"Преспанските камбани" - читать интересную книгу автора (Талев Димитър)

VII

Тоя път Лазар Глаушев поведе и своя калфа Тръпко Велев. Младият момък докара пред портата на Глаушеви тежка, грубо сглобена двуколка с дебели железни шини на колелата и в нея беше впрегнат дребен кон с издут корем. Лазар се показа на портата и помръдна мустаки в усмивка:

— Ще ни вози ли добре тоя ат, Тръпко?

— Уха! — плесна Тръпко с длан коня по задницата. — Сила ни е кончето! Кьораво е малко с едното око, но нему Кралимарковият ат му се пада вуйко.

Пристъпи Лазар, огледа се и бързо извади от пазвата си грамаден револвер с издут барабан, мушна го ловко в сламата под капака на седалката. Каквито бяха малко мижави очите на Тръпко, не можеха да се отлепят от револвера и там останаха, върху капака на седалката. После Тръпко попита:

— Ами защо тука? По-харно е в пояса!

— Добре е и тука. — И Лазар добави: — Немам пояс да го сложа, а тежи това железо може би две оки… Ще плашим чавките с него.

— Аха, чавките! — попримижа с тесните си, тъмни очи Тръпко, присви устни: — А Хайредин Арап ага ходи с цела тайфа по селата.

— Ти откъде знайш?

— Знам.

Лазар махна с ръка.

— По-харно да не го срещаме.

На портата се показаха Султана, Ния, след тях и Неда с кожени дисаги в ръка. Тръпко взе дисагите и ги сложи в двуколката. После те двамата се качиха на колата, Лазар взе поводите и се обърна към жените:

— Сбогом, майко… Нийо…

— Със здраве! Добър път…

Като излязоха от града, Тръпко каза, без да погледне Лазара, и сякаш продължаваше прекъснат разговор:

— Ето веке две недели ходи по селата Арап ага. Изпратили го градските бегове да пази полето, да им пази чифлиците. Да пази да не бегат селяни в града. Уплашили се людете, не смеят на пазар да дойдат в града, по нивите ги страх да излизат. — Младият човек помълча малко, все тъй загледан пред себе си, и додаде. — Сега ни един селянин не смей да бега в граДа. А то… по цели села биха се дигнали. Не се живей веке по селата.

Лазар нищо не отговори. Той подръпваше леко поводите, но конят не ускоряваше равномерния си ход. Ех, стига и толкова! Само да не спре крантата някъде насред пътя. Глухо тропотеха тежките колела по прашния път, остро шумяха и проскърцваха железните шини, когато колата пресичаше песъчливото, пресъхнало корито на някой поток. След дълго мълчание Лазар повтори:

— По-харно да не го срещаме. — И продължи: — Е… пък ако го срещнем, ще видим какво ще правим. Нема сега заради него да се връщаме! Работа сме тръгнали да вършим.

— То се знай! Как така ще се връщаме..

Те млъкнаха. Колата леко се подрусваше, а тук-там внезапно хлътваше ту едното, ту другото й колело и двамата пътници се люшваха ту на една, ту на друга страна. Конят равномерно поклащаше едрата си глава и все тъй — ни ускоряваше, ни забавяше ход. Беше доста късно след пладне, но слънцето пламтеше още високо над хоризонта — дълъг беше августовският ден. И беше още горещо, макар да полъхваше час по час подранил вечерник. Далеко напред и наоколо се ширеше преспанското поле, обградено от всички страни с планини, които се синееха в далечината. По цялата западна страна се издигаше планинската грамада на Железник — един неизбродим лабиринт от хребети и върхове, от впадини, котловини и бездънни долища. Лазар Глаушев мислеше да обходи цялото поле за една неделя или за десетина дни. По полето бяха пръснати доста нагъсто около седемдесет села и чифлици. Те се виждаха от двете страни на пътя, по-близу и по-далеко, малки купчинки от ниски кирпичени къщи и колиби със сламени покриви. Малки бяха селата тук, имаше и с по десетинапетнайсет къщи, но всички имаха хубави имена — звучни, пълни със смисъл или пък подсещаха за някакво далечно събитие. Повечето от тия села и голямата част от полето бяха собственост на преспански и битолски бейове и агалари. Селяните бяха все поробен християнски народ и само нататък, в подножието на железнишките планини имаше две турски села — Бегово и Раздел.

Глаушев насочи коня по пътя за Гранче — родното село на баща си. Имаше там свои люде и мислеше оттам да започне обиколката си. Слънцето бе се надвесило вече ниско над Железник, когато пътниците наближиха Гранче. Лазар се поизвърна към младия момък, изгледа го, както бе седнал до него. Тръпко бе стиснал ръце между колената си и се взираше с жадни очи в селото насреща. Пременил се бе той в градската си „алафранга“ руба от дебел кафяв шаяк. От някогашното му селско облекло бе останала само дебелата платнена кошуля, закопчана високо на гушата му с едно бяло, стъклено копче: виждаше се изпод разгърдената му жилетка и някогашният червен, вълнен пояс. Накривил бе алено фесче с пискюл, провесил бе вече доста гъсти, черни мустаки, брадата му беше гладко обръсната. Но и цялото му лице бе придобило жив, ведър израз, тъмните му очи гледаха през едва присвитите тесни клепки съсредоточено и хитро. Глаушев го побутна с лакът, посочи с глава селото:

— Ще те познаят ли сега тука?

Тръпко се усмихна сякаш първо на себе си, после обърна лице към Лазара:

— То се знай. Ще ме познаят сички. Хе! Къде ще се скриеш от них…

— Ами агите ще те познаят ли? Кехаите, полякът.

— За них не знам. Те са по-будали.

— Ами ако поискат да те задържат пак в село?

— Охо! — махна нехайно с ръка Тръпко. — Нема да ме задържат.

— Ти позасълни се, докато свърша аз работа в Гранче.

