"Преспанските камбани" - читать интересную книгу автора (Талев Димитър)

V

Към десетия ден, откакто бе започнал панаирът, шумната врява по улиците и пазарищата на Преспа взе да стихва. И както десет-петнайсет дни преди това бяха започнали да прииждат от всички страни, по всички пътища, на дълги върволици люде, коли, добитък, сега пък от града тръгваха всеки ден по същите пътища също такива върволици. Панаирджиите, които бяха дошли от други места, си разотиваха. И тъкмо по това време, когато панаирът започваше да се разтуря, двама битолски власи докараха в Преспа три волски коли, натоварени с някаква стока. Те не спряха колите си ни при градския часовник, ни на атпазар, ни пък в търговската чаршия, а завиха към тесните улици, където бяха казанджийските работилници. Усещаше се, трите коли бяха натоварени с тежка стока, макар да не се виждаше нищо отвън. Като минаваха по улиците, ниските кирпичени, дървени сгради потреперваха, а като спряха сред казанджийската чаршия — и шестте вола дишаха тежко, та дори се полюшваха с отпуснати опашки, слабините им се издуваха и спадаха при всяко вдишване и издишване. Никой от казанджиите наоколо не отиде да погледне с какво бяха натоварени трите коли — преситили се бяха людете в Преспа на стоки и товари. Поозърнаха се двамата власи, казаха си нещо на своя език. Сетне и двамата посегнаха в една от колите, ровиха там и извадиха с по две ръце някакви широки, тежки искове, завити в синя хартия. Подпрял на гърдите си тежкия диск, единият от власите мина с бавни стъпки и влезе в работилницата на едната страна на улицата, а другият, също с такъв диск, влезе на другата страна и това беше тъкмо работилницата на Глаушеви.

Тия дни нямаше много работа по казанджийските работилници. Мнозина от людете бяха по сергиите из пазарищата, а които бяха останали тук, също продаваха готова стока. Тихо беше и в работилницата на Глаушев. Стоян Глаушев седеше наметнат с връхната си дреха на широкия тезгях, подпрял лакът на малкото сандъче, в което събираха парите през деня и пазеха тефтера, и тъй, отдалеко, се разпореждаше нещо, но никой не го слушаше. Кочо Глаушев, синът, току-що бе дошъл от сергията на атпазар с двама от калфите да вземе нова стока и подбираше каквото намираше за нужно, без да слуша стария. Двамата калфи прибираха стоката на купчина и също не слушаха стария, който им нареждаше от тезгяха кое къде да сложат. На долния край на тезгяха, откъм вратата, бе приседнал с провесени нозе Милан Къндак, около четиридесетгодишен планина човек, прлв от постоянните чукачи в работилницата на Глаушевци който въртеше леко-леко към три оки чук. Насреща, на едно ниско столче, седеше разкрачен и с луличка в уста Здраве Шойлев — друг един от постоянните чукачи при Глаушевци. И докато Милан Къндак беше цял великан, Шойлев беше доста дребен човек, мършав, с изкорубени плещи, та се чудеха людете как въртеше и той тежък чук при голямата наковалня, когато разплескваха разжарените пити бакър. Зад него, накъм дъното на работилницата, се чернееше голямото огнище, затихнало и студено, лежеше там отпуснат ниско до земята и големият мях.

— Вземи повеке гюмове… повеке гюмове — повтаряше вече кой знае за кой път Стоян Глаушев, но син му подаде на двамата калфи не гюмове, а тепсии.

Тъкмо в това време в работилницата влезе влахът с широкия, тежък диск на гърдите си.

— Добър ден — рече той задъхан на преспански, но пак сякаш говореше на своя влашки език, със стиснати челюсти и някак с предната част на устата си. Той сложи на тезгяха тежкия товар и избърса с длан рукналата пот по челото, по цялото му лице. — Е, люде… — въздъхна той и продължи: — Донесох тука идна стока, ама ни знам какво ще речите.

Всички тук се загледаха учудени в тежкия диск на тезгяха и дори Здраве Шойлев стана от столчето, пристъпи да погледне по-отблизу, стиснал в ръката си угасналата луличка.

— Каква ти е стоката? — попита най-сетне Кочо Глаушев. — Не се вижда.

— Ето, ето — забърза се услужливо влахът. — сега ще покажа. Тъкмо работа за вас.

Той разви синята хартия, под нея лъсна бакър и се разкриваше все по-широко целият диск, но видя се най-сетне, това бяха кръгли медни листове. Влахът дигна един изпука звънливо и лъсна пред очите на учудените люде широк меден кръг, гъвкав и гладък. Влахът продължи словоохотливо:

— Нема веке да чукате по двайсет души, за да разтеглите един лист бакър, и то дебел, неравен, ето ви готови листове за тепсии, за казани, за сахани и за каквото си искате, ще го вземеш и ще го извиеш, както си искаш. Тия листове фабрика ги прави, готови, виж, като злато свети, сичките са еднакви тука, а имаме в колата и големи, и по-малки, за секо нещо. Докара ги чак от Немско нашият битолчанец Питу Кълугрея, малко късно дойдоха за панаира, ама закарайте ги, вели, в Преспа там има много бакърджии. Сега това е сичко, тия три коли две хиляди оки, ама Питу Кълугрея вели, ако искат бакърджиите в Преспа, аз мога да докарам и сто хиляди оки, и двеста хиляди, колкото искат. Ще пиша до фабриката и — хайде… с писмо ще докарам, вели. Е, люде вижте сега и кажете. Я, хубаво нещо, вижте как свети.

