"Преспанските камбани" - читать интересную книгу автора (Талев Димитър)

IX

На другата пролет Ицо Баболев пак тръгна за Беч. Но сега минаваше по познат път. На кея във Виена той не намери хер Артур; по това време хер Артур Ичлер седеше в една от канцелариите на външното министерство и очакваше назначение за някое от австрийските консулства в Турция. Ицо Баболев сам намери тоя път бюрата а и складовете на фабриките и сам вършеше сделките си, дори по-износно — без посредник. Той посочваше стоката, която иска да купи, и кога с думи на преспански, кога със знаци или немски думи показва какво иска, а те любезно му пишат на хартия. Ицо взема хартията и с молива, смята и пресмята дълго, те търпеливо чакат. Най-сетне той им връща хартията с други цифри. Швабите клатят глава угрижени, но и те правят своите цифри. Така няколко пъти. Ицо почуква гърдите си, сочи себе си и вика:

— Тургия.. Преспа…

— Ja-ja-ja! — клатят глави швабите услужливо! — Да те знаят вече, той е от Турция и там ще пратят стоката: — Donau… Beograd… Smederevo…

— Я-я-я — кимна на свой ред Ицо. Той още не знаеше какво значи тази къса думичка, но бе доловил смисъла и.

Ицо Баболев тоя път купи разни стоки за четридесет хиляди златни лири. Швабите се погрижиха да натоварят стоките и да ги изпратят по реката, Ицо и сам следеше всичко. Виждаше се, те бяха доволни от него за тия четиридесет хиляди лири, но и той бе ще доволен от тях. Той внимаваше колко ще даде за всяко нещо, но още по-изтънко пресмяташе колко би могъл да получи в Преспа и за всяка дреболия; то се знае — швабите все ще го излъжат, но за него беше по важно той какво ще вземе в Преспа. Тоя път Ицо пи бира във Виена. Потърси се — видя му се горчива, но после сам подаде чашата си, да му налеят още еднаж. Швабите добродушно се смееха около него. Вечерта, преди да си замине, някои от тях бяха го поканили на вечеря макар да поглеждаха със скрита насмешка чакширите му, изтъркания му кюрк.

В Преспа Ицо се върна пак по същото време — към средата на август. Върна се с последния керван — да наглежда да не би да изостане нещо по пътищата. И бе ще по-ведър тоя път, дори се опита да се пошегува:

— Каниха ме швабите в Беч… ядох от нихните манджи. Може и змии да са ми дали, може и жаби да съм ял…

Баболевци пак напълниха със сандъци, с денкове й магазина, и двете си къщи. Отново се съживи цяла Преспа, довтасаха и тоя път много люде от Битоля и от целия вилает, но не само да купуват, а и те докараха разни стоки да продават. Отвориха се редица сергии на пазарищата и по широките улици, отвориха се набързо дори механи и ханища, някои преспанци водеха и по къщите си чужди люде на квартира и вземаха добри пари. Отвориха сергии и мнозина преспанци и какво ли не изнесоха да продават — за всичко се намираха купувачи. Дни наред от тъмно до тъмно се дигаше пазарна глъчка по цялата чаршия. Събраха се към края на първата седмица общинарите, повикаха и първомайсторите на еснафите, повикаха и от търговците и на първо мястО между тях Ицо Баболев, повикаха мнозина и от чуждите търговци, които бяха дошли в Преспа, та се препълни широката общинска одая и се струпа народ на вратата й.

Реши се с общо съгласие да се обяви времето от първи септември — деня на Симеона Стълпника — до десетия ден на тоя месец за панаир в Преспа. Реши се още да се поиска съгласието и одобрението на хюкюмата, да се разгласи за панаира от амвоните на двете църкви, да се разгласи из цялата чаршия. Помолени бяха чуждите търговци да разгласят и те за преспанския панаир по своите места и да идват всяка година по това време в Преспа, която ще ги посреща и приема с отворени прегръдки. Изправи се един от чуждите търговци — битолски евреин с брада до пояса, с големи, месести уши, а от очите му нищо не може да се скрие. Заговори той на битолски, забърка и турски думи, а извиваше и кършеше глас, като да приказваше на шпаньолски:

— Защо ни каните и ни молите вие, преспанци, туй не става сос покани и сос молби, ефендилер. Като съм дошъл сега в Преспа, никой не ме канил… Туй става сос есап, ефендилер. Като имам есап — ще дойда, като немам есап — нема да дойда. Тука не е сватба, тука е пазар…

Мнозина сега обърнаха очи към Ицо Баболев — знаеше се, че най-напред от него зависеше дали да има панаир в Преспа, или да няма. Той, както винаги, не беше склонен към много приказки и само това каза:

— Ако продам, което донесох тая година, ще ида и догодина в Беч.

— Ще идеш, ще идеш, Ицо, и догодина — чуха се гласове.

Много рядко се случваше това с Ицо Баболев, но ето и сега неговото мършаво, затворено лице се озари от бледа, скъперническа усмивка. И пак само това каза:

— Е… може да ида.

А само до края на първата седмица той бе разпродал голямата част от стоките, които бе докарал, и бе получил от чуждите търговци поръчки за десетина хиляди лири. Преспанци знаеха това — похвалил се бе тук-там Миро Баболев, по-малкият брат, а и мнозина бяха видели керваните от натоварени коли, които тръгваха от къщите и от магазина на Баболевци за Битоля и по-нататък.

— Ще идеш, Ицо, и догодина в Беч! — развикаха се, някои в препълнената общинска одая, а други се озъртаха и повтаряха един на друг: — Ще има панаир в Преспа, ще има панаир…

Така и се разгласи, както се каза вече — и от амвона на двете църкви, и по цялата чаршия, и между новите търговци, които бяха дошли в Преспа:

— Ще има панаир в Преспа всяка година от първия до десетия ден на месец септември.

Такова решение се взе и на каазалинския меджлис в хюкюмата.

Отшумяха и тоя път керваните по пътищата около Преспа, отидоха си чуждите търговци, дигнаха се сергиите от пазарищата, стихна чаршията, но преспанцй не преставаха да говорят, да преповтарят казаното вече за панаира. Пробудиха се много надежди за големи печалби и благополучие, кроеше се и се прекрояваше, правеха се сметки, сключваха се устно договори и сдружения, а някои още отсега започнаха да готвят стоки за панаира — колко беше една година време, няма и да усетиш как ще мине. Най-напред се събраха майсторите от папукчийския еснаф и като каза всеки един по колко обувки повече ще приготви тая година, решиха да си набавят задружно каквото им беше нужно за работа: и кожи, и гьонове, и всички необходими дреболии, като клечки и чириш. След тях се събраха майсторите и на казанджийския еснаф, и на кантарджийския, и на ковашкия. Кантарджиите решиха не само да си набавят задружно желязо и челик, но да отворят на панаира и общи сергии: каквото изработи всеки, да го предава за продажба в общите сергии; всичко ще върви по тефтер и всеки ще получи според това, което е предал за продажба. Сдружаваха се людете, за да си набавят по-евтино каквото им беше нужно, за да спечелят повече от труда си. Трудеха се много те, но не печелеха много. Дано сега с панаира да потръгне повече! Сиромашията и нуждата подучи й калфите. Явиха се те пред първомайсторите на всеки еснаф и като се застъпваха за себе си, застъпиха се и за последното чираче:

— Ще работим сички повеке тая година, помислете и за нас, калфите и чираците. И ние гледаме къщи, бомислете и за нас.

Бориме се со сиромашията… Мнозина от майсторите се противяха — не искаха да делят от бъдещите си печалби за калфите и чираците.

[# Каазалийски меджлис — околийски съвет, събрание.]

Забравили бяха, че и те са били някога като тях. Намеси се общината и се застъпи за калфите и чираците. Реши се по всички еснафи тая година да им се плаща по едно на десет повече: ако калфата получава сто гроша, на края на годината да му се платят сто и десет гроша. Никой никого не можеше да принуди и общината никого не можеше да накара силом за каквото и да е, но людете имаха срам и грях и всичко се оставяше на тяхната дума и чест.

Така всичко се засилваше и развиваше в Преспа, целият живот. Заеха се някои еснафи да си набавят повече материали, заеха се после и да изработят повече стока. Каквото направиха едни от еснафите, започнаха да го правят и другите, всеки според своята работа. Като обещаха майсторите да плащат повече на калфите и чираците, караха ги да идват по-рано сутрин по дюкяните и работилниците, а вечер ги пускаха да си вървят по-късно, караха ги да работят по-усърдно. Раздвижиха се и търговците — да набавят повече стока тая година, пък и нуждите още отсега започнаха да растат. Всеки засилваше работата си, пък и като живееха людете с добри надежди — посягаха за по-сладък залък, за по-хубава дреха. Настана голямо оживление и по махалите: жените бяха във всичко заедно с мъжете си, опитваха се да помогнат в работата им. Имаше жени, които и преди работеха, за да печелят, а сега те ставаха все повече. Купуваха вълна, влачеха я и я предяха, купуваха бои или правеха сами по старовремски начини и плетяха чорапи, фанели, дзиври, тъчаха платна, шаяци, навуща, веленца, ямболци, килими. Но сега не само пълнят сандъците на неомъжените си щерки, а за панаира, за печалба. Никога до сега не са светили толкова много прозорци нощем в Преспа. Мина месец септември и колкото дните ставаха по-къси, а нощите по-дълги — прозорците вечер светеха до по-късно, а сутрин светваха все по-рано, още от тъмни тъмнини.

