"Преспанските камбани" - читать интересную книгу автора (Талев Димитър)

II

Минали бяха години, откакто бе умряла Благуна — сестрата на Стоян Глаушев, но той не преставаше да я жали. Кого ли не жалеше той със своето милозливо сърце — и умрелите, които гниеха в черната земя, и всички живи, които страдаха на тоя грешен свят, — но Благуна! сестра си, никак не можеше да прежали. Тя беше най-милият му човек от всички негови люде, които остави в родното си село Гранче, когато избяга оттам преди близо четиридесет години. Като умря Благуна, децата й бяха отраснали, но тя остави и едно девойче на пет-шест години. Чуваше Стоян Глаушев, че малкото сираче живеело немило-недраго край по-големите си братя и сестри, край баща си, който беше затворен, навъсен човек, и Стоян все мислеше да прибере девойчето при себе си в града. Най-напред се боеше от Султана, че тя няма да приеме в къщата си чуждото дете. Той едвам се реши да отвори дума пред нея и тя веднага се съгласи, но сирачето бе поизраснало и баща му не искаше да го пусне в града: селските люде не изпущат лесно от ръцете си женската челяд — най-добрите си работници, — та дори и когато дойде ред за омъжване. Стоян все едни и същи думи повтаряше при всяка среща със своя зет, мъжа на Благуна:

— Дай ми ти Неда… Ще я гледам като свое дете. Заради Благуна, да не се мъчи барем най-малкото дете там, на село…

Бащата упорито клатеше глава: не!

Но тая зима и той умря. Стоян Глаушев не можа да отиде за погребението му, късно научи, а отиде в родното си село след няколко дни и пак заради Неда. Сега пък братята й не искаха да я пуснат. Неда бе станала мома на петнайсет-шестнайсет години — тъкмо човек за работа, А и тя се дърпаше — плашеше се от града:

— Не, вуйко Стояне… Харно ми е мене тука.

— Какво ти харно! Не знам ли аз какъв черен и тъмен живот живейте вие тука! Слушай, Недо: при мене ще си ми като щерка; и вуйна ти Султана те сака. И децата, каквито са добри, като сестра ще те имат. Не ме оставяй да се връщам сам в Преспа, за тебе съм дошъл тука.

— Не, вуйко Стояне… Два дни я моли той. Боеше се Неда от града, но още повече се боеше от братята си, които мълчаливо й се заканваха иззад гърба на Стояна. Натъжен си тръгна той от Гранче и това й каза на раздяла:

— Не мога аз да те взема насила, тежък живот ще живейш тука. Да знайш: моята къща е секога отворена за тебе и като ти притъмней некога пред очите…

Не мина много време, едва-що беше се запролетило, една заран пред портата на Стояна Глаушев се спряха две селски коли с волове, дворът се изпълни със селски люде — мъже и жени, по-големички и по-дребни деца. Излезе да ги види Султана, погледна ги от чардака — не позна никого. Тогава излезе напред една слабичка девойка и рече срамежливо:

— Добро утро, вуйно Султано… Аз съм Неда.

— Неда… Аха, Неда! Той, вуйко ти Стоян, не е тука, в чаршията е. Ами какви са тия люде?

— Повекето са от нашия сой, вуйно Султано. Стринки са ми, стрини, братучеди… Избегахме. Аз ги доведох тука. Нели вуйко Стоян дойде в Гранче да ме земе…

— Ами тоя зад тебе, той какъв ти е? — попита Султана подозрително и посочи нататък с очи, с глава.

Неда се изви назад и пак се обърна към вуйна си:

— Той е Трънче… Братучед ми е.

— Аха… Аз пък помислих… — не се доизказа Султана.

Тръпко сдържано й се усмихваше и някак през усмивката си я наблюдаваше с тъмните си, малко мижави очи. Той беше на двайсетина години — на същата възраст, на която срещна тя някога своя Стоян, със същия червен пояс и същата селска руба. Трепна в сърцето й далечен спомен, поучуди се тя, че отеднаж се сети за ония далечни дни, но каза сега с по-мек глас:

— Е що сега, що мислите, като сте избегали от село…

Тогава се обади най-възрастният мъж между тия люде, както се бе подпрял на дълъг остен, поприведен, с покорен поглед:

— Ето, стрино, побегнахме ние от пусти селски мъки, ама и ние не знайме сега какво ще правим в града, немаме свои люде, а Неда рече, елате при моя вуйко. Ето, стрино — започна той отново и тука разтърка от напрежение четинестата си и доста прошарена брада, — ето да се прибереме барем за ден, два, ние сме работни люде, се ще намерим залък хлеб… Страх ни е да отидем в некой хан, там може да ни намери бегът и да ни върне пак в Гранче. А не се живей веке там от турски зулуми, от глад… даде ни бегът тая есен по малко жито, изкарахме докъде Водици и оттогай не дава повеке и се сме си гладни. Кой му работи — ние му работиме като черни роби, ама той себе си гледа и кяите му ножове вадят срещу нас. Така е с целото село. Не се трай веке, сбрахме се тия тука и побегнахме. Неда вели — хайде при моя вуйко…