— Ами как ще ме задържат… Да не съм аз вол от обора им. Беше то, бачо Лазаре! Пък ако рече некой да ме задържи, ръката му ще прекърша…

Той погледна многозначително Лазара и току попипа пояса си. Лазар го изгледа пак — не ще се уплаши лесно това момче! Той показа с очи червения му пояс и рече, сякаш загрижен за неговата външност:

— Що си навил тоя пояс сега, посред лето! С тия Дрехи не се носи пояс.

— Е ако, бачо Лазаре… Да ми крепи кръста. — Той се усмихна хитро и току приподигна сакото си отДире: там, на кръста му, беше затъкната голяма кама — същата, която бе взел от турците в Глаушевия Двор. Усмивката отеднаж изчезна от лицето му, черните му вежди се сключиха в гневна гънка: — Как Ще тръгна с голи ръце!… Аз, бачо Лазаре, нема веке да преклоня глава пред турчин.

Лазар мълчаливо подръпна поводите на коня, който и сега вървеше със същия равномерен ход и клатеше едрата си глава. Лазар си мислеше за Вардарски: негови бяха тия дръзки думи на младия момък. Откакто бе дошъл в града, Тръпко Велев живееше в къщата на Аце Кутрев, под един покрив с Вардарски. И Лазар виждаше плодовете от това близко съседство — учителят бе разгорил бунтовен дух в младия човек. Но и той изпита някакво чувство на гордост от тия смели думи на Тръпко — не ще чуеш често такива думи от устата на селянин, на довчерашен селянин, който още носи на гърба си селска кошуля. Като чуеш едно или друго за селянин, сърцето ти ще се присвие от жалост, свикнал си да мислиш, че те се раждат само за мъка и никой не може да им помогне. Но Тръпко няма вече да преклони глава пред турчина! В пояса му — кама… Ето пак новата страница и може тя наистина да стои разтворена пред нас, учителю…

Те минаха с колата по пътя пред бейската кула. Тук някъде преди четиридесет години Стоян Глаушев бе удушил с ръцете си хръта на Махамуд бей. Спомняше си Лазар разказа на баща си, който и сега потреперваше от страх пред отдавна умрелия тогавашен господар на Гранче и пред неговия също отдавна умрял кехая Осман. Това беше друга една, печална страница, отдавна обърната и затворена. Стоян Глаушев, старият му баща, тогава е бил на същата възраст, на която беше Тръпко Велев. Някогашният покорен и уплашен роб сега носеше кама на кръста си. Да — наистина бяха се разтворили нови страници… Лазар обърна глава към бейската кула. На широко, равно място към горния й край се виждаше оживено гумно. Препускаха там четири коня, сваляха се снопи, трупаше се на големи купи прясна слама и купища ново жито. Селяните вършееха на Рюшди бей — сегашния господар, там бяха сигурно всички селски роднини на Лазар Глаушев, но никой не се решаваше да изтича да го посрещне или поне да викне от гумното, да му се обади. Все същата е селската неволя…

— Дий… — подръпна поводите Лазар и насочи коня към разградения двор на роднините си.

Разджавкаха се две млади кучета, наскачаха откъм ниската порутена сграда, а като влезе двуколката в двора — излая продрано и друго куче. Нататък, край оградата, играеха залисани няколко дребни деца и друг човек не се мяркаше наоколо. Насреща, към дъното на двора, се виждаше дълга, ниска постройка, измазана с кал, която бе изпопадала тук и там. Вратата й зееше разтворена, тъмнееха се там две малки прозорчета с изпочупени стъкла и грубо налепени с хартия, над цялата постройка тежеше широк, разкривен, гниещ сламен покрив. Това беше старата къща на Глаушевия род, едвам се крепеше тя на кирпичените си стени. Тук бе се родил преди шестдесет години Стоян Глаушев. Не се виждаше по двора ни дръвче, ни цвете, ни тревичка, пуст и беден изглеждаше тоя дом, само към най-отдалечения ъгъл на двора бе се изгърбила хралупата на ниска, стара върба, провесила рано оголели клонки, та с нея изгледът беше още по-тъжен и неприветлив. Преди да спре двуколката пред вратата на къщата, оттам излезе млада селянка, вгледа се уплашена в двамата граждани и току нададе вик:

— Майкоо!

После се спусна бързо, наведе се, взе мълчаливо ръката на Лазара, който бе слязъл от колата, целуна я, допря я до челото си, целуна я пак и едва след това рече:

— Добре дошли!

Тя стоеше боса в праха, но беше в тежка везана селска руба — дълга кошуля от дебело домашно платно, с широки ръкави, върху нея клашник, препасан с дълъг черен пояс, и отпред — с шарена вълнена престилка. Но това облекло, по което някога са трептели ярки везби и шарки и което се шие и вези по цели години, сега беше захабено, протрито и кръпка до кръпка — първа бе го облякла бабата на младата жена, след нея бе го носила през целия си живот майка й, а сега го носеше тя и може би до края на живота си. Носеше го тя и зиме, и лете, с него спеше — и сега, през август, с тоя клашник и вълнен пояс, сваляше го едва по няколко пъти в годината, да го изпере набързо, доколкото можеше да намери време за себе си, от непрестанен черен труд над земята и в къщи; така живееше тя, така бяха живели и баба й, и майка й, така живееха всички селски жени, всички селски люде. Но още нейната майка бе успяла да изткае платно за нова риза — дебело, здраво като кожа, да изтрае десетки години; кой знай как бе намерила време през деня, през нощта, изткала го, избелила го на реката. Сега младата селянка си везеше нова кошуля и кой знай как намираше време през деня, през нощта. Бод след бод изникваха шарки по пазвите, по ръкавите — червени, зелени, жълти, модри, черни, една в друга, една през друга в сложна плетеница, трептят от хубост, говорят като писмена, разказват за млади очи, които са се радвали над тях, но още повече са плакали над тях. Младата жена ще вези новата кошуля може би през целия си живот, може би няма да успее да я облече до края на живота си ни един път, но тя ще я остави на щерка си или на снаха си. Сега тя дебне да открадне и един миг време, за да бодне поне един или два пъти с иглата, а зимно време, когато, намалее полската работа, тя сяда на купището, заравя нозе в топлия тор и вези новата кошуля. Очите й се радват на хубавите шарки, следи как оживяват от иглата й една след друга и тя забравя всичко друго. На торището са насядали и други жени, и те с нозе дълбоко в тора, везят или шият, или плетат дебели вълнени чорапи, или пък дълги до тридесет аршина пояси. Някоя от по-старите жени разказва тъжна история за безкрайни човешки мъки и върху новата риза капват сълзи; после по-младите от жените подхващат песен, но тя е жална, като плач, и в нея за човешки мъки се пее — Върху кошулята отново капват сълзи. Ала човешкото сърце ще изтрае цял живот в скръб и някоя от жените, която е с по-бодър дух, ще изрече шега, ще разкаже за Хитър Петър или за глупавия Пейо, за попа, който ръсел с леща, и над бунището отеднаж ще екне дружен смях, над новата кошуля се привеждат засмени очи…