Учителя Райко Вардарски стоеше настрана от това общо оживление по Преспа. Той наблюдаваше навъсен настаналата залисия и надпревара сред преспанци — не беше тя по неговия вкус. Но неговият хазяин Аце Кутрев бе му казал:

— Такова нещо отдавна не е бивало… Тая есен продадохме всичко, що можахме да извадим от градината, и го дадохме на добра цена.

И медът също мина добре на пазара. Развесели се народът, та и повеке яде.

Митра Кутрева също бе купила няколко оки вълна, пра я, влачи я и сега бе надянала хурката да преде — покрай цялата й работа около децата.

— Ами, даскале — похвали се тя сама, — какво ще правя нощем през зимата… Нощ — година. Ще плета чорапи, фанели, да изкарам и аз некой грош, нищо не ни стига с толкова деца. Ами сички тъй сега…

— Е добре, Кутревице, добре — дигна Вардарски рамена пренебрежително. — Сички сега сте се втурнали за грошове… Нема да седна аз да ви спирам.

Той презираше сребролюбието и всяка алчност, но сам виждаше как работеха двамата Кутревци като мравки и пак не можеха да прогонят сиромашията от своя дом. Вардарски си мислеше: „Зла проклетия има в човешкия живот. Зле е нареден тоя живот, и то иде от самата човешка лошотия, от робството и невежеството сред людете…“ Ала когато забеляза, че неговите мустакатид ученици от неделното училище започнаха явно да пренебрегват заниманията си в училището заради гонитбата на повече грошове, той изпадна в ярост. Тия свои ученицй Вардарски събираше всеки празник след църковния отпуск в новите училищни стаи, в които водеше и двата нови класа на градското училище. Доскоро и двете стай се пълнеха с неграмотни или изостанали в науката младежи, пък и с по-стари преспанци, но сега те не бяха повече от петнайсетина души и пълнеха три-четири чина в едната от класните стаи. Преди да започне обикновените си занимания, той заставаше срещу тях с пламнало лице и възбудено изливаше гневната си мъка:

— Къде са другарите ви? Като започнахме, пълнеха се и двете стаи с народ, немаше де да седнат некои стоеха там, край стените, а сега що? Свърши се бързо жаждата ви за наука и знания, прегоре, изчезна. Сега друга жажда изгаря сърцето ви, за грошове се лакомите, за големи кярове. Ама къде ще вървиш ти, докъде ще стигнеш слеп и глух, без просвета и знания? До никъде нема да стигнеш, в тъмнина ще си останеш и душевна нечистотия ще живееш, пък да спечелиш и два пъти повече от Ицо Баболев…

Учениците му слушаха смирено, някои поклащаха глави други търпеливо чакаха да свърши той словото, си, но един ден се обади Рампо Нердев, — човек на около 28 години, с мустаки до рамената; той беше най-усърдният между другарите си, но и най-несхватливият и той заговори — с очи, пълни с похвална ревност към науката, с добра воля, но умът му, изглежда, не беше много остър:

— Ама така, даскале, не е хубаво, че нашите другари не идват. Като си рекъл да учиш — ще учиш и за сичко има време. Те в работа са далдисали, пък и това е право: като си зарежеш работата, може и без хлеб да останеш. Аз така си казвам: като си писмен и можеш сметка да направиш, работата ще ти върви по-харно и по-големи печалби ще намериш…

— Вие сте поклонници на златния телец! — избухна Вардарски. — Аз ви събрах тук, за да просвещавам ума ви, да разпръсна тъмнината отпред очите ви, да ви изведа на правия път, а вие що? Дошли сте да се учите на сметки! Никога нема да познаете вие сладостта на душевното просветление…

Мустакатите ученици на Вардарски слушаха с наведени очи. Пак само Рампо Нердев се обади, но и той плахо, полугласно:

— Ех, сиромаси люде сме ние, даскале… Те не искаха да се неразбират с учителя си — за тяхно добро бе ги събрал и си цепеше гърдите заради тях, нека той да излее мъката си, че техните неблагодарни Другари бяха го изоставили. Те чувствуваха, макар и смътно, дълбоката правда в неговите думи, но какви ли поклонници на златния телец бяха те — все калфи и занаятчии, които се бореха от тъмно до тъмно за своя залък и пак най-напред заради залъка си бяха дошли Да учат наука? Райко Вардарски ги виждаше каквито бяха, познаваше ги и ги обичаше, жалеше ги и се гневеше заради тях, заради тия прости и бедни люде, които търсеха път към по-хубав живот. Бързо прекипяваше гневът му и тъй, възбуден, но вече с друг пламък в сърцето си и с апостолско въодушевление, им предаваше Уроци и знания. Така беше й когато учеше и другите си ученици — силният му глас ехтеше в същите тия отаи, а в гърдите му напираше воля да прелее в младите умове и сърца всичките си знания и светлината, която сам носеше в себе си, и радостта, че вижда хора с ясни очи, както си мислеше той.

С такова въодушевление Вардарски говореше и на своите чести беседи в читалището, където се събираха люде вече от всички възрасти. Отиваха да го слушат мнозина преспанци. Той говореше на всякакви теми, в които се преплитаха и здрави знания, и легенди, и мечти, и суеверия дори — така, както и сам ги бе поглъщал с неутолима душевна жажда. В тая пъстра бъркотия от знания и легенди обаче имаше няколко здрави постоянни и непоклатими опорни точки: народът, родската земя, вярата в науката, в нейното всемогъщество във всичко и над всичко стоеше народът, който беше й по-реален, беше жива действителност. Ала от известно време и посетителите на читалището започнаха да стават, все по-малко. Тук гневът на Вардарски беше по-голям, тук той нямаше кого да жали, към кого да бъде снизходителен. На последната си беседа държа слушателите си близу три часа и те се чудеха откъде се намериха в него толкова сили да стои прав до масата, да ръкомаха, да втренчва тъй окото си и дори гласът му да не отслабва, откъде се намериха в него толкова знания и такъв порой от думи. Но те се умориха и най-сетне започнаха да се оглеждат, да се въртят на столовете и пейките, очите им започнаха да блуждаят. Вардарски отеднаж им се сопна посред беседата си:

— Знам аз поради що немате търпение сега, за тютюн имате голема мъка, тютюн ви се пуши, а некои от вас са гладни. Не ви се слуша повече, виждам аз, дяволът ви дърпа на своя страна, към себе си ви тегли. Така е в целия човешки живот — от едната ни страна стои ангел, а от другата ни страна стои дявол. Д може да са и вътре в нас те, в сърцето ни. И през целия ни живот се борят за нас, борим се и ние в себе си… Говоря ви за, великия славянски род и за народите, които изхождат от него, и за нашия болгарски народ между тех, който има свое писмо и език, аз знам и виждам — другаде е сега вашата мисъл. С едно ухо ме слушате вие и мислите за секидневните си земни дела, за големи печалби мислите и не се сещате, че дяволът ви тегли надолу, в тъмнината, пък аз искам да ви издигна да видите бел свет, да ви покажа от какъв могъщ корен сте издънка, за да прогоните от сърцето си секи страх и трепет…

И той задържа слушателите си още половин час — съди ги за тяхната склонност към дявола, за тяхната слабост да пренебрегват знанието и мъдростта заради една лула тютюн, заради суетни земни блага. Преспанци не му се сърдеха, макар да беше и груб в своята сприхавост и гневливост. То се виждаше, че неговата гневливост идваше от преголямото му усърдие и пристрастие и апостолството му сред народа.

По едно време Вардарски току се укроти, утихна и като че ли вече не забелязваше комерческата суетня сред преспанци. В училището работеше с неизменно усърдие, от сутрин до вечер преподаваше в двата класа цяла дузина науки, но без предишното въодушевление, като че ли го измъчваше някаква скрита болка или грижа, или голяма скръб. Преди той не можеше да понася спокойно другите трима учители в градското училище, които обучаваха по-малките ученици в четири отделения, и ги ругаеше, изобличаваше ги на всяка стъпка за тяхната изостаналост и дребнавост, но сега минаваше тихо край тях и дори не ги забелязваше. Хазаите, Кутревци, се чудеха на тишината в стаята му, когато се прибираше вечер, караха се на децата да не дигат и те шум, щом даскалът пази такава тишина. Митра Кутрева ходеше на пръсти, като минаваше пред вратата му или влизаше да остави в стаята му стомничка с прясна вода. И напразно поглеждаше тя тамбурата на стената — не посягаше вече Вардарски към любимия си инструмент, не се чуваше вече гласът му, толкова сладък и тъжен. Но крачките му се чуваха всяка нощ и често по всяко време, представяше си как Вардарски ходеше из малката си стая дълго и с тежки стъпки, отваряше прозорец, макар есенните нощи да бяха станали студени и влажни.

— Да не е болен? — попита тихо Митра Кутрева. — Аце, да не е болен учителят?

— Не ми се вижда болен. Ще каже, ако е болен, ще се оплаче, ще поиска нещо, вода да му стоплиш или… Но сам Вардарски не изтрая най-сетне.

Сега, когато бе решил да заговори, той наново стана нетърпелив, припрян, гласът му наново загърмя, но изведе докрай всекидневните занимания в училището, подреди, както винаги, учениците си в двора в редици по двама и ги изпрати по домовете им. Сетне се запъти бързо към общината, изкачи се задъхан по високата дървена стълба. Там, пред вратата на общинската стая, подсмърчаше Начо Дивер — общинският прислужник, с подпухнал, зачервен нос, зацапан с емфие.

