"Преспанските камбани" - читать интересную книгу автора (Талев Димитър)

VI

Ния не каза нищо на мъжа си за лютите думи, с които се нахвърли върху нея майка му. Тежката обида остана като отворена рана в сърцето й, но тя не искаше да смразява сина и майката, да разпалва между тях недоволство и разпри. От страх пред лоши разпри тя едва-едва отговори с няколко тъжни думи на голямата ярост на свекървата и дори побягна да се скрие от нея в стаята си. Бяха и грозни и отвратителни такива отношения между людете и още повече между близки люде. И защо ще сърди тя и тревожи мъжа си, щом той вече каза, че ще прави къща. Новата къща ще се издигне като преграда срещу умразата на свекървата. С новата къща ще започне нов живот. Дори и да дойдат старите да живеят с тях, в новата къща ще бъде господарка вече не свекървата, а най-напред тя — Ния…

Мина една като че ли безкрайна зима и бе още по-дълга за Ния. Старата Глаушица не даваше да се пали огън в другите стаи и повечето от времето си семейството прекарваше в общата стая с огнището. Тук растеше сега петото дете на Кочовица, тук съхнеха и пелените му. По време Ния започна да се застоява в стаята си, макар да зъзнеше там без огън, но свекърва й не я остави да се отделя:

Защо стоиш там сама?… Ще настинеш, ще се поболиш. Ния и сега не се оплакваше на мъжа си. Бяха излезли нови печки от ламарина и те можеха да сложат една в стаичката си, и дърва имаше в изобилие, но тя пак не искаше да изправя сина срещу майката. Лазар не би послушал майка си, ако му кажеше Ния, че иска огън и в тяхната стаичка. Но и омразата на свекървата би се разгорила още повече. Сега Ния чувствуваше тая омраза в задухата на спарената обща стая, в погледа на старата, в мрачното й мълчание — тя едва говореше на по-младата си снаха, само когато беше неизбежно да й продума две-три думи. Още малко, още малко! Лазар обеща да прави къща и Ния чакаше търпеливо. Още малко. Най-сетне свекървата заповяда — на сам чисти понеделник — да разтворят прозорците, които стояха затворени през цялата зима.

Дойде пролет — тъкмо време да започват с новата къща, но Лазар не отваряше дума за строеж. Може да е още рано. Ния чакаше всеки ден да заговори Лазар, да спомене. Ами той още не беше казал де мисли да дйга новата къща: дали тук, в двора на бащината си къща дали в двора на нейната бащина къща, или пък ново място ще купува. Мина Великден, мина и Гьоргьовден, започмнаха и горещини. Едва тогава се реши Ния да заговори тя първа за новата къща:

— Ами, Лазе, що мислиш… Ще правим ли къщата?

Никога не беше го виждала Ния такъв. Смути се та дори и червенинка пропълзя по лицето му, започна та върти очи — да крие погледа си от нея. Стана й грозно да го гледа такъв и тя вместо него наведе очи, чакаше за отговора му с тревожно предчувствие. И мисълта му каточели идваше някъде отдалеко, та и гласът му започна някак изтънко:

— Знаеш ли, Ния… мислех аз много… исках да ти кажа… Хайде да оставим и тая година, нека мине и тая година, пък после веке сигурно.

Той не я поглеждаше и не видя как се промени лицето й. Като да я удари с нож в сърцето. И болеше повече че ударът беше от неговата ръка. Тя не беше го виждала да се колебае, да увърта, да се опитва да я залъгва и мами. Тя знаеше, че той изпълнява всяко свое обещание, винаги гледа човека право в очите. Какво бе станало сега с него? Сигурно майка му бе го продумала — друго не можеше да бъде. Тя му каза:

— Ти сигурно заради майка… Тя не те пуща, не дава да се отделиш от нея.

— И това е… заради майка, но има и друго.

— Що е то?

— Имам аз пари за къща, казах ти, но искам да ги обърна още един път в моята работа, да станат повеке. Едва сега се посъживи той, сложи ръце на рамената и загледа я в очите: — Сега е време, Ния, да се печелят пари за цел живот. Ето, панаирът пак наближава. И Баболев пак замина за Виена, заминаха и други търговци по Немско, чак и в Липиска щели да отиват и още по-далеко. Такова е времето сега, сички като мрави, секой гледа повеке зрънца да събере. Та и аз наумих да обърна всичките си пари, а после по-хубава къща ще направя.

Ния тихо въздъхна:

— Не си помислил ти за мене, Лазе. За сичко друго си помислил — и за майка, и за печалбите си, и за тия, които ходят по Немско, а мене си ме забравил.

