"Преспанските камбани" - читать интересную книгу автора (Талев Димитър)

I

Рано следобед в деня срещу Василовден у Глаушевци влезе учителката Руменова. Тъкмо по това време старата Глаушица бе се запретнала в стаята с огнището да меси баницата за Новата година. Тя държеше край себе си и двете си снахи, да й помагат. Не беше само баницата, а трябваше да се заколи за празника петел, да се сложи пастърма с фасул, да се поразчисти къщата, да се постелят нови килими и ямболии, да се приготвят чисти долни дрехи за всички в къщата, да се извадят и новите дрехи на всички, да се приготви топла вода — вечерта всички трябва да умият глави, нозе. Тоя ден имаше повече работа във всяка християнска къща.

Султана Глаушева никак не се зарадва, като видя учителката на вратата, и каза с твърд глас, който се опитваше да бъде приветлив:

— Влизай, влизай да помагаш.

— Има ли работа и за мене? — засмя се Руменова и току добави: — Но вие какво, събрали сте се три жени за една баница!

Султана Глаушица я погледна изкосо, не мислеше да й отговаря, но не се сдържа:

— Секо нещо си иска своето. Три жени… да съм сама, и до утре нема да втасам. Стани, седни, времето минава. Така, трите, завчас ще свършим.

— Хайде свършвайте, че ще ти взема Н и я. Султана Глаушева тоя път искаше да се престори на глуха, но пак не се сдържа:

— Що рече… Ния? Кой ще й гледа работата на Ния днеска?

Ния слушаше мълчаливо, в погледа й се таеше тревога, да не би свекърва й да засегне някак учителката, и тя побърза да й подаде стол:

— Повели, седни, Иванке…

Раца Кочовица бе се засмяла с цялото си лице и току криеше с шепа зъбите си, изпочупени и гнили, каквито, бяха поради честите й забременявания. Старата Глаушица и учителката често се счепкваха, макар и двете да пазеха приличие, та беше любопитно да ги слуша човек. Но Раца се боеше от свекърва си, колкото да й беше любопитно да послуша енергичния й разговор с учителката. Султана Глаушева не бе се откъснала от своята мисъл и пак започна:

— Днеска тука, у нас, во сека къща работа до гуша. Не е ли така и по вас за тоя празник? — И тя раздипли с точилката върху ниската софра недоразточена кора, посипа я с брашно с костеливата си жилеста шепа.

— И у нас е същото.

— А ти какво днеска — врътна пак точилката Султана. — Разпусна децата, имаш си една одаичка, Траяна Костадиница ще ти меси баница… Ние тука сме десет, души.

— Траяна, да — се опита Руменова да отклони двубоя. — Селянките правят хубави баници.

— А знайш ли коя баница е най-вкусна? — И старата жена веднага си отговори: — Която си направиш сама!

— Аз не мога да правя баници.

— Е, не можеш… не си се учила. Ти си учила книга. Старата Глаушица не обичаше учителката — мислеше, че тя развращава по-младата й снаха, — ала винаги се отнасяше с почит към първата учителка в Преспа. — Но като я похвали от една страна, тя продължи и с някаква закана в гласа си:

— Ама ще се научиш да месиш и баници! Като се омъжиш, като ти се народят деца — и баници ще месиш, и пелени ще переш, и…

— Щом трябва, и ще меся, и ще пера — отговори Руменова за голяма изненада на старата жена.

— А сега, що… — започна пак Султана, но Руменова я прекъсна:

— Сега, бабо Султано, ти ще ни позволиш да излезем с Ния. Така сме се уговорили и аз затова съм дошла.

Султана въртя дълго точилката, просна нова кора, нави я пак на точилката и чак след това попита:

— Ами що толкова… къде ще ходите двете…

— В чаршията.

Старата Глаушица веднага спря точилката и дигна с очи към Руменова, в погледа й бързо се набра гняв:

— Що! В чаршията! Нийо!… Имате ли ум вие? — Тя добави с леден глас: — Да си ми щерка, учителке, с точилката ще ти стана.

— Не говори така, майко — каза тихо Ния. — Учителката…

— А за тебе нема и да се замисля — прекъсна я остро Султана. — Тебе аз направо с точилката само ако споменеш за чаршията. Гледай ти, чудни работи!

Настана мълчание. Припряно тропаше точилката по софрата, пляскаше и шумеше недоразточената кора, но се виждаше, че старата жена се бореше с гнева си и мислите и не бяха в работата.

— Бабо Глаушевице — каза спокойно учителката, но се чувствуваше твърдост в гласа й: — Ти помисли: защо да не отиваме ние жените в чаршията?

Султана сякаш не искаше и да чува. Посочи рязко с точилката Ния и рече:

— Тя си има мъж. Да пита него.

