"Преспанските камбани" - читать интересную книгу автора (Талев Димитър)

XI

Ставало бе много пъти дума между преспанските общинари за девическо училище. Дори общината писа писма но някои места, да търси учителка. Но тогава по Българско учителките бяха малко и не се намери учителка за Преспа. Пък и някои от преспанските общинари не влагаха голяма ревност за женското училище.

— Ще минем засега и без женско школо… — рече направо Яким Ортомар. Той винаги все така се противеше.

Като отвори дума Ния Глаушева за женско училище в Преспа, зае се да намери учителка Райко Вардарски. Стана той най-напред пред училищните настоятели да попита каква плата ще отдели общината за учителка.

— Ами, даскале — рекоха те, — учителката, каквато и Да е, тя е жена и голема плата нема да й е нужна…

— Нема тук мъж, нема жена — възрази Вардарски. — А учител по-лесно ще намерите, нежели учителка.

— Е харно, даскале, харно. Добра плата ще й отсечем. Ти пиши…

— Ами училище, сграда за девическо училище?

— Ще намерим, лесно ще намерим — обещаха щедро; училищните настоятели. — Ти само учителка намери.

И Райко Вардарски намери учителка чак в Шумен. Имаше по много места той люде, с които бе учил, и други, които самият той бе учил; писа им пламенни писма да ги моли и увещава, да ги пита и разпитва и се вдъхновяваше за тия многобройни писма колкото от ревност! за народна просвета, толкова и от голямо желание да угоди на Ния Глаушева. Учителката пристигна в Преспа през есента, тъкмо бе започнала учебната година, и потърси най-напред него — учителя Райко Вардарски; в непознатия й град тя знаеше само неговото име.

Отседнала бе в един от преспанските ханища, като мъж, който пътува по своя воля и без страх. Там я намери Вардарски, седнала на едно триножно столче, а край нея — багажът й: един голям вързоп и един сандък, тежък като олово, пълен с дрехи и книги. Ханджията и слугите му стоят далеко от нея, не смеят да й продумат. Не са виждали и те дори — ханджии — да пътува сама жена и толкова млада. Вардарски се приближи и попипа черната превръзка на сляпото си око, както винаги, когато се смущаваше. Учителката каза името си: Иванка Руменова.

— Вие нема да останете тука, в хана — каза Вардарски. — Те ще се погрижат…

— Седнете, седнете — прекъсна го учителката. — Искам да си поговорим с вас, и двамата сме учители. Той придръпна друго едно столче, седна срещу нея.

— Пушите ли? — попита тя изеднаж. И добави: — Дайте ми една цигара!

Вардарски се учуди на желанието й, но не издаде учудването си. Той извади тютюневата си кесия, премести я мълчаливо от едната си ръка в другата — не се решаваше да я подаде тъй на учителката. Тя каза някаК предизвикателно:

— Направете ми една цигара.

Вардарски веднага се залови, сви бързо и ловко цитарата, но не я залепи, а я подаде с хубав жест на учителката — сама да си я залепи, както ставаше това, на езика. Ханджията и слугите огтатък гледаха с облещени очи — в Преспа пушеха само туркините. Сви си цигара и Вардарски, после извади огниво, запали го и го поднесе, към учителката. Тя попримига смутено с очи и мълчаливо, окказа да запали цигарата си. И току попита:

— Вие тукашен ли сте?

— Не.

— Има ли други учители в Преспа?

— Още трима. Тукашни люде. Стари учители.

— Как сте си разпределили работата?

— Те водят четири отделения. Аз — два горни класа.

— Прощавайте, че ви разпитвам така… аз за себе си… Сега аз трябва съвсем отначало с момичетата, нали? И сама, нали?

— Да.

Тя млъкна, загледа се някъде пред себе си. Вардарски я поглеждаше изпод вежди. Както бе седнала на ниското столче, учителката изглеждаше дребна на ръст, но в движенията й се долавяше сила и ловкост. Тя погледна някак учудено незапалената цигара, позавъртя я между пръстите си, после бързо я пусна на пръстения под и я затисна с мъничката си обувка, сякаш искаше да я скрие. Вардарски проследи всичките й движения с присвити устни: „Хм! Твоя воля…“ Учителката пак попита и като че ли искаше да го изпревари:

— Знаете ли защо дойдох тук чак от Шумен?

— Нищо чудно — отвърна Вардарски небрежно. — Даскалска участ. Човек може да ни срещне по сички краища, накъдето ветърът ни отвее.

Тя обърна към него очи и Вардарски видя, че бяха сиви, та погледът й изпод тъмните, доста дебели вежди изглеждаше светъл, ясен и дори остър, но тая острота се смекчаваше от естествената червенина на бузите й, която и сега не беше изчезнала съвсем, макар че лицето и бе побледняло от умора. Смекчаваше се остротата на погледа й от общия израз на лицето й — с бузи, закръглено детски, с нежно и правилно извита брадичка, а Устните й бяха алени и също по детски издути.

— Не само това — каза тя. — Не е само поради нашата даскалска участ, а нещо ме теглеше насам и веднага тръгнах, като научих от вашето писмо, че в Преспа се търси учителка. Македония… звучи ми някак особено това име… Може би защото го чуваме още от детската си люлка: Мизия, Тракия, Македония — три сестри рождени… Не знам как да ви обясня… после в училището… Александър Македонски, свети Кирил и Методий, свети Климент… А има и нещо друго: моят дядо по майка бил някъде оттука, от Костурско, заселил се в Шумен преди години. Той, докато беше жив, постоянно ми говореше за своя роден край и с голяма любов към тая земя.