— Не съм те забравил, Ния. Още една година… Дойде й до самите устни да му каже всичко, да му разкаже за свекърва си — неговата майка, — да му разкаже как бе прекарала близу цяла година при толкова омраза, в тая теснотия и задуха, колко много бе се надявала… Но тя прехапа устните си — да не треперят толкова, да не я издадат — и нищо повече не каза. Скри нова мъка в сърцето си. Тя не би искала да го принуди да й угажда, не би искала да го накара да направи нова къща с молби и увещания, с подмилквания и сълзи, да го накара против волята му. Тя би искала да влязат двамата в новата къща за обща радост. Така бе говорил и той, така бе обещавал. Сега пак я оставяше в ръцете на майка си, а тя, свекървата, я държеше с ръце на шията и, държеше я и нямаше да я пусне. Но тя, Ния, няма да се кара с него, няма да вика, да плаче, да го моли. Не й е нужна изпросена радост. И пак не беше най-важно това, че тя оставаше да живее както досега — по-важно беше, че нейният Лазе отеднаж се бе показал не такъв, какъвто го знаеше тя и обичаше. За пръв път се размъти в сърцето й, надигна се в нея недоволство против Лазара. И я заболя сърцето й до сълзи.

— Ама ти немой да се ядосваш толкова — се опита да я успокои Лазар.

Той много бързо се освободи от стеснението си пред нея и не забелязваше дори как живееше тя от някое време в бащината му къща. Не се сещаше и сега да я попита. Това негово пренебрежение още повече огорчи младата жена. Той посегна да погали косите й, очите му се засмяха весело, но тя мълчаливо се отдръпна.

— Сърдиш ли ми се, Ния?

Тя нищо не отговори, а и той нищо повече не я попита.

Забеляза Ния, че свекърва й поомекна малко спрямо нея. Умря по това време пак детенце на Кочовица — внесе скръб в къщата, но не беше само това. Поуспокои се изглежда, старата жена, не се боеше толкова, че Ния отдели от нея любимия й син. Така си мислеше Ния. Лазар бе успокоил майка си, казал й бе, че няма да строи нова, своя къща. Имаха си те, майката и любимият син, свой отделен живот, отделна своя връзка и Ния се почувствува сама срещу тях двамата. Тя почувствува голяма тъга, че Лазар бе я изоставил, па макар и зарад майка си. И отеднаж й стана ясно, че той не всякога във всичко бе вървял заедно с нея. Той не беше с нея, не беше до нея в най-голямата й мъка — в мъката й за рожба Сега виждаше Ния, че той бе стоял все някъде по-настрана, като че ли това беше само нейна мъка, само нейна отделна грижа. Ами тя искаше да има рожба не само за себе си, а може би и повече заради него, да не остане той като сухо дърво, и нали те двамата ще я родят! И може би тъкмо неговото сърце е безплодно, щом не гори като нея? но то в тая голяма мъка… И като че ли само свекърът я жалеше повече от всички други в тоя неин дом, повече и от Лазара в тия нейни тежки дни на голямо огорчение, на голяма скръб.

— Ти, чедо — рече й Стоян, — да не си нещо болна?

— Не съм болна, татко. Нищо ми нема.

— Ами защо така… Кой знай от кое време не съм те чул да се засмейш, да се позакачиш с децата, както по-рано.

И колкото имаше съжаление в думите му, още повече имаше в очите му. Той не се досещаше да разпита повече да се загледа по-внимателно около себе си и някак сам със сърцето си долавяше нейната мъка. Така, близу до истината, която оставаше недостатъчно ясна за него, той се огледа да не го чуе друг някой, да не го чуе Султана, каза на по-младата си снаха:

— От некое време не е никак весело в нашата къща, чедо. И никогаш не е било много весело. Мене ми се иска понекогаш и да се посмея, и да попея, ама се нещо ме спира, се с половина сърце… Аз и на господа като се моля, с нажалено сърце се моля. Кой знай защо така. Тя, Султана, свекърва ти, повеке знай, ама не смея да я попитам.

И само като ме погледне, страх ме хваща. Тя се знай, нещо мисли и крои, за нещо се грижи. Така и по-рано: аз хабер още си немам, а очите й, виждам, режат като нож. И току се поболи некое от децата. Аз още хабер си немам, а тя веке го знай, забелязала го. Такава си е тя. Сичко вижда и не смееш да се отпуснеш пред нея, а как иначе ще се пошегуваш или ще попейш, ако не се отпусне сърцето ти. — И току се опита той да утеши снаха си: — — Ама така живеят сички люде, чедо, целият народ. Се в некакъв страх, се с нажалено сърце…