Той млъкна и още повече увисна на остена си. Мълчеше и Султана. Тя едва бе чула всичките му думи, а разглеждаше нечаканите си гости с острия си поглед и сама премисляше какви люде бяха те, да ги приеме ли всичките, къде да ги дене. И попита без нужда:

— Немате ли свои люде тука бре, в града?

— Немаме… немаме… — чуха се гласове. Султана Глаушева не обичаше селските люде, гнусеше се от тях. И сега тя усещаше, а може би така й се струваше, че я удря в носа миризма на мокър кожух, на мокри опинци. Влажно и кално беше навсякъде в тия ранни предпролетни дни, но повечето от селяните бяха боси, само двама от мъжете носеха опинци и една от жените бе надянала зимното си кожухче. Ала на Султана Глаушица й вонеше на мокри кожуси и опинци, тя гледаше с гнусливо присвито лице и босите, окаляни нозе на селяците. Тая миризма на мокра кожа, на тор, на пот, на вкиснато мляко бе я преследвала години наред, след като се бе омъжила за Стояна Глаушев, макар още от първите дни да го облече от глава до пети в градски дрехи и сама, с ръцете си, го къпеше като дете. „Груби, прости и глупави са селските люде, ама — мислеше си тя — нема по-измъчени люде от них.“ Ето тия в двора й… Султана ги гледаше строго, но сърцето й се бе нажалило. И малки деца с тях… Тя слезе мълчаливо по няколкото стъпала от чардака и се спря пред селяците:

— Къде да ви дена сега бре!

— На твоите ръце се оставяме, майчице… — проплака една от жените.

Султана посочи чардака и рече на Неда:

— Иди ти там, ама умий си преди това нозете. Д вие — обърна се тя към другите — елате след мене.

Посочи им стаята отвъд, дето някога живя Рафе Клинче, а сега беше пълна с разни вехтории и Султана я държеше все затворена — не искаше и да погледне вътре от омраза към резбаря. Посочи им плевнята, дето някога бе прибрала мъжа си, когато и той бе дошъл в двора й като тия селяни. Посочи им и нужника. После каза:

— Наредете се, както можете, тука за некой и друг ден, ама ще пазите чисто, чухте ли! Да не видя мръсотии по двора или… да си търсите место, не мога да ви държа аз тука много време.

— Да вкараме барем само воловете вътре, стрино, там, в градината — примоли се пак най-възрастният селянин. — Колите може и на улицата да останат.

— Ех, карайте ги — махна Султана ръка с досада. — Ще ми направят само лепешки по двора. Колите — вън, на улицата. Нема къде да минат, тука е градска къща… М пазете чисто, брей — повтори тя.

На чардака бяха излезли Раца и Ния и приказваха нещо с Неда, която бе успяла да измие босите си нозе. Султана погледна нозете й и току я попита направо:

— Имаш ли въшки?

Ния се смути повече от тоя въпрос, отколкото Неда, която отговори спокойно:

— Не съм намирала скоро. Може да немам…

— Имаш, нямаш — вземай котела да си стоплиш вода и да си умиеш главата, пък и цела да се умиеш и по-чисти дрехи да си облечеш. Имаш ли, имаш ли други дрехи…

— Имам там в колата една ресачка14 и една кошуля.

— Това ли са ти дрехите — и без да дочака отговора й, Султана се обърна към снахите си: — Дайте дрехи да я облечем.

Не след много Неда стоеше в стаята с огнището измита, сресана и облечена в градски дрехи, обута в чорапи, а селските й дрехи бяха захвърлени в най-отдалечения ъгъл на чардака — да се изветрят от селската им воня. Неда стоеше като полята със студена вода, с отпуснати отпред ръце — не знаеше къде да дене ръцете си, не знаеше и сама къде да се дене и току потреперваше от време на време.

— Що ти е? — попита я Султана.

— Нищо.

— Що ти е? — попита я малко по-късно Раца Кочовица.

— Нищо.

— Що ти е? — попита я после и Ния.

— Студено ми е — протрака със зъби Неда и продължи, шепнейки: — Като да съм гола… не топлят градските дрехи.… — Ния й даде да облече едно свое късо кюркче от тънък, гълъбов български шаяк, подплатено с агнешка кожа и с лисички по краищата.