— Нема да се разкайвате, че сте дошли тук — отвърна Вардарски. — Аз съм роден тук, в Македония, и не знам… винаги, когато ми се е налагало да я напусна, просто се разболевам от тъга по нея. Не знам как да си обясня и аз тая сила… може би защото е много хубава тая земя и людете са некакви… по-особени… Вие сама ще видите, като поживеете тука. Малко ли е хубав Балканът към Габрово — ходил съм аз там, и какво ли не се ражда по равна Тракия, виждал съм и Цариград, людете другаде са по-спокойни, по-тихи, ние, тукашните, сме по-люти, по-упорити… но ето тук има дух и по-сложен живот. Ами като говорят людете тук — пеят, песни нареждат, пък и самите им песни какви са — от самото сърце извират. И вижте как са облечени селските жени, какво художество… ами… това е — жив дух има в тая земя, не можеш да го изкажеш с две думи, но ще го видиш насекъде, во сичко…

Иванка Руменова го слушаше мълчаливо, с любопитство, но и го разглеждаше, виждаше й се любопитен и той самият, като се мъчеше сега да търси думи с оживено лице и припрени, неспокойни движения, а окото му пламтеше. Той също млъкна и се унесе подир мислите си над чудната загадка, каквато беше и за него родната му Македония, нейните люде. После Вардарски гласно продължи и колкото говореше с устата си, толкова и с ръцете си, с лицето си, със светлините в окото си:

— Може би защото ние сме по-близу до стария свет… Атина, Спарта, Рим и по време, и по место… Може би защото сме в непрекъсната борба за живота си и со земята, и с небето, и со чуждите народи около нас, между нас, борим се с тех и се надпреварваме… Вие и сама ще видите — заключи той изеднаж и прибра ръцете си в скута, но така изглеждаха тия ръце, като че ли всеки миг ще нарушат своя покой.

Руменова слушаше мълчаливо и току се усмихна, та просия лицето й, показаха се между алените й устни доста едри, бели зъби, в очите й се отвориха светли, сияещи дълбини:

— Значи, аз добре съм сторила, като съм послушала сърцето си. Тук аз… така тръгнах по сърце, нещо ^е теглеше насам. И добре се работи, нали?

— Добре се работи. Децата са много схватливи, а това е най-важното за учителя: да вижда, че хвърля семе на в хубава почва. Да вижда как расте и зрее плодът на труда му. Това за децата тук. А по-старите… хм! Те са по-други понекога. Ето сега те сички от една обща болест боледуват: за пари, лакомия за пари, пари да печелят. Сички. Пък сиромасите се не се свършват — стисна устни Вардарски презрително.

Те и двамата млъкнаха. Вардарски посегна за тютюневата си кесия, но в същия момент в хана влязоха Лазар Глаушев и Андрея Бенков. Вардарски се извърна цял нататък, да погледне, и рече:

— Двама от общинарите. С тех най-добре ще се разберете…

— Прощавайте, учителко — приближи се Глаушев. — Аз ей сега научих… Добре дошли! Сигурно сте много уморена…

Иванка Руменова му подаде ръка за поздрав и той я пое доста изненадан, а Бенков дори се изчерви от стеснение, като се ръкува с младата учителка. Още не беше прието в Преспа да се ръкуват мъже с толкова млада жена. Глаушев продължи:

— Тука не е за вас. Пътниците тука спят на рогозки. Сега, на първо време, ще сте у Бенкови — посочи той Андрея Бенков. — Докато ви намерим постоянно жилище — Е, хайде, там ще ви заведем, с ваше позволение…

Учителката се изправи бързо, леко и тръгна също тъй с бързи, леки стъпки напред. Сега тя изглеждаше по-височка, беше стройна и във всяко нейно движение личеше силата и гъвкавостта на младото й тяло. Глаушев, се разпореди за багажа й, сетне те и четиримата излязоха пред хана. Отпред се простираше широкият пазар — в пазарни дни тук се купуваше и продаваше добитък и по целия площад се виждаха купчини тор и разпиляна слама; само през средата му се кръстосваха не много широки пътеки, постлани с едър калдъръм, там, дето се кръстосваха те, се издигаше зидана чешма с два чучура и дълго каменно корито. Над чучурите бе вградена мраморна, потъмняла вече плоча с турски надпис за великата милост на аллаха и за големите добродетели на Кязим Мехмед, който бе построил чешмата със свои средства за общо ползуване. Иванка Руменова огледа площада — целият бе обграден с ниски дървени дюкяни, на няколко места едва се белееха отдавна неваросани стените на други няколко хана с механи и широки порти за колите. Но тая неприветлива гледка не смути ни най-малко младата жена: навред, където бе ходила по Българско, та и в родния й град Шумен, бе виждала също такива дървени дюкяни, ханища, калдъръми, дори и също такива чешми по площадите.

— Оттука, през чаршията, е по-близу, но — каза Глаушев, и се обърна към учителката, — но за вас нема да е удобно.

— Защо? — погледна го тя учудена.

— Ами… жена в чаршията… Тука, у нас, жени не отиват в чаршията, може само некоя престарела баба да мине тъй, набързо. Или некоя по-стара селянка.

— Чудно… Каква опасност може да има, или може би преспанци не се държат прилично с жените в чаршията?

— Ние тука имаме доста турци и после… — така е останало открай време.

— А вие лично какво мислите? — попита тя и премести поглед от Глаушева върху Вардарски и после върху Бенков.

Глаушев се усмихна едва-едва и рече благоразумно:

— По-добре е човек да се съобразява с местните нрави и обичаи.

— Що… от вас зависи — рече на свой ред Вардарски и гледаше мрачно с окото си. Той не вярваше, че тя ще се реши да мине през чаршията, както не се реши и да запуши. А Руменова се улови тъкмо за неговите думи:

— От мене ли зависи? Добре. Да вървим през чаршията. — Тя тръгна, подхванала леко с ръка дългата си рокля. Тримата мъже бързо се изравниха с нея. Тя продължи: — Аз се боя от действително страшни неща, а защо ще се боя от някакви си предразсъдъци? Нрави, обичаи — да, но какво е това, жена да не смее да мине през чаршията?