Не бяха много ясни мислите му, той говореше за нея, за себе си, за свекърва й, та и за всички люде и, види се, не бяха дошли едва сега тия мисли в ума му, но в тях имаше топло съчувствие, обич и тъга като нейната, и колкото искаше нея да утеши, толкова и сам искаше да се оплаче — да се оплаче най-напред от Султана, която стоеше като съдия пред него, вечно загрижена за нещо, вечно тревожна и недоволна, вечно бдяща и строга, войнствуваща. Той пък все гледаше да се отпусне — и в скръб, и в радост, да потъне до самото дъно, — ала все нещо му пречеше през целия му живот да освободи сърцето си — Султана, децата му, всички люде с техния забъркан и тъжен живот. Те бяха сами в двора. Ния слушаше стария човек с благодарност, но не искаше и нито помисли да му се оплаче на свой ред от Султана, от Лазара. Не искаше да сподели тя с никого своята горест, разочарованията си, щом не можеше вече да ги сподели с най-близкия си човек, с Лазара. Най-малко би желала да ги сподели с тоя старец, който в своята откровеност не знаеше кое трябва да се премълчи, който нито познаваше, нито пък признаваше сложната и толкова несигурна, толкова изкусна и лъжлива постройка на общоприетите отношения и обноски между людете. Не потръгна разговорът между тях двамата, далеко бяха те един от друг. Старият човек мълчаливо се обърна и се отдалечи накъм плевнята.

Ния остана сама в двора. Беше привечер, насреща се тъмнееха неприветливо разкривените прозорци на старата къща и Ния се огледа да си намери някаква работа из двора или в градината. Откъм улицата се чуха стъпки, тя се обърна да погледне нататък и тъкмо в мига пред отворената порта мина Таки Брашнаров. Понечи да я поздрави, но Ния бързо отклони погледа си. Напоследък за втори път й се случваше да го види по тяхната улица — къде ли ходи насам? Тя влезе в градината да полее цветята, посадила бе там старата Глаушица и няколко лехи със зеленчук. Слънцето бе залязло и в прозрачния предвечерен здрач пъстрите китки ярко блестяха, една до друга в зелените лехи. Водата шуртеше между разперилите се листа и стръкове, от зажаднялата земя се надигна свеж, влажен мирис, полъхнаха на Ветреца от разлюлелите се цветя всякакви благоухания. Вдишваше с разтворени ноздри свежия, благоуханен въздух и натъженото й сърце започна да бие по-бодро, по-радостно.

Неочаквано иззад ниската кирпичена стена, която ограждаше съседната градина, се показа руса главица! Ния чу сподавен детски глас:

— Тетко Нийо…

Беше Любето, по-малката щерка на съседката Василица. Девойчето гледаше Ния с изблещени, светнали очи, цялото й личице изглеждаше уплашено.

— Що има, Любе?

— Мама рече — продължи девойчето със същия задавен и някак тайнствен глас, — мама рече да дойдеш за малко у нас. Вика те мама, болна е.

— Болна ли?… Ще дойда, Любе. След малко ще дойда.

Ния се учуди, че Василица викаше тъкмо нея сега, но ще отиде, разбира се, щом е болна съседката. Макар да бяха стари съседи, Глаушевци не дружаха много с Василица и рядко се случваше да си разменят по някоя дума през ниската кирпичена стена.

— Не ми требва мене тя — бе казала еднаж старата Глаушица. — Нечиста жена е тя, Василица, и такава една никаква… Може би за това момичето й викаше тъкмо Ния Тя се боеше, изглежда да не би да узнае за това старата Глаушица. Като чу отговора й, то я гледа още един миг със същите изблещени очи, после се скри зад стената.

Ния се поприбра набързо и излезе на улицата. Играеха там, край отсрещната стена, няколко по-дребни деца; не се виждаше никакъв друг човек по цялата улица. През една порта по-нагоре беше къщата на Василица. Ния влезе в малък двор, постлан с плочи, сетне отвори вратата на малка, ниска къща и се намери в тъмен трем, също постлан с плочи. Никой не излизаше да я посрещне — нали беше болна. В мрака се виждаха три врати — от всички страни по една — и Ния не знаеше къде да влезе.

— Василице! Къде си…

— Тука съм, Нийо, тука! Повели де, влез… — чу се гласът на Василица иззад една от вратите. Ния пристъпи и посегна да отвори, но вратата сама се отвори, показа се там Василица с превързана глава. Ниска, шишкава, с двойна гуша, тя се поклати на кривите си боси нозе, а превръзката на главата й беше натисната над очите й. — Ох, сестро, ще умра… Като ме зачукала една глава — нищо не виждам! Влез, влез. Ето и моят братучед току-що дойде…

Ния прекрачи прага и там се спря. Край стената в ъгъла но и някак зад вратата седеше Таки Брашнаров на нисък дървен стол, който едвам крепеше едрото му тяло. Щом я видя, Брашнаров бързо се изправи. В първия миг Ния помисли веднага да си излезе, но после се ядоса сама на себе си: защо? Защо ще бяга като дива? Погледът й се плъзна край едрия и хубав мъж, отправи се към прозорците насреща, три един до друг, и през тях се виждаше градината на Василица, по-нататък — познатата кирпичена стена, зад нея пък тяхната, Глаушевата градина. Да можеше. Ния сега да мине през тия прозорци, през тая ниска стена… Тя се обърна рязко към Василица:

— Що ме викаш? Що ти е?