На вратата се показа стара селянка — и тя също в Такава руба:

— У, у… гости ни дошли…

— Позна ли ме, бабо Яно?…

Старата селянка дигна ръка над очите си:

— Аха… познах те… Стояновият… по-малкият… — Ха добре дошъл!

Тръпко взе дисагите от колата, а младата селянка я поведе край стената по-нататък, да разпрегне коня под широката стряха. Старицата се разбърза на кривите си, боси, посинели нозе, изнесе на гостите две триножни столчета, сложи ги пред вратата:

— Те, людете ни, сички са на гумното… Ние, с невестата, да опечем хлеб…

— Е, гледай си работата, бабо Яно — рече Лазар. — Ние ще поседим тука.

— Е, харно, харно, сине… Да ви сготвя нещо за вечеря.

— Нема нищо да ни готвиш, бабо Яно… Каквото вие…

— Ние… ти нас не гледай. Ние секак. Само хлеб да има.

— И ние така, бабо Яно. Нели и моят корен е от тая къща!

— Така е, ама гост си ни дошъл…

Свечеряваше се. Небето се бе извишило зеленикаво и прозрачно. Лазар запали цигара и сякаш забрави де се намираше. Тръпко застана встрани с дисагите в нозете си — не се решаваше да седне заедно с Лазара и току въртеше тъмните си очи, да погледне едно, да погледне друго наоколо: малко по-надолу беше неговата родна къща. Той улови на няколко пъти погледа на младата жена, която ту влизаше, ту излизаше от къщи по работата си, и се досети: тя бе го познала. Тихо беше из цялото село; дочуваха се гласове само откъм гумното нататък, откъм бейската кула, също и откъм долния край на селото — види се, вършееха и нататък.

Вече се бе стъмнило, когато дворът се изпълни с люде — мъже, жени, по-големички деца; докараха и две волски коли, един кон и две магарета, няколко овце. Завършили бяха вършитбата тоя ден и се прибираха за спане. Наобиколиха всички градските си гости — поздравяваха ги, радваха им се, някои се пулеха в тях в тъмнината и не можеха да им се начудят — мнозина от най-младите, особено между женската челяд, още не бяха ходили в града и се чудеха на тия градски люде, на облеклото им, на говора им. През тия четиридесет години Глаушевият род бе се роил два пъти — имаше още две Глаушеви къщи в селото и едната бе приела вече друго име. Сега тук живееха тридесет и пет души и глава на челядта беше не старият Йоан Глауш, който бе умрял скоро след бягството на Стояна, а негов братов внук, но и той с неговото име Йоан. Сегашният Йоан Глаушев беше към петдесетгодишен човек и се познаваше отдалеко, че беше много едър, пък имаше тънък, почти женски глас. Откакто бе станал житар, Лазар Глаушев бе идвал много пъти тук и си спомняше, че сегашният Йоан Глаушев, втори братовчед на баща му, го посрещаше все с едни и същи думи:

— Е, внучко… Живи бехме пак да се видиме. Ха, добре дошъл!

Запалиха борина, въведоха гостите в жилището, а то беше жилище и за добитъка при лошо време. Зимно време така беше по-сгодно, по-топло и за людете, и за добичетата, и за кокошките, които спяха накацали по старите почернели греди. Настаниха гостите край огнището, запалила бе там огнец баба Яна и пържеше яйца в почерняло тиганче. Цялото помещение беше пълно с лютив пушък, горещо беше вътре и задушно в тая августовска нощ, та Лазар на два пъти рече:

— Да бехме останали вън… Сега е по-хубаво вън, летно време…

— Що говориш, внучко! — изви тънък гласец Йоан Глаушев. — В двора ли ще посрещаме гостите си! Какво ще рече за мене моят братучед Стоян, като му кажеш как съм те посрещнал!

Тук, при мътната светлина на борината, всички познаха Тръпко. Първа извика една от жените:

— Ау… Тоя бил Тръпче… Тръпче Велев!

Не беше се променил Тръпко много за последните две години, макар и в тия градски дрехи, скроени алафранга, по най-последна мода. А тайно в себе си той все мислеше, че бе станал с тия дрехи съвсем гражданин…

— Е… Тръпче — каза му Йоан Глаушев. — Ти избега от Гранче, ама сега никой не може да бега. Тръгнал по селата един Арап ага — тежко и горко, ако некой нащ човек рече да бега в града! Хваща той роднините му в селото — татко, майка, братя, братучеди — и душа да им знай! Беговете чифлик ще му дадат, да им варди селата, чифлиците. Ти, Тръпче, гледай да не те срещне сега, да не те познай… Куршум ще тегли по тебе.