Слушаха мълчаливо шестимата казанджии дългата реч на влаха и не откъсваха погледи от лъскавия меден лист, разгънал се на тезгяха, та се оглеждаха в него рафтовете на отсрещната стена. Слушаха те и повече гледаха. Никой не се решаваше да каже ни дума. А всеки със своя си ум схващаше какво бе станало, какво се бе променило така изеднаж и толкова издълбоко. Протегна се по тезгяха старият Глаушев, посегна предпазливо, погали с върха на пръстите си медния лист.

— Като джам… — рече той тихо, сякаш се боеше да не го чуе някой. И се върна на мястото си, без да оккъсне поглед от медния лист на тезгяха.

Протегна ръка и Кочо, приподигна листа, потгъна пръсти и току каза високо, като че ли отеднаж бе открил слабото място на това ново чудо:

— Ама то… много тънко бре!

Протегнаха бързо ръце и Милан Къндак, и двамата калфи, да опитат и те с пръстите си. Но влахът извиси глас:

— Е… Има и по-дебели, и секакви там, в колите. Дръпнаха ръцете си и Милан Къндак, и двамата калфи. Само Здраве Шойлев не посегна да пипне медния лист, стигаше му и това, което виждаше с очи. Той сложи угасналата луличка в устата си, извади я пак и рече:

— Свършено е с нас. — И не погледна другиго! дигна очи към Милана Къндак и повтори: — Свършено е. За нас, Милане, нема веке хлеб.

Тогава влахът пак започна и махаше ръце, въртеше очи, като да се уплаши от думите на Шойлев:

— Що вие без хлеб… Ами ще седнете и вие на тезгяха! Нема там, на големата наковалня, а ще си седите на тезгяха с малко чукче, ще правите сахани и сичко. Защо без хлеб… това нема да ви вземе хлеба, а е хубаво нещо хубаво, само се вие, да ти е кеф да работиш с него…

— Как го продавате? — попита Кочо.

— На ока — отговори веднага влахът. — Шест гроша оката.

Кочо взе медния лист в ръцете си, а веждите му се свиха на възел, премери го тъй, на око, поогъна го и пак го премери. И така, с листа в ръцете си, дълго мисли и пресмята. Да! Тоя готов за работа бакър беше по-евтин. Другият, с който работеха досега — десет-дванайсет души трябваше да чукат цял ден на голямата наковалня, за да хвърлят не повече от двайсетина готови за работа листа. Нека са осем души чукачи… нека са по сто пари на ден, ами самия бакър да го купиш, ами за въглища… Не, тоя, готовият, е по-евтин, много по-евтин, и ето, готов в ръцете ти!

Все пак нещо го спираше да изрече гласно тази ясна сметка, боеше се пред новото или му беше жално за чукачите — може да имаше до петдесет души в целия еснаф, все сиромаси люде, и ето ще останат без хляб; но се боеше той и от измама — как са направени тия тънки и гладки листове, толкова равно изрязани, кой ли се е сетил да ги направи и как тъй толкова евтино? Сега Кочо не се сдържа и попита троснато влаха:

— Ама това чист бакър ли е?

— Чист! Совсем. Ето, вземи нож или пилата, виж и навътре как лъщи. Тури го, ако искаш, и в огъня. Опитай го секак, ти разбираш от бакър.

Кочо поогъна пак листа в ръцете си, огледа го пак, сетне дигна очи към улицата. Събрали се бяха там, около спрелите коли, мнозина от еснафа, там беше и другият влах, приказваше и той оживено, махаше ръце с разперени пръсти, повтаряше нещо, а людете около него слушаха. Видя Кочо, че там, точно срещу влаха, бе застанал и Нере Шопов и само той разговаряше с продавача, питаше го нещо. „Пере ще купи от новия бакър — рече си Кочо Глаушев. — Такъв си е Пере: веднага ще се нахвърли. — От нищо не се плаши той, пък като забърка сметките си, току се смей само. Като печели пък — печели. Така по-Рано со сахаките с капаци… Направи ги со стотици, никой не иска да ги купува. Пере се смей. Като почнаха после да се трупат мющерии в дюкяна му — се за сахани Пере, Не можеше да навакса. И целият еснаф започна да прави след него сахани с капаци… Да, Пере ще вземе от тоя бакър…“

— Кажи, майсторе… — прекъсна мислите му Влахът.

Кочо продължаваше да гледа към улицата и се очакваше да види какво ще направи Пере Шопов, чака дълго. Другият влах насреща извади от колата, пакет бакърени листове в синя хартия и Пере Шопов го поведе към работилницата си. Но все още не се решаваше Кочо Глаушев. Той се огледа разсеяно, погледна баща си и рече колебливо:

— Какво ще кажеш, татко… Да вземем десет листа.

— Не, не, не! — поклати бързо глава Стоян Глаушев присвил и той русите си, олизани вежди, но лицето му беше повече тъжно, отколкото навъсено. — Не — повтори той. — Не ни требва нам такъв бакър, ние ще си чукаме бакър.

Но Кочо се обърна и каза на влаха:

— Дай пет листа от тия.

— Само пет ли… — приподигна рамена влахъД после живо добави: — Има секакви в колата, и по-големи и по-малки…

— Не, не — прекъсна го Кочо. — Дай пет оки Да видим, да опитаме.