— Умирам от глава… — проплака Василица и току стисна очи, дано да изстиска някоя сълза. — Рекох да те питам що да правя… Седни, седни, че и аз не мога да се Държа на нозете си… — и тя побутна Ния към един стол край вратата.

Ния пристъпи да седне и в тоя миг Таки Брашнаров продума с меден глас:

— Дадох й да помирише едно лекарство… купих го от преди години в Цариград. Веднага й олекна. Искате ли да го видите, госпожо?

И тя дигна към него учудени очи:

— Не, не!

Но той пристъпи към нея, като бъркаше с два пръста в джоба на жилетката си. Ния се озърна разтревожена.

Василица бе изчезнала. Тя се обърна също да излезе от стаята, ала с две широки стъпки Брашнаров се намери между нея и вратата.

— Що значи това! — настръхна Ния и усети как но зете й започнаха да треперят, но гласът й прозвуча твърД и строг. — Пуснете ме да мина!

Брашнаров сбра ръце на гърдите си, като че ли се боеше да не я докосне, и започна с тих, дълбок глас, като да изричаше пламенна молитва:

— Откога още чакам тоя час, да мога да ви кажа как ви любя и съм готов да ида и на смърт за вас…

Ния не бе го виждала така отблизу и усети как полъхваше от него, от дрехите му на ливанто24. Гласът му бучеше в ушите й, колкото и да беше тих и мек. Изправил се бе срещу нея с целия си ръст, грамаден и силен, усети тя как пропълзя от петите й чак по цялото й тяло премала; приподигна малката си, изстинала ръка, сякаш да освободи дъха си, който се спираше в гърлото й. Каква беше тая подла слабост — не само от страх, не само от страх! — която караше сърцето й да замира, и не можеше да откъсне тя очите си от ръцете му, каквито бяха едри, с дълги пръсти, подвижни и силни, чакаше премаляла да я сграбчи той с тях, да я стисне… Той наистина взе ръката й, посегна и я взе, тя я остави само за един къс миг в ръцете му, усети топлината на широките му длани. Тогава отеднаж бликна в сърцето й голяма сила. Тя се отдръпна две стъпки назад и каза с рязък, леден глас:

— Махнете се от вратата!

Брашнаров отпусна ръце сякаш в отчаяние, сетне изкриви широко разтворени очи, та светеше издълбоко синкав мрак в тях, поклати къдрокосата си глава тъжно, с тъжна усмивка на алените си устни:

— Аз не ща насила… Аз искам да те направя щастлива. Да станеш майка, щом като… Знам аз сичко.

Ния усети за миг как същата невярна слабост пак пропълзяваше по нозете й, но сега тя се хвърли яростно към вратата. Брашнаров се отдръпна и докато тя излизаше, той ниско се поклони след нея. В мрачния трем нямаше никой. Ния се спря пред входната врата задъхана, с пламнало лице. Тихо беше из цялата къща. Сърцето й започна да бие по-спокойно.

Тя отвори вратата, бързо прекоси малкия двор. Улицата беше пак пуста, само купчинката деца продължаваха да си играят там, край стената.

Настъпиха за Ния тежки дни. Отдели се тя от своите люде, остана сама и как се разбърка животът й!… Преди тя виждаше целия си живот прост и ясен. Такъв прост и ясен й изглеждаше животът също и на другите люде. Във всяко нещо тя диреше прост и ясен смисъл. Тя не се уплаши, когато след смъртта на баща си остана беден и самотен сирак: живяла бе в богатство, сега ще живее и тя като всички бедни люде. После откъсна едно цвете от бащината си градина и с него изпрати на Лазара вест за себе си. Обичаха се те двамата и се събраха да живеят заедно. Щастливо започна техният живот — и как иначе, какво можеше да попречи на тяхното щастие?

Срещу нея излезе най-напред свекърва й, родната майка на Лазара. Излезе тя със своята власт, със своята непреклонност. И нека, нека! Ала Ния не можеше да отстъпва във всяко нещо, тя искаше да запази свободна и своята воля там, дето я водеше нейната ясна мисъл срещу сляпата упоритост на старата жена. Ния искаше да запази и своето тихо щастие, своя живот заедно с Лазара, да бъдат те двамата свободни и спокойни през най-хубавите часове на техния общ живот, а свекървата и там искаше Да налага своята воля. Тя беше майка, но Ния няма да я лиши от обичта на нейния син. Да дойде, да дойде и тя Да живее в новата къща; ще си има и там своя стая, ще седят и там всички заедно на трапезата, но ето старата жена не иска да се отдели от своето огнище. И как се събра в сърцето на свекървата толкова омраза спрямо Ния. Тя, старата майка, която беше като тигрица за своите Деца в любовта си към тях и в своята готовност да ги защити от всяко зло, тя не искаше да разбере Ния, в чието сърце гореше също такава майчинска любов, и ето че щеше да прегори тая любов безплодна. И тя, старата майка, първа я прокле, първа я пресъди за мъката, с която бе наказана без вина и грях. Това беше от същата и голяма любов към Лазара, но защо не се намери в сърцето на старата майка една капка милост към невинната.