Тримата мъже мълчаха, сякаш и тримата се бяха заслушали в гласа й, в нейния мек, източнобългарски глас. Лазар Глаушев вървеше до нея със свито сърце страхуваше се от тая наистина дръзка постъпка на младата учителка, боеше се от неприятни последици, но вървеше редом със спокойно лице. От другата и страна вървеше Вардарски с широката си походка, размахал, както винаги ръце, дигнал високо глава, и окото му се въртеше предизвикателно ту на една, ту на друга страна. До него вървеше Бенков едва-едва усмихнат, с наведени очи — къде ли не би тръгнал той, срещу какво ли не би тръгнал след Лазара Глаушев, щом Лазар Глаушев вървеше нататък. Късият есенен ден беше към края си. Преспанци започваха да прибират стоките си, изложени пред дюкяните, да се готвят за затваряне, някои бързаха да свършат закъсняла или пък забравена работа и беше доста оживено сега по чаршийските улици, край дългите редици дюкяни. Изеднаж откъм атпазар се зададе младата учителка и редом с нея тримата мъже. Един калфа там, в началото на улицата, опули очи, сетне изкриви врат към калфата от съседния дюкян, посочи с глава:

— Шшшт… скивай, манук… що гура насам13… Малката група навлезе в чаршията и стъпка по стъпка около четиримата люде се възцаряваше тишина, като че ли тишината вървеше пред тях по тесните улички. Които бяха пред дюкяните си, прекъсваха всяка работа и гледаха младата непозната жена, други изтичваха тихо отвътре, едни гледаха навъсени, други с ококорени очи, а някои от по-младите преспанци не можаха да задържат усмивката си от голямо любопитство, от учудване и от някаква радост, че се случваше в чаршията такова чудно нещо: минаваше там посред бял ден млада, хубава жена, Дигнала гордо глава, и гледаше строго пред себе си. Преспанци гледаха мълчаливо, никой не отвори уста да подхвърли дума — редом с непознатата жена вървяха Лазар Глаушев и класният учител.

— Требва и тя да е учителка… — тихо пошушна някой. На един кръстопът пред малката група се изпречи млад турчин със затъкнати в пояса му ножове и пищови. Гой зяпна и отвори срещу учителката черни, кръгли очи, дигна бабаитски ръка към засуканите си тънки мустаки и викна безсрамно:

— Ох, бабам!…

Лазар Глаушев навъси вежди и едва-едва докосна турчина с презрителен поглед, но Вардарски се поспря, окото му се наля с кръв и той изръмжа през зъби на своя анадолски турски език:

— Белята ли си търсиш, турчино! Не закачай мирните люде…

Глаушев бързо подръпна другаря си, да не се спира. Отминаха нататък и четиримата, не се обади повече и турчинът. Никой от четиримата не спомена вече нищо за тая неприятна случка, но и разговорът им не вървеше. Минаха през голяма част от чаршията, навлязоха в махалите и се спряха пред портата на Бенкови; насреща беше Глаушевата къща.

— Вие влезте — каза Глаушев. — Аз ще се отбия у нас за жена си. Андрея Бенков решил да ни гощава тая вечер.

Бенковица посрещна гостите си със запретнати ръкави. Бяха й съобщили късно, че ще има гости, но тя бе успяла да понареди едно и друго. Сина си и Вардарски тя изпрати в гостната стая, а учителката въведе в друга по-малка стая. Тук беше вече и багажът на Руменова — Да си починеш малко, щерке… да се поприбереш. Старата жена гледаше учителката с умиление и дори посегна да я погали по ръкава. Тя и сега си мислеше за оня час, за най-щастливия час в своя тъжен живот, когато нейният Андрей ще си доведе невеста. Друго желание старата жена нямаше ни за себе си, ни за сина си — да си доведе той невеста и да го предаде в ръцете й, от своите ръце в нейните. Имаше тя и друго едно желание, но то беше една постоянна молитва към бога, да запази той, всемогъщият, милостивият, Андрея, да пази здравето му. Като умря нейният мъж, Климент Бенков още преди да навърши четиридесет и пет години, Бенковица се облече цяла в черно а като умря после от същата болест и единствената й щерка Божана — почерня сърцето й. С голямата й скръб по рано загубения мъж — и какъв беше той умен, силен и чист човек! — с още по-голямата й скръб по Божана в сърцето й влезе и един постоянен страх, че същата опасност застрашава и единствения й син. Скръбта си тя не можеше да скрие от людете, но пред никого не бе разкрила своя постоянен страх. Никой не знаеше колко голяма беше мъката й, грижата й, — да го нахрани добре, да го облече, да го стопли, да го запази от всяка опасност за здравето му. Дори самият той не винаги схващаше докъде стигаше тя в своята майчинска обич и грижа, в своята съобразителност — да предусети всяка опасност, и колкото да обичаше и той майка си, понякога приемаше нейните преголеми грижи с отегчение. Бенковица беше и преди най-добра жена и стопанка, както разбираше това всеки в Преспа, но сега, с силната скръб по умрелите, с нейната любов към живия и още повече с непрестанната борба, която водеше със страха си за него, бе заприличала на светица — тиха, предпазлива при всяка своя стъпка, справедлива и снизходителна към чуждите люде, към техните слабости, да не предизвика върху своя тих дом омразата, нито един лош поглед, да не предизвика у никого ни най-малка болка и скръб, сама толкова скръбна. И каквато беше тя в сърцето си, такава беше и в своята външност: стопила се бе цяла — ами какво ядеше, какво пиеше, живееше с по два-три залъка и няколко глътки водица; восъчнобледо беше лицето й, чисто, дори прозрачно от въздържание; благ и успокояващ беше погледът й; всяка нейна дума тежеше с всичката си сила; неуморни бяха ръцете й, около нея всичко беше в ред и чисто и когато нямаше какво повече да върши в своя тих дом, отиваше да помогне с нещо у Глаушевци или у други някои съседи. Тя погледа сега младата учителка и си мислеше: „Такава да си намери Андрея, такава некоя: млада, хубава, силна… Виж как посегна да си подреди вещите…“

— Отдалеко ли идеш, щерко? — попита тя.

— Отдалеко, бабо Бенковице. Ама то, знаеш ли: като те гледам, сякаш виждам моята си майчица. Аз съм и единствена дъщеря. Трепери за мене, а ме пусна още на шестнайсет години чак в Русия. Да се уча. Ех, казваше тя, а сълзи текат от очите й, щом е за твое добро, върви, Дъще… Такива сте вие, майките.

— Такива сме ние сички майки… — И Бенковица въздъхна и добави: — И мене Андрея ми е едничък. Имах и Щерка, но я загубих. — По неясен вътрешен подтик старата жена се опита да завърже някаква връзка между Учителката и своя син. Тя продължи: — Чак в Русия си била.