Старият Глаушев се приподигна на колената си и рече ннякак сърдито, но гласът му прозвуча по-скоро тъжно.

— Милане… Здраве… Нема да ви оставиме без хлеб.

— Ех, майсторе… — махна с луличката си Здравко Шойлев. — Харен човек си ти, ама… виждам аз какво става.

Редът в къщата на Глаушевци и сега се пазеше, то бе го наложила Султана Глаушева още от времето когато взе за свой мъж Стоян Глаушев. Но то беше вече привидно, заради остарялата вече майка или страх пред нейната строгост. Спазваше се и според това, доколко всеки член от семейството искаше по с воля да го спазва, според работата си, според нрава. И Султана Глаушева виждаше, че губеше все повече власт над своите люде. Оставаше й неизменно предан и покорен само Стоян, който и сега, почти четиридесет години след женитбата им, се възхищаваше от нея, вярваше непоколебимо в нейния ум, в знанията й, в силата, макар и той понякога да хитруваше и да се отклоняваше, пак със същото наивно, чисто простодушие, с което боготвореше своята жена. Той беше винаги склонен да се залута по някаква странична пътека, но голямата му обич към Султана бе го задържала все до нея през целия им дълъг общ живот и доколкото се дръпваше понякога от общия път — то беше поради малките му слабости: да изпуши една лула повече, да изпие някоя чаша вино или ракия повече, да лежи ничком или да блъска юмрук в гърдите си пред иконостаса, докато не го издърпа Султана насила оттам. Откакто бяха пораснали децата им и Султана бе му забранила да се докосва до нея, Стоян спеше под отделна завивка в общото легло, но сега правеше по-често своите малки бунтове срещу нея; той използуваше с детинско лукавство и покровителството на порасналите синове, които го защищаваха от нейната голяма строгост, но в сърцето си Стоян й оставаше верен и покорен. Султана му беше по своему благодарна за това, макар да не намаляваше своята строгост към него, но напоследък тъкмо с него укротяваше сърцето си, пред него изливаше и гнева, и мъката си, та по своему го чувствуваше като единствена, сигурна опора. Той си остана все същият през тия дълги години и към нея, и към живота около тях, двамата, все тъй добродушен, възторжен, понякога лекомислен или детински хитър. Същата възторженост и склонност към увлечения беше и в неговата преголяма набожност, особено след трагичния край на Катето. По във всяко нещо — и в набожността си, и в тъмната скръб, която се таеше в душата му, и в лекомислието си дори, в своята лесно избухваща веселост, в която сякаш бягаше от постоянната си скръб — в цялата тази противоречивост в душевния му строй Стоян си оставаше същият и тъкмо силната и строга Султана прибягваше напоследък към него като към необходима опора — поне — за да излее яда си, но това беше и за да даде тя за малко поне отдих на сърцето си. Най-напред Лазар се изплъзна от ръцете й. Някак тя самата го изпусна от ръцете си. Лазар беше умен, добър, силен и тя повярва, че като му даде по-голяма свобода — той няма да я изостави, няма да погази думата й, да й се противи. И тъкмо от него сега идваха д горчивите й разочарования. Особено откакто се ожени. Не защото бе станал по-лош или по-глупав, а тъкмо сега искаше да се отдалечи най-много от нея и най-често се противеше. Той и невестата му — Ния. Тя, Ния застанала между тях двамата и все го дърпаше към себе си. На застарялата майка й беше по-лесно да понася мълчаливата упоритост на Кочо, добродушната небрежна Раца Кочовица. Двете си дъщери, Манда и Неда старата жена сякаш бе откъснала от сърцето си; те бяха отишли в чужди домове и все гледаха да дръпнат нещо от бащиния си дом, а не да внесат нещо в него. Сега тя чувствуваше, че тъкмо основите на нейния собствен дом се клатеха застрашително, тъкмо нейните най-близки не бяха с нея. Само Стоян… Но той беше неин мъж и въпреки лудориите му те с него бяха впрегнати в един и същи ярем и теглеха заедно, заедно ще теглят докрая.

Закъсня Лазар и тоя път за вечеря. Гладни бяха другите двама мъже, Стоян и Кочо, а по-малките Кочови деца заспаха. Не се решаваше никой да каже да сложат трапезата без Лазара — Султана би го ударила с лъжицата през устата; на трапезата трябва да седнат всички заедно. Като влезе най-сетне Лазар, тя и тоя път не се скара много остро, беше и тоя път по-мека с него, както винаги.

— Къде си, Лазе, досега? Кашата ще изстине. Не е хубава притопляна каша.

— Ами, майко, вие защо не седате и без мене! дели ми в едно саханче, и толкоз.

— Що говориш ти… — И тя млъкна, с мълчанието си да му покаже своето недоволство. Не знае ли той, че трябва да се хранят всички заедно?

Стоян не дочака да се позасити, ами започна да говори с пълна уста, и едва не се задави:

— Знаеш ли, Лазе, днеска… У… Недо, дай вода… Скоро!

Неда, племенницата му, веднага скочи. Султана погледна изкосо — остаря проклетникът и не се научи да се храни човешки. Стоян глътна шумно няколко глътки от бардучето и продължи:

— Днеска, Лазе, докараха в нашата чаршия бакър.

И нов бакър, кован, ама гладък като… Кочо седна и за един саат време изкова тепсия.

