаше дали минава покрай гробовете или през тях. Колкото повече скъсяваше разстоянието до русия мъж, толкова по-познат и се струваше. Отначало той не реагира на приближаването и, но тя усещаше, че я изучава напрегнато с втренчен поглед.

Кора и Анита я викаха, но Лора не им обърна внимание. Обзета от необяснимо вълнение, тя забърза и приближи на стотина стъпки от непознатия. Мъжът се оттегли в изкуствения здрач сред дърветата.

Лора се уплаши, че той ще избяга преди да е успяла да го разгледа добре, макар и все още да не беше наясно защо това и се струва толкова важно и се затича. Подметките на новите черни обувки се хлъзгаха и на няколко пъти тя една не падна. Там, където мъжът стоеше преди малко, тревата беше утъпкана — значи не беше призрак.

Лора мярна раздвижване зад дърветата. Това беше призрачно бялата риза. Тя забърза след него. Под лавровите дървета, далеч от слънчевите лъчи растеше само рядка, хилава тревица, но отвсякъде стърчаха корени и никнеха измамни сенки. Тя се спъна, хвана се за стъблото на едно дърво, огледа се и откри, че мъжът е изчезнал. В горичката имаше стотина Дървета, клоните гъсто се преплитаха и пропускаха слънчевата светлина на тънки златни нишки, сякаш небесната тъкан се разнищваше между тях. Тя се втурна напред без да се оглежда в мрака. Пет-шест пъти и се стори, че го вижда, но движението се оказваше измамна игра на светлината или на собственото и въображение. Когато задуха ветрец, реши, че дочува как той пристъпва крадешком, прикрит от шумоленето на листата, но като тръгна по посока на острия звук, разбра, че се е заблудила.

След няколко минути излезе от горичката на един път, който водеше до друг парцел от обширното гробище. По края бяха паркирани блеснали от слънцето коли, а на стотина метра стоеше група опечалени от друго погребение.

Лора застана задъхана на алеята като се чудеше къде изчезна мъжът с бялата риза и защо се почувства длъжна да го проследи.

Ослепителното слънце, спирането на краткотрайния ветрец и възцаряването на пълна тишина в гробището я притесниха. Слънцето я пронизваше, сякаш беше прозрачна. Усещаше се странно лека, почти безтегловна и малко замаяна — като насън, в полет на няколко сантиметра над нереалния пейзаж. „Ще припадна“ — помисли си тя.

Опря се на предната броня на една паркирана кола и стисна зъби, за да се овладее и да не изгуби съзнание. Макар и едва дванадесетгодишна, тя рядко мислеше и действуваше по детински и никога не се беше чувствала дете до този момент в гробището, когато внезапно усети колко е малка, слаба и безпомощна. Един бежов „Форд“ бавно се приближаваше по пътя и когато стигна до нея, намали скоростта още повече. Зад волана беше мъжът с бялата риза.

Щом го видя, Лора си спомни откъде го познава. Преди четири години. Грабежът. Нейният ангел-пазител. Тогава беше само осемгодишна, но запомни лицето му завинаги.

Той почти спря „Форда“ и мина бавно покрай нея като внимателно я оглеждаше. Разделяха ги само няколко стъпки разстояние.

През отворения прозорец всяка черта на красивото му лице изпъкваше отчетливо, както в онзи ужасен ден, когато го видя за пръв път в магазина. Очите му бяха все така яркосини и проницателни, каквито ги бе запомнила. Лора потръпна, когато погледите им се срещнаха.

Мъжът не каза нищо, не се усмихна, но втренчено я разглеждаше, сякаш искаше да запамети всяка подробност от външния и вид. Гледаше я така, както човек би гледал голяма чаша студена вода след прекосяване на пустиня. Неговото мълчание и прикованият поглед плашеха Лора, но същевременно я изпълваха с необяснимо чувство за сигурност. Колата премина покрай нея.

— Чакайте! — изкрещя Лора.