Тръпко присви черните си вежди, бялнаха се зъбите му и само това рече:

— Знам го аз Арап ага.

Сложиха трапеза — ниска дървена синия, — но само за гостите, за Йоана и за трима-четирима още от по-старите мъже. Сложиха тиганчето с пържени яйца, успяла бе баба Яна да опече и погачка от черно брашно. А на всички други раздаде късове от царевични хлябове, жълти като злато, но напукани, ронливи и сухи, та се виждаше как прегладнелите люде преглъщаха с усилие всеки залък. Някои от тях бяха насядали наоколо и направо върху пръстения под, други стояха наблизу, да бъдат и те с гостите, по-младите майки бяха събрали около себе си децата и всички дъвчеха, преглъщаха шумно сухите залъци. Лазар Глаушев попоглеждаше наоколо и мазните пържени яйца се поспираха на гърлото му. После баба Яна сложи на трапезата голяма пръстена паница с кисело мляко, хванало едва-едва коричка, полъхна от него свеж мирис. Сега Лазар побутна паницата:

— Дай го, бабо Яно, на децата… Йоан Глаушев се придръпна:

— Внучко! — И продължи обидено с тънкия си глас: — Гости сте ми дошли… господ ми влезъл в къщата. Децата гладни нема да останат. — И току се сопна той: — Ами да дойде сега Арап ага с тайфата си? й яйца ще му изпържим, и баница ще му източим от чисто брашно, и бравчето ще му заколим, и телето, ако рече. А нас ще изпъди вън да стоим, пред вратата. Вземи, внучко, от млекото, опитай. Хайде и ти, Тръпче. Немаме со що повеке да ви нагостим, ама това ни е от сърце…

Между людете се появи един голям букар с вода и тръгна от ръка на ръка, тежък, с желязно дуле за пиене, със синджирче на запушалката му, което потропваше глухо по влажния дървен съд. Водата бълбукаше сладко и се изливаше в зажаднелите гърла, да подкара сухите царевични залъци. Надигна го и Тръпко — сладко му беше да пийне водица от букар, макар да беше вече гражданин.

Селските люде се разпиляха след сиромашката вечеря — някои налягаха тук и там върху прогнили разпокъсани сламени рогозки край стените по широкото помещение, други излязоха да спят по двора в топлата нощ, баба Яна дигна и софрата. Край загасналото огнище останаха само Йоан Глаушев и двамата му гости. Лазар му подаде кесията си с тютюн и селянинът сви несръчно дебела цигара, подаде му Лазар и огнивото си. Дръпнаха те от цигарите си и Лазар рече:

— Ти знайш, стрико Йоане… Дошъл съм пак за жито. Какво ще ми дадеш тая година?

Разкашля се Йоан Глауш от цигарата — не беше навикнал той да пуши тютюн като ага — и като стихна кашлицата му, рече:

— Утре ще ти кажа, внучко. — После той се намръщи, обърна глава към огнището, като да се срамуваше да погледне Лазара или внезапно бе се разсърдил за нещо, и продължи: — Ти знайш… Бегът ни дава, колкото да не изпукаме от глад, и се му сме борчлии. А, ще речеш, кой му работи? Той ли, кяите му ли, поляните му?… Ние му работим, от нас е сичко. Ние сме гука, на земята, ние се бориме с нея. Той ни хвърля като на кучища по един залък. И къде ти — не можем да изкараме ни до пролет с това, що ни дава. Е… като дойда в града да взема сол или памук, или опинци, или свещи за мъртвите… нели требат пари! Бегът не мисли: пак и ако ние не си вземем сами от това, що сме изработили — така ще си измреме гладни и голи. Разбираш ли, внучко? — обърна пак лице към Лазара Йоан Глаушев.

— Разбирам. Нели знам и аз…

— Е, утре ще ти кажа що мога да ти дам тая година. Днеска овършахме много и… Той се приведе към Лазара с тайнствено лице и уж да му прошепне, а гласът му, още по-тъничък, затрепера: — Тая нощ ще си вземем нашето докрай. Веке сме си взели нещо, ама сега докрай.

Постлаха на гостите по-нова рогозка и черга край огнището. Изчезна някъде и Йоан Глаушев. Угасна борината, угасна и огнището в тъмнината. Лазар Глаушев лежеше на твърдата ръбеста постилка и не можеше да заспи. До него Тръпко тихо сумтеше с нос — изглежда, веднага бе заспал. Тук-там наоколо се чуваше тежко, равномерно дишане, някой по-нататък хъркаше, Фуг стенеше глухо, проплака дете и пак се умълча. Уморени бяха тия селски люде и спяха дълбоко. Някъде наблизу изцвърча мишка и тупна меко на пръстения под, след нея тупна още една. Лазар присви гнусливо нозете си — не беше чудно да пребяга някоя по него. Усещаше той как шетаха едри бълхи по тялото му и го дупчеха като с шило. Нещо го опари по шията, посегна той там и размаза нещо с пръсти — полъхна го смрад на дървеница. Изпращя остро някоя от гредите горе, червей дълбаеше дърво някъде наблизу, друг някъде по-нататък. Изеднаж над всички тия нощни шумове се издигна сухо, равномерно пъшкане. Лазар се обърна ка другата страна, но като че ли всичко друго утихна и се чуваше само това болезнено пъшкане. Станало бе дума тая вечер, че една овца била болна и, види се, бяха я прибрали вътре. Болното животно пъшкаше непрестанно и досъщ като човек, който гори в треска. Лазар пак се обърна. Не идваше сън…