— Кои са вътре? — посочи Вардарски затворената врата, зад която се дочуваха гласове и разбъркан говор. — Глаушев вътре ли е?

— Сички са вътре. И Глаушев е вътре.

— Отдавна ли?

— Отдавна. Чакам ги да излезат веке. Ами влез и ти, даскале.

— Не съм общинар.

— Ако. Нема да те изпъдят.

— Ще слеза долу, в читалището. Ти кажи на Глаушев, че го чакам долу. Да не забравиш!

— Как ще забравя… нема да забравя. Вратата на читалището беше заключена, но там, на едно пиронче на рамката на самата врата, беше окачен ключът. Вардарски влезе, намръщи се от застоялия, спарен въздух и се спусна да отвори един от прозорците. На масата към горния край на широката стая бяха оставени още неразпечатани последните броеве на цариградските вестници „Македония“, „Неологос“, „Басарет“; пристигнали бяха, види се, с днешната поща. Край стената насреща светлееха стъклата на двата шкафа, в които бяха наредени читалищните книги. И край четирите стени наоколо бяха наслагани един върху друг прости дървени столове и пейки. Вардарски погледна разсеяно вестниците на масата и почна да се разхожда нетърпеливо, с ръце отзад, в празното място между отрупаните наоколо столове. Късно беше вече и в стаята бързо тъмнееше. И когато не след дълго на вратата се показа Лазар Глаушев, той едвам позна учителя при бледия зрак, който все още струеше през редицата прозорци.

— Ти ли си, Вардарски?

— Аз. Влизай.

Глаушев продължаваше да стои на вратата.

— Тъмно е — каза той и се огледа за общинския слуга: — Начо, къде ти е лампата тука? Учителят вътре на тъмно…

Някъде откъм стълбата се чу гласът на слугата:

— Тя е в шкафа, лампата. При книгите. Ама аз още не съм и навикнал, не умея много да се… Вижте вие там, ако можете… аз…

— Страх те е да я пипаш, а? — засмя се Глаушев. — Страх, ами… греховна работа, крефко нещо…

— Влизай, влизай, Глаушев — избуботи в тъмното гласът на Вардарски нетърпеливо, срещу светлеещите прозорци едвам се очертаваше тънката фигура на учителя.

Глаушев се колебаеше, сетне каза:

— Слушай, Вардарски… да излезем вън. Не искаш ли? Досега стоях затворен горе.

— Не, не — прозвуча рязко гласът на Вардарски. — Влез за малко. Се още се вижда.

Глаушев влезе. Вардарски мина край него в сгъстилия се здрач, затвори плътно вратата. После Глаушев усети как го сграбчи той за ръката, поведе го към прозорците.

— Нема да се бавим много — продума Вардарски, приближи към него лице и изшушука: — Ето, вижда се още… тука е по-добре. — Той продължи още по-тихо: — Преди две недели оттука мина един мой стар приятел. Отгоре, от Самоков. Там става нещо. Народът по ония места вече за оръжието се лови. По Стара планина чети ходят. През ден, през два — битки с турците. Нели научихме и ние тука за Хаджи Димитрия, слгвенлията, за Стефан Караджа… С тех имало — така ми каза моят човек, — имало и двайсетина момчета от нашите места: от Куманово, от Велес, от Охрид, от Прилеп, от Воден, от Кукуш…

Лазар Глаушев чуваше близу до лицето си шепота на Вардарски. После учителят млъкна изеднаж и, види се, чакаше отговора му. Настана мълчание. Вардарски пусна ръката на Глаушев и се поотдръпна.

— Не знам що става горе — тихо подзе Глаушев, — но аз не одобрявам тия работи. Рано и прерано е за нас. Ами чакай: още не сме свършили едно, друго ли да започнем? Борихме се за своя църква, за свой език и училище, отделихме се от Фенер, ама още немаме нищо в ръцете си, турците още нищо не са ни дали и признали. Чакаме, надевамесе ден за ден. Ами как да дигнем оръжие сега, та да загубим отеднаж сичко, що сме спечелили? Само ще си навредим и още по-дълбоко ще ни заровят турците.

— Ха! — полъхна топъл дъх в лицето на Глаушев. — та тех ли ще питаме ние, агарянците проклети, кога Да се дигнем срещу им?

— Н их нема да питаме, то се знай — отвърна бързо, но все тъй тихо Глаушев. — Ще питаме разума си. Ние не можем да се борим срещу турците, беден и прост е още нашият народ, с голи ръце и без сили. Като се дигнат некои тук и там, само ще навредят на народа си. Ей го в Битоля още седи гръцкият владика, а ние още немаме наш владика. Прогонихме гръцките учители, но хюкюматът може пак да ги докара, а тебе може пак да те прати в Анадола. Да градиме народното си дело камен по камен — това знам аз. А да ти кажа ли — сега Глаушев на свой ред посегна в сгъстилата се тъмнина улови Вардарски над лакътя и още по-тихо прошепна: — Нас ще ни освободи от турците… Русия, дедо Иван. Сами не ще можем.

— Хм — изръмжа глухо Вардарски и се дръпна от ръката му. — Ти много накъсо я режеш: дедо Иван. Лежи на гърба си и чакай.

— Секо нещо с времето си ще дойде. Времето ще ни научи. Но ние сами не ще можем. Ти сам знайш докъде стига турската държава. А ние що?

— Ами сърбите, горе, ами гърците? Да не са те по-големи народи от нас!

— Не са. Ама са по-далеко. Ние сме досам Цариград. Султанът ще дигне сичко живо да ни прегази: турци, араби, кюрди и какви ли не.

— Познавам аз анадолския народ. Ние сме по-люти от него. И пак ще ти кажа за сърбите и за гърците.

— Зад Сърбия, до гърба й е Австрия. А Гърция — там, далеко в морето, и ингилизкият цар нож вади за нея.

— А за нас — ти сам го каза: дедо Иван и топове ще извади.

— Ще дойде време и за нас, то се знай. Ама още не е дошло, не е дошло.

— Ти откъде знайш… Ония горе може да знаят повече и затова са излезли в планината.

— Учителю — посегна отново Глаушев и пак го улови за ръката. — Ние още не знайме що е там, горе, чули; сме, не сме видели. Ти погледни тук, у нас: кой би излезъл в планината? Учителю — разтърси той ръката му: — Да задържим и да затвърдим това, що сме извоювали до сега. Да ни се признай наша народна църква, наш език-и народност. Да просветне еднаж пред очите на народа ни.

Но сега е дошло тъкмо твоето време, учителю. Това ще мога да ти кажа аз. И хайде да си вървим, че аз веке нищо не виждам.

Вардарски нито се помръдна.

— Не можеш ти, Глаушев, да усмириш сърцето ми. От две недели немам мира аз ни денем, ни нощем. И още повече и ти ме смути, не знам що да ти отговоря. Дочувам истина в думите ти, но ето не можеш да усмириш сърцето ми, да го задоволиш.

Вън се чу покашлюването на Начо Дивер, затрептя пред вратата светлина. Лазар Глаушев придърпна Вардарски и го поведе. Вън беше тъмна нощ. Пътят им беше в една посока и двамата мъже тръгнаха заедно. В тъмнината светеха прозорци, тук-там по дворовете се чуваха гласове или ще залае куче, ще се блъсне порта. По тесните улици все още се движеха минувачи и които ги познаваха в тъмнината, поздравяваха ги високо с „добър вечер“. Глаушев и Вардарски продължаваха разговора си тихо и с дълги прекъсвания, щом забележеха минувач — млъкваха и чакаха да отмине. Глаушев рече:

— Аз не казвам, че требва да чакаме наготово, со скръстени ръце. Сами не ще можем, това е. Никой друг не ще ни помогне, а дедо Иван, ще тръгне, когато намери за нужно и сгодно, а не според нашите желания.

— Нека най-напред ние да мислим и работим за себе си.

— И аз това ще река, учителю: да мислим харно и харно да работим. Но сиромашията тежи върху народа колкото и турския ботуш и фенерските тъмнини. Нека се поосвободи народът от сиромашията си.

— А… и ти, значи. И ти от общата болест…

— Каква болест…

— Ами сичко е тръгнало пари да печели.

— Ами, даскале, нема нищо лошо в това.

— Требва да се знае: богу или Мамону. Който служи Мамону, не ще може да служи и богу. Това е сегашната лоша болест.

— Има и друга дума: божието — богу, кесаревото — кесарю. И друга една, народна: гладна мечка хоро не играй. Да събере повеке сила народът ни. Не е болест, че всичко е тръгнало да работи и иска по-сладък залък.

— Може да му се услади и сичко друго да забрави от сладост.

— Не, не… Повеке ще иска. Ще иска което му липсва, което не му стига. Поиска църква, сетне поиска училище, ще поиска и свое господарство. Учителю — спря се Глаушев пред своята порта, — секо нещо иде с времето си.

— Дошло е време и за свобода, защо не? Кой изпратил ония мъже в планината, и Хаджията, и сички други? Секо нещо расте и зрее.

— Ти дали си виждал зрела нива, учителю? Шуми тя, пей, та стопанинът й отдалеко ще я познай. По песента й. — Глаушев го улови за рамото: — Да се отбием у нас, рано е още. Татко ще ти се зарадва, ще пием по една ракия.