— Да. Прекарах там пет години.

— Моят мъж, бог да го прости, се за Русия приказваше. Тука, вели, ще дойде Русия и тя ще ни освободи от турците.

Руменова дигна към нея сивите си очи, загледа се в бледото й лице, в цялата й дребничка, леко приведена фигура и като срещна погледа й, кимна с глава:

— Да, майко. Тук ще дойде Русия и ще ни освободи от турците.

Бенковица дигна мършавата си, разголена ръка и бавно се прекръсти:

— Дай, боже!… — Боеше се тя и от турци за своя Андрей; колко мъки бе претеглил християнският народ, колко невинни души бяха загинали от зли турци… И повтори: — Дай, боже.… Тя остави сама гостенката си. Откъм гостната стая се чуваше гръмливият глас на Райко Вардарски и час по час тихият смях на Андрея Бенков. Когато малко по-късно в същата стая влезе и учителката, Вардарски стоеше с гръб към вратата и не я усети, а продължаваше да говори с широки, припрени ръкомахания, разкрачен сред стаята и приведен напред, като да водеше борба с невидим враг.

— Да не беше учителката — викаше той, — да можеше некак да я отстрани некой, веднага щех да измъкна пищова от пояса му и да му разбия главата… Ето какъв живот живеем ние: и последният турски келеш ще обиди!

Той изви нервно ръце отзад и понечи да тръгне из стаята, но забеляза учителката и се спря; скочил бе да я посрещне и Бенков. Хитро светнаха очите на Руменова, присви тя тъмните си вежди, но не можеше да се познае дали се шегува, или говори сериозно; тя поклати бързо глава и рече също тъй бързо:

— Аз нямаше да ви попреча, господин Вардарски. Той отпусна ръце и се придръпна стъпка назад:

— Що… вие мислите, че аз съм некой… Но веднага млъкна, пристъпи бързо към миндера край стената и седна. Приближи се там и Руменова, и преди да седне, рече:

— Не, не… Не мисля нищо лошо. Но аз не бих желала да ознаменувам пристигането си в Преспа с някакъв скандал и още по-малко със сбиване или даже с убийство.

Те мълчаха и тримата някое време, после Вардарски, скочи и тръгна из стаята, той беше много възбуден. Руменова го попоглеждаше учудена, макар да бе доловила, че е неспокоен човек. Вардарски мина един-два пъти из стаята и заговори, без да се спира, думите му бяха отправени към учителката, макар и да не я поглеждаше:

— Забелезахте ли как беха се опулили во вас преспанци? Чудо големо: жена минава през чаршията! — Той се спря пред Бенков и впери в него окото си: — Такива сте сички: староверци. Живеете, както сте живели от памти века, по некакви старовремски закони. Това може, онова не може! Нищо да не се променя, сакън — да не се изкриви нещо, че смърт имало!

— Не сме пък съвсем сички… — започна изтихо Бенков, но Вардарски го прекъсна:

— Сички! Даже и Глаушев, и ти също, макар че днес… Може би вие схващате, че не може да се живее в черупка, но и вие се боите да…

В тоя момент вън се чуха гласове и той веднага долови гласа на Ния Глаушева. Млъкна, седна бързо на миндера и се спотаи. Дочул бе и той — напоследък прошумоля из града някаква нелепа мълва около името на Ния. Не се казваше нищо определено и людското злорадство не беше толкова в това, което се говореше за Ния, колкото в това, което се скриваше зад обикновените думи, в гласа, с който се казваха, в погледа, в израза на лицето. Казваше се, че Ния била бездетна, че тръгнала по врачки и магесници и още (но това вече се предаваше от ухо на ухо и съвсем тихо) — че се заглежда в млади мъже. Бездетна — това е, най-сетне, от бога, но бездетната жена е винаги близу до греха, винаги може да стори грях, за да роди. Хазайката на Вардарски бе му казала, че Ния Глаушева влизала в къщата на старата вещица Ташка Утката, че в къщата на сводницата влизал и Таки Брашнаров. Но що от това? Ния влязла у сводницата заедно със свекърва си, а Брашнаров дошъл късно вечерта. Най-сетне влизаше ли в работата на Вардарски всичко това? Нека Ния Глаушева отива, където си иска, нека Брашнаров влиза, където си иска! Но дълбоко в сърцето на Вардарски се надигаше като мътна вълна силен гняв спрямо Ния Глаушева и той не можеше да го потисне, да се освободи от него. Много пъти тоя гняв се превръщаше в мъчителна тъга, а Вардарски се боеше да попита сам себе си откъде идеше тая тъга. Сега, като чу гласа на Ния, същият гняв, същата тъга пак облада сърцето му и той утихна, угасна изеднаж, а преди това беше толкова зъзбуден, толкова тревожен и пак заради нея, докато очакваше да дойде, докато очакваше да чуе гласа й, да я види.

Като влязоха в стаята Ния и Лазар, той дигна поглед сякаш против волята си и видя младата жена близо пред себе си, застанала бе, за да се поздрави с учителката. Той машинално опипа тънката черна превръзка на сляпото си око, а през здравото му око сякаш нахлу широк слънчев лъч и проникна дълбоко в него, обля със светлина душата му. Ния стоеше срещу младата учителка със спокойна усмивка, но колкото и да беше хубава учителката с нейните светли очи, с чистата, нежна кожа на лицето си, с набъбналите детски устни, тя като че ли отеднаж бе потъмняла, като че ли беше някаква сянка редом с Глаушева. Така виждаше двете млади жени Вардарски и от сърцето му изчезна всяка мъга и гняв, леко и свободно туптеше сега блаженото му сърце. В следващия миг Ния се спря пред него. Той отдавна не беше я виждал и се изправи срещу нея с премалели нозе, а в окото му сияеше цялата блажена радост на душата му.