— Как тъй…

— На готови листове, като ламарина — рече Кочо.

— Седиш и чукаш. И тепсия, и гюм, и сичко. Само малко тънки ми се виждат листовете, ама е по-евтин, фабрика го прави.

— Ти остави другото — разтвори загрижено очи Стоян, — а какво ще стане сега с чукачите! Гладни ще измрат. Ама аз не ща от новия бакър.

— Не щеш — изгледа го продължително Кочо. — Защо? По-евтин е и добре се работи, нели опитах. Купиха и другите от еснафа и сички от него ще купуват, ще видиш.

— Как ще ги оставиш без работа тия сиромаси! — опули пак очи Стоян и после протегна към него набръчкания си врат: — А знайш ли ти, че и за нас може да дойде такъв ред!

— Какъв ред… — промърмори нехайно Кочо, дори и не го погледна.

— Какъв… Ами като извадила фабриката готов бакър, може да извади и готови тепсии, готови гюмове, сахани, тенджери. Не е ли така, Лазе?

— Не е чудно — рече Лазар. Сетне продължи: — Четох в един вестник как преди години работниците в една фабрика в Англия изпочупили машините. Влезли во фабриката и сичко изпочупили.

Стоян го гледаше учудено: е, що искаш да кажеш?

— Ами машините им взели хлеба — продължи Лазар. — Което по-рано двайсет души работници извършвали за една неделя, машината го свършвала за дванайсет часа. Останали людете без работа, без хлеб. Ето, да почне некоя фабрика да прави гюмове и тенджери, ще ги прави по-бързо и по-евтино. Кой ще купува тогава от вашите гюмове и тенджери?

— Така де! — удари длан по коляното си Стоян. — това казвам и аз!

— Ще го видим, като дойде — измърмори Кочо с пълна уста. Глътна залъка си и продължи: — Новият бакър е сгоден за нас. Ще купиме утре повеке. И що си се завайкал ти за чукачите?

— Грехота е бре, сине! Сиромаси люде.

— Те да му мислят. Ние ще си гледаме нашата работа. Заради них ли аз ще седна да лея и да чукам бакъри като ми иде готов бакър?

— То е добре, че татко ги жали — намеси се Лазар. Вземете двама-трима на друга работа в дюкяна.

— Ще вземем… — продума неохотно Кочо. — Д имаме повеке работа. Пък и калфи си имаме — додаде той.

— Ще вземем, ще вземем — размаха ръце Стоян.

Ето ще вземем Здравета Шойлев, Милан Къндак, цела къща с деца имат и двоицата.

— Ти ли ще храниш децата им бре! — подхвърли Султана.

— Аз… Сами ще си хранят децата! Ще работят Навечеряха се, жените дигнаха трапезата. Лазар рече на Неда да прибере двете по-големи деца в стаята на старите — там спеше и тя с по-големите деца. Сега разбраха всички, че той искаше да им каже нещо, да им говори нещо. Жените насядаха около лампата и всяка имаше някаква работа в ръцете си, а мъжете — от двете страни на загасналото огнище. Лазар седна до баща си. И той към баща си се обърна, макар думите му да бяха насочени към майката:

— Е, татко, реших аз къща да правя.

Стоян цял засия, свали лулата от устата си:

— Хаирлия да е, Лазе!

Гласът му прозвуча самотен. Не продума никой други. В стаята беше много тихо. А всички поглеждаха Султана чакаха тя какво ще каже. Само Ния не подигна очи, и наведена над някаква везба. Не се смути Стоян от общото мълчание — що имаше лошо в това, че Лазар искаше, да прави къща? И продължи зарадван и някак горделиво.

— Требва да си спечелил коджа пари тая година, Че къща с пари се прави. Иначе ние си имаме къща.

Пак всички замълчаха. Старият бе се докоснал до най-важното и сега всички чакаха да видят какво ще отговори Лазар — чакаха и Султана, и Кочо, и Раца. И Лазар отговори:

— Аз, татко, друга къща ще правя. За мене. А тази къща ще остане за Кочо. Вие пък с майка ще отидете където искате: при мене или при него. Аз искам и Ния иска да дойдете при нас, с нас да живейте. В новата къща — усмихна се той.

Султана отпусна ръцете си на скута заедно с плетивото, което държеше, и се загледа в Лазара, като че ли искаше да то види по-ясно през светлината на лампата. Но заговори тихо, само от време на време гласът й изхриптяваше и тя преглъщаше със сухо гърло:

— Ти, сине Лазе, искаш да се отделиш от нас. И Ния иска, повеке от тебе иска, да си бъде по-слободна. Тя искаше да те заведе в бащината си къща, ама това не стана. Сега ти ще правиш нова къща, за да се отделите вие двамата от нас.

— Нема да те лъжа, майко: ние с Ния искаме да се отделим. Ама не от лошо сърце, майко. Ето казвам: вие с татко ще си дойдете при нас, в новата къща.

— Аз от тая къща не излизам. Тука съм се родила и тука ще умра.

— Защо така, майко? Човек нема да прави гроб от къщата си. Тука ти е харно, знам аз, но още по-харно ще ти бъде в новата къща.

— Тука ми е мене най-харно.

— Тука ни е веке тесно, майко. Децата пораснаха, ето и Неда. За сички ще бъде по-харно, като се разделим. Ами ние пак ще сме си едно, нас не ни свързва само къщата.