Като се прибраха мъжете вечерта, Стоян Глаушев ме можеше да се нарадва на племенницата си, не знаеше де да я сложи да седне от радост.

— О, милата ми щерка — милваше я той и с думи, и с ръце и сините му очи плуваха в сълзи. — Да знайш! как жаля за майка ти, за Благуна, каква сестрица ми беше тя и докрай не ме забрави…

Н ай-сетне Султана му се скара:

— Стига си додевал на девойчето, човече! — После той отиде да види и другите си съселяни и роднини в оттатъшната стая, в плевнята. Там вече съвсем се забрави. Стана нужда сама Султана да отиде да го вика и като се връщаха през двора, тя му рече:

— Вари го, печи го… Да ти дам сега селските бечви, нема хич да се различаваш от тия селяци… макар да живейш, кажи го, четиридесет години в града. Що беше това чудо!

— Ех, жено, кръвта ми е селска… Ама да си ми жива ти и здрава!

Той беше разтъжен и се радваше в същото време, че беше между толкова свои люде, а сърцето му преливаше от благодарност към Султана, която ги бе прибрала в къщата си. „Ех, такава е Султана — люта и остра, ама, никога нема да изкриви тя каквато и да е работа, се по правдата върви и сърцето й е милозливо, колкото и да е люта, пък и опака понекога…“ И Стоян побутна жена си уж случайно, а искаше да я докосне тъй, от милост и обич към нея…

Мина цяла седмица, Султана често ходеше по двора, надзърташе в отвъдната стая, в плевнята — бдеше зорко дали селските й гости пазеха чисто, а те, макар да бяха толкова люде и с малки деца, не се чуваше от тях ни глас, ни тропот. Но тя забеляза, че все по-често поглеждаха в ръцете й. Те вече гладуваха. Каквото бяха донесли от село за ядене, още първите дни се бе свършило. Усети ги Султана и се развика:

— Ами вие що сте скръстили ръце, що чакате! Защо не си търсите работа из града…

— Къде, стрино, не знайме… Как ще живейме без работа, ама нема…

— Питайте бре! Има тука люде с ниви, с градини, с дозя. Сега е тъкмо време за такава работа, пролет…

Не се сещаха как да си помогнат селските люде, бяха много наплашени и с потиснат дух, виждаше ги Султана и сама поведе няколко от жените да им търси работа из махалата. Да стори добро — то се знае, но и да се махнат най-сетне тия люде от главата й: прибра ги, а сега трябвате да им подава и по нещо за ядене, гладни бяха, децата все пред чардака й висяха с ей такива големи очи…

На другия ден беше неделя и беше хубав пролетен ден, още рано сутринта бяха наизлезли в двора и Глаушевци, и селските им гости. Върна се по-рано от църква и Стоян, да бъде повечко време между съселяните си, а те бяха се посъживили, поразвеселили се бяха — на другия ден, понеделник, повечето от тях тръгваха на работа. Тук беше и Лазар — не бе имал досега време да се поразговори с тия селски люде, дошли от неволя в къщата му.

Изеднаж дворът нататък, към портата, се изпълни с турци. Една от селските жени нададе грозен вик и побягна в плевнята. Турците бяха шестима, водеше ги Хайредин Арап ага, застанал на няколко стъпки пред тях, а там зад него беше и Кючук Кадри. Настана голямо смущение в двора, но и турците се позабъркаха, като се видяха срещу толкова люде и в чужди двор. Хайредин Арап ага въртеше очи, чупеше вежди и току посочи с ръка един от селяните, който стоеше най-близу, като закован сред двора от уплаха.

— Яла тука бре! — викна турчинът на развален преспански говор.

Селянинът не се и помръдна, но вместо него към агата се приближи Лазар Глаушев. Като видя Стоян Глаушев сина си да се приближава към турците, току се отпусна върху един камък край стената, премалял от уплаха, за себе си той и не мислеше, но съвсем се уплаши, като видя Лазара да се приближава към въоръжените християнски душмани, които не бяха дошли за добро в двора му..

И както винаги, когато се чувствуваше безпомощен, той потърси с очи Султана, жена си, която във всичко ще тури ред и отнищо няма да се уплаши. Тя стоеше на първото стъпало на чардака и гледаше турците с горящи очи. Но и тя, изглежда, бе се уплашила — лицето й, колкото беше дребно, сега се зеленееше още по-дребно под черната й кърпа. Уплашена беше и тя, но бързо се съвзе, слезе от стълбата и пристъпи след Лазара, спря се зад него.

— Що има, Хайредин ага… — попита Лазар.

— Търся ей тия керати там! — посочи нервно с глава турчинът селяните и повиши глас: — Що ги крийш, а! Тука има люде на Рюшди бей.