— Д ти, учителю… нас съвсем ни забрави — каза у тя приветливо, но после пак се обърна към Руменова, весело усмихната: — Що ми разправя Лазар: минали сте през чаршията. Сега цела Преспа ще се разбуни като подплашена — такива сме си ние преспанци, като видим нещо, което не сме виждали. Ама вие не бойте се, не сме лоши люде, само езиците ни работят повеке, от колкото требва. Ще ви се радват сички, като сте дошли; да ни отворите училище и за девойчетата…

Вардарски си мислеше: „Тя знае, че преспанци говорят и за нея, но не се бои… Праведна душа е тя, от какво ще се бои?…“

В стаята започна бързо да тъмнее, но Бенковица покани гостите си в съседната стая, дето бе наредила вече трапезата и светеха там две ламби. Насядаха всички за вечеря, остана да прислужва само Бенковица, но също и Ния отказа да седне, макар да й посочиха място между Руменова и Вардарски.

— Ще ти помогна — рече тя на старата жена, — та да можеш и ти да седнеш с нас.

Малко по-късно тя се пресегна през рамото на Вардарски да сложи пред него сахан с ядене:

— Това за вас. Така рече баба Бенковица. Вие с учителката сте й най-драги гости.

Тя каза това близу до ухото му и се засмя, та усети той върху лицето си нейния дъх и сърцето му потрепера. Сега Вардарски често дигаше поглед към нея и като се улови тъй, сподирил я с погледа си — гласно се засмя, та се обърнаха да го погледнат и Лазар, и Бенков: той се смееше рядко. Глаушев попита:

— Що има, даскале?

Вардарски нищо не отговори, но усмивката стоеше още на лицето му. Той си бе помислил: „Гледай, гледай Ния… Нема я сега старата Глаушица, та да не смееш да погледнеш снаха й…“ Вардарски отеднаж погледна Лазара Глаушев срещу себе си и усмивката му в миг изчезна.

Седнаха на трапезата Ния Глаушева и Бенковица, която се прекръсти три пъти и наново поздрави гостите, макар те да почваха вече второто ядене:

— Хайде добре сте ми дошли, деца… Господ от лошо да ни пази. — Сетне, преди да сложи и тя залък в устата си, обърна се към Руменова: — Пък гледай Да ми харесаш яденето, щерко. Аз може и да не умея както во вашето место…

— Тъкмо това си мислех… — обхвана всички с погледа си Руменова и продължи, като държеше в ръката си мъничко парченце хляб: — Вие готвите също като у нас. Гледам и тия калайдисани сахани, и цялата наредба на трапезата… А и шуменци са такива бърборковци като преспанци, както казахте вие — обърна се тя към Ния. — Такива са, изглежда, хората по всички наши градове: не дават да се променя старият ред в живота им, пазят строго във всяко нещо приличие, което понякога е прекалено и лицемерно.

Вардарски чувствуваше близостта на Ния — тя седеше от лявата му страна; той никога не бе седял толкова близо до нея и толкова дълго. Това предизвикваше У него нарастваща възбуда и тревога, кръвта шумеше в ушите му, той искаше да направи нещо, та да смае всички, да каже нещо неказано досега, в което би блеснал умът му с всичката си сила. В същото време това желание му се виждаше детинско и той през цялото време се бореше със себе си да скрие вълнението си, да се държи спокойно на трапезата, да се храни чисто и тихо. Но Вардарски беше винаги склонен да подхване спор, да се втурне в спор за „истина и правда“, та и сега се улови за думите на Руменова.

— Така е, изглежда, с целия наш народ — започна той спокойно, както подобава на всеки разумен човек, но бързо се увлече и гласът му започна да гърми под почернелия таван на стаята. — Доскоро целият български народ живееше, както бе живял от векове под чуждо иго, живееше вкостенел живот, прост, еднообразен живот и некак по чужда воля. Но от неколко десетилетия насам, откакто влезе народът в борба, животът му бързо се променя, кипи и това плаши спокойните, тревожи ги, надават те викове и писъци, а животът тече, ври, клокочи, тежко му, който задреме, потокът ще го отнесе като тресчица…

Той млъкна и спря за миг погледа си върху Лазара — от него очакваше отговор или някакво противоречие. Глаушев беше също склонен към словесни двубои, за „чиста истина“. Не закъсня да се обади и той:

— Да, да… Промени се много нашият живот, ето пред очите ни. Аз не ще река, че е поток или порой, който сичко отнася, но право е, както четохме некога на гръчки: „Панта рей.“ Ама човек требва да бъде господар на живота, да не се оставя да го отнесе като порой. Затова е разумът му и просвещението му.

— Като се опитваш да го спреш — оживи се Вардарски, — да го заприщиш, ще те отнесе и още как. А се променя животът, променя се и секо нещо. Ето и ти си жив пример: некога ти тук, в Преспа, си бил като нубийския лъв, а сега си чудесен търговец. Казват, че на панаира тая година вие с Андрея Беиков сте спечелили цела капа алтъни.

Едвам доловимо смущение премина между сътрапезниците, но Лазар весело се засмя:

— Да беше пълна капа, ние с Андрея не бихме се отказали… И защо не? Време е нашият народ да се пребори и со сиромашията.

— Народната ни борба още не е свършена и не бива да спира. Опасно е народа да се отклонява по други, странични пътища.

— В нашите църкви се пее на славянски. В училищата ни се учи на майчин и на бащин език.

Аз не казвам да се отклоняваме:        Ето ние в Преспа отваряме и женско училище.

— Ами тая обща лакомия, тая лудост за пари и печалби?

— Що искаш ти, учителю? — попита все още спокойно Глаушев, но гледаше строго, с присвити вежди. Вардарски забеляза, че Ния Глаушева погледна мъжа си загрижена, готова беше някак да му се притече на помощ, и това го бодна в сърцето.

— Искам животът да не спира — подскочи той на мястото си, — борбата да не спира! Искам ние, учителите народни, ние, водачите народни, аз, ти, Лазар Глаушев, да бъдем винаги на местото си. Казах: борбата не е свършена.

Глаушев дигна чашата си:

— Е, хайде… Стига. Друг път ще поспорим повеке. Дотегнахме на жените. Дай да си чукнем чашите и кажи нещо по-весел о.

Но сега отеднаж се обади Иванка Руменова:

— Господин Глаушев… вие може би мислите, че разговорът ви не е важен. Съжалявам, ако е така. Мене много ме интересува вашият разговор. Ние жените трябва във всичко да ви догоним. И ние имаме ум, имаме сърце, обичаме народа, обичаме свободата, можем и ние да се борим…

— Да, съгласен съм — отвърна Глаушев. — Ама секи на местото си: мъжът на своето, жената на своето си место. И моята жена ми е най-добър другар, ама се пак моят товар не е за нейните плещи.