— Не ме залъгвай, Лазе, като малко дете. Нас къщата ни свързва най-напред, ето това огнище, дето сме се сбрали. Влезеш ли в друга врата, ти веке си друг човек. Чужд човек си веке. А къщата нам не ни е тесна. В нея могат да живеят още толкова люде. Некогаш и по десет деца под един покров, в едно легло са спали. И сега така живеят мнозина в Преспа.

— Живеят, ама от нужда. Ние пък можем по-нашироко да живейме.

— Това е, синко. Нашироко искате да живейте, слободно. Тесно ви е, ама в сърцето ви е тесно. Ти не ме залъгвай, Лазе. Аз оттука нема да излеза, а и вас нема да ви пусна, така да знайте.

И тя дигна рязко плетивото в ръцете си, започна да плете припряно — не искаше да говори повече. Тогава се обади Кочо, изтихо, примирително:

— Ами нищо лошо, майко… щом Лазе иска да си прави къща…

— Султана впери в него очи, спря да плете:

— Мълчи ти тим! Знам аз: и вие с Раца искате да си живеете по-слободно.

— Майко, аз нищо не съм рекла… — повлече изтънко глас Раца.

— Не си рекла… — сопна се и на нея старата Глаушица, но изеднаж гласът й омекна и потрепера: — Знам аз… и вие с мъжа ти искате да се отървете от нас… Никой не ще старите люде.

— Не говори така, майко… — едва ли не проплака Раца.

Султана в миг се съвзе от временната си слабост, изкашля се сърдито и рече с остър, гневен глас:

— Тука ще седите сички. Тука, барем докато съм жива аз. Никого нема да пусна, тука е нашият дом!

— Не, майко — рече спокойно Лазар. — Да бъдем разумни. Като можем да си наредим по-харен живот, за сички по-харен, защо…

Но Султана не го изслуша докрай:

— Ама ти не разбираш ли? Не е тука до тесно и широко… Ами като излезете вие оттука, като излеземе и ние… къщата ни ще се разтури бре, ние людете ще се разтурим!

— Не, майко. Нема да се разтурим, ами ще си бъдем по-мили. Така сички се мъчим и ще почнем да се сърдиме, да се… караме, може и да се скараме.

— Ти нели си учен, знайш да говориш. Ама много пъти думите са едно, истината е друго. Аз веке рекох: нема да пусна никого да излезе оттука.

— Ще ме прокълнеш ли, майко, че искам да си направя нова къща?

— Нема да те прокълна. Ама ще легна там, на прага, пък ти да ме прегазиш.

Лазар посегна, обхвана я с ръка през тесните, отпуснати вече рамена:

— Ти ще легнеш там, майчице, ама аз ще те дигна на ръце и ще те отнеса в новата къща.

— Ха! Ха! — избухна отеднаж Стоян. — Хубаво ти рече Лазе!

— И ти ли бре! — понадигна се Султана, но после се отпусна, сякаш ръката на сина й я смазваше, и рече ядно, през стиснати зъби: — Сичките сте против мене!

— Не сме, не сме… — полюля, попритисна я галено към себе си Лазар.

Тя посегна мълком и свали ръката му от рамената си. Като отблъсваше в гнева си милувката на Лазара, тя се загледа в Ния, която през цялото време стоя наведена над работата си и само час по час заиграваше руменина по бузите й, по още моминската й шия. Тъкмо в тоя момент и Ния и я дигна очи към свекърва си и срещна погледа й — студен, пронизващ, пълен с омраза. Младата жена бързо се наведе отново над везбата си и не Султана, а тя се смути; засрами се от тоя поглед, та побърза да го избегне тя сякаш не бе го забелязала. И пак заигра руменина по младата й шия, по цялото й лице, дори влага изби по челото й. Никога досега свекървата не беше я поглеждала така, дори когато бе й се сърдила много, както бе при първото й излизане в чаршията. И в най-сърдити нейни думи досега Ния бе чувствувала майчински гняв и недоволство, а сега тя видя в погледа й омраза, която светеше студена, вледеняваща, прониза я като нож. Старата жена не я скри, не се досети да я скрие или не искаше да я скрие.

Глаушевци не говориха повече тая вечер за новата къща на Лазара и скоро станаха да си разотидат по стаите. Изрекоха се по няколко обикновени думи в суетнята преди лягане — има ли вода в бардучетата, кой ще заключи входната врата за през нощта, — а Стоян се опита да се пошегува, тежеше му, че се разделят така отчуждени за през нощта, но никой не подзе шегата му и скоро всеки се скри зад вратата си. Само Стоян остана вън, в общата стая, и се притъкми да се помоли пред иконостаса, прекръсти се няколко пъти, но не идеше молитва на езика му.

— Ай, господи… Ай, господи… — зовеше той своя бог с отпаднал глас и без сърце, нямо и студено беше сърцето му в своето огорчение.

— Хайде, стига… — подаде глава Султана от вратата на стаята им. Тя беше гологлава, свалила бе кърпата си, за да се превърже за през нощта, и се виждаха побелелите й коси, вече доста разредени на темето.

Стоян се прекръсти още два пъти, бързо едно след Друго, и влезе в стаята си още по-разтъжен, още по-огорчен. И с тия зли думи го посрещна Султана:

— Що си застанал да се кръстиш… Дяволът е влезъл веке в тая къща!