Той бе ходил много пъти по селата да събира жито и все по това време — по вършитба или веднага след вършитба. Много пъти бе спал на такава твърда постилка, дупчили са го бълхи. И не беше само това, което прогонваше съня от очите му. Ето същата тежина притискаше гърдите му, сега още повече, като воденичен камък. Същата тъга за тия бедни селски люде — и тия тук, роднините му, и сички други по селата из цялото поле. Ами това беше народът, те бяха народът, за който говореше толкова често и той, и Райко Вардарски, и всички като тях, за който пишеха вестниците и книгите. А той, народът, живееше тук, далеко и от него, и от Вардарски, и от вестниците и книгите — тук, в тъмните си колиби из полето, далеко по планините. И какъв тъмен живот живее, какъв несретен живот… Седи там беят в кулата си, край него кехаи, пъдари като бесни кучета, селянинът пълни хамбарите му и живее по-лошо от вола, с който оре. Такъв е селският живот и собственият му баща бе забягнал от селото си, прогонен от неволя, но защо ни той, Лазар Глаушев, ни Вардарски, които говореха непрестанно за народа, защо не бяха помислили никога за тоя селски народ? А тук е народът най-напред, в тия тъмни колиби, ето тук живее семейство от тридесет-четиридесет души! Що можеха да сторят за тоя народ и той, и Вардарски, и всички като тях? Лазар пак се обърна, а мислите му сякаш подир него: като бяха мислили и говорили те за народа, мислили бяха за целия народ. Ами — да! Те бяха мислили и за тоя народ, макар да не беше пред очите им. И което бяха правили за града, ще правят и за селския народ. Църкви, училища… да се разбуди и тоя почерпен народ от сън дълбок! Лазар пак се обърна.

Да се разбуди от сън дълбок… Но това бяха само хубави; думи като по вестниците… И все пак оживялата, тревожна мисъл не спираше. Църкви, училища и за селото, — за всяко село. Пробуждаше се и селото, щом бе тръгнало да търси спасение. Към града, към най-близкото пристанище. Но това не беше спасение — то беше само бягство. Кой ще оре нивите? Селянинът да стои в селото си, да стои при земята си! Хлябът излиза от ръката на селянина. А кой ще укроти бея, кехаите му, кой ще прогони от селата Хайредин Арап ага и тайфата му? Това няма да стане ни с църкви, ни с училища, ни с бягство. Лазар пак се обърна. Ето я и тук разтворена новата страница. Новата страница, новата страница…

Той не усети как заспа. Но не спа дълго и бързо се дигна на лактите си с тяло, пламнало от непоносим сърбеж. Насреща едвам светлееше едно от прозорчетата: вън беше тъмна нощ, месечината още не беше изгряла. Болната овца продължаваше да пъшка в тъмнината, червеите продължаваха да дълбаят усърдно, наоколо пак дишаха заспали люде, но това бяха децата там, край стената, и стори му се, че помещението сега беше празно. Посегна с ръка в тъмното — мястото до него беше също празно: Тръпко бе станал. Лазар се ослуша и като че ли дочу отвън, край самите стени, глух шум от бързи стъпки. Той скочи: ами те вече работят вън! Протегна и двете си ръце, дълго търси в тъмнината, най-сетне набара вратата и излезе.

Пред очите му се ширна звездният простор, който слизаше далеко някъде върху черната земя, и през него лъкатушеше широката светла пътека на Кумова слама. Не можеш да видиш в града такова широко небе. На изток, зад далечните невидими планини, бе се показало бледо сребристо сияние — наближаваше време да изгрее новата месечина. Лазар веднага забеляза в здрача на южната лятна нощ върволица от люде — едни изчезваха някъде зад ъгъла на къщата, а други се връщаха оттам и прекосяваха през двора към улицата. Чуваше се само тих шум м от боси нозе, някой ще пошушне бързо, ще заглуши в шепата си внезапно избухнала кашлица. Селските люде крадяха от бейското гумно овършано жито и слама и ги криеха някъде зад къщата, по дупки и скривалища.

Тръпко бе забелязал Лазара в тъмнината и се приближи.

— Помагам — рече той тихо. — Хитри люде, брей! Приспали са кехаите, та и кучетата. Да си вземат хлеба… Ами как иначе!…

Някъде нататък в тъмнината светна искра и се чу, изстрел. Сетне още еднаж; стреляха, види се, от прозорците на бейската кула. Чу се проточен вик. Разлаяха се всички кучета по селото. Струпаха се изеднаж, сЯкаш израстваха от тъмнината, двайсетина мъже, жени, един до друг пред вратата, задъхани, уплашени, озъртаха се, взираха се да се видят, да се познаят:

— Ами сега! Усетиха ни…

Последен дойде Йоан Глаушев с неколцина още от мъжете и бързо изписука:

— Сички вътре, сички… Секи да легне да спи, да спи!

Навлязоха людете един през друг, влязоха и Лазар, и Тръпко, бързо утихна всичко, като нищо да не е било. Ала вън кучетата не преставаха да лаят, скоро се чуха там сърдити викове. Йоан Глауш дълго се спотайваше — заспал бе сякаш дълбоко или бе оглушал, — но най-сетне изруга и излезе в двора — развика се по кучетата. И още много време се преплиташе тънкият му глас с други гневни гласове, изтънял бе до скъсване гласът му — кълнеше се плачливо Йоан в своята невинност, молеше се да му повярват, че бе спал с людете си през цялата нощ непробудно. Н ай-сетне той се върна в помещението, гласът му проплака и тук умолително…

— Кяите… — Но веднага закрепна звънлив и остър: — Майчичката нихна! Ще ни поотупат утре, ама нищо нема да найдат. — Сетне той изеднаж приседна край Лазара, та Лазар дори се учуди как го намери в тъмното: — Те така живейме ние, внучко… Мъчно живейме! — И се приведе към ухото му: — Ще ти дам аз до десет-дванайсет кила пшеница и две-три кила ръж. И сички от Гранче ще ти дадат по некое кило25. Сички поработихме тая нощ… Те така живейме ние, внучко.