Вардарски усети в тъмнината как пропълзя топлина по лицето му. И като че ли отеднаж премаля — нямаше сили да откаже, да си отиде.

— Не… не — промънка колебливо. — Късно е… Глаушев го поведе за ръка и така влязоха те в предната стая у Глаушеви. Тук беше цялото семейство и всички пристъпиха да посрещнат госта, само старата Глаушица не се помръдна, както бе седнала край огнището. Вардарски видя най-напред нея — тя привлече най-напред погледа му с някаква особена сила. Изви глава към него и рече с твърд и някак много висок глас:

— Добре си дошъл, даскале.

А погледът й беше насочен към Лазара. „Той го довел — мислеше си тя с гневно сърце. — Сам го довел при жена си и не забелязва как се пули той в нея. Сам ще си напакости човек най-много — така дяволът ни заслепява…“

— Ами, даскалче, защо не идваш по-често у нас, аз много обичам такива люде, като тебе — развесели се Стоян Глаушев. — Повели, седни отсам, дайте, деца, столче…

Султана погледна и мъжа си: „Гледай го ти стария вещер, ще се намокри от радост. А секи ли е за въвеждане вкъщи бре!…“ Вардарски виждаше само нея и студенината по лицето й, строго и вкаменено, вледеняваше и неговото сърце. Той се боеше от старата жена, тя беше като съдия пред него и нищо не можеше да се скрие от нея. А имаше какво да крие той. В присъствието на старата сякаш и сам надникваше в сърцето си. Сега той чу гласа на Ния, гърлен и неизказано сладък за ухото му:

— Да ви питам и вас, учителю: защо не отворите едно женско училище в Преспа? Не е право само момчетата да учат. На Лазара постоянно му говоря…

Вардарски пипна черната си превръзка и насочи едното си око към Ния. В миг изчезна от сърцето му всякакъв страх и студенина, той сега нищо не виждаше, нищо не чуваше освен нея и нейния глас. Ния бе дигнала лампата да я сложи по-наблизу до госта и червеникавата, златиста светлина заливаше лицето й, пламтеше в двете пухкави венчета тъмни коси над челото й, разделени на две, подаващи се изпод тъмносиньото копринено шкепе, с което бе вързана главата й; разливаше се светлината върху гърдите й, момински изпъкнали и твърди изпод тънката мека дрешка, загърнати леко в белите кожички, с които бе обшита друга, връхна дрешка от също тъмносиньо кадифе, без ръкави. Вардарски виждаше лицето на младата жена с ослепителна яснота и някак много близо до себе си — приведените й очи, скрити в гъсти мигли, устните, предизвикателно издути и тъмночервени в светлината на лампата, правия нос и едва, едва потрепващите нежни ноздри, чистата, възмургава кожа по страните й, по гладкото чело… Колко време продължи всичко туй, откога ли чака тя неговия отговор? Вардарски въздъхна — той се задушаваше от вълнение.

— Трудно се намира учителка… Немаме учителка… Амиии — заекна той и откъде дойде тая смелост в него: — Ами станете вие учителка, нели сте учили…

Най-напред просия усмивка на устните й, раздвижиха се алените устни и блеснаха между тях зъбите й, бели и здрави един до друг, после Ния дигна към него засмени очи и всичко друго потъмня, угасна — остана само блясъкът на тия две тъмни зеници. От дълбоко идеше тоя чист, топъл блясък:

— Не съм аз толкова учена. Не съм учила на гръчки.

— Новели, даскале — побутна го Стоян Глаушев и Вардарски едва сега забеляза, че пред него бе застанала Раца Кочовица с лъснат бакърен поднос и мъничка чашка с ракия. Той посегна машинално и чашката се разплиска в ръката му. Стоян забеляза наивно на по-старата снаха: — Много си ги препълнила, щерко… Ама и нам, чини ми се, много ни се пие. Наздраве, даскале, бог от зло да ни пази и добри мисли да ни дава!

Татко, ти пак цела молитва… — засмя се Кочо.

— Да прогони дявола от ракията — рече и Лазар.

— Ще го прогони той… — промърмори като на себе си старата Глаушица. — Ама дяволът и през вратата ти може да влезе…

Вардарски изпи на един дъх ракията си и скочи:

— Прощавайте…

— Що бързаш, даскале… — протегна ръка да го спре Стоян.

— Късно е вече…

Като излезе Вардарски отново на улицата, в тъмнината пръскаше студен дъжд. Сетне като че ли започна да се развиделява, тук-там по земята се разтвориха широки бели петна и докато стигна учителят до жилището си, всичко наоколо се покри с мек и влажен, ранен сняг. Щом тропна вратникът, Караман бафна няколко пъти откъм двора и млъкна; скрит някъде на сушина, песът отдалеко позна Вардарски, който понякога му носеше чак от чаршията кокали или дроб, за да разнообразява сухите черни залъци, които му подхвърляха стопаните. Вардарски отдалеко забеляза как светлееше на чардака мангал с ярко разгорели се въглища и там се мяркаше едрата фигура на Аце Кутрев.

— Е, даскале, снежец… — обади се Кутрев. — Рекохме да ти разпалим мангала.

— Харно…

— Готов е веке — и Кутрев пръсна върху разгорените въглища малко вода, хвърли там и един ръждив, кован пирон. — Да не те удари в главата въгленът…

Сетне той взе с две ръце пръстения мангал и го внесе в стаята на Вардарски, който също влезе след него и рече:

— Седни, Аце, да изпушим по една.

Аце нищо не отговори и само подсмръкна: не беше за пръв път да го кани Вардарски на разговор. Той свойски посегна да затвори вратата, но Вардарски мълчаливо го спря и тръсна вън мократа си горна дреха, сетне сам затвори вратата и окачи на един пирон дрехата си. От жарта в мангала белите стени наоколо тихо сияеха, Аце Кутрев изглеждаше огромен в розовия здрач.

— Седни, седни… — повтори Вардарски и Аце придръпна към мангала един стол.

— Да седна, даскале, щом… Тя, жената, веке си легна с децата.

Вардарски запали лампата и също седна край мангала, извади кесията си с тютюн и я подаде на госта.

— Казах аз, че ще го обърне на снег, познах… — започна Аце Кутрев, но повече за да наруши мълчанието.

Вардарски нищо не отговори и на свой ред взе да свива цигара, пали я дълго от мангала и току попита:

— Ти, Аце, защо избега от село?

— Как защо? — отвърна веднага Кутрев, сетне каза с твърд глас: — Немаше веке живот за нас там, даскале. — Вардарски се взираше с окото си и чакаше. Аце смукна непривично от цигарата си и продължи: — От лоши турци, даскале. Ние по селата сме си черни роби. Най-веке надолу, низ полето. Повекето от нас си немат нищо, ни покривът над главата ти е твой, сичко е на бея. Ако има некой от нас по некое парче земя, къща или… и то никогаш не стига. Работим повеке за бея. От ангария глава не можеш да дигнеш. Или на изполица и като вола за сламата. Каквото откраднем, това ни остава в повеке, ама що… живей ли се така? И пак се живей, пусто да остане. Какво ще правиш, не се лега да умреш, мил ти е животът, какъв да е. Сички там, и аз. Ама… — пое той дъх, но млъкна, загледа се в цигарата си замислен.

Вардарски не сваляше поглед от него. Хубав мъж е този Аце Кутрев, приветлив, светъл. Изпомачканият му фес без пискюл покриваше ниско буйните му коси, от ръба наоколо се подаваха като венец едри, златисти къдри. Всяка черта на лицето му беше издялана като с длето — правилна, красива, чиста. Русите му клепки бяха едва присвити и придаваха на погледа му загадъчност, той като че ли във всяко нещо се заглеждаше внимателно; още по-руси бяха мустаките му, спуснати надолу, оставени да растат свободно и само от време на време поглаждаше той краищата им с опакото на ръката си. Така и сега, види се, от вълнение, се връщаше в мислите си към родното село и предишния живот.

И после?… — подкани го Вардарски. Можех, даскале, аз и сега да си живея на село, ама… — Той се изкашля смутен и току продължи с твърд глас:

— Имах аз сестра. Мома. Немаше и седемнайсет години. Полякът, Меемед ага му викахме, почна да я задиря. В двора ни влиза, вкъщи влиза по нея. Сега ми е чудно колко се плашехме сички ние тогава, къде ни беше и умът, и срамът. Не смейме нищо да му речем. Сестра ми още повеке се уплаши от турчина ами дете беше още. Той се по нея. Еднаж посегнал да я улови и тя едвам се спасила от ръцете му. Започна да линей, легна болна от уплах и за три месеца свърши, закопахме я. Такива сме ние селяните: като вързани, за секо нещо късно се сещаме, ама то е от голема мъка, от уплаха и отчаяние. Нас понекогаш и за люде не ни имат, не само турците, ами и нашите…

Кутрев въздъхна и млъкна, загледа се в огъня пред себе си. Вардарски мълчаливо му подаде пак кесията с тютюн, но Кутрев поклати глава — не му се пуши или пък не можеше да се откъсне от мислите си. И сам продължи:

— Като я сложихме Кита до гроба, преди да я спуснем, погледнах я аз — стопила се беше досъщ като дете. И така ми се стори — аха да отвори очи, да ми продума. Скъса ми се нещо тука, в самото сърце. Как я оста вихме ние да я погуби турчинът! И татко беше там, стои до мъртвата, ни да викне, ни да заплаче, само брадата му трепери. Върнахме се дома, а кехаите на бея, нашия бей, ни подкараха на работа. Взех секирата и тръгнах низ полето. Там, където го срещнах поляка, там и го съсекох со секирата. На парчета го насекох, ама беше веке късно Отиде си Кита. Видеха ме някои наши люде как ударих Меемед ага, но никой нищо не каза. Откараха ни в града заптии — мене, татко, двама мои братучеди, — затвориха ни, ама пак ни пуснаха. Държеше се целото село, никой нищо не издаде. Върнахме се ние в село, ама аз не стоях: ни една неделя. Взех секирата, взехме си детето — малечко беше още първото ни дете, на два месеца — и хдойдохме тука, в града. Ето седем години веке, даскале. Това тука, дворът, беше изоставена бахча. И тя турска. Взех я под кирия и с жената по цел ден над нея. Селски люде сме, дай ни ти нам земя. Е, по-харно сме тука, гладни не сме останали. Немаше за мене живот на село. И кехаите се заглеждаха в мене, а на них не им е трудно да вземат живота на един селянин — ние за них не сме и люде.

