"Преспанските камбани" - читать интересную книгу автора (Талев Димитър)

VIII

Тая година на панаира в Преспа пристигнаха и двама руснаци. Пред тяхната сергия се трупаше повече народ, отколкото навсякъде другаде. И колкото искаха людете да видят стоката им, много повече искаха да видят тях самите. Бяха млади — — по на тридесет, тридесет и пет години. Чуваха ги людете как се наричаха помежду си, та запомниха имената им: Николай Никитич и Иля Андреевич. Някои се връщаха по два и по три пъти да ги погледат, да ги послушат. Н иколай Никитич беше тъкмо руски човек, както си мислеха преспанци и другите панаирджии: едър, с плещи четири педи широки, главата според тялото му, голяма, кръгла, с дълги тъмноруси коси; той гледаше със светлосините си очи някак втренчено, като че ли се готвеше да попита нещо; дебелите му вежди бяха едва-едва присвити и погледът му би изглеждал строг, да не беше лицето му така широко, някак по детски розово, а под дългите му, гъсти мустаки се спотайваше усмивка. Той се смееше с цяло гърло, кънтяха широките му гърди и гласът му беше гръмлив, плътен, чуваше се надалеко. Никитич изглеждаше с няколко години по-стар от Иля Андреевич. Те и двамата бяха еднакво облечени — с рубашки, с широки панталони, мушнати в юфтени ботуши, — — но Иля Андреевич някак се губеше в това руско облекло и би му приличало повече калугерско расо. Времето по тия места беше още горещо, а те и двамата носеха черни кожени калпаци и тясното бледо лице на Иля Андреевич изглеждаше още по-бледо. Той също имаше дълги коси, но почти черни и лъскави, имаше неголяма, доста рядка брада, тъмните му очи гледаха тъжно, замислено и такъв беше Андреевич — тих човек, мълчалив.

Още през първите два-три дни целият град научи две техни думи: харашо и братушка. Николай Никитич постоянно повтаряше с гръмливия си глас:

— Ну… Харашо, братушка!

Преспанци и целият панаир от него научи тия руски думи.

Руснаците Докараха на панаира две брички с шарени Дървени вагончета, по-големи и по-малки, разни други дървени вещи, работени на струг, разни кръстове — от стъкло, от липа, от абанос, — икони всякакви и от всякакви големини, печатани с ярки бои на корава хартия и на гърба им — житието и подвизите на светията, тропарът му и все на руски език; продаваха те и всякакви църковни книги с хубави подвързии и без подвързии, печатани на бяла хартия и пак на руски език. Купувачът ще посочи какво иска да вземе, а Николай Никитич ще рече с гръмливия си глас:

— Харашо, братушка!

И казва цената — малко по-иначе, но се разбира, а което не се разбира — той го показва с дългите си, дебели пръсти. На алените му устни трепти усмивка и пак ще каже на друг някой купувач: — Ну, харашо, братушка!

Откакто започна панаирът, из чаршията ходеше всеки ден чаушът Шериф ага с други двама заптии — да пазят ред. Тоя път на панаира имаше и други чужденци, дошли от далечни, чужди места — италианци, немци, гърци от Гърция, — но чаушът Шериф ага не се спря пред никого от тях да търси тескере, а се спря тъкмо пред двамата руснаци.

— Тескере, тескере! — повтаряше той и с уста, и с очи, и с ръце, та пискюлът на феса му се размахваше на всички страни.

А Николай Никитич и на него каза:

— Харашо, братушка.

Сега бяха се събрали още повече люде пред сергията на руснаците — да видят какво ще стане — и един от тях услужливо подсказа, като посочи с глава отминалия чауш.

— Той е турчин.

— Знааю… — махна нехайно с ръка Николай Никитич.