Мислите ли, че женският товар е по-лек?

— Не е по-лек, как да е по-лек!

— Това е най-важното да се знае…

— Но секи си носи своя си товар…

— А има хора, които мислят, че жената е неспособна за работа, тя е само да ражда деца, да готви яхнии и да бъде играчка в ръцете на мъжа. Мина това време!

Скоро ще дойде денят, в който и българката ще стане свободен човек, свободен от всякакви вериги и предразсъдъци.

— Ами да: нели ние днеска минахме заедно през чаршията! Това не е малко нещо за Преспа.

— Но ти, Глаушев, доста се поколеба, преди да тръгнеш — подхвърли Вардарски заядливо.

— Поколебах се, верно е. Знам аз по-добре от вас двамата с учителката що значи да тръгнеш тъй през целата чаршия. И ще видите: това нема да спре дотука. Но, вервайте ми, не се разкайвам, че го направихме, радвам се, че го направихме. Сега — продължи Глаушев — най-важната обществена работа в Преспа е отварянето на женско училище. Вие, учителко, бъдете знаменосецът, а ние ще сме храбра войска след вас. Е хайде — дигна той пак чашата си, — за ваше здраве!

Всички отпиха от чашите си, а Вардарски изпи своята до дъно и не беше това ни първата, ни втората му чаша.

— Да беше жив сега Климе, да ви послуша… — въздъхна Бенковица.

— Да, стара майко — обхвана я през присвитите й тесни рамена Лазар, който седеше до нея. — Да беше жив сега Климент Бенков… Помня го. Тогава народът беше още като упоен, уплашен беше още, а Климент Бенков носеше голем огън в сърцето си, голема сила. Такива като него поведоха целия народ.

Старата жена поклащаше тъжно глава, а очите на Андрея Бенков се напълниха със сълзи от синовна гордост, но той бе навел глава да скрие сълзите си, голямото си смущение. И в неговото сърце гореше бащиният му огън, но такъв човек се бе родил Бенковият син — непреодолимо стеснение и свенливост сковаваше езика му, ръката му, волята му, особено пред чужди люде — едвам ще пророни няколко, често пъти забъркани думи, не смее да замахне с ръка, да повиши глас и по-често сълзите му показваха неговите душевни вълнения. Във всяко нещо Андрея Бенков вървеше подир Лазар Глаушев и беше като негово вярно отражение. Така беше от най-ранната иМ възраст, когато Климент Бенков отведе и своето, и чуждото дете да се учат в Охрид.

Като мислеше старата Бенковица за умрелия си мъж и го виждаше сега сякаш жив пред очите си, поприведе се към Лазар Глаушев и тихо продума:

— Учителката била в Русия… Нели моят Климе се за Русия говореше…

Глаушев изеднаж се обърна към учителката и всички насочиха към нея погледи, пълни с учудване и любопитство, като че ли тя внезапно се преобрази, като че ли около нея изгря някакво сияние и всичко в нея сега изглеждаше по-светло, по-хубаво и толкова чудно. Глаушев повтори замечтано:

— В Русия… Но — додаде той живо, — но разкажете ни нещо за Русия!

Руменова се усмихваше с наведени очи, личеше по лицето й сдържана, хубава гордост. Сетне тя обърна глава встрани, загледа се далеко някъде и като въздъхна издълбоко, започна:

— Прекарах аз там пет години. В Одеса, после в Киев. Случи ми се да отида и по други някои места, а преди да си тръгна за насам, бях в Москва и в Петербург… Какво да ви кажа… за кое по-скоро? За хората ли, за земята ли? Разбира се, аз не зная всичко за Русия. Първите три години живяхме в пансион и като затворнички. Бяхме шест момичета от разни места в България — от Шумен, Стара Загора, Охрид… Рядко ни извеждаха от пансиона за разходка, а още по-рядко ни пускаха сами да отидем някъде. Но пансионът беше пълен с момичета от цяла Русия и най-много от Южна Русия. Между преподавателите ни имаше интересни хора. Затворени бяхме, но все пак бяхме в Русия. Учехме се, четяхме книги… После и сами влязохме в живота, но и в това отношение Русия е необятна — никой не може да я изучи напълно, да я познава изцяло. Това е най-важният белег за Русия: всичко в нея е голямо, широко. Но, разбира се, най-интересни са хората.

Тя пак въздъхна и млъкна, все тъй загледана далеко някъде, като да виждаше и сега необятните руски равнини и лесове. А слушателите й сякаш и не дишаха, вперили в нея ненаситни очи — да не пропуснат и половин дума, да видят негли с очи тия чудеса, за които им говореше. Тя продължи:

— Аз не зная дали има и другаде такива добри хора, както в Русия. Не зная, може да има, светът е широк но… Имах аз другарки руски момичета, хубави и Добри като ангели. Как иначе да ги нарека? А каква бе нашата учителка по руски език през последните две години!… Казваше се Аглая Осиповна, Всички бяхме влюбени в нея — и ние, и руските ни другарки. Не можехме да й се нагледаме, не можехме да й се наслушаме. Колкото беше умна, толкова беше и хубава. Ще ви разкажа и за една бедна продавачка в едно малко дюкянче в Киев, която си остави дюкянчето, за да ме спаси от замръзване. Бях се загубила по улиците, а беше страшно студено. Отдалеч още ме забелязала, тя се спусна да ми помогне и още повече се загрижи, като видя, че съм чужденка. Прибра ме в една стаичка, раз търка ме, стопли ме, даде ми да пия чай. Тя се зае с ме не като истинска майка и който знае какво значи руски студ, ще разбере какво добро ми направи, а дюкянчето й стоя така цели два часа. Продаваше тя закуски и нищо не бяха й откраднали, но тоя ден нищо не можа да спечели бедната жена. Какво да ви кажа за дядо Прокоп — портиера на нашия пансион, — за господин Алексей Миронович — баща на една от моите другарки, — и само за двамата ли? На нас ни се случваше там и да се разболеем и да останем без пари, и какво ли няма да ти се случи особено на чуждо място. Колко много тъгувахме ние там за родния си край, за близките си… Но не ни оставяха добри хора да страдаме, да търпим нужди, все се намира ще някой да ни помогне, да ни утеши. Добри, добри руски хора. И прости и учени, и мъже и жени…