Той взе да оправя огъня с машата, да не издаде вълнението си Вардарски не го и погледна, втренчил око някъде пред себе си. И тъй, без да се помръдне, Вардарски рече:

— Късно се сещаме сички. Може да е наистина от голема мъка, от страх и отчаяние. Наближават вече петстотин години… петстотин години робия. И още не се сещаме да грабнем секирата.

Кутрев дигна поглед към него, но не знаеше какво да МУ отвърне, може би и не разбра думите му. Аце Кутрев чакаше да чуе по-нататък. Вардарски отеднаж скочи мушна ръце дълбоко в джобовете на панталона си и Започна да се разхожда край отсрещната стена припряно, с бързи стъпки — пет стъпки на едната страна, пет на другата. Откъде дойде в гърдите му тоя гняв спрямо Лазара Глаушев? И Вардарски заговори тъй, в гнева си, с прехрипнал глас:

— Не било още време… А кога ще дойде време, ето вече петстотин години! Ти може да чакаш, но аз нема да чакам да ми извадят и другото око. — Той се спря също тъй внезапно пред Кутрев и каза с променен, потих, по-спокоен глас: — И ти си чакал, докато си стигнал до отворения гроб. И да не мислиш, че само с тебе е тъй, само с твоята сестра! Това е с целия ни народ.

— Така е, даскале. Со целия народ. Там, по сички наши села. — И Кутрев добави негли между другото: — Не мина една година, и кехаите на нашия бей убиха един от моите братучеди. Ами защо, даскале, заради мене ли? Ами що: аз убих поляка заради сестра си. Се ние криви, се нас по главата.

Вардарски като че ли не го и чу, а бе вперил в него окото си и каза:

— Ти не си защитил сестра си от страх и от глупост, ти си излезъл в нейна защита, може би немаше да умре и турчинът би се махнал от нея. А ето тя умрела, ти си убил поляка, кехаите убили братовчеда ти. Да чакаме ли агаларите да докарат целия народ до отворения гроб?

Той гледаше упорито хазаина си. Най-сетне Аце Кутрев приподигна рамене мълчаливо и стеснително. Вардарски пристъпи и седна отново на мястото си крайъ гала. Извади тютюневата си кесия, сви си цигара, и даде кесията на хазаина. Като запушиха и двамата, Вардарски се загледа в тъмния прозорец насреща и рече след продължително мълчание:

— Време е да започнем борба за свобода, за… живота си. Доста сме търпели вече. Ти — обърна се той изеднаж към Кутрев. — Какво ще кажеш?

— И аз казах, даскале, и ти го каза: да бех излезъл да защитя сестра си, немаше да я доведа до гроба нели? това там с поляка. Така е со целия народ, со целия наш живот. Той изпуши цигарата си до самия й крайчец и стана да си върви. Вардарски вече нищо не продума, не отговори и на поздрава му. Останал сам в стаята, той подпря ръце на колената си и стисна глава между двете си длани. Огънят в мангала топлееше по лицето му и бе се покрил с тънък пласт бяла, пухкава пепел, но между отделните разгорели се въглени жарта светлееше ярко и пред втренчения поглед на учителя се отваряха там огнени дълбини. Там, в блясъка на тия пролуки между бялата пепел, във всяка една от тях той виждаше Ния Глаушева — цяла озарена и с всичката й хубост, както бе я видял тая вечер край лампата. Той местеше погледа си по огъня и навсякъде виждаше младата жена. Виждаше я ясно и се чудеше на тая игра на огъня и на своето въображение: Ния Глаушева беше в мислите му, тя бе, влязла в душата му. Вардарски се чудеше и се радваше на прекрасния образ пред погледа си. Но се надигаше час по час в сърцето му и друго едно чувство — някакъв неясен гняв и злоба срещу Лазара Глаушев. Това беше от ревност — глуха, несъзната; беше от огорчение и болка поради досегашния несретен живот на учителя. Щастлив, беше Лазар Глаушев, а как бе живял досега самият той?

Неспокойната му мисъл прелиташе ту по-напред, ту по-назад през изминалите години на неговия живот и съживяваше в паметта му все такива спомени, които изпълваха сърцето му с огорчение и тъга. Той се виждаше да леко, далеко назад, дори в ръцете на майка си. Тогава бащината му къща беше пълна с люде — братя, сестри, все по-големи от него, — но след смъртта на бащата те всички се пръснаха един след друг, не можеше да ги задържи бедният бащин покрив. Той остана сам с майка си в родната къщурка в Скопие, досам брега на Вардара. И шума на реката чуваше сега Вардарски, както винаги, когато си спомняше за детските си дни. По-късно той проумя — и то идеше като спомен от ранните му години, едва по-късно проумя и си разясни сред каква страшна немотия бе расъл, но никога не бе познал глад и нужда, поне за най-необходимото. По-късно разбра той, че тъкмо в това беше голямата обич на светата му майка към него, най-малкия от децата й, най-безпомощния. Иначе тя беше все навъсена и строга жена. Макар и да беше едва на преклонна възраст — той си я спомняше все стара, с побелели коси на слепите очи, под черната вдовишка кърпа, — ходеше по цял ден да работи по чужди къщи и му донасяше в саханче гозба и комат хляб. Той мразеше с цялото си детско сърце тия чужди къщи, дето се губеше милата му майчица по цели дни, и се радваше, като се връщаше тя вечер при него, та не бързаше да посегне към саханчето, а гледаше майка си с влажни очи.

— Ти яж — казваше тя кротко. — Аз не съм гладна. Тя бе работила през целия ден и бе яла само еднаж — на обед; донесеното ядене беше вечерята, която й даваха след работата, но тя я донасяше вкъщи за него. По-късно той забелязваше бледността по лицето й, тежката умора, която сковаваше дребното й тяло, но не знаеше как да й помогне, що да й каже. Седеше пред саханчето на ниската софричка и мълчаливо ронеше сълзи. Не знаеше как да го успокои майка му, а сядаше и тя до него, прегръщаше го с едната си ръка и с другата топеше залчета в саханчето, слагаше ги в устата му. Той покорно ги гълташе заедно със сълзите си. Така майка му донасяше понякога и въглища за мангала, че и Дръвца, донасяше му и по някоя дрешка. Когато останеше без работа, тя беше много угрижена и много строга, мълчеше по цели дни с посивяло лице. Тя не можеше да намира всеки ден работа по чуждите богати къщи из града, но и в такива дни той не оставаше без залък и жар в мангала. Такава беше нейната майчинска обич. Тя не го галеше, рядко ще го попритисне към себе си ще го целуне по бузата едва-едва, но може би и за да го нахрани и стопли. Като знаеше какъв суров е животът на бедните люде, тя, види се, не искаше да го разнежва и глези, а го прати в градското училище още по онова време, когато там се събираха едва петдесетина деца, и то по-заможни. Запомнил бе той от майка си думи, пълни с мъдрост и сила. По-късно скопската църковна община реши да го изпрати в Самоков да се учи на по-голяма наука. Вардарски тогава беше само на четиринайсет години, но майка му го изпрати, без да пролее ни една сълза, и му рече:

— Върви, синко, на далечно место отиваш, ама ти никога от нищо да не се плашиш. Учи там наука, ама гледай още повеке да спечелиш добро име и чест между людете.

Той вече не я видя. Когато се върна след години в родния си град, намери само гроба й.

В Самоков той бе стоял две години, сетне бе заминал да се учи в Прилеп, а оттам в Габрово. Ходи след това по разни места вече и сам да учи другите, а после бе захвърлен в Анадола. Тия четири години в далечното анадолско село бяха като тъмна пропаст, която разделяше живота му на две половини. Срещал бе той всякакви люде, но там, в далечното загубено анадолско село, бе срещнал друга една човешка душа, за която си спомняше, както за родната си майка. Той пристигна там изтощен от недояждане и от всички мъки при това дълго и мъчително пътуване, а удареното му око беше отворена рана. Посочиха му една изоставена колиба на края на селото и той легна там, за да умре под пробитата й стряха. Но влезе при него Ибрахим и не го напусна осемнайсет дни, докато се върна той наново към живота. Ибрахим беше млад селянин, хранеше го всеки ден с козе мляко, доведе му и лечител за окото. Един турчин бе му извадил окото а друг турчин го спаси от смърт и от големи страдания. Ибрахим му каза еднаж и го гледаше с големите си кафяви очи:

— Аллах те изпраща при нас в неволята ти и ние не бива да те изоставим.