Отблъсна се от колата, на която се бе облегнала и се втурна към бежовия „Форд“. Непознатият увеличи скоростта, бързо излезе от гробището и я остави сама на слънцето, докато миг по-късно чу мъжки глас зад себе си:

— Лора?

Тя се обърна, но отначало не видя никого. Гласът пак тихо я повика по име и тогава го забеляза на петнадесетина стъпки от края на горичката, изправен под пурпурната сянка на лаврово дърво. Носеше черни панталони и черна риза. Облеклото му изглеждаше неуместно в летния ден.

Изгаряща от любопитство, озадачена, замислена дали този човек е свързан с нейния ангел-пазител, Лора тръгна напред. Спря на две крачки от втория непознат и осъзна, че дисхармонията между него и яркия, топъл летен ден се дължеше не само на черните дрехи — зимният мрак беше неделима част от самия човек. От него лъхаше студенина, сякаш бе роден да обитава полярни области или високопланински пещери сред вечен лед. Беше на четири-пет стъпки от него. Той не каза нищо друго, само я изучаваше подробно с поглед, пълен с недоумение. Тя забеляза белег на лявата му буза.

— Защо ти? — промълви студеният човек и направи крачка напред към нея.

Лора се дръпна, обзета от внезапен страх да не изкрещи.

Някъде от средата на горичката Кара Ланс извика: „Лора! Добре ли си, Лора?“.

Непознатият реагира на близостта на Кориния глас, обърна се и се отдалечи сред лавровите дървета. Облечената в черно фигура бързо изчезна в сянката, сякаш не беше реален човек, а за миг оживял къс от мрака.

Пет дни след погребението, на двадесет и девети юли, вторник Лора се намираше в стаята си над бакалницата за пръв път през тази седмица. Тя стягаше багажа си и се сбогуваше с мястото, което беше неин дом, откакто се помнеше.

Спря да си почине и седна на ръба на разхвърляното легло. Припомни си колко сигурна и щастлива се чувстваше тук, в тази стая само преди няколко дни. Стотина книги с меки корици, главно истории за кучета и коне, бяха подредени на лавицата в ъгъла. Около петдесет миниатюрни стъклени, месингови, порцеланови и калаени кученца и котенца изпълваха полицата над леглото.

Нямаше домашни животни, защото законът за здравеопазването забраняваше присъствието им в помещения над бакалници. Надяваше се някой ден да се сдобие с куче, а може би дори с кон. Но имаше нещо още по-важно — можеше да стане ветеринарен лекар като порасне и да лекува болни и ранени животни. Баща и беше казвал, че може да стане, каквато поиска — ветеринарен лекар, адвокат, филмова звезда, всичко. „Можеш да пасеш лосове, ако искаш, или пък да станеш балерина на кокили. Нищо не може да те спре“.

Лора се усмихна като си спомни как той имитираше балерина на кокили. Но си спомни също, че баща и вече го няма и пред нея зейна ужасна пустота.

Изчисти килера, внимателно сгъна дрехите и напълни два големи куфара. Имаше и сандък, където сложи любимите си книги, няколко игри, едно мече.

Кора и Том Ланс преглеждаха съдържанието на останалата част от апартаментчето и бакалницата на долния етаж. Лора щеше да се премести у тях, въпреки че не знаеше дали това е за постоянно или само временно.

Изнервена и уплашена от мислите за неясното бъдеще, Лора продължи да опакова багажа. Издърпа чекмеджето на по-близкото от двете нощни шкафчета и замръзна като видя там приказните ботушки, миниатюрното чадърче и мъничкото шалче, които баща и беше дал като доказателство, че сър Този Тоуд е техен наемател.

Беше убедил един приятел, изкусен кожар да изработи ботушките — широки и с подходяща форма за кривокрак жабок. Чадърчето беше купил от магазин за миниатюри, а зеления кариран шал бе направил сам като внимателно беше разнищил реснички по края. На деветия си рожден ден, като се върна от училище, тя завари ботушките и чадърчето до стената точно до вратата на апартамента, а шалчето беше грижливо поставено на закачалката.