Прозорчето насреща ярко се открои — месечината бе изгряла. Някои от селските люде бяха се спотаили тук и там, да подремнат още, но се чуваше наоколо и тих, прекъсван говор. И пак се чу из цялото помещение гласът на Йоан Глаушев:

— Като се дигне месечината по-високо, ще треба пак да излезем. Кяите искат да работиме и по месечина…

Тръпко впрегна коня в двуколката още в тъмни зори. Притича да изпрати гостите си Йоан Глаушев:

— Ти, внучко, се не искаш да постоиш повеке у нас…

— По работа съм тръгнал, стрико Йоане. Не е сега време за гости.

И сан въздъхна. Наистина не беше време за гости. Кехаите и поляците още не бяха станали от сън, а щом станат — ще се нахвърлят върху селяните като бесни кучета: ще гонят, ще бият, ще мъчат, ще търсят откраднатото жито. Така ще бъде днес по цяло Гранче и не беше време за гости.

Лазар Глаушев развърза кесията и пусна в шепата на Йоан една златна лира:

— Това капаро за твоето жито, което ще ми донесеш. А ето тука още — и той наръси в шепата му половинки и цели лири. — Ще дадеш на сички, които ще ми донесат пшеница или ръж, или ячмен, или какво да е зърно; ще дадеш кому половина, кому по цела лира, да се знай, пък като ми донесат житото в града, секи ще си получи, колкото му се пада, по най-сгодна пазарска цена. Ама да не се бави никой повеке от две недели! Преди панаира.

— Знам, внучко. Нели ние с тебе секоя година… Е, да си жив!

На изток изгряваше зора — бледо сияние по безоблачното небе, — когато Лазар и Тръпко напуснаха Гранче. Лазар все подръпваше поводите, но конят и сега не искаше да ускори своя обикновен ход.

— Дий, кранто!

Глаушев не искаше да го заварят в селото бейовите кехаи — боеше се той да ги срещне днес. И му беше срамно, че трябваше да бяга набързо от Гранче. Той изрече мислите си гласно:

— Се в страх… Ето и ние с тебе, Тръпко, като крадци Бегаме.

— Ще бегаме, как нема да бегаме — засмя се Тръпко. — Аз и на моите роднини не можах да се обадя. Днеска в Гранче мечка ще играй. — И току додаде сърдито: — А те като слепи, селяците! Подкараха ги кяите още по месечина. Да дигнат по една тояга, па…

— Не са само кяите и поляците, Тръпко.

— Не са! Ами и бея по главата!

— Ех, Тръпко…

Тоя ден те минаха през четири села. Лазар не влизаше по бейските кули да купува жито, а търсеше селяните. Да вземат те най-напред по някоя пара. Беят ще донесе житото направо на пазара, ще доведе купувачи и при хамбарите; си, а селянинът трябва да се крие, да обикаля по странични пътища, да минава незабелязано из града с колата си. И ако го уловят Брашнаровци или други някой! от житарите в града, ще искат да му вземат житото едва ли не без пари. Лазар Глаушев и Андрея Бенков сами ходеха по селата и селяните ги чакаха всяка година по вършитба, гледаха на тях да продадат житото си и го продаваха на добра цена, както ще се изравни цената на пазара. Глаушев и Бенков имаха по всички села из полето свои люде. Лазар и сега ходеше от село на село, раздаваше по малко пари срещу закупеното жито и продължаваше пътя си. След ден или два, след една седмица ще започнат да се измъкват по тъмно коли, натоварени с пълни врещи, закрити със слама или сено, ще скърцат плачливо с ненамазаните си колела по неутъпкани пътища и пътеки, ще ги теглят през межди и долища дребните воловци с разтуптени хълбоци. Ще влязат в града със страх, ще се спрат пред портата на Глаушевци или Бенковци и набързо ще оставят товара си, а оттам Лазар и Андрея: пренасяха в дюкяна си пшеница, ръж, ячмен, овес, царевица, колкото им беше нужно. Някои от селяните имаха и свои нивици, но и те пренасяха със страх и трепет зърното, което отделяха за пазара — да не ги срещне ага или кехая и да рече:

— Мое е. Откраднал си го!

На шестия ден Лазар и Тръпко влязоха в село Сърпец. То беше собственост на битолския бей, свършили бяха вече и тук с вършитбата. Селяните забелязаха отдалеко двуколката на Глаушев, посрещнаха го неколцина край селото и го въведоха в един близък двор. Весели бяха тоя път селяците и радостни — позакрили бяха повече жито, някои обещаха на Лазар по десет, та и до двайсет кила. А и в Сърпец имаше неколцина с по малко своя земя. Раздаде и тук Лазар по някоя пара — да се знай, че житото е купено, — сетне те с Тръпко ядоха мека селска баница с овче кисело мляко. На обеда стана дума за Атанас Кривиот. Попита за него Лазар, беше му стар познайник, а не дойде той с другите селяни от Сърпец да му продава жито.

— Болен е — рече един от селяните.

— Болен — обади се друг. — Удари го Арап ага с куршум!

Стана Лазар от трапезата и отиде да види приятеля си. Атанас Кривиот лежеше по гръб на рогозка вън, пред вратата на сиромашката си къща. Казал бе да го изнесат на двора — не можеше да трае вътре, на затворено, от силен огън. Още като влезе в двора му, Лазар чу как стенеше той от мъка. Тръгнал бе с Лазара и Тръпко, също и неколцина от селяните, но Атанас като че ли не ги усети, когато се спряха край него. Лежеше той с разперени ръце, лявата му нога, която беше саката още от детските му години, люшнала се бе някак встрани, главата му — едра, ъглеста — лежеше на ниска тъкана възглавница и червеникавата му брада, небръсната от много дни, стърчеше нагоре, виждаха се едрите кости по лицето му, изпито беше то и бледо, а очите му, извърнати, гледаха високото ведро небе. На разголените му гърди — и те с ребра като шини, — между везаните пазви на кошулята му, се виждаше груба, зацапана превръзка с потъмнели кървави петна по нея. Той дишаше тежко, с полуотворени уста и час по час дъхът му преминаваше в болезнен стон. Лазар го погледна някое време, но някак не се уплаши за приятеля си, макар Атанас да лежеше отпуснат на земята и да стенеше мъчително. Силен изглеждаше той и сега, проснат на земята с кривата си нога, с тая кървава превръзка на гърдите — силен и целият от едри, здрави кости. Лазар от сърце му рече:

— Не бой се, Атанасе… Ще ти мине.