Като си спомни Вардарски сега за своята майка спомни си и за Ибрахим. Сърцето му преливаше от обич и тъга — за измъчената му майка, за най-добрия човек, когото бе срещнал в далечния Анадол. Разтъжи се той и за себе си — Ния Глаушева беше чужда жена…

Вардарски скочи и дръпна тамбурата си от стенатад Тихо, едвам чуто звъннаха опънатите струни. Той седна пак край огъня и сложи тамбурата в скута си. Но не дръпна ни еднаж по струните с гъвкавата черешова коричка. Седя дълго той и току изхриптя гласът му в малката тиха стая като чужд и пълен със сълзи:

— Не ще засвириш ти, не ще запееш с такава злост в сърцето си.

Влезе Султана Глаушева в малката стая. Отдавна не бе влизала тук. След като се настаниха в тази стая Лазар и Ния, тя рядко влизаше в нея или само ще надникне от прага. Беше слънчева пролетна сутрин и Ния бе раздигала всичко, за да почисти. Сега отново подреждаше стаята.

— Се току раздигаш — рече Султана.

— Да поизчистя, майко. Обичам да ми мирише на чисто.

— Е, докато не ти врекне некое в ръцете. Сега си слободна, а като се улови некое за полите ти, не ще можеш да чистиш толкова.

Ния не отговори. Свекървата не пропущаше случай да не й заговори за деца и всяка нейна дума или намек пробождаше като нож сърцето на младата жена. Не я жалеше много свекървата — толкова голямо беше вече нетърпението й да има внуци и от втория си син.

Ния направи място и каза:

— Седни, майко.

Султана веднага седна, та Ния се учуди. Покани я тя само от учтивост, че нямаше и де да се седне. Колко беше стаята, а край стената бяха наредени три големи сандъка, върху тях сега бяха наслагани постилки, завивки, възглавници. Ния бързаше, но изеднаж се спря, обърна се към свекърва си…

— Майко, нели виждаш в каква теснотия живейме с Лазе, а цела къща стои там празна. Ами защо така, защо…

— Не знам аз, щерко. Той, Лазе, така иска.

— Ами кажи му и ти, майко. Бащина къща ми е. Ще живейме там като люде и на вас тука ще ви стане по-широко. Кажи му и ти.

— Нема що да му казвам аз. Майката… като квачка: иска пилетата й да са се около нея, до нея.

— Това са само думи. Не е разумно човек да държи само за думите, а да не вижда кое е по-добро.

— Думи… Ти искаш да ми отведеш сина, да го отведеш в бащината си къща. Това не са само думи. ц- р Нема да отидем през море — ето: на същата улица. Ела и ти с нас, елате сички с нас, там е по-широко. А! Що говориш, Нийо… Да оставя аз своята къща и да отида в къщата на Аврам Немтур. Ще ми се смей и мало, и големо, ще ме поругай.

— Но помисли, майко. Защо да ти се смей… Там е по-хубаво, по-широко и е моя къща.

— Не.

— Не. Това е от упоритост и тъй, хваща се човек за нещо като слепия за тоягата. Ами вижда се ясно: оная къща е по-голема и защо да не идем поне ние с Лазе там. Много по-харно ще ни бъде там. Ти казваш… като квачка, но ние не сме кокошки, а сме разумни люде.

— Ти остави сега това — махна нетърпеливо с малката си суха ръка Султана. И продължи: — Ето веке пета година. Време е веке да се потърсиш.

По лицето на младата жена отеднаж изби гъста руменина. В смущението си тя бързо се обърна и продължи разсеяно да подрежда стаята. Ето затова бе дошла тук свекървата… Старата изеднаж се втурна в живота и в най-интимния й живот, и не както много пъти преди както преди малко — издалеко, с пожелания и намеци с недомлъвки, — а направо, с твърд, строг глас: време е веке! Ния трябваше да признае своето безплодие, да тръгне да се лекува, да позволи на други, чужди люде да се докосват до нея, до тялото й, да я питат и разпитват. Най-напред свекърва й — ето, започваше и Ния трябваше да й отговори. Това не бяха току-тъй подхвърлени думи и старата нямаше вече да я остави. Сега започваше истинското й страдание, не можеше повече га крие, да смекчава тая постоянна болка на сърцето с надежди и всякакви самозалъгвания: „Ето веке пета година!“ И старата жена продължи без милост:

— Каквото и да е, никоя жена не ще остане тъй ето в пета година. Ти, Нийо, може да си като майка си…

Червенината по лицето на Ния бързо изчезна и показа около носа и устните й жълтеникава бледност която също тъй бързо се разля по цялото й лице и по възмургавата кожа изглеждаше като студена, влажна сянка. Старата Глаушица я удари право в сърцето, пробуди всичките й страхове, цялата тревога и мъка от безплодието й. Ния най-много се страхуваше от това, че може би приличаше на майка си, която бе родила само нея на седемнайсетата година от женитбата си. А сама Ния може и никак да не роди… Ния не отговори веднага на свекърва си. Нямаше сили; би я издал гласът й, всяка изтървана дума. Тя искаше да скрие своето преголямо отвращение от майката на Лазара и гнева си срещу нея, който сам избухна в сърцето и като огън. Престори се, че е много заета с работата си, наведе се там, зад един от сандъците, за да избърше скришом двете сълзи, потекли сами от очите й; поизкашля се тихо и като усети най-сетне сърцето си достатъчно укротено, рече, но пак без да погледне свекървата:

— И аз мисля за това, майко. Ама не знам що да правя. Султана веднага се улови за думите й:

— Ти не знайш, откъде ще знайш ти, ама аз знам. — Старата бе забелязала резките промени по лицето на снаха си, но помисли, че това е поради младежката й свенливост. Тя продължи бързо, сякаш да навакса загубеното време: — Нели сега аз съм ти майка, за сичко аз требва да помисля най-напред. Има тука, в Преспа, една жена, тя разбира от тия работи. Ташка Утката й викат. При нея ще идем. Много невести са имали полза от нея. Богевата снаха с нея роди след цели осем години, на Рамневата снаха пак тя помогнала и колко други още, които аз и не знам. Хайде, Днес или утре да идем да те види.

Отново се показаха сълзи в очите на Ния, но сега не ги скри. И пак изби червенина по цялото й лице. Тя изгаряше от срам и се потърси от погнуса, като помисли, че може би ще бъде принудена да покаже тялото си пред чужди очи, че може би чужда ръка ще я пипа и опипва. Ко нека, нека, щом трябва. Макар да не беше загубила ствсем надежда, голяма беше мъката й, че още не можеше Да роди, не можеше да изпълни това, за което преди всичко друго бе благословена жената. Лазар никога не беше и казал ни една дума и дори бе отклонявал нейни далечни, предпазливи опити да поддържа надежда в него, пък и да се оправдава, но тя знаеше и знае се само по себе, че всеки жив човек милее за рожба, че в рожбите ни продължава нашият живот. Тя не бе загубила надежда, че ще РОДИ, но, наистина, беше вече в петата година, от кактобе омъжена. И сега, щом старата майка… ех — да става по-скоро което трябва да стане!

— Старата Глаушица като че ли позна мислите й, та рече:

— Оная вещица, Утката де, иначе не е цвете за мирисане, ама като си в нужда, не е срамно да потърсиш лек и колай от когото и да е.

Опита се Ния да отклони горчивата чаша, а вече знаеше, че няма да я избегне и ще я изпие до капка:

— Ами, майко… като влезем там, целият град ни види, целият град ще знай защо…

— Да я повикаме, ако искаш, тука. Като й пуснев в ръката един грош повеке, тя и дома ще ти дойде, където искаш.

— То е се едно, майко.

Пак без да иска Ния, очите й плувнаха в сълзи. Ето сега виждаше тя какво проклятие тежеше върху нея Отсега нататък тя не можеше никого да залъже, не можеше да отминава без внимание чуждите зли думи, злия присмех, не можеше да крие мъката си от чужди очи, не можеше и сама себе си да залъгва. Днес или утре ще поеме върху плещите си и пред очите на цяла Преспа тежкия кръст на жена, прокълната с безплодие. И може би за цял живот… Тя се изправи срещу свекърва си, старата жена се учуди, като видя отеднаж лицето й толкова ведро, погледа й ясен и твърд. Ния само попритисна една в друга ръцете си и рече:

— Утре, майко. Утре ще идем.

Още като почна Султана Глаушева да се облича другия ден за излизане, в мислите й пак оживя Катето — най-малката й щерка, която тя сама уби с отрова като се опитваше да я запази от позор. Никога не бе престанала да мисли за злочестото си дете, да си спомня за умрялата си щерка и тя беше в сънищата й едва ли не всяка нощ, но като дойде и сега в мислите й, Султана почувствува в сърцето си студенина и страх. Тя се помъчи да прогони тия си мисли и дори милия образ на клетата си дъщеря, а иначе тъгуваше и се вайкаше, когато случеше да не я види насън няколко нощи. Но защо тъй сега дойде Катето в мислите й?… Помилуй ни, господи, пази ни от всяко зло! Докато връзваше Султана голямата бечка кърпа на главата си, ръцете й леко трепереха.