— Никого не крия, Хайредин ага. Тия люде ми са роднини, дошли са ни на гости. Чакай, чакай, Хайредин ага… Къде…

Турчинът, с ръка върху оръжието си, напираше да мине нататък, към селяците в дъното на двора, но Лазар му препречи пътя. Хайредин ага се сопна срещу него:

— Дръпни се да мина! — И кресна към селяните: — Насам бре, свини! Хайди да вървиш на село, да работиш!

— Хайредин ага — рече строго Лазар. — Тука е мой двор. Каквото искаш, от мене ще го искаш.

— Какво искаш… — изкриви се злобно турчинът. — Ей тия свини, селяните, да вървят на село. Рюшди бей чака. Избегали от село, не работят, Рюшди бей се люти… — Той се извърна към другарите си, махна с ръка и каза на турски: — Я да ги подкараме…

И наново понечи да тръгне към дъното на двора, дето се бяха струпали всички селяни, но Лазар пак му препречи пътя:

— Не, не… Стой, Хайредин ага… Те са ми гости. Ще останат още неколко дни и ще си отидат на село. Чакай…

Турчинът не го слушаше, след него напираше и Кючук Кадри, раздвижиха се и останалите турци. Тогава между тях и Лазара се хвърли Султана, размаха ръце:

— Що искате вие бре! Що сте влезли тука, в двора ми, като хайдуци! Излизайте по-скоро, че като взема некое дърво… Не ви е срам! Хайде вън!

Турците се стъписаха. Лазар обхвана майка си с две ръце и я издърпа назад:

— Ти немой, майко… Стой насам…

— Остави ме аз да се разправя с них — викаше Султана. — Ти се дръпни настрана… Не е твоя работа…

Хайредин блъсна с лакът Лазара и се опита да се втурне нататък, следван от Кючук Кадри, но Лазар посегна и улови агата за празния ръкав на чепкена му:

— Стой… Стой, Хайредин ага… Двамата турци се нахвърлиха върху Лазара, пристъпиха и другарите им. Султана се обърна към другите мъже в двора, нададе вик:

— Що стоите бре! Що гледате… Изядоха ми детето тия кучища!

На първото стъпало на чардака сега стоеше Ния, неподвижна, с пребледняло лице и само очите й се разтвориха широко, когато Лазар се счепка с турците. Край нея бързо мина Кочо, сподирен от сподавения вик на жена си. Ния машинално се отдръпна да му стори път; после тя зашари тревожно с поглед по двора, да види къде са другите мъже, а те вече всички се струпаха около Лазар — и старият Глаушев, и Кочо, и петима селяни. Ния отвори несъзнателно уста, ноздрите й трепереха, тя се задушаваше. Пред портата започна схватка. Турците бяха наизвадили ножове и пищови, размахваха ги застрашително, ала никой не се решаваше да си послужи с оръжие и притиснати един до друг, отстъпваха гърбом към отворената порта, към улицата. Срещу тях, близу пред тях се бяха струпали тримата Глаушевци и петимата селяни, блъскаха ги накъм портата с гърди, с лакти — пръв между тях беше Тръпко и младите му ръце работеха като железни клещи, а веднага до него беше старият Глаушев, който бе забравил страха си. Мъжете и от двете страни се блъскаха с глуха ярост, едва ще извика някой, ще изпсува, ще изпъшка. На две стъпки след своите махаше ръце Султана и викаше през сълзи:

— Дръжте ги… Изпъдете ги… Ха бре, ха бре! Вън! Вън! Що сте дошли тука, бесни песи синове, катили…

На чардака чупеше ръце и пищеше Раца, край нея, в роклята й, бяха се налепили децата й, плачеха и те с глас, нататък, към плевнята, бяха се струпали селянките с Децата си и мълчаливо наблюдаваха схватката. Ния стоеше все там, на първото стъпало, прехапала сега до кръв Долната си устна, но изеднаж глухо ахна: Кючук Кадри смахна отвисоко пищова си и го насочи към гърдите на Лазара. В същия миг Тръпко сграбчи дългата цев на пищова и я дигна нагоре ведно с ръката на турчина. Изтрещя изстрел, извиха се остри женски писъци, над главите на биещите се мъже се пръсна облаче бял дим. С един последен напор осмината българи най-сетне изтласкаха турците на улицата. А тук, пред Глаушевата порта, бе се насъбрал много народ и продължаваха да тичат люде от всички страни. Когато се чу гърмежът, тълпата пред портата се люшна назад, някои бързо се изпокриха по близките порти, но като наскачаха турците един през друг на улицата вън, насъбралите се преспанци — мъже, деца — веднага се струпаха около тях. Чуха се примирителни гласове:

— Що става, агалар… Защо правите така… Защо сте дошли да дигате гюрултия… с оръжие…

През тях и откъм по-задните редове се надигнаха други викове:

— Що ги гледате бре! Що искат тука! Да им вземем пищовите!…

На прага на портата си се изправи Стоян Глаушев, разгърден, с пребледняло лице и цяло мокро от пот.