Другият, Иля Андреевич, рядко ще пророни по някоя дума, но той като че ли по-добре разбираше езика на тукашните люде и никога не сбъркваше, когато връщаше пари или трябваше да подаде някой предмет, поискан от купувачите. Още през първите два дни той на няколко пъти остави Николая Никитича сам на сергията и тръгна да ходи насам-натам из чаршията, като се спираше често да погледа, да послуша. Беше, види се, любопитен човек и не жалеше много парите — купи някои вещи, които по тия места се смятаха за най-обикновени: едно малко кантарче с топуз, едно склопено ножче, един чифт шарени вълнени чорапи, един шарен капаклия сахан, една малка пита мазен афион, няколко вида тютюн и други някои такива неща, които сигурно му се виждаха любопитни и кой знай дали биха му влезли в работа.

Още на втория ден пред сергията на руснаците се спря и Райко Вардарски. Той разгледа книгите, които бяха наредени там, сетне поглади брадата си и попита бавно, разчленено, боеше се, изглежда, дали ще го разберат руснаците:

— Немате ли вие други руски книги?

Николай Никитич се извърна към Иля Андреевич и чакаше той да отговори. Иля Андреевич попогледа с тъжните си очи необикновения купувач и тихо попита:

— Какви други книги бихте желали вие?

— Наука. И за прочит книги.

— Нямаме — отговори Андреевич, но сетне попита: — А вие четете ли руски?

Вардарски пооправи превръзката на окото си:

— Разбирам по малко…

Андреевич не сваляше замисления си поглед от него и пак тихо рече:

— Аз ще ви дам една моя, собствена книга. Почетете от нея, докато сме тук. — Той като че ли също се боеше, че Вардарски няма да го разбере, та продължи и повтори: — Можете да я задържите три-четири дни, ние ще останем тук още три-четири дни, а може и повече. — Той посегна към една кожена чанта, порови там с бледите си, тънки ръце и извади неголямо томче, подвързано с кафява кожа. — Заповядайте.

Вардарски взе книгата, разтвори я, прочете на първата страница: „А. С. Пушкин. Полтава. Борис Годунов“. И така, с поглед в книгата, рече:

— Пушкин. Велик руски книжовник. Чел съм, чел съм…

— Да, да — повтори след него Иля Андреевич. — Велик руски поет.

Вардарски притисна книгата на гърдите си, кимна живо:

— Благодарен съм ви много!

— Ну… моля. Щом и двамата сме приятели на хубавата книга…

Вардарски отеднаж попита:

— Ами вие къде сте настанени, къде сте на квартира?

— В някакъв хан. В двора на един хан.

— В двора!

— Даа… — И Иля Андреевич едва-едва се усмихна с тънките си устни: — Има там две наши брички… в тях спим. В нашите брички.

— Така не може! — викна Вардарски, и той с гръмливия си глас, та дори и Николай Никитич го погледна с любопитство. — Аз ще ви намеря по-хубава квартира; Ще дойдете при мене, в моята квартира!

— Но ние имаме коли, коне…

— Има место и за тех.

Вечерта, по тъмно, Вардарски заведе двамата руснаци в квартирата си, заедно с колите им, със стоката им. Радостно възбуден, нетърпелив, щедър, той дигна на крак всички там — и хазаите си, които едва що бяха се прибрали от панаира, и селското семейство, което живееше също там (омъжена сестра на Тръпко Велев с мъжа си и децата си), прибра се и Тръпко, притичаха на помощ и няколко съседки. Вардарски надонесе меса, риба, тазгодишни пилета, ракия, вино и всичко, що можа да се намери за ядене и пиене, натрупа там, като да се готвеше за сватба. Надойдоха и много други люде от махалата, та дори и Ташка Утката се показа на вратника си — всички искаха да погледат, да се порадват и поначудят на двамата руснаци. После, когато сложиха трапезата на малкото чардаче, седнаха там и мнозина от съседите и не толкова от стървотия, а повече от радост — да седнат на една трапеза с руски люде. Там беше непрекъснато и Тръпко, на крак и той през цялото време — прибра двете брички на сгодно място, поизчисти конете, напои ги, даде им сено, помогна на двамата гости да се умият на кладенеца. Като седна и той на общата трапеза, сякаш не се сещаше да сложи залък в устата си и не сваляше очи от руските люде. Като видя Николай Никитич мъничките ракиени чашки на трапезата, учуди се на тия орехови черупчици и помоли да му сипят ракия във водна чаша. Чукна се той най-напред с Вардарски, но после протегна чашата си към Тръпко:

— Ну, маладец… къде е твоята чаша?