Такива безмилостни са людете към жени като още от времето на Библията — чела бе там Ния за проклятието на безплодните жени. Тя бе забелязала и лукавите присмехулни погледи на свекърва си, на Раца, която беше проста и кротка, покорна душица, но и тя, като раждаше толкова често, обръщаше към нея присмехулни очи. Така и чуждите отвън, така всички, които срещаше — не щадяха ни с думи, ни с поглед. Попита я еднаж и учителката, Иванка Руменова:

— Ама ти никак ли не си раждала? Мислех си да не би да ти е умряло някое детенце.

Иванка Руменова не й се присмиваше, нито искаше да я бодне с дума, но защо се учуди толкова много, че Ния не бе раждала?

Ето какъв бил животът на людете и в него невинният страдаше повече от виновния, който може и да се утеши като каже: „Сторих грях и господ ме наказа.“ В такъв свят, в такъв живот не можеше с нищо да й помогне свекърът й със своето добродушие и съчувствие. Ния не познаваше дремещите сили в него, стихийния гняв, който можеше отеднаж да пламне в него — тя го познаваше с неговата обич към децата му, към жена му, към нея, къ Неда и може би към всеки човек — близък или по-далечен. Такова беше сърцето му и не бе излязъл той пред жена си, пуснал бе нея пред себе си — тя да го води с цялата им челяд, а би могъл да я събере в шепата си.

Но Лазар, Лазар… За него мислеше Ния най-много, за него се бореше със сърцето си. Ненаситно на неговата обич беше сърцето й, а той не я обичаше достатъчно! не я обичаше, както тя го обичаше — непрестанно и все повече. Той беше във всяка нейна мисъл и желание, беше постоянно в ума й, пред погледа й; това беше някаква си радост на душата й, дълбок покой на цялото й същество, дълбока и постоянна радост, от нищо несмущавано блаженство, ведрина на духа й, широка и ясна. Но тя искаше и от него такава обич. Да бъде и неговата обич към нея такава постоянна, дълбока, жива, дейна. Да я чувствува тя непрестанно, дори и в съня си и когато той е далеко от нея, да бъде тя като топлината на тялото й, която поддържа живота й. Но тя не чакаше да извира неговата любов от сърцето му като извор от земята. Тя предизвикваше и поддържаше тая негова любов, като пламъка в лампата, всеки ден, във всички негови желания и нужди и в тия, които сама пораждаше и предугаждаше. Тя сядаше с любов да зашие дори скъсаното копче на ризата му; предизвикваше неговата любов и я разпалваше с милувките си с пламенните си прегръдки, в които цяла се отдаваше.

Лазар не я обичаше достатъчно — така си мислеше младата жена. Особено откакто е престанал, види се, да очаква рожба от нея. Е да, той и сега я обичаше, но беше само добър, внимателен съпруг, честен съпруг, както беше честен човек във всяко нещо. Дотам стигаше неговата обич — не повече. От майка си той не би се отделил заради нея, и мъжкото си честолюбие не би жертвувал заради нея. С леко сърце я залъга той и с новата къща. Не беше то само заради печалбите му в търговията — беше повече заради майка му, заради тая стара къща: не можеше да се отдели, не искаше да се отдели от тях заради нея. Дотам стигаше неговата обич. Загаснала бе тя. И майка му бе казала: „Лесно се отделя мъж от жена, щом нема рожба да ги държи…“

Рожба… Ами това беше самата й любов, цялата й любов към Лазара. И още повече: в рожбата й, в копнежа й за рожба беше и неговата любов към нея. Така беше и през първата, през втората година след тяхната женитба, когато Ния живееше в блажено очакване да стане и тя майка, радваше се, наслаждаваше се на своята и на неговата любов, от която трябваше да се родят децата й. После Дойде съмнението и се заби като нож в сърцето й. Там беше и сега — студен, остър нож през цялото й сърце. Ден след ден сладостният трепет на очакването се превърна в страдание. Не стигаше безсмислието на някакво незаслужено наказание, жестокият удар на някаква сляпа съдба, дойде и злобата, и присмехът на чуждите люде, омразата на свекърва й, тоя страшен хлад от сърцето на Лазара. Нямаше вече радост в нейния живот, в нейната обич, която се бе превърнала в мъка с всичката си сила.