— Вода… — раздвижи пресъхнали, напукани бели УСТНИ раненият.

— Е, потрай. Не е хубаво да пиеш сега много вода — рече пак Лазар.

Атанас изви към него очи и погледът му отеднаж се съживи, избистри се:

— Ти… пак ли си дошъл… за жито? Ех, аз…

— Не бой се, Атанасе. Аз тебе нема да те оставя.

— Виж там со жената… тя знай.

Атанасица като че ли тъкмо това бе чакала, показа се на вратата. Лазар не беше я виждал досега и спря върху нея поглед изненадан. Тя беше на възрастта на мъжа си — около тридесетгодишна — — и в селската си руба изглеждаше като преоблечена гражданка — — толкова бяло и чисто, нежно закръглено беше лицето й, с големи, живи черни очи, които гледаха умно и приветливо изпод придръпнатата напред селска кърпа. Тя се приближи леко, плавно на малките си боси нозе и рече с наведени очи:

— Само вода иска. А рекоха да не му давам много.

Лазар попита младата селянка:

— Имате ли жито за продаване?

— Имаме неколко кила. Лазар й подаде две лири:

— Ще го донесе некой от вашите люде и тогава ще го премерим. Е, хайде, Атанасе, сбогом. Не бой се, брате, ще мине. И аз едно време тъй, дванайсет дни се мъчих ни жив, ни умрел.

Като излязоха от двора на Атанаса, един от селяните побутна Лазара с лакът, поприведе се към него:

— Заради жена му го удари мръсният. Тука, в двора му. Атанас, нели го знайш, с ръце го изхвърли от къщата си, а той с пищола в гърдите. Не легна Атанас дори до вечерта, ама после рече: „Лошо ми е.“ А оня пес, Арап ага, пак се навърта около къщата му. Боим се да не му влезне пак некой ден. Вардиме ги ние, не ги оставяме сами, ама, знайш ли, турска сила. Ще ти влезе с оружие.

— Кой го лекува? — попита Лазар.

— Имаме тука един старец. Ама щом оживе досега, може и да преболей.

Веднага след пладне Лазар и Тръпко тръгнаха с двуколката за други села, сега вече оттатък шосето за Битоля. Беше горещ ден и тъкмо по най-горещите часове, та Лазар извади чиста носна кърпа и я сложи на главата си под феса, да му пази сянка. Попогледна го Тръпко отстрани — би искал и той да си сложи кърпа на главата, види се, така беше по градски, но нямаше носна кърпа. Мълчаливо се полюляваха те върху твърдата седалка. Лазар пак се бе размислил за селските люде, пред очите му беше все Атанас Кривиот, жена му, Хайредин Арап ага, та забравяше дори да подръпне поводите. По едно време Тръпко го сбута с лакът:

— Турци.

Лазар се сепна, подигна очи: по пътя пред тях, оттатък един завой, бяха се задали шестима турци на коне. Арап ага! — — мина през ума на Лазара и бърза тръпка прониза тялото му. Той не сваляше очи от шестимата конници и чу гласа на Тръпко, като ехо на собствените си мисли:

— Арап ага е. Ето ти сега среща!

Лазар се огледа — от двете страни на пътя се издигаха невисоки брегове и къде би могъл да избяга, да се скрие човек тук, из полето, а шестимата конници не бяха ни на двеста стъпки. Срещата беше неизбежна, Лазар забеляза как бе побеляло лицето на Тръпко, но неговото изглеждаше още по-бяло под шарената му носна кърпа. И не се решаваше да заговори, за да не го издаде гласът му Най-сетне каза:

— Ще гледаме да минем така, ама… И нема да слизаш от колата, чу ли? Ще ни сгазят с конете си, ако слезем. Подигни се малко, подигни се…

Той се приподигна и сам, бръкна с ръка под капака на седалката, извади револвера и бързо, незабелязано го мушна в пазвата си.

— Това нещо в пазвата се носи — рече тихо Тръпко. — Да ти е секога подръка…

— Тежи. Пък си рекох, може и да не ни е нужен… Лазар виждаше как трепереха ръцете му. До него Тръпко седеше като вкаменен, пребледнялото му лице беше изопнато, не трепваше той и с очи Сега Лазар го побутна с лакът:

— Чуваш ли… Каквото и да става няма да слизаме. Да не земеш да скачаш! И не бой се, може и нищо да не стане.

Тръпко не се помръдна и като че ли каза на себе си:

— Ще изпия кръвчицата барем на един, па… Само ако…

— Ама ти немой… Само ако стане нужда. Е, бог Да помага…

Турците бяха вече близу.

— Продумаха си нещо — рече тихо Тръпко. — Познаха ни.

Лазар се изкашля пресилено.

Срещата стана тъкмо на завоя. Лазар и Тръпко гледаха пред себе си, като че ли нищо не забелязваха, и от колата нема. Лазар усърдно дърпаше поводите, да отклони коня по дясната страна на пътя. Двама от конниците — Хайредин Арап ага и още един от другарите му — вече отминаваха двуколката, ала точно пред нея се изпречиха другите четирима, та конят от колата дори блъсна едрата си глава в гърдите на един от турските коне. И се чу гласът на Кючук Кадри:

— Полека бре! Ще газиш бре!

Той цял бе се изкривил на коня си, та и дребното му лице бе се сбърчило в злорада усмивка, но очите му гледаха втренчени и мътни.