Тръпко се чукна с него с разтуптяно сърце, а после наскачаха всички да се чукнат с веселия русин:

— Наздраве, братушка! Харашо, братушка…

Николай Никитич привличаше погледите на всички. Едър и силен, какъвто беше, той също ядеше и пиеше юнашки, а смехът му, широк и звучен, се чуваше надалеко. Гледаха го людете наоколо и си мислеха със спотаен копнеж: ето истински руснак! Да размаха сабя, не ще устои ни един поганец срещу него, ни самият султан. Ех, господи, смили се над поругания християнски народ.

Тих, кротък беше и сега Иля Андреевич, но и неговите тъжни очи се развеселиха сред толкова радост и обич. До него седеше Вардарски и те дълго говориха за наука и книги, говориха и за много други неща — Иля Андреевич беше любопитен човек, за какво ли не попита и разпита Вардарски и другите люде на трапезата, пък и сам разказа едно и друго за своята далечна родина.

Николай Никитич изпи още една водна чаша с ракия и я чукна празна на ниската софра. И на това му се чудеха людете наоколо, че пиеше ракия и във време на вечерята, а по тия места ракия се пиеше само преди ядене. После той се попридръпна, ниското столче изскърца под великанското му тяло, пооглади Никитич дългите си мустаки, пое издълбоко въздух с притворени очи и запя изтихо през нос. Людете наоколо се умълчаха. Тогава Никитич дръпна едрата си глава назад, та косите му легнаха чак на гърба, и се разля нашироко мощен глас — кънтящ издълбоко, плътен, мина стремителен през сгъстилата се наоколо тишина и полетя далеко-далеко над притихналия град, може би чак до звездите горе, надвесили се ниско над земята, ярки, пламтящи във ведрата септемврийска нощ. Тоя хубав, чист глас ту се връщаше притихнал, укротен, пълен с копнеж и страст, ту се понасяше отново с голяма сила, свободен, преодоляващ всякакви прегради, нашироко и надалеко, до безкрай. Мнозина на трапезата бяха навели очи и слушаха със спотаен дъх — песента бе грабнала мислите им, отлетели бяха те с нея и накъде?… Може би далеко там, по непознатата, велика земя на дядо Иван. Когато Николай Никитич млъкна и от всички страни нахлу разлюляната тишина, чуха се тук много въздишки, но повече от радост, макар неизпитана докрай.

Николай Никитич пя още, но най-сетне разпери ръце срещу своите сътрапезници:

— Ну… попейте и вие, братя! Да чуем и някоя ваша песен.

Тогава стана Вардарски и донесе тамбурата си. Той дръпна няколко пъти с жилавата черешова коричка, разпиляха се наоколо и се стопиха бързо в настаналата тишина няколко еднообразни, меки, нежни звуци. И Вардарски като че ли забрави тамбурата в скута си. Сключиха се скръбно тъмните му вежди, а окото му преди това още се обля във влага и той викна, та запя:

Върни се, Тане, чендо на майка, коньот ти цвили, не йе на арно…

Когато млъкна Вардарски, някои от людете там плачеха. Николай Никитич седеше загледан пред себе си и може би чакаше песента да продължи още. Обърна се Иля Андреевич към Вардарски и му рече тихо:

— Тъжна песен… — Сетне кимна с глава живо и добави: — Но хубава, много хубава!