Руменова погледна един след друг слушателите си и пак млъкна замислена, но веднага продължи: — Да, но… Там стават и някои неща, които. Моята учителка по руски език Аглая Осиповна умря в затвора. Взеха я от училището полицаи, заедно с две наши съученички рускини. Беше към края на последната ни учебна година. Няма да забравя никога Аглая Осиповна и особено как мина през двора на училището, колко хубава беше тогава и горда… Затвориха я, разболяла се в затвора, говореше се, че са я мъчили. После чухме че умряла. Плака целият наш клас, бяхме вече възрасти моми… същото беше и по другите класове. Тогава една от моите съученички рускини ми каза: „Вие — турски робини… А у нас? Ето, погубиха нашата Аглая Осиповна.“

Руменова пак млъкна, но тогава Ния Глаушева попита:

— Ама защо са затворили вашата учителка.

Руменова я погледна, но сякаш не я виждаше:

Защо ли? Аглая Осиповна била членка на някакво тайно дружество, което се борило за свобода и правди ни, за просвещение, за напредък, за народа, за простия народ в Русия. — Руменова веднага забеляза голямата изненада сред слушателите си и погледът й заблестя остър и строг: — Има и друга Русия. Има две Русии и едната се бори против другата. Бедният народ там, простият народ страда, живее в тъмнина и немотия. Допреди седем-осем години руските селяни били същински роби на собствениците на земята. Както работят и робуват нашите селяни на разни бейове, аги. В тъмнина и бедност живее простият руски народ и по градовете. И с него, с простия руски народ по села и градове, са всички просветени, умни и благородни хора. Ето и нашата учителка Аглая Осиповна. Те искат свобода за народа, правда и просвета. Те и народът в Русия са на едната страна. На другата страна са богатите собственици на земята, също богатите търговци, големците…

— Ами царят? — попита отеднаж Вардарски.

— Царят… — повтори Руменова и продължи колебливо: — Аз… не зная… той е много високо… Предишният цар бил много строг.

— Ами аскерът… аскерът? — неочаквано се обади Андрея Бенков и цял почервеня, но не сваляше очи от учителката и чакаше отговор.

Руският аскер е много силен — отговори веднага Руменова. — Като мине по улиците някой полк, земята трепери. Лицата на слушателите и изведнъж се проясниха, бяха потъмнели от смущение и почуда: Как тъй в Русия робство и неправди, взаимни борби! Сетне Лазар Глаушев се опита сам да си разясни смущаващите думи на учителката, недоумението си, съмненията си и заговори гласно, като чувствуваше че всички тук, дори и старата Бенковица, бяха еднакво изненадани и смутени. Той попипваше брадата си загледан пред себе си, и думите му не идваха сега свободно, плавно, както друг път:

— Чудни работи учителке…Ами то като у нас: аги и бейове. Народът в тъмна тъмнина. Ама ние сме в чужда държава, държавата не е наша и народът е под чуждо насилие. Агата е турчин, пашата е турчин, султанът е турчин, не е наш. И в църквата ни до вчера се пейше на чужд език, и в училището също. Това знайме ние за робство и тегло. Сега, виж ти… Свой насилва своя, мъчи го, ограбва го. Ние пък друго знайме за Русия. Сила голема и светлина. Вие ме плашите, учителке. Добро ли да чакаме или още по-големо зло? Ще бъде по-големо, като е свое, от свои…

Вардарски бързо обърна към него глава, да го види по-добре:

— Що се чудиш? Нашите чорбаджии по-харна стока ли са?

Глаушев погледна за миг жена си, която наведе очи засрамена от думите на учителя, по страните й пропълзя едвам доловима руменина и може би само мъжът й забеляза смущението на щерката на някогашния чорбаджия Аврам Немтур. Не пощади жена си и Лазар Глаушев. Той поглади с цяла шепа широкото си чело и рече:

— Нашите чорбаджии — да, макар нихната сила да не е толкова голема. Чудя се, ама и не се чудя много, че има такива люде и в Русия. Управниците свои — от царя до последния кятипин, и все християни, ами да турят ред и правда за народа! Ех, нихна работа. Друго ме яде сега мене. Като е народът там, както рекохте вие, учителке, потиснат и в неволя, как ще се дигне за нас…:

— То е друго нещо — отвърна Руменова. — Тъкмо руският народ ще тръгне да се бори за нас. Войската: нали е от народа… Царят ще даде команда и народът ще тръгне, а такъв народ е той, няма да се жали.

— Ами ние с него, с народа ще вървим! — дигна глава Вардарски и шумно се плесна по коляното. — Ние народа ще гледаме и учените люде.

Настана мълчание. После Ния Глаушева попита:

— Кое ли време е веке?

Вардарски завъртя бързо глава на една, на друга страна, като да се уплаши, погледна Пазара и после Андрея Бенков:

— Е, домакине, дотегнахме ли ти вече?

— Как… — раздвижи се Андрея и скочи: — Аз още, не съм ви почерпил от най-хубавото вино… И той бързо излезе от стаята.

— Нема да ви пуснем така скоро — продължи след него Бенковица. — Дълга е сега нощта…

Вардарски се обърна цял, с окото си към Глаушев и като че ли бързаше да приключи досегашния разговор, тръсна юмрук във въздуха:

— Ето затова ме гневи мене тая сегашна лакомия за пари! Секи иска да стане чорбаджия. Парата, богатството увълчва човека. Ще станеш вълк и звер кръвожаден и за собствения си народ.

— Тука ние с тебе… — поклати Лазар глава пренебрежително — нема да се разберем ние с тебе, даскале. Ти от въздух живейш и со сладки приказки храниш душата си. Не съм мислил аз никога за чорбаджийство — сви вежди той — и мисля за народа: работа да има народът по-сладък залък да има, да му светне повеке пред очите.

Влезе Андрея Бенков с една голяма, шарена бъклица:

— Майко, дай други чаши.