— Ето, братя — викна той задъхан. — Дошли са, чудо искат да ми сторят в къщата… Дръжте ги, братя, с нозе да ги изгазиме!…

Хайредин Арап ага се поогледа с кръвясали очи и, току тръгна мълчаливо напред. Тълпата пред него веднага му отвори път и той продължи нататък, следван от другарите си, които също се озъртаха ту на една, ту на друга страна и не бързаха да скрият оръжието си. Стоян Глаушев излезе между людете пред портата си и разправяше възбуден какво се бе случило. Около него се надигна врява. Стоян вече за трети или четвърти път започваше разказа си, но спусна се към него през множеството Султана и го издърпа за ръка назад, в двора. Неочаквано изскочи отнякъде сред тълпата Райко Вардарски. Струпаха се около него люде и на свой ред му разправиха и преповториха какво се бе случило:

— Турци, учителю… Навлезоха в двора… Глаушевци… селяните… сбиха се… Гръмнаха с пищов…

Вардарски дигна ръка, сякаш да ги поотстрани, и рече навъсен:

— Те са се били, а вие що… Сеир си гледате! Такава е нашата работа: когото бият — бият, а другите сеир си гледат. И така се ще ни бият, сички ще ни бият.

Наоколо стана тихо, някои наведоха глава, като че ли не им бяха ясни думите на учителя, а други и се уплашиха от опасните му думи. Един доста възрастен преспанлия с гъсти, провиснали вежди и мустаки дълго въртя глава и рече издебело:

— Така е, даскале, право говориш! Ще ни бият, ще ни тъпчат. А ние тука, сбрали сме се може би сто души, с плюнка можем да ги удавим.

Вардарски го погледа, погледа и едвам се въздържа да не подеме приказката му с още по-остри думи срещу турските насилия. Всички наоколо чакаха да чуят какво ще отговори учителят, а Вардарски току се огледа с внезапно озарено лице и рече с гърлен, весело потрепващ глас:

— Народе… Получи се вест от Цариград… Издаден е султански ферман… българската църква се отделя от гръцката и ние ще си имаме своя, отделна екзархия. Дигна се шумна врява и викове:

— Хаирлия да е, учителю! Честито да ни е… Изтичаха насам и жени от портите наоколо — що каза учителят, нещо радостно, та всички се съживиха там, викат!…

Вардарски влезе у Глаушеви, а народът се разпиля из махалата и заедно с него се разнесе из целия град разказът за случката в Глаушевия двор. И всеки ще добави:

— Ами знайш ли: нашите в Цариград са изпъдили гръчкия патрика!

Като изтласкаха турците на улицата, Лазар Глаушев прибра селяците в двора и още личеше голямата му тревога. Той каза:

— Е, братя… сега вие ще требва да се позакриете из гррада, кой където намери, че турците могат пак да Дойдат тука. Вашият бег иска да ви върне в село. Се ще намерите къде да се приберете, да не сте на едно место, скрийте и колите, и воловете. — Той видя, че селяните, колкото бяха смутени и уплашени, смутиха се още повече, и току викна: — Ама вие да не се плашите! Аз не ви пъдя, ама не е хубаво да стоите тука и сички заедно, на едно место.

— Така е, така е — чуха се гласове. — Да сте живи господ живот и здраве да ви дава, прибрахте ни като свои… Сега ни е по-лесно, нема да останем на улицата, ти харно ни велиш.

Лазар слушаше разсеяно благословиите на селяците които започнаха да се оглеждат и всеки търсеше своите си люде.

— Вие немойте веднага — каза им той. — Вижте днеска, потърсете си места, пък може довечера или утре Турците нема да се върнат веднага. И не бойте се. ЩоМ сте решили да бегате от село, нема веке връщане.

— Така е… Нема връщане… Малко встрани стоеше Тръпко, мушнал ръце в широкия си пояс, и само той, изглежда, не се боеше от нищо, не се тревожеше къде ще се прибере. Лазар се загледа в него замислен — момъкът беше височък, с добре развито силно тяло. — Искаш ли да те главя калфа при мене, в моя дюкян? — попита го Лазар.

— Е па… — приподигна рамене младият човек и рече: — Искам.

— Ще кажа да ти дадат некоя дреха от моите… да те погражданчиме. Не може калфа со селска руба. Ще познай и Рюшди бей…

— Хе… Рюшди бей! — поприсви устни Тръпко, т помръднаха предизвикателно и тънките му черни мустачки. — Нема да ме види веке той в Гранче.