С такива мисли се бореше Ния непрестанно. Ходеше из къщи бледа, с хлътнали бузи, тиха, мълчалива. Позанемари и облеклото си, не се замисляше сутрин каква кърпа да върже на главата си, за да бъде по-хубава, не Дигаше на буфанто косите си, не поглеждаше празничните Рокли в дрехарника — поне молци да не проядат меката тъкан или да не се напукат шарените коприни. Не прекрачваше и прага на портата, пък и нямаше къде да отиде. Не се спираха ръцете й — да избяга от мислите си, вдадена в работа непрестанно. Като се свършваше всекидневната работа из къщи, по двора, тя сядаше да вези, да плете кенета, да ткае в разбоя. Тя взе и децата на Кочовица в ръцете си. Хранеше ги, обличаше ги, переше дрешките им. По-малкото момиче, вече поизраснало, гледаше все да се настани в скута й — да го погали стринка му Ния да сплете късичките плитки, — а започна да се мушва и в леглото и да спи с нея. Кръстили го бяха Царева, на името на баба й Султана, както бе го побългарил Лазар. И то, невинното дете, разклати еднаж ножа в сърцето и.

— Ти си немаш деца, стринке, аз ще ти стана дете. Защо си немаш деца, стринке?

— Немам, Царе…

— Защо немаш, стринке? Кой ще те гледа, като остарейш? Мама казва, ти, Царе, ще ме гледаш, като оста рея, ще ми вариш чорбица. Тебе кой ще ти вари чорбица стринке? Аз ще ти варя чорбица. На мама Цонето ще вари чорбица. — Малката бъбривка се загледа в очите на Ния: — Защо плачеш, стринке?

— Нищо, Царе. Зъб ме боли.

Ния бе почувствувала с болка до сълзи своята самотност — не сега, още не, а след години, когато ще започне да съхне като дънер, опърлен от пламъци, самотна, без своя рожба и не ще има кой да й поднесе паничка с чорбица.

Султана следеше изпод вежди по-младата си снаха й Ния винаги чувствуваше в гърба си нейния поглед. Старата, изглежда, се бе успокоила — не ставаше вече дума за нова къща, а Ния не се и опитваше да въвежда по някакъв ред в къщата, да поправи нещо, да поднови нещо, всичко вървеше, както искаше и нареждаше свекървата Но в сърцето на Султана тлееше постоянна подозрителност. Покорила се бе снахата, но старата не очаква нищо добро от нейното мрачно примирение. Те не спираха вече да си поговорят за едно и друго, случваше се и по цял ден да не си продумат, но свекървата, изглежда говореше в стаята си — сама със себе си или със свекъра когато си затваряха вратата нощем. Неда, племенницата, спеше в стаята на старите и подслушваше свекървата.

Прибрана в тоя дом, Неда беше на страната на истинската господарка в него — на страната на старата — и не винаги се покоряваше на Ния, когато я караше тя да донесе вода или да седне до гергефа. Глуповатата, още недорасла мома еднаж й рече:

— Тебе ли ще те слушам? Вуйна Султана вели, ти, да мълчиш, черен дявол има в тебе. — Ния не каза нищо, стопи се, с толкова горчилка в сърце.

— Дълго време Лазар като че ли нищо не забелязваше. Това беше от мъжка небрежност към домашното всекидневие, към женските грижи и залисии. Като виждаше охлаждането между майка си и жена си, той си мислеше: „Колко и двете са мъдри и двете, и те са люде, жени са, и те са снаха и свекърва…“ И не искаше да пита да разпитва, да раздухва вражда — те и двете знаеха да спазват мярка, няма никога да се хванат за косите да съберат махалата. Но еднаж той хвана с две ръце лицето на жена си, загледа се угрижен в очите й:

— Що ти е? Болна ли си? Отслабнала си. Да идем в Битоля да те види некой лекар.

— Не съм болна.

Ех, Лазаре… Колко далеко беше той от нейната мъка! Поразмисли той, досети се донякъде, че тя страдаше поради своето безплодие. Много пъти се бе опитвал преди да я успокоява, стесни се тоя път да повтаря все едни и същи думи — каква полза? Ала Ния би искала пак да чуе тия думи, да ги чува всеки ден, макар все едни и същи. И помисли тя сега: Ето: не иска вече и съвсем да ме знае. Болна ли си — да е болна, ще легне в постелята, ще поиска лек и понуда; друга е нейната болка, но той е сляп да я види и познае…

Затопурка с миши крачки из целия град злорада мълва, от улица в улица, от двор в двор…

— На изпостница заприличала Глаушевата снаха, младата. Те, старите жени, дебелеят, а тя…

— Охтичава е.

— Свекървата я пече на ръжен. Нели я знайте Глаушица каква е люта.

Заговори й еднаж и учителката, Иванка Руменова:

— Какво става с тебе, Ния? Чувам, свекърва ти… Но ти защо търпиш, щом те измъчва? Идете да живеете Другаде с Лазара.