Подпря се на ръце старата Бенковица и стана. Малко след това голямата бъклица започна да хълца весело, игриво в ръцете на Андрея, който обикаляше около гостите си, и в новите, чисти чаши се изливаше гъста струя тъмночервено вино. Вардарски едвам дочака да се напълнят всички чаши и взе своята с цяла шепа. Лазар се усмихна срещу нещо и сам дигна чашата си:

— Това нещо, учителю, влиза като огън в сърцето…

— Негушко е — рече Андрея. — Изпратиха ми го от Битоля.

— Пийнете, учителке — подкани Глаушев, като видя, че Руменова не посягаше към чашата си. — Да видите що ражда Македония.

— А не каниш невестата си — усмихна се пред себе си Ния и дигна своята чаша.

— Наздраве! — избуботи нетърпеливо Вардарски и като че ли отеднаж се сети: — Руменова, за здравето на Руския народ ц за неговите учители!

— За руския — обади се и Глаушев — и за българския народ и за неговите учители!

Вардарски понечи да изпие цялата чаша отеднаж, но изпи само две глътки и свали чашата от устата си:

Какво е това чудо! Тая сладост и топлина… ми ухание на стафиди… — Той пак дигна чашата си и дълго пи глътка по глътка.

— Наистина… — продума тихо и Руменова. — го вино…

— Ето такава е нашата земя, учителке — каза пак Глаушев. — Каквото ражда, сичко е хубаво. Чак от Цариград идват, и чужди люде идват чак от Европа за това вино в Негуш. Царско вино, не ни го оставят ние да си го пиеме…

Трак! — тропна с чашката си Вардарски върху трапезата и бавно дигна глава, притвори окото си, запя из тихо:

— На гости ти дойдоф, Кито моме, тебе не те найдох, Кито моме, китка накитела, Кито моме, китка е от градина!

Гласът му изпълни плътно стаята и такъв глас беше — немного висок и силен, но дълбок и мек, беше пълен с тъга или пък песента беше много тъжна и по думи и по глас.

Разбойот ти найдоф, Кито моме, тебе не те найдоф, Кито моме, китка накитена, Кито моме, китка во градина!

Во разбойот влегоф, Кито моме, нишките се кинат, Кито моме, китка накиюна, Кито моме, китка во градина!

Седнаф да вечерям, Кито моме, без тебе не одит,

Кито моме, китка накитена,

Кито моме, с рака не фатена…

Всички слушаха умълчани, с разсеяни погледи, всеки се бе унесъл по ьякоя своя мисъл, предизвикана от песента, всеки се бе заслушал в тревожния туптеж на сърцето си. Такава беше песента — тревожеше сърцето и разливаше по кръвта горчива сладост, будеше смелй и неутолими копнежи, безмерна, дълбока и не винаги ясна скръб. Караше човека и да размисля за нещо, което е било или което трябва да бъде, нещо голямо и важно, за човека, което унася, увлича душата и мисълта и далеко от думите на песента. Най-сетне песента се свърши и Вардарски млъкна, но и той, и другите в стаята, дори и старата Бенковица, останаха още някое време мълчаливи, заслушани сякаш още в тъжната песен, в ударите на сърцето си. Иванка Руменова въздъхна шумно, със стиснато гърло, огледа всички около трапезата с поглед, който търсеше съчувствие, и промълви:

— Хубаво… — Но после като че ли отеднаж й дойдоха думите, които тъкмо искаше да каже, и тя продължи със закрепнал глас: — Щастлива съм, че съм между вас, че дойдох между вас.

Вардарски дигна чашата си:

— Налей, Андрея, още по една от негушкото, па… да удавим в нея, в последната, скърби и ядове… край нямат те, пусти да останат!

— А ти ще ни изпейш още една… да разсейме скърбя и ядове — и Андрея Бенков усърдно напълни чашата му, посегна и за другите чаши.

Вардарски поднесе чашата си към устните и се ослуша: Ния Глаушева седеше тихо до него, не каза тя нищо за нова песен.

— Не, не… — изръмжа той мрачно и стръвно изгълта виното си, тракна с празната чаша на трапезата; недопити капки от гъстото вино бавно се стекоха на дъното й.

Станаха всички от трапезата. Лазар Глаушев пристъпи към Руменова, приближи се към тях и Ния Глаушева, да се сбогува и тя с учителката. Глаушев рече:

— Още утре ще се събере общината за женското училище. Имате ли да ми кажете нещо? Или може да искате сама да дойдете там…

— Нужно ли е?

— Не. Ще гледаме да реши общината каквото е най-добро, ето и Андрея е там.

— Ще видя какво ще реши. Дано да реши, както е най-добре, но аз няма да прося от никого нищо. Ако стане нужда, мога и да се върна, откъдето съм дошла.

— Нема да ви пуснем, учителке.

— И аз не искам да се връщам. Искам да кажа само, че държа твърде много на своето достойнство именно като учителка. Не бих желала да стават някакви унизителни пазарлъци около моята плата. Няма да допусна имайте предвид.

— Нема да допуснем и ние.

— Извинете, но аз вече съм преживяла някои огорчения именно защото съм жена…

Ния слушаше учителката внимателно, едва-едва учудена, но и възхитена от енергичния й тон: каква жена. После тя със същия учуден, възхитен поглед се загледа в косите и, които бяха дигнати и свити на кок, а не спуснати на гърба й на две плитки, като нейните. Руменова забеляза погледа й, бързо, смутено опипа косите си, види се, помисли, че не са в ред. Сега Ния се усмихна и каза:

— По-хубаво е така, с навита коса. Не знам дали мога аз сама…

— Елате утре тук. Ще ви покажа. Вече като си тръгваха, Глаушев каза:

— По-трудно ще бъде со сградата за женско училище, Още не сме намерили сграда.

Тъкмо с тая мисъл тръгна Глаушев към дома си, Като прекосяваха с Ния улицата, за да си влязат в къщи тя рече:

— Да бехме поканили и ние учителката на един обяд или вечеря… Ама с тая наша теснотия… нема къде да се завъртим толкова люде…

— Ти пак с теснотията вкъщи…

— Ами да, Лазе…