Лазар едва сега забеляза отстрани в пояса му кокалена дръжка на кама.

— Ти що… — посегна той и я измъкна, близу две педи кама.

— Взех я от един ага, докато се боричкахме. Ами бех по-мераклия един пищол да си взема от них.

— Скрий я, скрий я — подаде му Лазар камата. Да не се вижда. И гледай да не направиш некоя пакост с нея.

Лазар влезе вкъщи и се отправи към малката стая — знаеше, че там го чака Ния.

— Лазе… — чу той гласа на майка си. Султана бе седнала пред огнището, подпря се на ръцете си и се изправи, загледа се в него:

— Каза ли им да си вървят?

— Казах им. Те не могат повеке тука… знаят ги турците.

— И ти? — Що аз, майко?

— Оружие изтеглиха срещу тебе… Да не беше оноза момче… Ти сега дома ще си седиш некое време, нема да излизаш по чаршията, докато им мине бесът на тия турски кучета.

— Мина им бесът, майко. Те сега нема да повторят.

— Знам ли… По-харно е човек да се варди.

— Ще се вардя, майко. Ти не бой се.

Лазар влезе в малката стая и затвори вратата, а Ния сякаш бе го причаквала, буйно го сграбчи с две ръце и се прилепи към него, притисна до болка глава на гърдите му. Тя мълчеше, но цяла потръпваше и с все сила се притискаше в него. Лазар дори се учуди на голямата и уплаха, която още не беше преминала, и Ния никога не беше проявявала така буйно своите чувства. Лазар я погали по косите:

— Е, нищо… Нема нищо…

— Колко страшно беше!… Можеха да те убият…

— Нищо, нищо… мина.

Тя се притисна към него с нова сила:

— Господ искаше да ме накаже…

— Защо?

Ния изхлипа без сълзи и нищо не отговори. От някое време и доста често, когато мислеше тя за своя живот, за своето безплодие и сърцето й я болеше от непрестанна мъка и копнеж за рожба, нейната мисъл против волята й се отклоняваше, отдалечаваше се от Лазара, тя и съвсем го забравяше, като да го изваждаше от сърцето й някаква зла, нечиста сила. И в мислите й навлизаха други, чужди мъже — пак против волята й, — минаваха, преминаваха пред погледа й, тя никога не бе ги викала, не бе ги търсила, а не можеше да ги спре по-далеко от себе си, да ги прогони.

Лазар излезе пак в двора и завари там баща си, Кочо и Вардарски, седнали и тримата на припек на младото пролетно слънце. Седна и той там на ниско столче. Вардарски мълчаливо му подаде писмо, което бе получил тая сутрин от Цариград. Лазар дълго го чете и с всеки нов ред лицето му все повече побледняваше, но сякаш се изчистваше от някаква сянка и се озаряваше все по-силно с радостна усмивка. Той бавно сгъна писмото и се прекръсти с широк размах на ръката си:

— Благодариме ти, господи!… Сподоби ти най-сетне со пълна сполука нашия народ…

— Е, що сега, деца — попита предпазливо стария Глаушев. — Ще си имаме наш патрика, наши владици.

— Наши, татко — кимна Лазар и подаде писмото на Вардарски: — Да вземем да ударим камбаните, да събере целия народ и да му съобщиме радостната вест, ама не може то, докато не мине през хюкюмата. Ще кажем общината…

— Аз вече казах на мнозина — рече Вардарски. Целият град ще се научи и без камбани.

— И виж ти за нас тука, по Битолския, Солунския, Скопския и Одринския вилает… — рече с огорчение Лазар. — Проверка ще правят, ще питат народа иска ли да мине към Екзархията. Само Велес признават… Нека питат — махна той ядно с ръка: — Ще им даде добър отговор целият наш народ!

Като че ли това не беше вече много важно, Вардарски прибра писмото в джеба си и като гледаше тъй, някак отстрани, рече провлечено, прецеждайки всяка дума:

— Една страница от нашата народна книга се затваря прочетена вече, а другата се отваря още непрочетена…

Лазар Глаушев го гледаше и чу ясно, разбра ясно всяка негова дума; гледаше го и старият Глаушев и се удивяваше на неговата ученост — не можеше той, стария и неук човек, да проумее всякога думите му; попогледна го и Кочо: „Какъв чуден човек е тоя даскал и малко нещо като завеян, не можеш да разбереш секогаш приказката му…“ Лазар мълчеше замислен: отваряше ли се наистина нова страница от народната книга? Вардарски се гневеше, че той не поде приказката му, и го гледаше, като да се тъкмеше да го подигне на единия си рог — тоя откъм здравото си око.

— Днес са ти влезли… — рече той троснато и млъкна за минугка, сетне продължи със същия глас: — Влезли са ти турци в двора.