— Аз го питах — каза Ния. — Лазар ще ни чака в дюкяна.

— Лазар?… — повтори след нея старата жена машинално.

— Да…

Султана вече съвсем изостави точилката, дълго гледа към младата си снаха и току избухна с голямо огорчение, взе да се кръсти едно след друго:

— Господи, боже мой, Богородичке, майчице… Да се прекръсти човек с лева ръка! И той со същия ум! Що става с вас, вие загубихте веке и срам, и чест…

Раца през цялото време се усмихваше на тая препирня на свекърва си с двете млади жени, дори гласно се засмиваше и криеше зъбите си, но сега отеднаж се уплаши, умълча се — в препирнята нямаше вече никаква шега. А Руменова сякаш и не забелязваше големия гняв на старата жена.

— Бабо Султано — каза тя с равен, спокоен глас, — там, в чаршията, са нашите бащи, нашите братя, нашите мъже.

— Ами турците! Пълно е с турци там — прекъсна я Султана.

— Нека са и турците. Ще мине турчинът край мене, и отмине. Те понякога са даже и по-благовъзпитани от нашите: ще мине край жената с наведени очи. В наш Шумен е пълно с турци. Ако се случи някой лош, какво ще ти направи най-сетне сред чаршията, няма ли да се намери някой да те защити?… Не, ти напразно се ядосваш. И най-важното е да можем и ние жените да отиваме в чаршията като хора. Имаме си и ние работа там: ти по добре знаеш какво месо да си купиш, какво масло, какъв плат, какво да си купиш от бакалина, от зарзаватчията. Ние сме оставили всичко на мъжете, чакаме всичко наготово.

— Така е господ наредил — възрази нетърпеливо Султана: — Мъжът в чаршията, жената — вкъщи.

— Дядо господ не се бърка в тия работи. Хората сами си ги нареждат. Ние трябва по-добре да си наредим своите работи. Не е за самото ходене в чаршията, бай Султано, ами като престанем да чакаме ние жените всичко наготово, като вземем нашата си работа в ръцете, и станем по-смели, по-свободни, по-независими. Сега що: покорни, послушни робини, които чакат само милост от господаря си.

— Ти си учена, та знайш да говориш. Аз пък знам от стари още какъв е редът в нашия живот. Мъжът върви во сичко напред, а жената подир него върви. Послушна ами, покорна! Като му се качиш на главата, той не е вече мъж и совсем ще се развали.

— Майко — намеси се Ния, — ти со татко…

— Що аз со татко ти! — пламна още повече Султана. — Никогаш не излизам пред него. Ех, може да поуча за нещо, жена съм му, а той е селянин човек и, сега си остана селянин, требва да го поучаваш, да подсещаш.

— Ето, виждаш ли? — приведе се към нея учителката. — Същото казвам и аз: мъжът и жената да бъдат другари, а не господар и робиня покорна.

— Ти казваш, ама ето какво ще ти кажа аз: те като огън и барут, мъжът и жената. Да стоят по-настрани един от друг. По-настрана! Ти ще се венчайш за един мъж и с него ще вървиш, по него ще вървиш, с него ще живееш и ще бъдеш като негова сенка. С друг мъж нема да се срещаш. Ех, люде сме, ще се срещащ и с другите люде, секакви нужди и срещи има в човешкия живот, но ти ще стоиш по-далеко от чуждия мъж, той е като огън за тебе, а и ти си като огън за него. — Тя, види се, намери, че е безполезно да спори повече с учителката, и се обърна рязко към снаха си: — Дай ми, Нийо, паницата с маслото! Ния и подаде маслото и каза:

— Майко, аз ще отида с учителката.

Точилката изтрака силно по софрата, но свекървата нищо не продума. Тя продължи работата си с явно пренебрежение и после се обърна не към Ния, а към по-старата си снаха:

— Да побързаме, че… още колко работа ни чака. Времего си върви!

Руменова я погледа, погледа и току стана. Съблече си горната дреха — тъничко дълго палто с кожички на яката — и я метна върху стола. Съблече и жакета си, метна и него там, запретна бързо ръкавите на блузата си до над лактите. Раца Кочовица не сваляше очи от нея, погледна я учудена и Ния, погледна я бързо изпод вежди и Сулгана. Де да видим какво ще излезе! А Руменова се пресегна с разголени ръце и откъсна една неголяма топка от тестото за баницата. Изправи се пак, пораздърпа тестото, заиграха живо пръстите й. Заигра и тестото между тънките пръсти, започна да се разтяга, тя го метна върху ръцете си и го дърпаше безспирно, теглеше го на всички страни с опакото на ръцете. Другите три жени не бяха виждали такова чудо — да се точи кора с голи ръце. Кочовица зяпна насреща и забрави да скрие изпочупените си зъби, следеше и Ния смаяна пъргавите пръсти на учителката, а Султана току поспираше точилката да погледне, после забрави точилката и също се загледа в ръцете на Руменова. Виж я ти нея, даскалицата! Кората се тръскаше и се въртеше с тих, сух шум в тъничките й бели ръце и ставаше все по-широка, по-тънка, проточи се чак до голите и лакти. Най-сетне Руменова ловко метна източената кора върху синията и Султана дръпна някак уплашено, услужливо точилката с недоточената кора, за да направи място. А в същото време учителката посегна и откъсна нова топка от тестото. И докато старата Глаушица заедно с помощта на двете си снахи източи три кори, Руменова разтегли десетина. Повече кори не бяха и нужни. И като че ли нищо не е било, учителката попита:

— Какво ще сложиш за късмет в баницата, бабо Султано?

— Ето… стара сребърна пара. Сека година се нея слагам в баницата за Василица. Тук ще я пъхна, между корите…

Като че ли нищо не е било, но и четирите жени знаеха че още не беше всичко свършено и оставаше най-главното. И пак първа се реши учителката.

— Върви да се облечеш, Нийо — рече тя. — Ги да се върнем по-скоро. — Никой нищо не отговори. Руменова продължи с примирителен тон: — Ще отидем до магазина на Баболеви. Там има хубави неща за млади жени, пък и за стари, бабо Султано.

Пак никой не отвърна. Но когато Ния се отправи към стаята си, старата Глаушица изви глава през рамо и рече строго:

— Нийо!… Ти не искаш да ме послушаш.

— Винаги съм те слушала, майко… И ще те слушам, когато е нужно.

— А сега нема да ме послушаш, а? Ще стъпиш върху думата ми!

Ния отпусна клепки, пристъпи още крачка напред но се спря изеднаж и се обърна към свекърва си съвсем спокойно, с едва-едва побледняло лице. Тя кимна с глава и рече тихо, но ясно:

— Сега нема да те послушам, майко. Когато не след дълго Руменова и Ния тръгнаха да излизат, учителката се обърна да поздрави:

— Сбогом, бабо Султано… Сбогом, Рацо!

— Сбогом, учителке… — отвърна колебливо Раца Кочовица и току се извърна уплашена към свекърва си.

Султана мълчеше мрачно, сетне продума сухо, отсечено:

— Сбогом.

Преспанци бяха свикнали да виждат заедно двете млади жени, но къде са тръгнали те сега, срещу Василица? Макар да нямаше много люде по дворовете, любопитни очи проследиха двете жени чак до чаршията. Ама къде отиват тия жени наистина!

Беше хубаво — снежно, меко време. Предния ден бе навалял до една педя сняг, по неравните калдъръми сега се бяха отворили широки, снежни пътеки, слънцето беше още доста високо на ясното зимно небе, навреди беше светло и чисто, гърдите поемаха издълбоко свежия въздух. Първият човек, които видя двете жени вече в чаршията, беше един млад калфа с тънки мустачки и накривено фесче; Той се бе затичал да прекоси улицата, но се спря на няколко стъпки пред тях и весело се ухили от едното си ухо до другото. Така вървеше и по-нататък. Чаршията бе по-оживена сега, срещу големия празник, ходеха много люде нагоре — надолу, но навсякъде пред двете млади жени пътеките оставаха чисти. Двама-трима от минувачите нагазиха в снега, за да им отворят път, между тях и един възрастен турчин, който помръдна с устни в изненадата си, но стоя в снега, докато жените отминаха, и не подигаше очи да ги погледне. Явно беше — след като бе минала Руменова сама през чаршията, магията беше вече развалена. Нямаше ги насреща ококорените от изненада очи, навъсените погледи, враждебното затишие, като да минаваше мъртвец по чаршийските улици. Сега чаршията посрещаше двете си гостенки с весело любопитство, като че ли бяха като че ли бяха паднали направо от небето върху снежните улици в тоя хубав, слънчев ден и те самите толкова хубави и млади. То се знай — всеки искаше да ги види: извръщаха се минувачите след тях, струпваха се люде по вратите, протягаха се вратовете пред вдигнатите кепенци. Но не се чу лоша дума. Само един папукчия удари с широкия си чук обувката, която ковеше на коляното си, и рече:

— Де да видиме сега какво ще стане, щом тръгнаха веке и жени по чаршията!

Ния не знаеше къде е дюкянът на мъжа й. Руменова спря едно чираче и го попита. То ги погледна, усмихна се хитро, цялото му лице беше изцапано със сажди, та очите му дяволито се бялнаха — и ги поведе мълчаливо. Като стигнаха пред дюкяна на Лазара Глаушев, чирачето пак тъй мълчаливо посочи с ръка, но Глаушев вече излизаше, за да ги посрещне. След него вървеше и Андрея Бенков. Като видя Ния мъжа си, сякаш изеднаж се пукна Някакъв обръч, който стискаше гърдите й до задушаване, по бледите и бузи отеднаж се появи руменина. Пътят й до тук, през чаршията, бе й се видял безкраен.