— Нема да те сгазя… — продума Лазар и чакаше да се дръпне турчинът от пътя му, приподигнал двете си ръце с поводите.

Тогава се обади Хайредин Арап ага, застанал с коня си край колата:

— А бре… Ти пак ли си тръгнал да буниш селяните! — И турчинът изпсува гнусно на турски.

Лазар го погледна и чувствуваше как бие сърцето в гърлото, но вече не от страх. Гласът му изхриптя:

— По работа съм тръгнал, Хайредин ага. Недалеко оттук — нататък, където започваше завоят, — пътят хлътваше в дълбок дол. Тъкмо в тоя миг оттам се зададоха други четирима конници, които яздеха бързо, а около тях припкаха няколко ловджийски кучета. Лазар и не ги забеляза, той следеше зорко неспокойната дясна ръка на Арап ага, както беше увиснала край седлото му — малка и черна, дори синкава; с другата ръка турчинът държеше юздата на коня си, Изеднаж той дигна колебливо свободната си ръка и я сложи върху дръжката на револвера в силяхлъка си. Лазар пусна поводите и скочи в колата, след него и Тръпко.

— Що бре, що бре! — опули черните си очи Арап ага, разтегна презрително дебелите си модри бърни. — Що рипаш такъв…

Довтасаха и другите четирима конници, лавна куче. Лазар се обърна бързо — нова опасност ли бе дошла! — но видя на пътя Кемал бея, господаря на село Койнево, което се виждаше оттатък Сърпец. Беят едва що бе задържал ата си, който дълбаеше с копита в праха, и клатеше малката си суха глава, а досам него бе застанал също на хубав кон Таки Брашнаров и току му прошепна нещо. Беят кимна. Зад тях стояха също на коне други двама турци, види се, люде на бея, по седлата им висяха убити птици и два заека — те и четиримата носеха отпред, в скутовете си, ловджийски пушки. Лазар чу гласа на бея, който каза на турски:

— Остави, Хайредин ага, остави. Хайде с нас. Ще обядваме заедно.

И той отпусна юздата на ата си, който заситни по пътя нататък. Редом с него подкара коня си и Таки Брашнаров, дигнал горделиво глава, и нито се обърна да погледне Лазара. Отминаха те, следвани от двамата слуги на бея, изтупотиха с конете си след тях и другите шестима турци. Погледна Лазар — пътя пред него беше свободен — и току се отпусна върху седалката. Седна мълчаливо до него и Тръпко.

— Гледай ти… — продума глухо Лазар. — Може Таки Брашнаров да ни спаси…

— Аха! Той… на бега! Рече му нещо, видех. Лазар посегна с все още разтреперани ръце към поводите:

— Ако ни е сторил такова добро — добро и него да стигне! Що, християни сме най-после! Дий…

Конят тръгна с обикновения си ход, сякаш никога не бе и спирал. Минаха завоя и наближаваха да се спуснат в дълбокия дол, когато се чу зад тях вик и глух тропот от конски копита. Тръпко се извърна:

— Пак идат! Двама.

Погледна през рамото си и Лазар. Другите турци бяха изчезнали по посока на Сърпец, но двама от тях тичаха насам с конете си. Пак се чу вик.

— Нема да ги чакаме — рече бързо Лазар. — Не идат за добро.

Той задърпа поводите бързо, нетърпеливо, ала конят не променяше своя равномерен ход. Завика и Тръпко, замаха с ръце:

— Дий, пусто! Дий…

Той удари с длан коня по задницата, посегна за камшика и започна да удря безмилостно. Конят само поприсвиваше задницата си, но продължаваше да тепка все тъй равномерно, да поклаща глава, сякаш глух и сляп за виковете и ударите на двамата мъже в колата.

Навлязоха в дола. Беше доста широк, обрасъл бе тук и там с храсти, с къпини и шипки от двете страни на пътя, който извиваше надолу, в дъното на дола се виждаше дървено мостче.

— Да скачаме! — рече Тръпко. — Ще се скрием некъде…

— Ще ни настигнат с конете. Къде ще се скриеш тука! Тогава се чу нов вик, сякаш над главите им:

— Стойте бре, керати! Чакайте бре!

Двамата конници бяха излезли над самия дол. Лазар не преставаше да дърпа поводите. Тежката двуколка се подрусваше и се люшкаше надолу по неравния път. Някъде подрънкваха хлопотари, но не се виждаше наоколо! никакъв друг човек.

Екна изстрел. Още същия миг над главите на двамата пътници бръмна тежък, едър куршум. Още еднаж. Поприведоха се те и двамата в колата, Лазар се поизвърна да погледне — двамата конници, след като бяха изгърмели пушките си, сега дърпаха юздите на конете си, да настигнат колата.

— Дръж! — хвърли поводите Лазар в ръцете на Тръпко и се обърна присвит върху седалката, измъкна револвера от пазвата си.

Чу се гърмеж и сякаш по цялото долище, големият тежък револвер отскочи в ръката на Лазар — той за пръв път стреляше с него. Стисна го по-здраво в ръката си и гръмна още еднаж. Турците горе сега дръпнаха още по-силно юздите на конете си, за да ги задържат по нанадолнището, и току спряха там и двамата. Колата изтропоти по дървеното мостче и скоро се скри зад един близък завой Като излязоха на другия бряг на дола, — двамата пътници видяха как турците се връщаха с конете си по пътя за Сърпец.

Не след много време пътниците стигнаха до битолското шосе. Лазар спря колата. Междуселският път пресичаше шосето и продължаваше да криволичи оттатък. По цялото гюле и отвъд шосето се виждаха разхвърляни тук и там тъмни купчини от селски къщи, белееха се край тях господарски кули. Лазар въздъхна:

— Хайредин Арап ага е сега тука цар и господар… Нема да ни изпусне, ако ни срещне още еднаж.

Той дръпна повода и конят зави по шосето за Преспа.