В другата стая насреща Кочо шепнеше на жена си, макар да нямаше кой да го чуе:

— … По-харно ще бъде тъй и за нас… Сами тука… Секи на свое бунище. Старите тука ще си остана то се знай… Те, Лазе и Ния, са по-други люде. Ние сме като них… Така по-харно и за них, и за нас, секи и во своя къща…

В малката стаичка Ния и Лазар мълчаливо се готвеха за спане. Ния не отвори уста ни да попита нещо ни да се оплаче. Лазар чувствуваше, че тежеше мъка на сърцето й или тя може би беше и сърдита на майка му, но не се впусна в разговор, за да не засилва собствената си мъка и грижа. Все пак, когато си легнаха вече и бяха угасили лампата, той каза в тъмното:

— Тя, майка, не е лош човек. Така разбира тя държи здраво на своето. Силна е тя и упорита, ама ние ще я укротим полека, полека…

Ния нищо не отговори. Тя още не беше премислила всичко, що бе чула и видяла тая вечер, не знаеше що да отговори, боеше се да не изрече излишни думи. Ама нейният Лазар и свекърва й бяха майка и син… Но чувствуваше тя как и в нейното сърце се надигаше някаква сила, някакво упорство, а може би също и омраза.

Султана Глаушева стана от леглото с пожълтяло лице и още повече се загуби лицето й, като се превърза тя с черната си кърпа и я придръпна над очите. Не бе спала цяла нощ. Унесе се в дрямка малко преди да стане, но като че ли за да се размъти още повече душата й. Уж заспа, пък всичко виждаше ясно пред очите си. Едва що затвори очи и — насреща Катето, умрялата й щерка, и Ръкавите на умрялата бяха запретнати догоре, като да се готвеше за пране, а ръцете й — до лактите в кръв:! висят надолу целите кървави.

— У, Кате! Що е тая кръв!

— Забрави ли… Ти ми го стори!

Катето я гледаше, без да мигне — такива ставаха: очите й винаги, когато се сърдеше за нещо; и се виждаше, че минутка след това очите й ще се засмеят дяволито — такава беше нейната сръдня. А сега се виждаше, че очите й няма да се засмеят. И лицето й беше по-друго — бледо, без кръв, мъртвешко; такова беше лицето й, когато я сложиха в ковчега за погребение, цялото побеляло, студено, а веждите й, миглите й — като залепени по него.

Докато гледаше Султана лицето и, със същата болка, както пред мъртвешкият ковчег тогава, изведнъж забеляза, че очите на Катето бяха изчезнали.

Бледото мъртвешко лице беше все тъй обърнато към нея, но без очи.

— У, Кате… Защо си без очи?

— Ти ми ги извади! Забрави ли?

Заплака Султана, но като че ли не тя, а самото й сърце плачеше:

— Нели съм ти майка, Кате… Нели съм ти майка!…

Катето изеднаж изчезна. Султана тръгна да я търси и ТОКУ хлътна в някаква дълбочина, стресна се и се събуди. По тялото си усети студена влага. Изправи се в леглото, развърза кърпата си и пак се превърза. Беше още тъмно, но тя усещаше, че бе се събудила пак навреме. До нея там Стоян тихо похъркваше в тъмнината. Султана побърза да стане — не можеше да търпи повече хъркането му. „Цела нощ спи и хърка проклетникът, нищо не го тревожи. А къщата ни гори от четири страни!“

Тя мина в съседната стая — няма да сбърка нищо, свикнала бе да се движи и в тъмното, преви колена пред огнището, да стъкне огъня. И така остана — понесоха я мислите й. Защо й се яви Катето и тъкмо тая сутрин? Пак ли за да я съди? Нека я съди — и колко пъти досега — ама няма да я осъди. Е, така беше наистина, тя, Султана, й даде отровата с ръката си, но то беше, за да я пречисти от греха, който бе сторила. Като умря Катето, в сърцето на пустата й триклета майка остана само мъката по умрялата, само лютата болка, която и досега не преминаваше, няма да преболее никога. Не остана в ума й съд, да я съди и да я гори цял живот, и защо ще остане в ума й такава лоша мисъл: тя даде отровата на Катето, за да я пречисти!… Ето и сега като че ли бе дошъл този сън в тежък час…

Султана никога не забравяше що трябва да върши, не забравяше ни най-дребната си работа, а днес повече отнякога помнеше що има да върши. Тя разрови купчината пепел в огнището, засияха там ярко живи жарчета, които бе заровила вечерта, поприбра ги сега и хвърли върху тях сухи лозинки. Почернялото огнище скоро светна от дигналия се пламък. Султана сложи на огъня котлето да ври, сетне отиде да събуди мъжа си, пристъпи към вратата на Кочовата стая:

Хайде, Кочо… Време е.

— Ставам, майко… — чу се гласът на Кочо иззад вратата.

Докато се измиха и облякоха двамата мъже, тя им приготви закуска. Стана да изпрати мъжа си и Кочовица, но едвам се влачеше пак с натежал корем. Свекърва й веднага я върна в леглото:

— Ти лежи там, аз ще изпратя мъжете. Нема защо да ставаш толкова рано, щом си на такъв ред.

Султана изпрати двамата мъже в чаршията, а като се раздени добре, изпрати на училище и двете по-големи Кочови деца. После влезе при Кочовица:

— Ти лежи, не бързай да ставаш. Днеска имам аз разговор с Ния, а ти стой си в стаята, искам да бъдем сами с Ния.