Обади се и Николай Никитич, както беше загледан пред себе си:

— Хубава… И като че ли разказва нещо, говори. И с мелодия, и с думи… О, хубава!

И току махна той широко с ръка в буен порив, запя отново, екна гласът му пак, с още по-голяма сила.

Не заспа до късно през нощта тая тиха иначе, бедняшка махала на Преспа.

Двамата руснаци останаха в Преспа още четири дни — не дочакаха края на панаира, макар стоката им да не беше съвсем разпродадена.

— Останете още — каза им Вардарски. — Да си разпродадете поне стоката.

— Ще я разпродадем, ще я разпродадем — отвърна Николай Никитич. — Нали ще се спираме тук-там из пътя… Дълъг е нашият път.

Те бяха минали по Дунава до Свищов и оттам — през София, Ниш, Куманово, Скопие, Велес, Прилеп, Битоля, а сега трябваше да се върнат пак в Битоля и оттам — през Лерин, Воден, Енидже Вардар и през Солун — за Атон. Тръгнали бяха по търговия из тия места в турската империя и като благочестиви, православни християни те нямаше, разбира се, да отминат светия полуостров в Македония. Те, впрочем, не казаха никому къде бяха минали и къде щяха да минат, пък и никой в Преспа не ги попита. Само Тръпко Велев мислеше за дългия им път и беше като в треска през тия няколко дни. Ставаше рано сутрин да се погрижи за конете им — нали и той живееше там, в къщата на Аце Кутрев, със семейството на омъжената си сестра, — а вечер бързаше от дюкяна да им помогне да приберат стоката си, да се приберат в квартирата си. Щом се научи, че вече си тръгват, реши се той и каза на Николай Никитич, а гласът му едвам се процеди през стиснатото, пресъхнало гърло:

— Вземете и мене с вас…

— Що? Що каза?

— Да дойда и аз со вас, в Русия.

— О, братко мой, о, братко мой! Но какво ще търсиш в Русия!

— Там е хубаво. Там… харашо.

— Даа… Хубаво е там.

— Тука има турци… лоши турци.

— Но ти… бий лошите турци!

Тръпко наведе глава, идеше му да заплаче. Погледа го Николай Никитич, сложи ръка на рамото му. Тръпко беше пъргав, работлив момък, досетлив, грижил се бе добре за тях през тия няколко дни, а ето сега — готов беше да заплаче за Русия. Разчувствува се Николай Никитич, дожаля му за младия човек. Стисна, разтърси той рамото му, сякаш да го накара да се разбуди, да се съвземе, и рече:

— Няма по-хубаво нещо от родината, млади човече, от родната земя!

По своему разбра думите му Тръпко и отговори с бликнала надежда в гласа си:

— Аз немам никакви роднини тук, ни баща, ни майка, само сестра ми, но тя е омъжена…

Погледна го пак Никитич, разнежи се от погледа му — влажен, пълен с надежда.

— Ще поговоря с другаря си за тебе — каза той най-сетне.

Учителят Вардарски сложи богата трапеза за двамата си гости и през последната нощ. Той покани тоя път и Лазар Глаушев с Ния, и Андрея Бенков, покани и учителката Руменова. Надойдоха и тоя път съседи и може би повече, отколкото на първата гощавка — да погледат и да послушат още еднаж руските люде. Но сега никой не дойде с празни ръце — всеки донесе или баница, или топла погача от чисто брашно, или печена кокошка, или чифт шарени преспански чорапи, или везана кърпа. Трепереше и буботеше развълнуван гласът на Никитич, ще прегърне той някого, ще стисне другиму ръката.