Ния облече широка тъмночервена вълнена рокля с два волана от тъмночервена коприна, облече и салтамарка от черен атлаз с широки ръкави, макар да беше топъл априлски ден. И лицето й, колкото беше бледо, в тия тъмни дрехи изглеждаше още по-бледо и строго. Като я видя Султана с такова лице, още повече се разтъжи сърцето й за умрялата й щерка, но едва ли не се скара на снаха си:

— Ду, Нийо! Що си се облекла в тия дрехи, в това чернило! Млада си, душко, пролет е вънка. Да не сме тръгнали на… — не се доизказа Султана и дори сепоизчерви от яд за лошата дума, която дойде сама на езика — Тъй де — сопна се тя сама на себе си: — Тръгнали сме за добро.

— Ако, майко — отвърна тихо Ния. — Пък и не сме тръгнали на сватба.

— Ама ти не бой се, щерко! — повиши глас Султана, но повече себе си да успокои. — Ще видим що е там, пък може и така да си дойдем. Наша воля.

— Не се боя, майко.

Султана поведе снаха си по крайни, по-глухи улици, но пак ги срещнаха много люде и кой ли не ги познаваше и двете в Преспа! Поздравяваха ги с почит и мъжете, колкото ги срещнаха, и всеки от тях познаваше майката и невестата на Лазара Глаушев. Двете жени минаха и покрай къщата на Аце Кутрев, потънала сега в зеленина, но те не знаеха, че тук живееше и Райко Вардарски. А къщата на Ташка Утката беше на другата страна на същата улица. Много очи ги видяха, като влязоха там, видя ги и Митра Кутрева през оградата на градината си.

От вратника на Утката започваше малко дворче, тясно и стръмно надолу, та къщурката й беше като в земята заровена. Никой не излезе да ги посрещне, тихо беше в тясното дворче, нямаше ни куче да залае, ни кокошка да пребяга с крясък. Като приближиха двете жени и се поколебаха пред самата врата на къщурката, чу се отвътре силен женски глас:

— Влизайте, влизайте…

Вратата се отвори и пак никой не се показа отвътре Султана прекрачи сърдито високия праг, влезе след нея и Ния. Султана се поспря там — отворила им бе вратата, дребничка невеста с големи черни очи и черен мъх на горната й устна — не беше това Ташка Утката, от Дъното на стаята се чу същият глас:

— Добре дошла, Глаушице!

Стаята беше мрачна, с нисък, дъсчен таван и там, в дъното й, бе застанала една друга жена; Султана веднага позна Утката.

— Не си сама… — рече Султана и стоеше все тъи до вратата, негли беше готова да се върне.

— Не съм сама… Влезте, влезте. Ето тука… И Ташка отвори друга една врата към съседна стая. Повелете вие в тая стая… тя, Илка, тука ще си остане ама и тя си е мой човек.

Двете Глаушеви влязоха мълчаливо в съседната стаЯ влезе след тях и Ташка, затвори вратата. Насреща светлееха две малки прозорчета и се притискаше в тях къс зеленина, та не се виждаше нищо повече нататък, а бяха окачени и на двете прозорчета шарени завески, сега дигнати догоре. Стените бяха наскоро варосани, край едната от тях имаше миндер с твърди възглавници и шарена, добре опъната басмена покривка; край отсрещната стена се ширеше нисък одър, постлан с мека ямболия, наре дени бяха и там възглавници, но бели, пухени. На пода между миндера и одъра бе постлан килим, весело светлееха по него ярки шарки. Чисто беше тук, спретнато и уютно.

— Повелете, седнете — покани Ташка отново гостенките си, а през цялото време не сваляше от Ния своите засмени, живи очи; много млади бяха очите й за нейната възраст — тя беше може би към шестдесет години, спретнато и чисто облечена, макар дрехите й да бяха доста износени. Ния също я поглеждаше с любопитство — дали не беше някоя грозна и страшна вещица, както си е мислила тя, но все пак от нея като че ли се излъчваше някаква тревожна сила. Двете гостенки седнаха на миндера, а Ташка рече: — Знаех аз, че ще дойдете.

— Откъде ще знайш… — попита остро Султана Глаушева. — Ние не сме и мислили допреди два дена.

— Не сте мислили, но като дойде, отеднаж се решава човек. Как нема да дойдете: секоя жена иска да роди Пък аз знам коя тукашна невеста ражда и коя не ражда.

Тя се отдръпна към одъра и седна срещу Ния. Усмивката изчезна от очите й, тя се замисли и цялото й лице се промени, та сега изглеждаше по-стара. Ръцете й бяха много едри, но както бе седнала неподвижно на одъра, стояха като чужди в скута й, може би поради силата, която напираше в тях.

— То си е така от бога — подзе приказката й старата Глаушица. — Сека жена требва да ражда. Моята снаха ето веке в петата година… рекохме да те попитаме има ли лек за такава работа.

Ташка сякаш не я и чу, а заговори като на себе си:

— Отдавна не бех я виждала отблизу: пораснала, станала жена. Голема хубост… Кой знай дали има друга такава жена в Преспа, не съм виждала друга такава жена. Тъга те хваща, като я гледаш. Ама ето и тя лежи с мъж, деца ще ражда. Тебе, синко, за това те създал господ: само за хубост. Да ходиш между людете и се кой да се чуди…

— Ти сега да не искаш да я отделиш от мъжа й! — солна се Султана.

— Не бой се, свекърво. Никой нема да я отдели от мъжа й — такова е сърцето й, привързва се еднаж за секога, нели виждам. Такива са очите й, като бистри кладенци, до сърцето й виждам. И кръвта й е блага, нели виждам как се червеней по лицето й, а да беше кръвта й по-люта, можеше и до царски сараи да стигне.

— Ние си я знайме Ния — спореше Султана. — Тя, ако искаш да знайш, като царица си живей, моят син на ръце я носи, ама ти сега кажи ни това, за което сме дошли при тебе.

— Не се люти — отвърна кротко Ташка и все тъй замислена. — Ти друго и не искаш да знайш, а само това: дали ще ти роди внучета. И син ти затова се оженил за нея — за да спи с нея. А и тя самата като сички. Не мислиме ние много за хубост, не умейме да й се радваме. А нема по-голема хубост от женската. Ни Цветето, ни звездата горе…

Ния се заслуша в думите й, не се изчервяваше така често и дори понечи да й възрази на няколко пъти. Тя знаеше, че е хубава, но доколкото мислеше за своята хубост или какво да облече, каква кърпа да сложи на главата си — то беше най-напред заради Лазара. Така и се радваше тя на своята хубост — с неговото постоянно възхищение от нея самата, с неговата обич към нея, с неговите ласки. Не й трябваха царски сараи!

Ташка отстъпи от одъра, за да успокои най-сетне старата Глаушица, но не млъкна и все тъй, като на себе си:

— Ама пък и такава е женската хубост: гори и прегаря. И мъжът затова посега към нея: да я има, в леглото си да я занесе…

— Пейш като по книга — прекъсна я Султана.

— Мене, сестро, това ми е работа… Виждала съм много жени и много мъже, та знам каква сила играй между них. Е, хайде — поразбърза се тя, — да видим сега що е, какво е с вас… то и трендафилът цъфти и се разцъфтява, докато кацне на него мъжка пчела. После се скапва… Стани сега, щерко, да те видя още еднаж, да те видя по-харно… — Ния стана и като не се сещаше да се покаже от всички страни, Ташка започна да я оглежда, да се върти около нея. И продължи: — Ето…: и под дрехата ти личи. Тесна си. Не си като корито, та секоя година да лежи дете в тебе. Затова и не си хванала! досега, такава е утробата ти. Требва и да те поопипам — посегна тя с двете си едри ръце и бързо добави: — Ама: знам: нема да ми дадеш да те пипам…:

— Не, не… — простена Ния и се отдръпна.

— Знам си аз. Такава си ти. Некои невести ми легат! като крави и като взема да ги барам по корема, примижават… Не бой се, нема да те пипам сега… ама ако стане нужда, то се знай, и ти ще легнеш.

— Их… — намръщи се гнусливо Султана. — Какво женище си!