— Харно, майко.

Излезе Ния от малката стая и поздрави както всеки ден:

— Добрутро, майко.

Султана не отговори на поздрава й, а се извърна, погледна я в нозете и рече:

— Майко… Не съм те раждала аз тебе и не иде от сърцето ти тая дума.

Ния се спря там, до вратата, затрепка с очи изненадана, уплашена: никога досега свекърва й не бе говорила така с нея.

Докато стана Лазар и излезе в чаршията, те вече не продумаха. После Султана тикна в ръцете на Неда цяла една тепсия леща и я изпрати да я треби вън, на двора. И се обърна към Ния, сподири я с поглед, както бе започнала младата жена да шета из къщи:

— Ти още като дойде в тая къща, от първия ден още, не тръгна дружно с нас; се стоеше некъде по-настрана. И секога си била срещу мене, во сичко.

Старата Глаушица не викаше, говореше дори тихо, но много ясно, чуваше се ясно всеки звук на думите й. В гърдите й напираше голяма сила, голям, дълго спотайван гняв, но тя го задържаше, владееше го като че ли с друга още по-голяма сила. Ния се поозърна, негли да избяга, да се скрие някъде, и се спря сред стаята, където я настигна сърдитият, рязък глас на свекърва й, само едва-едва се пообърна, за да покаже, че слуша. Старата жена пое на няколко пъти въздух издълбоко, може би за да надвие отново големия си яд, да позадържи гласа си, и пак започна с твърд, но равен глас, който съскаше, подсвиркваше остро през изпочупените, изпопадали зъби:

— Не ти хареса тебе нашият живот. Разгалил те баща ти Аврам, иначе си научена ти, пък ние тука сме други люде, нашият живот е строг. Мъжът ми е селянин, воловар, такъв си остана, кажи-речи, и до днеска. Аз пък израснах в сиромашия, имало и дни, кога съм търпела за един залък хлеб. Ама ще знайш, моят корен е по-дълбок от твоя, ние тука в Преспа и не знайме каква беше майка ти, откъде я доведе Аврам Немтур, влахинка ли беше, гъркинка ли или арнаутка.

Както беше полу извърната Ния, виждаше се как започна да побелява лицето й, побеля и ухото й, сгушено в гъстите, черни къдри, откъдето започваше едната й плитка. Като заговори сега Султана за майка й, тя тихо въздъхна и бавно обърна лице пред себе си, остана с гръб към старата жена, но се виждаше как дишаше издълбоко, рамената й ту се издигаха, ту спадаха. А Султана още повече се настървяваше, пристъпи още една крачка към нея, продължи:

— Аз сама те доведох в къщата си. Дойдох да те уча и поучавам как да влезеш в къщата ми. Аз можех да ти затворя вратата и никогаш да не влезеш тука, ама отворих ти я сама, рекох си, че и ти си като мене сирак, сама остана, ще се събереш с нас, ще се сдушиш, ще ми си благодарна, че съм те прибрала, а можеше и така да си останеш — сам-сама, — отиде, та се не виде богатството на Аврам Немтур и кой знай дали би те взел некой само заради голата ти хубост. Той, татко ти, какъвто беше, боеха се людете и от сенката му, а ти си негова щерка, нема да паднеш далеко…

— Остави мъртвите… майко — продума Ния, както беше обърната с гръб към свекърва си, а рамената й се тъй се подигаха и спадаха.

— Мъртвите… — повтори след нея Султана, докачи търсеше прекъснатата си мисъл, и пак се нахвърли, пак без да повиши тон, само започна още повече да фъфли и да съска през зъбите си: — Още от първия ден застана против мене. Аз кажа едно, ти се друго ще направиш. Каквото да кажа аз, ти своето си знайш. Влезе в къщата, а се погнуси да ядеш от една паница с нас и какво ли не още, секи ден. А с какво излезе ти насреща? По-работна ли си от мене, по-голема уредница, по-голема чистница ли си от мене?

Ния току се поогледа и отиде, та приседна на един стол край стената, отпусна ръце в скута си. Лицето и беше все тъй пребледняло, изглеждаше и възсивкаво поради възмургавата й кожа, но гледаше пред себе си спокойно, очите й бяха сухи. Не промени тон и Султана само пристъпи още една крачка към снаха си, като да бе зарекла да пази определено разстояние. А то беше едно избухване на гнева й, което тя все пак успя да задържи в гласа си, но думите й станаха още по-остри, по-люти и по-тежки:

— Донесе ти несрета в къщата ми, разби ти къщата ми, разтури я. Мислиш, не виждам аз що става? Кой мъж влезе у нас, веке не влиза като свой, като приятел а в тебе му са очите и не мисли добро. Ето, да речем, те улавя даскал Вардарски, и само той ли! Ами — сега съвсем понижи глас и започна да шушне остро, да хрипти, — ами, не виждам ли, и тоя, моят дъртул, свекърът ти и той понекогаш те поглежда с нечисти очи, прости ми господи, може и сам да не се сеща що върши, ама нел виждам очите му и като земе да се лигави около тебе… Ами Кочо? И Кочо тъй… Ти доведе самия сатана в къщата ми!