— Повелете — и Глаушев ги въведе в дюкяна си, а всички съседи наоколо бяха зяпнали насам.

Ния дълго разглежда дюкяна — виждаше й се огромен, с редицата разтворени хамбари в дъното, край стените бяха наслагани пълни врещи, остро миришеше на прах и на мишовина. Това беше някаква непозната част от живота на Лазара.

— дюкянът, цялата чаршия наоколо, минувачите, които забавяха стъпки да погледат. Обзе я неприятно чувство, страх, стори й се, че Лазар се отделя от нея, отдалечи се — ух, тая миризма на мишки! — и тя бързо, уплашено го потърси с очи. Той й се усмихна през рамото на Руменова и каза:

— Е, да вървим, искате ли… д И той поведе двете жени към магазина на Баболеви. Там излезе да ги посрещне самият Ицо Баболев, притича и Миро, а калфите и неколцината купувачи така си останаха кой където беше. Имаше какво да си изберат двете млади жени в големия магазин на Баболевци, а те, двамата братя, какво ли не извадиха от пакети и сандъци, какво ли не свалиха от рафтове и полици, та чак и от горния кат, за да вземат очите на необикновените купувачки — пъстри басми, копринени платове, кадифета, тантела, ленти, кърпи, шарени чехли с пуфки, бели, червени и сини женски чорапи — гледай ти какви са тънки и високи чак до над колената, а Ния сама плетеше чорапите си, и те като мъжките: до колената! Дълго гледаха и разглеждаха двете жени, а Лазар търпеливо чакаше край тях, Избраха си те едно и друго и като прибираше Ицо Баболед с ловки пръсти белите меджидии, рече важно:

— Во Беч жените сами си ходят по чаршията, има там и жени дюкянджии. А ние тука… диви люде.

На връщане към дюкяна на Глаушев Ния каза на мъжа си:

— Как ли ще ме посрещне майка сега вкъщи…

— Ами да се върнем заедно дома. Пък и скоро ще се стъмни. — Не, не. Като че ли съм виновна и ти идваш да ме пазиш. Ще се върна сама.

Двете жени бяха се отдалечили вече от дюкяна на Лазара, когато срещу тях се зададе Таки Брашнаров. Ния отдавна не бе го виждала, но го позна отдалеко. Забеляза го и Руменова. Брашнаров пристъпваше гордо изправен, едър и хубав, с яркоален фес и дълго, черно зимно палто с астраганена кожа на яката. Той също бе ги видял отдалеко, сетне Ния забеляза как бе приковал поглед върху нея. Когато ги наближи на пет-шест стъпки, той се поодръпна да им стори път и се поклони дълбоко, мълчаливо. Малко по-нататък Руменова попита:

— Кой беше тоя господин?

— Таки Брашнаров. Търговец. Най-скъпият ергенин в Преспа.

— Чувала съм за него. Как тъй, най-скъпият!

— Така го наричат. Не може да се намери за него, мома в цела Преспа.

— Хубав мъж — каза след късо мълчание Руменова. Ния нищо не отговори. После каза:

— Не е добър човек.

Като се прибра тя вкъщи, беше още светло, слънцето едва-що залязваше, но щом я видя свекърва й на вратата, каза на по-старата си снаха:

— Запали, Рацо, лампата.

— Рано е още, майко — отвърна Ния на присмехулния намек към нея.

— Рано! Оставаше още да затворите чаршията вие с даскалицата.

Старата не каза нищо повече тая вечер за отиването и в чаршията, но така се държа през цялото време, като че Ния и не съществуваше. Прибраха се и мъжете, седнаха всички да вечерят. Лазар подхвана майка си:

— Е, майко… кога ще дойдеш и ти да видиш дюкяна ми?

— В чаршията аз не отивам — отвърна тя късо. Лазар погледна жена си със засмени очи, сетне пак продума:

— Нио, каза ли на майка що й купи днеска?

— Ами утре… За празника.

Стоян Глаушев побутна сина си с лакът, намигна му, като гледаше никой да не го забележи:

— Ти не закачай майка си тази вечер! Нели я знайш… докато й мине.

Султана му се скара.

— Ти какво току се кривиш! — И добави още по-сърдито — Мене тука никой за нищо не ме зачита!…

Някъде отдалеко стигна до слуха на Ния гласът на свекървата. На няколко пъти тая вечер пред очите на младата жена се мярна едрата фигура на Брашнаров, какъвто го видя днес тя по снежната пътека и с поглед, устремен в нея. Каква досадна сянка! И Ния притваряше очи, за да я прогони.