— Ами тука сме се жени, пък ние жените сме си безсрамни. Седни сега, щерко, и слушай — каза тя на Ния! и сама седна пак на одъра с ръце върху колената си като мъж и ръцете й изглеждаха още по-големи, с разперени пръсти. Тя продължи с равен, професионален тон:

— Жена, която не ражда, може да е вързана с един, може с два, може с три пояса. Първият е най-лесен за развързване. Оттатък Саридере, в една впадина има кладенче, викат му Самодивското кладенче. Ти го знайш, бабо, Глаушице. На деветдесет крачки от него, по височината! над него, има един голем камен, отдалеко се вижда. Викат му Пърчило. Знайш го и него, бабо Глаушице, сичкй го знаят в Преспа. Която жена не ражда и иска да роди, ще стане преди изгрев, ще отиде и ще се измие на Самодивското кладенче. Сетне ще се покатери към Пърчило и ще се завърти около него три пъти и пак ще се върне и още един път ще се измие на кладенчето. Като се измие втори път, ще откъсне парченце от кошулята си или от друга своя дреха и ще го върже на шипката край кладенчето. Това да стане, преди да изгрей слънцето. Ще чака да минат от тоя ден четирийсет дни, да мине и отмине месецът й, пък ще види и познай дали се развързал поясът й. Ако това не помогне, има тя втори пояс за развързване. За втория пояс ще дойде при мене. Ще й дам билки да пие, каквито аз знам. И ще идва при мене секи ден или девет дни, или деветнайсет, или двайсет и девет. Аз ще позная и ще й кажа колко дни да идва. И секи ден ще разтривам корема й со зейтин, както аз знам. Ще ми донесе и една ока зейтин. Ако и това не помогне, тя има трети пояс. За третия пояс — проточи глас Утката и цяла се обърна към младата жена, втренчи в нея поглед; Ния едва сега забеляза, че очите й бяха възчервеникави и като да тлееше жар дълбоко в тях. Утката изеднаж отсече: — За третия пояс требва да ти кажа насаме. Да не е е майка ти тука, пред нея най-после може, ама пред свекърва ти не може. Е, чакай, чакай… Ето аз ще ти пошепна, а ти слушай харно — и тя се дигна от мястото си с ръце на колената, пристъпи и се облегна върху рамото на Ния, която усети старческата й гръд, мека и увиснала, усети и лъха й, топъл, влажен и вонящ: — Шу-шу-шу… ако имаш трети пояс, може да ти го развърже само друг некой мъж, чужд, не твоят. Твоят…

Ния се дръпна — от меката, отпуснала се плът на Утката, от влажния, вонящ дъх, от думите й. Утката се изправи до нея и продължи гласно:

— Твоят, ще рече, не може. Грешката може да е у него. Некога са убивали безплодните жени с камъни, ама сега се знай, че колкото може да бъде виновна жената, толкова може да бъде виновен и мъжът… Аз знам… Омъжи се некоя и с години нема деца; умре мъжът, омъжи се тя повторно и още първата година ражда, що се дърпаш така… Не може ли мъжът, жената да си потърси колай, защо да стои безплодна, щом господ я благословил да ражда?

— Как така мори? Що говориш ти? — настръхна старата Глаушица. — Чужди ли деца ще раждаш при чиъяка си, в къщата му!

— Той може и да не знай — отвърна Утката. — Що, като не го бива? Ще ги направи друг, чудо големо, пък ще ги отгледа и пак ще бъдат негови. Да се плоди светът и множи…

— Не може да се живей с такава лъжа — продума Ния тихо.

— Лъжа — приподигна рамене Утката, присви устни. — Тука нема лъжа, щом ще дойдат деца. Момъкът, като я взел такъв, неспособен, и я държи… Нема лъжа тука, най-важното са децата.

— Що говориш ти, Утка — разшири лакти Султана Глаушева, като да беше готова да посегне и с ръце към безсрамната лечителка. — Во секо нещо требва да има ред и закон. Со чест требва да се живей. Ако искаш да знайш, сичките проклетии са най-напред у жената.

Ташка Утката отговори тъкмо на нейните думи, но гледаше пак в Ния:

— Така се връзваме ние, жените, сами. Децата се раждат от нашата утроба, от нашата кръв. Мъжът мине-замине. Ако не тоя, може и друг да бъде. Те са като кучетата. Елините12 некога живеяли по-слободно. Били по-умни люде. С мъж можеш да се срещнеш секогаш, когато сърцето ти поиска. Не е никакъв грех. А ние сами се връзваме и тогава скришом стават още по-лоши работи. Това било от бога, онова било от дявола, а грех ли е да се наситиш, когато си гладен, да пиеш вода, когато си жаден? И то е като глада и жаждата…

Султана скочи:

— Ама що сме седнали да я слушаме тая! Ти не знайш — обърна се тя към Утката, — ти не знайш що е от бога и що е от дявола, а? От бога е да живейш с ред в живота си и с чест между людете, а тебе дяволът ги е в сърцето и, живейш като кучка! Мъжете били кучета, ами затова са создадени мъжът н жената, да бъдат другари и в добро, и в зло. Кучета били, ами що е жената без мъж — ето, разпасана кучка като тебе! Хайде, Нио, да си вървим…

И старата Глаушица се отправи към вратата с непривично бързи стъпки, но Ния тихо подвикна след нея:

— Майко, чакай… — Тя пристъпи бързо към свекърва си и тихо й пошушна: — Требва да й платим…

Султана Глаушева мълчаливо се наведе, посегна И дигна нагоре черния си фъстан, наведе се пак и дигна втора подобна дреха, наведе се още еднаж и ръката и потъна в дълбок джеб на трета подобна дреха. Извади от там бяла кърпичка, единият край на която беше вързан на голям възел. Започна да развързва възела и попита с тих глас без да погледне Ташка:

— Колко ти чини? обади се бързо Ния:

— Искам да взема от билките… нели каза, имала си некакви билки.

— Имам — отговори Утката. — Ще ти дам. Тя влезе в съседната стая, тропна там сандък или упап. Старата Глаушица я посрещна още като се показа пак на вратата:

— Слушай… да не са отровни билките ти…

— Не са. Сладки билки са. Отварят утробата. Дай си, невесто, кърпата.

Утката развърза една платнена торбичка — полъхна на сухи горски треви. Ния й поднесе кърпичката си. Утката бръкна девет пъти едно след друго в торбичката, изваждаше оттам, доколкото можеше да хване с четирите си пръста, от тревите, и продължи:

— Ето, за девет дни. Нели виждаш по колко вземам. Ще свариш сутрин половин ока вода, ще сложиш от тревите, докато ври, и веднага ще я свалиш от огъня. Като изстине, ще я изпиеш натри пъти през деня. Третия път — преди да си легнеш. Ще ти мирише устата на хубаво и мъжът ти… хм… ще се радва. Ами, нема ли да искаш да ти разтривам корема? То така върви.

Ния неволно погледна големите й ръце и промълви:

— После… Да опитам с тревите…

— Може и после. Ще донесеш и една ока зейтин.

— Кажи сега колко ти чини — повтори старата Глаушица с ядно присвити устни.

— Една меджидия.

— Бре… Много мори… — не се сдържа Султана, и бързо подаде на Утката голяма сребърна пара.

— Според людете: на едни повеке, на други по-малко — отвърна спокойно Утката и додаде: — Па като ти доди внуче, ще ме каниш на нитулици. Хайде со здраве.

В предната стая пак се спусна да им отвори младата жена. Султана Глаушева сега я изгледа враждебно и попита с престорено любопитство:

— Това твоя щерка ли е?

— Не ми е щерка — отвърна иззад нея Утката. Ти нели знайш, аз немам ни син, ни щерка.

— Аха… и на нея ще разпасваш пояси. Затова я държиш тука.

— Хайде, майко — побутна леко Ния свекърва си, уплашена да не би тя да каже и някоя още по-остра дума.

Като излязоха двете Глаушеви от вратника на Ташка Утката, слънцето вече залязваше. Видяха ги и сега люде, а от околните дворове и градини и още там зашумя, запъпли, злорада мълва:

— Султана Глаушица завела младата си снаха у Ташка Утката! Ще я лекува…

— Лекува тя, Утката… Събира в къщата си се ялови невести и всякакви пущове… Като се стъмни добре и по тия крайни улички на Преспа не се мяркаше жива душа, пред вратника на Ташка Утката се спря Таки Брашнаров, озърна се предпазливо и безшумно влезе в двора. В дъното на стръмното дворче светеха две прозорчета със спуснати завеси. Брашнаров се отправи нататък с бързи, тихи стъпки.

Той не забеляза, че иззад оградата насреща го видя и позна в тъмнината пак Митра Кутрева; виждала го беше да влиза и друг път в тоя вратник.

Той почука на вратата на ниската къщурка, но не дочака да му отворят, а сам влезе в предната стая. Изправи се сред стаята с високия си ръст и веднага видя младата невеста при светлината на малката газена ламба, срещна погледа й, втренчен и любопитен; сетне младата жена бързо наведе големите си черни очи, лицето й пламна, черният мъх по горната й устна се очерта още по-ясно.

Брашнаров едва-едва докосна засуканите си мустаки, по устните му заигра крива, мазна усмивка. Той изви големите си, тъмни очи към Утката и кимна леко. Утката хитро му намигна, сетне се обърна към младата жена с кротък глас:

— Ти върви оттатък, Илке…

Младата невеста веднага се врътна и Брашнаров проследи с поглед, докато изчезна тя в съседната стая. И тъй, с поглед нататък, той попита на турски:

— Колко ще иска?

Утката го изгледа с презрително свити устни и отговори също на турски:

— Ти се за парите питаш… Тя пари не иска. Парите на мене ще дадеш. Хайде върви… — побутна го тя и продължи на преспански: — Искам да спя, уморена съм днеска. — Брашнаров се запъти към другата стая, но Утката подвикна след него: — Знайш ли кой беше днеска тука, при мене?

Брашнаров се обърна и попита с мимика:

— Кой?

— Ния Глаушевата.

Той отвори широко очи, долната му челюст увисна, като да се откачи изеднаж. Те се гледаха мълчаливо и Утката примигна с двете си очи. Сетне той преглътна и рече с пресипнал глас:

— Да ме събереш с нея, петдесет алтъна ще ти дам. Сто ще ти дам!

Утката наведе очи:

— Ех, чорбаджи… Такава жена не можеш да купиш и за цела планина алтъни, за никакво богатство. Ама — дигна тя към него лукав поглед — и тя си е жена. Секоя жена, ефенди, ако не за пари и богатство, за хубава руба, ако не по мерак, за детенце ще я покориш. Така сме си прокълнати ние, жените. Хайде, хайде върви…

Брашнаров се обърна и влезе в съседната стая, затвори вратата след себе си.