— Добрие люди! Милие люди! Братья…

Напълниха се три големи синии — човек до човек, а някои насядаха и направо на чардака, чак на стъпалата му. Ядене и пиене имаше за всички. Поканиха Ния Глаушева да седне между двамата далечни гости, а те не можеха да се нагледат на хубостта й. Бледо беше лицето й, косите й, дигнати на буфанто, с тежък кок на тила, изглеждаха още по-черни, погледът й, забулен в дългите мигли, тежеше от душевна умора и скръб, но устните й се усмихваха от любезност към двамата гости, от почит към трапезата. Те двамата не знаеха как да й угодят, ту единият от едната й страна, ту другият от другата страна — Иля Андреевич се посъживи, посепна се, а Николай Никитич не викаше вече тъй гръмко, не ширеше ръце, не изпиваше наеднаж големи чаши ракия. Насреща им седеше Вардарски. Той не погледна нито еднаж Ния, докато седяха на трапезата — да не забележи някой между толкова люде, че я гледа, боеше се той от собствения си поглед. Но беше сита и пресита душата му, щом Ния беше толкова близу и той чуваше гласа й, тихия й смях.

Ала колкото бяха двамата далечни гости очаровани и възхитени от хубостта на Ния Глаушева, те още повече се зарадваха, когато дойде Иванка Руменова и заговори с тях на родния им език. Доведе я Андрея Бенков, поканиха я да седне от другата страна на Иля Андреевич. Макар да беше той по-тих, по-мълчалив и да изглеждаше по-млад от другаря си, забелязали бяха всички, че Николай Никитич се отнасяше към него по-почтително, питаше го за всичко и нищо не вършеше без негово съгласие. Е, нека седне учителката до него — той е може би по-учен, по-богат, по-важен от другаря си — и всички се раздвижиха да й сторят място до Иля Андреевич. А тя изеднаж като че ли се поуплаши, позамисли се, умълча се и току поглеждаше с бързи втренчени погледи съседа си. Той се обръщаше и към нея, както към другата си съседка, дори по-често към нея, най-сетне и тя се съживи, развесели се, забрави внезапната си уплаха. Все й се обаждаше и Николай Никитич, както стърчеше над всички, през главата на Ния и Андреевича, сякаш не можеше да се насити да говори с нея на руски. И това й каза:

— Знаете ли… като ви чух, като че ли отеднаж се намерих в Русия… Такава радост. Ех ти, матушка Русия!…

Весело беше и тоя път на чардака на Аце Кутрев. И докато всеки беше залисан със своите съседи на трапезата — да си поговори, да се посмее, — Иванка Руменова току се поприведе към Иля Андреевич и тихо го попита на руски, без да го погледне:

— Павел Сергеевич… как сте попаднали тук? Иля Андреевич отговори по същия начин — тихо, едва чуто:

— Нямате ли грешка?

— Нямам грешка…

— Да, госпожице Руменова, светът не е много широк, щом ние с вас се срещаме пак. Но за това ще си поговорим после, насаме — и той се обърна към нея с многозначителен поглед: — Разбирате ли? Тук никой нищо не знае за мене.

Тя улови погледа му и кимна леко: — Да. Но, извинете, не мога да се сдържам… само за Таня… Как е тя?

— Добре е. Омъжи се. А вие?

— Не. Аз още не. Учителствувам.

— Вярвам, че сте щастлива. Нали за това мечтаехте: да станете учителка?

— Да. Доволна съм.

Сетне те започнаха друг разговор. Веселбата на трапезата ставаше все по-шумна, започнаха и песни. Иля Андреевич (Павел Сергеевич) не забравяше и другата си съседка — Ния, — не забравяше и другите си сътрапезници. Веселеше се заедно с всички други и Иванка Руменова, отговаряше, когато я питаха нещо, усмихваше се приветливо, поднасяше на Андрея Бенков срещу нея някое по-вкусно късче — знаеше тя, че Андрея се стеснява да си вземе сам. Но през всичкото време мисълта й летеше към далечна Русия, в паметта й оживяваха един след друг незабравими, пък и забравени вече спомени…