Ния се опита и сама да разясни, да разнищи това зло вплитане в своя живот. Тя каза:

— Свекърва ми… Не! Оттам иде сичко, че немам Деца.

Започнаха да се прокрадват в ума й нови мисли — плахо, отдалеко и като че ли някак отвън, като че ли бяха чужди мисли и идваха в ума й някъде отвън, заслушваше се тя в тях като в далечни, чужди гласове. Това започна скоро след като я примами Таки Брашнаров в къщата на Василица. През първите няколко дни тя само потреперваше от погнуса и страх при спомена за тази нежелана среща. По-късно, и някак против волята започна да се изяснява пред погледа й образът на Брашнаров и всяка подробност при тая среща. Ния се учудваше сега на яснотата, с която си спомняше всяка подробност. Той стоеше тогава много близу до нея и сега й се струваше, че дори бе почувствувала топлината на тялото му. Или това беше топлината на собственото й тяло, разгорила се сега, при тоя спомен. Погледът й бързо пробягна на няколко пъти по него, по лицето му, по ръцете му, но младата жена сега виждаше ясно необикновения блясък на очите му, чистата кожа по лицето му, здравия, свеж руменец по бузите му, бялото гладко чело, устните му — въздебели, алени, твърди, засечени от черни лъскави, едва-едва разрошени мустаки. Той, изглежда, се бе бръснал същия ден, но гъстата му брада се тъмнееше, дори изглеждаше синкава, а на челото му, около ушите му се къдреха гъсти, черни коси. Хубава беше главата му, на дълъг, мускулест, силен врат, и целият беше едър и силен, но още по-ярко виждаше Ния пред себе си сега неговите едри, бели ръце. Тя усещаше дори и в спомена си тяхната сила, топлината им, както бе взел той ръката й. Как бе могла тя, да задържи ръката си в неговите ръце толкова дълго!. А то бе само еди н-два мига. Тя се възмущаваше от себе си, мислеше си, че не бе се държала, както трябва, разумът й, волята й, цялото й съзнание се противеше у нея срещу друга една сила, друга една топлина, която сега идеше от тия едри, бели ръце, проникваше в нея до самото й сърце, дълбоко в утробата й. Оживелият спомен я преследваше навсякъде. Тя бягаше от него залисваше се в работа или излизаше да се разхожда из двора, плискаше лицето си със студена вода, но мъчителният спомен, станал още по-ярък, вървеше навсякъде с нея, беше в нея. Още по-ярък ставаше той в сънищата й — разрастваше се и виждаше тя насън неща, които не бяха станали. Сънуваше, че Брашнаров посяга да я зграбчи за рамената, а тя виждаше, чувствуваше, че раменете и са голи или че дрехите й сами падат от тялото й. Той, вече я докосва, ръцете му горят като огън, тя стои съвсем гола пред него и колената й треперят от слабост, в същото време гърдите й се разкъсваха от ярост — как бе позволила да задържи той ръката й толкова дълго в ръцете си!… А той движеше устни — още по-алени — тя знаеше, че бяха топли, горещи, виждаше белите му зъби, езика му; усещаше по лицето си, по устните си сладостен гъдел от докосването на мустаките му и зашеметена, тръпнеща, но и с непоносима болка под челото, дето се биеше мисълта й, с непоносима болка в гърдите й, които се разкъсваха от ярост, Ния чуваше гласа му — тих, но ясен, топъл, дружелюбен, примамващ:

— Знам сичко и не ща насила… Или:

— Искам да те направя щастлива… Или:

— Искам да те направя майка!

Еднаж, все тъй насън — тя пак виждаше блясъка на очите му, устните му, които се движеха, и чу гласа му близо до ухото си, дори усети топъл дъх:

— Аз ще развържа третия ти пояс…

И посегна да я хване през кръста, а тя стоеше пак съвсем гола пред него.

Друг път, докато Брашнаров движеше устните си и черните му очи пламтяха, ръцете му лежаха на широките и гърди, ослепително бели, Ния чуваше не неговия глас, а острия шепот на Ташка Утката:

— Сега сме сами и сичко ще ти кажа… Нема я свекърва ти да ни чуе. Това се казва само насаме. Може и пред майка ти, но майка ти отдавна е умрела. Слушай, слушай… И ти като сички: искаш да родиш. Да родиш! Такава е женската хубост и мъжът затова посяга: за да я има, да я занесе в леглото си. На трендафила кацва мъжка пчела. Нема да те пипам сега — ти не искаш, знам аз, но като стане нужда, и ти ще легнеш… Третия пояс може да го развърже само друг мъж, не твоят. Друг мъж… Грешката може да е в твоя мъж, а не в тебе. Защо ще стоиш безплодна, да се ругаят сички с теб. ДРУГ мъж, друг мъж… Твоят нема да знай, ще го отгледа и пак ще бъде негово.