— Да.

— Били сте се.

— Да.

— Ето! — въздъхна с пълни гърди Вардарски и стисна с цяла шепа брадата си: — Това е.

Лазар пак се умълча. Старият Глаушев почака той да, отговори, като поглеждаше ту него, ту Вардарски, и ТОКУ дигна ръце срещу учителя, разшири пръсти:

— Ами, ами, даскале! Щеха да ни избият сички тука, в двора! С ножове, с пищоли, а ние…

Вардарски го погледна бързо и попита:

— Какво ще правите сега с тия люде, селяните… щом беят иска да ги върне? Той пак ще прати катилите си..

— Ще се пръснат из града. Казах им — отвърна Лазар.

Нека дойдат неколцина у нас. Моят Аце Кутрев построи миналото лето още една стаичка.

Ния се мярна за миг на къщната врата и Вардарски веднага се обърна, но тя вече не се показа. Разговорът между четиримата мъже не вървеше. Лазар мълчеше, едва-едва ще отрони дума с разсеян поглед. Настанала бе някаква бъркотия в мислите му, а той никога няма да изрече неясна, недозряла своя мисъл и тъкмо сега, когато Вардарски насреща сякаш го дебнеше да го улови в грешка. Нова страница… Може и тъй да е. А Вардарски си мислеше, че е отдавна време да стане и да си върви. Окото му само се насочваше към вратата насреща, дето бе Се мярнала Ния. Най-сетне той скочи, сякаш се изтръгна от някаква сила, която го притискаше, задържаше го на мястото му. Изправил глава, той се понесе към портата с широката си походка.

— Даскале — викна след него Стоян Глаушев. — Да беше останал да обедваме… Вардарски махна с ръка: не.

На другата сутрин, като забеляза Султана Глаушева, че Лазар се готви да излезе в чаршията, спря го сред стаята с огнището:

— Ами нели рекохме да не отиваш в чаршията… — и тя направи последно усилие да го спре, повиши глас: — барем днеска не отивай, Лазе!

— Не бой се, майко — хвана я той с две ръце. — Нема нищо. Те нема да посмеят в чаршията и защо ще се разправят с мене?

— Е, не мога да те задържа насила.

Преди да излезе и като остана сам за малко, Лазар извади пищова си от скривалището му в малката стая и го мушна в пазвата под горната си дреха. Сам се усмихна на мислите си: „Ето, новите страници започват…“ Запъти се той към чаршията, а на няколко стъпки след него вървеше новият му калфа Тръпко Велев. Младият селянин беше облечен в един стар костюм на Лазара ходеше поразкрачен, с извити ръце навън — цял измъчен в неудобното градско облекло. Като минаваха двамата мъже през чаршийските улици, людете се извръщаха след тях, а някои и поспираха Лазара, поздравяваха го весело — радваха му се, сякаш отдавна не бяха го виждали. То беше поради вчерашната случка с турците — любопитно беше на людете да го погледнат и се радваха, че бе се спасил от проклети турски ръце. На вратата на дюкяна го посрещна Андрея Бенков — той бе научил късно за вчерашната случка и едва сега виждаше приятеля си. И не се сдържа в голямата си радост, погали го свенливо по ръката, стискайки зъби от страх да не би да избухне в плач. Там наблизу бяха и двамата им калфи. Лазар посочи младия селянин:

— Ето Тръпко Велев, новия ви другар. Те поведоха младия човек към дъното на дюкяна имаше там да се пресява цяло купище ечемик, но не беше чужда на Тръпко Велев миризмата на хамбарите.

Животът в чаршията бе подел своя равномерен, делничен ход сред глуха врява; откъм чаршията на папукчиите се дочуваше бързият, гъст тропот на многобройните чукове, откъм ковачите, казанджиите, дърводелците се чуваха тежки удари, безспирно стържене, звън и трясък, а през всички тия по-близки и по-далечни шумове и скърцания се промъкваше пронизителното бръмчене и дрезгавият писък на лъка на драндарина чак от към горния край на чаршията. Вече доста късно — слънцето бе отскочило високо на хоризонта — през чаршията мина Джемал ефенди, каймакаминът, на път за конака Той вървеше с бавна походка по неравния калдъръм, из вил ръце назад, полите на разкопчания му сюртук се размахваха в колената му; вървеше той с наведена глава и сякаш нищо не виждаше по пътя си, но черните му кюрдски очи крадливо святкаха изпод дебелите, черни вежди — каймакаминът всичко оглеждаше и забелязваше. Малко по-късно по обратния път откъм конака се зададе Камбер онбаши, който стоеше винаги пред вратата на каймакамина в конака и беше негов постоянен куриер. Висок и цял разкривен, с дълги ръце и нозе, той влезе право в дюкяна на Лазар Глаушев:

— Чорбаджи… вика те каймакам ефенди в конака.