Ния едва-едва се помръдна, както бе седнала, и разтвори срещу нея само очите си — големи, пълни с отвращение и страх:

— Мислиш ли що говориш…

— Знам що говоря — отвърна пак с равния си гла Султана. — Нема да кажа, че ти се носиш като разпасана кучка, нема да си кривя душата, но дяволът с тебе върви. Такова лице ти е дал, такава снага… нели виждам по улиците: секи ще се обърне да те погледа; само кат погледнеш, само като се помръднеш, и хващаш очите на людете. Такова лице, такава снага не иде от бога, не за добро.

— Мене господ ще ме съди… Той знай какво е душата ми.

— Знай! Ама и сатаната се бърка в работите му. — И Султана започна пак да шушне, да хрипти, протегнала към снаха си зло лице и сиво като пепел: — А защо не раждаш, а? И лекове пи. Да не би господ да те благословил така или пък дяволът заключил утробата!

И остави сина ми без челяд, така ще пресъхне коренът.

Сега Ния още повече побеля, побеляха и устните й, изправи се, но като че ли всеки момент можеше да падне на пода. Пресекна сякаш и дъхът в гърдите й, пристъпи тя да се отдалечи, да се скрие в стаята си, но гласът на Сулгана я закова на мястото й:

— Къде отиваш… Стой тука! Сичко да чуеш, сичко да ти кажа.

Ния промълви с чужд глас:

— Никой не ме е мъчил така, никой досега… Султана не отговори веднага, но и не сваляше очи от снаха си, като че ли се боеше да не я изпусне. Разтвори челюст със стиснати устни и после каза с едва-едва поомекнал глас:

— Искам сичко да чуеш. Па ако имаш ум, може и да се совземеш… да наведеш малко глава, както си я дигнала срещу сички. — Поомекнал за малко гласът й, сега пак се изостри, издрезгавя от един нов пристъп на гняв в гърдите й. Тя рече: — Да знайш и да запомниш: аз нема да пусна да излезе от къщата ми Лазар… най-милата ми рожба! Ти искаш да го изведеш оттука, ама аз нема да го пусна, пък ако треба, и от тебе ще го отделя, така да знайш. Ти върви, където щеш, ако не ти харесва моята къща. Ето и дотам ще стигна, ако стане нужда. Що си мислиш ти — лесно се отделя мъж от жена, щом нема рожба да го държи. А Лазе първо е мой, после е твой, аз съм го родила. Не ти го давам, кучке! — Пристъпи още една крачка Султана и дори приподигна разтреперани ръце: — Не ти го давам… Да си знайш мястото. Жена си му, ама аз пък съм му майка.

В тоя миг откъм двора се чу писклив женски глас:

— Стрино Султано!

Старата Глаушица се сепна, посегна да оправи кърпата на главата си и като че ли оправи с ръка и лицето си — то се поразведри, придоби по-спокоен израз: да не може да познае жената отвън, чуждият човек, какво стаеше в къщата й. Тя излезе. Вън, до стъпалата на чардака, бе застанала една съседка:

— Рекох да те попитам, стрино Султано… Имаш ли малко бърдо, за кенарлия платно?

— Имам.

— Да ми го дадеш, много ти се моля… Не е много платното ми, за десетина дни ще го изткая. Мъчно се намира такова малко бърдо, ама знам аз, у тебе сичко се намира…

Султана мълчаливо се обърна и влезе вкъщи, съседката остана да почака вън. След малко старата Глаушица пак излезе на чардака с мъничко бърдо в ръцете си:

— Ето. Ама да го пазиш ще те моля, че аз от трийсет години го пазя. Щом свършиш, ще ми го донесеш.

— Ами как не, стрино Султано… Дума да не става! Как сте вие вкъщи, как ти са невестите? Раца скоро ли…

— Сички сме добре. Е, за Раца чакаме. Хайде здраве.

Султана се върна вкъщи и още като влизаше от вратата, лицето й наново придоби суров израз. Но не беше сега Ния в предната стая — влязла бе в малката стая. Старата Глаушица тръгна по следите й. Тя отвори вратата на малката стая и се спря там, на прага, с ръка на бравата. Ния седеше в ъгъла насреща и, бе скрила лице в ръцете си. Султана я погледна за миг с мрачно светнали очи и каза:

— Да си имаш веке обица на ухото. Секой да си знае местото в тая къща. Аз съм майка и знам секиму какво е нужно.

Ния свали ръце от лицето си, изправи глава и остана тъй, загледана пред себе си.

— Защо мълчиш? — попита Султана все тъй строго но се долавяше едва-едва и тревога в гласа й.

Ния пак нищо не отговори и нито се помръдна. Старата Глаушица стоя още една минутка, сетне дръпна вратата и плътно я затвори.

Тишина легна тоя ден над Глаушевата къща и цялата я изпълни, дори и по-малките деца на Кочовица се бояха да повишат глас. Влезе и се настани в тая къща някаква студенина, която раздели людете тук и ги отчужди. Само очите на Султана горяха в трескав огън, само тя не искаше да се примири пред неизбежното, което идеше, което бе дошло в къщата й. И се бореше най-напред сама със себе си, със собствения си ум и сърце. Против волята си, тя губеше все повече вяра, че ще запази огнището и децата си, двамата й синове, теглеха всеки на своя страна Лазар ще прави нова къща, своя къща ще си прави, откакто излезе новият бакър, макар да поолекна работата.

Кочо все е в някаква тревога, в някакъв страх. Така живеят двамата братя — всеки свой живот и все по-далеко от нея, от своята майка. Но тя няма, няма да ги изпусне лесно от ръцете си…