— Не искам да живея в лъжа! — викна Ния и искаше Да побегне, но краката й тежаха като олово. А шепотът на Утката продължаваше все тъй настойчив, да пронизва ушите й: — Тука нема лъжа, щом ще дойдат деца! Мъж мине-замине… Може и друг, може и друг. Децата се раждат от нашата утроба… Мъжът мине-замине. Може и друг, може и секи… Само да развърже пояса ти… третия пояс!

Ния се разбуди с вик. Под челото биеше чук, да разбие черепа й.

Сега и тя започна неволно да мисли, че някакъв дявол се е заселил в сърцето й. Нещо се отдели от нея, стоеше чуждо в нея и тя се бореше яростно с него. То беше част от нея, отдели се, откъсна се от нея, но тя го чуствуваше като чуждо нещо в себе си. Дявол се заселил в душата й. То беше някакво малко, зло дяволче, което ходеше по кръвта й. Ния го чувствуваше мъничко, също, като малко черно бръмбарче, което се провираше между жилите й, пълзеше, дращеше с ноктенца по мозъка й, тя би го смазала между пръстите си, но не можеше, да го улови. Ния цяла потреперваше от погнуса, но то разпалваше лош, нечист огън в нея, разбъркваше мислите, довеждаше в сънищата й Таки Брашнаров, Ташка Утката, шепнеше в ушите й скверни думи. И беше непобедима нечистата му сила.

Започна да се мярка и Райко Вардарски в мислите й, в сънищата й. Все по-често. Тя си спомняше всички срещи с него, виждаше го в паметта си все по-ясно. Тя отдавна не беше го виждала, но оживя той в мислите И — чудно, той като че ли беше целият едно око, пламтящо, втренчено в нея, жадно. И гласът му ечеше за нея, в мислите й. Не тя, друг неин глас, вътре в нея все по-често влизаше в разговор с него.

— Аз те любя — казваше Вардарски или това бе само гласът му, само неговото единствено око, разтворено срещу нея, пламнало, жадно.

— Не влизаш ти като приятел в нашата къща отвръщаше Ния с другия глас в нея и, спомняше си това бяха думи на свекърва й.

— Аз те любя и никога нема да издам тайната. Тъкмо тия негови думи останаха в паметта й: „никога няма да издаде тайната си!“ После дяволчето в кръвта й започна да плете своите мрежи. Тя виждаше Вардарски, окото му, чуваше гласа му да кънти и чуваше и насън и наяве в мислите й, към едно се насочваха и собствените й мисли: ако сгреши с Вардарски, той никога няма да издаде тайната й. Случваше й се да сънува едновременно и Таки Брашнаров, и Вардарски, те бяха в непрестанна борба помежду си, но в нея, в нейните мисли, в нейните сънища. И единият я измъчваше със своята мъжка хубост, а другият — със своя кънтящ глас:

— Никога нема да издам…

Дяволмъчител бе се заселил в душата й. Но уморена, изтерзана в непрестанна борба с незадоволения майчински инстинкт в себе си, изтрезняла, освободила ума си от всякакви самовнушения и заблуди, тя проплакваше:

— Нема… нема дяволи. Самата аз станах дявол за себе си. Запази ме, боже, запази ме да не сгреша, както греша в себе си…

И нямаше с кого, не можеше тя с никого да сподели своята грешна мъка. Чувствувайки се грешница, тя се укроти съвсем и пред свекърва си, и пред Лазара, боеше се понякога да погледне в очите дори и Неда, племенницата. Кротка, тиха ходеше из къщи, усърдна, неуморима в домашната си работа, кротка и покорна лежеше в широкото легло нощем с мъжа си. Той виждаше, че тя страда, и беше дори прекалено предпазлив към нея. Той знаеше, че тя страда поради безплодието си — е да, той мислеше и за себе си, че може би и по негова вина да нямаха деца, — опитваше се често да я утешава, беше ласкав към нея, но и доста сдържан поради мъката й. Макар да не знаеше цялата истина, Лазар беше близу до нея и беше, както винаги, внимателен към жена си, но и не искаше да я смущава, да я тревожи в нейната, както си мислеше, женска мъка. Тая сдържаност, тая предпазливост Ния приемаше като студенина, като небрежност от негова страна, като недоволство от нея — изстинало бе сърцето му! Но нека — падаше й се. Така се кореше сама и лежеше тихо, кротко до него в широкото легло. Но не се сдържа Ния еднаж, хвърли се, легна на гърдите му и дълго плака, дълго рида там, на любимите гърди, разкайваща се, но и толкова невинна. Лазар галеше косите й, нежно притискаше главата й на гърдите си, но не знаеше как да я утеши и само това повтаряше:

— Стига, Нийо… Не плачи. Така ни е благословил бог. Ние не сме виновни…

Ния не можеше да му признае, да му изповяда докрай своята тайна и мъката оставаше неизплакана в сърцето й.