Ти сега ще дойдеш, с мене барабар15.

— Харно, Камбер онбаши — отвърна Глаушев. — Ала имам работа малко нещо… Ти върви, аз веднага след тебе, ще те настигна.

— Цък! — поклати глава онбашията. — С мене ще дойдеш ей сега.

Лазар мълчаливо бръкна в чекмеджето, извади един юзлук16 и го подаде на заптието:

— Иди, Камбер онбаши, в кафенето насреща, пий едно кафе. Аз ще дойда там след малко и ще вървим заедно в конака.

Заптието спокойно прибра голямата медна монета, с която можеше да плати двайсет кафета, и излезе. Лазар Глаушев извади от пазвата си пищова и бързо го мушна под дебелата покривка на миндерчето. Няма да иде с оръжие в конака — може да го задържат и претърсят. Сетне той извика онбашията от кафенето и тръгнаха заедно към конака. Поспираха се много люде да ги погледат, други изскачаха бързо от дюкяните си, гледаха дълго след тях, клатеха глави. И пак тръгна мълва по чаршията за Лазара Глаушев — подбрали го към конака, може и да го затворят!

Лазар Глаушев влезе в голямата одая на каймакамина, поздрави и се спря до вратата. Джемал ефенди се бе загледал в един голям лист хартия и не отговори на поздрава му. Не го покани и да седне, а той самият пристъпи, изви ръце отзад и хартията все току прошумоляваше зад него. Дълго гледа каймакаминът някъде долу, в нозете на Лазара, после дигна поглед някъде над главата му:

— Кой гръмна вчера в двора ти?

В турския език на каймакамина се долавяха меките гърлени звуци на родния му кюрдски език. Глаушев отговори също на турски:

— Гръмна Кючук Кадри. Искаше да ме удари.

— Други казват, че ти си гръмнал.

— Аз нямам оръжие, каймакам ефенди.

— Това не знам. Ще видя някой ден имаш ли оръжие или нямаш. Някога ти си бунтувал целия град.

— Наклеветили са ме, каймакам ефенди.

— Наклеветили са те… А вчера в двора ти цяло сражение станало, знам аз.

— Влязоха лоши люде в двора ми.

— Лоши… Те не са влезли за тебе. Ти си ги нападнал с твои люде. Изпокъсали сте им дрехите, били сте ги. Оплакват се срещу тебе, десет лири обезщетение искат. Аз трябва да те затворя и ще те затворя.

Черните очи на кюрда светнаха през гъстите, дебели вежди.

— Каймакам ефенди, аз съм търговец, не мога да губя ни един ден. Ще платя десет лири, но искам да знае те, че в нищо не съм виновен.

— Ти казваш, че не си виновен, а шестима срещу теб казват, че си виновен.

— Ще платя десет лири, но не съм виновен.

— Инат човек си ти. И Рюшди бей се оплаква от теб. Подмамваш му людете, бягат, не искат да работят в чифлика му.

— Те бягат от кехаите му, от него бягат, че ги оставя гладни да му работят. И те са живи души.

— Ще им кажеш да се върнат в чифлика на Рюжди бей. Ти какъв човек си тук, в Преспа, бре. Размирник си, не си гледаш работата, чуждата работа гледаш. Ще кажеш на селяните да се върнат в чифлика.

— Те си отидоха. Не са при мене.

— Къде са…

— Не знам, каймакам ефенди.

Джемал ефенди обърна към него приведения си гръб, отиде до отсрещната стена, като мачкаше в ръцете си хартията, и пак се върна:

— Ще те затворя. И Рюшди бей се оплаква от тебе. На съд ще те изправи той.

Глаушев търсеше скрития поглед на каймакамина и най-сетне намери подходящия отговор:

— Ще платя още днес обезщетението, каймакам ефенди. Ще донеса десет лири, на вас ще ги дам, а вий ги дайте на Хайредин Арап ага. На вас ще ги дам, да зная, че са минали през вашите ръце. Ще ми позволите да изляза и да ги донеса.

Джемал ефенди пак се обърна с гръб към него и рече:

— Върви.

Лазар Глаушев се върна в дюкяна си и каза на Андрея Бенков:

— Каймакаминът ми иска десет лири за вчерашната гюрултия у нас. Заплашва ме, че ще ме затвори.

— Занеси му, скоро занеси му десет лири!

— Ами как иначе… Наистина ще ме затвори и ще ме държи кой знай колко време. Ето какъв е нашият живот: вчера Кючук Кадри за малко не ме уби, а днес каймакам ефенди ми иска десет лири рушвет, за да не ме накаже.