Последните си две години в Русия тя прекара не като затворена пансионерка, а живееше в отделна квартира, като свободна гражданка заедно с други две български девойки, които следваха в същата гимназия в Киев. Тяхната ученическа квартира бе станала постоянно свърталище на българските младежи, които следваха по това време в разни киевски учебни заведения. В квартирата им идваха и руски младежи и най-често от всички нейната съученичка Татяна Сергеевна. През един снежен декемврийски ден — спомняше си и сега Руменова — Таня доведе в квартирата й своя по-стар брат, същия този Павел Сергеевич, доста спретнат, но меланхоличен поручик с тънки, черни мустачки, които бе пуснал някак по старчески да растат на воля. Тогава той нямаше брада, но тая рядка брадица и дългите коси не можеха да променят чистата, сякаш прозрачна бледост на тясното му лице, изразът на погледа му оставаше все тъй съсредоточен и тъжен, същото беше и широкото, гладко чело. Руменова позна веднага младия руски офицер. Още при първото си посещение в квартирата й в Киев той бе казал, че иска да учи български език. Помагаха му всички там, а Павел Сергеевич беше усърден ученик. Още тогава, види се, той се е готвил за това свое пътуване.

Малко преди полунощ станаха всички от трапезата. Време беше за почивка и сън. Двамата руски гости тръгнаха на дълъг път рано на другата сутрин. Иванка Руменова и Павел Сергеевич тръгнаха заедно през двора и поизостанаха след другите гости, които си разотиваха. Павел Сергеевич каза тихо:

— Аз съм тук по служба, госпожице Руменова.

— Не се ли боите, че ще ви открият турците?

— Немного. Ние сме пътуващи търговци с най-редовни документи. Освен това в Цариград има руски пълномощник, който влиза направо при султана и се грижи за руските поданици в Турция. Разбира се, ние се пазим да не даваме повод за подозрения, но и тук сме под покровителство на могъща Русия. Видях аз колко много се боят турците от нея.

— А видяхте ли пък ние, българите, колко я обичаме?

— Да, госпожице Руменова! Видях аз колко много любов има във вашия народ към моята родина. И ще кажа именно това най-напред, дето е нужно, и на всички там, да знаят всички затая голяма обич. Но, моля ви, тук никой да не знае, че сте ме познали, дори и най-близкият ви човек.

— Никой няма да узнае.

— А може и пак да се видим и без да става нужда да крием, че се познаваме отдавна.

— О…

Той й подаде ръка. Стигнали бяха до вратника, а на улицата вън бяха се спрели и ги чакаха съпрузите Глаушевци, Андрея Бенков, Вардарски и Николай Никитич, който разправяше нещо оживено, та цялата улица ехтеше от могъщия му глас. Павел Сергеевич каза на учителката все тъй тихо:

— След два или три месеца, когато ние с моя другар ще сме много далеко оттук, кажете на вашите най-близки люде, които заслужават доверие, че след три или четири години, така мисля аз, Русия ще воюва с Турция. Кажете им, за да се радват. Сбогом, госпожице Руменова!

— Сбогом, Павел Сергеевич… — И гласът на Руменова потрепера: — Благодаря ви, благодаря ви за голямото доверие и… за голямата радост! Поздравете Таня. Много, много! Не съм я забравила, милата…

В утихналата къща на Аце Кутрев двама души не мигнаха през цялата нощ: Вардарски и Тръпко Велев. И двамата бяха легнали вън. Вардарски бе отстъпил стаята си на руските си гости и през тия няколко нощи спеше на чардака, а Тръпко през цялото лято спа под един навес до стаята на сестра си.