— Шт-т! Прошепна баща и драматично. — Сър Томи току-що се върна от изнурително пътуване до Еквадор по поръчение на, кралицата — нали тя има диамантена мина там — и сега е капнал. Сигурен съм, че ще спи дни наред. Но той ми каза да ти честитя рождения ден и остави подаръка в задния двор.

Подаръкът беше нов велосипед.

Сега като гледаше трите предмета в чекмеджето на нощното шкафче, Лора разбра, че не само баща и го няма. С него си бяха отишли сър Томи Тоуд, многобройните създадени от него герои и глупавите, но чудесни фантазии, с които я забавляваше. Кривите ботушки, чадърчето и шалчето изглеждаха толкова мили и тъжни — Лора бе почти готова да повярва, че сър Томи Тоуд е бил истински и се е преселил в един по-добър свят. Тя изпъшка тихо, мъчително. Повали се върху леглото и зарови лице във възглавницата, за да задуши отчаяните ридания. За пръв път, откакто почина баща и най-накрая се отдаде на скръбта. Не и се искаше да живее без него и все пак трябваше не само да живее, но и да преуспее, защото всеки ден от живота и щеше да изпълнява неговия завет. Колкото и да бе малка разбираше, че ако живее добре и бъде добър човек, ще даде възможност на баща и да продължи да живее по някакъв начин чрез нея.

И все пак беше трудно да гледа оптимистично на бъдещето и да намери щастието. Беше разбрала, че животът страшно бързо поднася трагедии и промени — веднъж е син и топъл, в следващия миг е студен и бурен и човек никога не знае кога гърмът ще порази някого, когото обича. Нищо не е вечно. Животът е като свещ, оставена на вятъра. Тежък беше този урок за нейната възраст и я караше да се чувствува възрастна, стара-престаряла.

Когато пресъхна потокът горещи сълзи, тя бързо се овладя, защото не искаше Лансови да забележат, че е плакала. Ако наистина светът беше безсърдечен, жесток и непредвидим, едва ли беше разумно да проявява и най-малката слабост.

Внимателно загъна кривите ботушки, чадърчето и шалчето в тънка хартия и ги пъхна в сандъка.

След като изпразни двете нощни шкафчета, тя отиде до бюрото, за да го почисти. Върху попивателната намери сгънат лист хартия, адресиран до нея с четлив и елегантен почерк почти като напечатан на машина. „Скъпа Лора, Някои неща са неизбежни и никой не може да ги предотврати. Дори твоят специален пазител. Утешавай се с мисълта, че баща ти те обичаше от все сърце, така както малцина имат щастието да бъдат обичани. Сега ти се струва, че никога вече няма да си щастлива, но грешиш. Щастието ще дойде при тебе. Това не е празно обещание. Това е факт.“

На бележката нямаше подпис, но тя знаеше кой трябва да е оставил посланието — мъжът, който беше на гробището, който я изучаваше от минаващата кола, който преди години спаси нея и баща и от смъртта. Никой друг не би се нарекъл неин „специален пазител“. Разтрепера се, не защото се страхуваше, а защото необикновеността и загадъчността на нейния пазител я изпълваха с любопитство и почуда.

Тя бързо се отправи към прозореца на спалнята и рязко дръпна тънкото перде между драпираните завеси, сигурна, че ще го види застанал на улицата и загледан към магазина, но той не беше там.

Нямаше го и мъжа в черните дрехи, но Лора не го очакваше. Почти се бе убедила, че вторият непознат не е свързан с нейния пазител, че случайно се е оказал на гробището по друг повод. Той знаеше името и, но навярно беше чул Кора да я вика от върха на хълма. Тя успя да го изхвърли от съзнанието си, защото не желаеше той да бъде част от живота и, а отчаяно и се искаше да има специален пазител. Прочете писмото още веднъж.

Въпреки че не разбираше кой е русият мъж и защо се интересува от нея, усети прилив на увереност от бележката. Не винаги е необходимо да разбираш, достатъчно е да вярваш.