Ния Глаушева прогони съня от очите на Вардарски. Това ставаше често с него, когато се случеше да я види, да бъде близу до нея. А тая нощ той и поплака в тъмнината; плачеше и със сляпото си око, намокри се превръзката му, та я захвърли. Нямаше от кого да се бои в нощната тъмнина, че ще види грозната дупка на изваденото око, че ще види сълзите му. Той ги остави да текат, да текат — нямаше от кого да се крие в тъмнината. Той плака за себе си, плака тоя път и за Ния. Щастлив беше и блажен, докато седяха тая вечер един срещу друг, макар да се реши да я погледне едва когато станаха всички да си вървят. Но той плака и за нея тая нощ — такова беше нейното лице и много скръб тежеше в погледа й. Какво ставаше с нея от някое време? Щастлива ли беше тя в живота си, или пък страдаше от някаква скрита мъка? Той няма да узнае никога, тя няма да му каже никога — далеко беше от него.

Но той плака може би защото пи много вино тая вечер… Той усети как мина Тръпко откъм другата страна на къщата и прекоси двора с тихи стъпки — отиде да види конете на руснаците. Вардарски знаеше, че младият момък заминаваше днес с двамата руснаци — предния ден те с Лазара Глаушев бяха го снабдили с тескере до Солун, а оттам нататък той оставаше под покровителството на матушка Русия. Така бяха уговорили с Иля Андреевич и Николай Никитич: от солунското пристанище нататък те щяха да го водят. Ще ги дигне руски кораб. Вардарски едвам се беше въздържал да не каже:

— Вземете и мене!

Съживила се бе в сърцето му старата съкровена мечта: Русия! Да се учи там. Ала късно беше вече, много късно беше за него…

Попридигна се на лакът Вардарски. Студени бяха станали вече нощите, едва сега усети той. Наближаваше да се раздени. Изпод самата стряха на чардака надничаше Зорницата — слязла бе ниско тя, бяла, пламтяща искра, да поведе зората иззад тъмните планини на изток. Някъде към кладенеца изникна пак сянката на Тръпко в звездния зрак на ясната нощ. Вардарски тихо подвикна:

— Тръпко…

Младият момък се приближи към оградата на чардака и прошепна:

— И ти ли не спиш, даскале…

— Днес тръгваш, а?

— Тръгвам.

— Радваш ли се?

— За кого ще жаля тука… Сестра ми… деца си има, мъж…

— Ех… Младо си още. А ще ти дожалее и за това камъче — хе, дето е под нозете ти сега, и то даже ще те тегли насам. Но върви, върви. Щастлив си ти с тия добри люде. И да ги слушаш добре. А като ти дойде време, ти пак ще се върнеш тука. Така е то.

Тръпко помръдна с едната си нога, помръдна и с другата, погледна там, долу, сякаш да види в предутринната тъмнина камъчето, което ще го доведе пак тука. Охо! Да отиде еднаж там, там… в Русия!

Той нищо не отговори на учителя.

Откъм стаята на Вардарски се дочу тихият гласна Иля Андреевич:

— Никитич… Време е вече. Никитич…

Тръпко се отдръпна бързо от оградата на чардака и изчезна пак нататък, към колите на руснаците; там бяха и конете им. На изток бе изгряло бледо сияние и сякаш още по-ярко трептеше там бялата предвестница на зората. По двора се чу тропот на конски копита. Тръпко доведе конете на кладенеца, да ги напои. Сетне ги върна и ги впрегна в колите. Изведе и двете коли, една след друга към вратника. Показа се на чардака Николай Никитич. Гласът му разлюля сънната предутринна тишина:

— Маладец, Терпко! Е, хайде… тръгваме след малко. Тръпко прогони кучето и го затвори в плевнята, да не безпокои гостите. После мина на другата страна на къщата, дето беше стаята на сестра му. Тя го чакаше вече там, под навеса, и тихо подсмръкна:

— Леле, Тръпко, братче… Дали ще се видиме пак… И му подаде торба с хлебец, усети Тръпко в ръката си прашилата й влажни от сълзите на сестра му. Той посегна бързо и извади изпод твърдата сламена възглавница на леглото си голямата кама. Нямаше какво друго да вземе Тръпко.