"Преспанските камбани" - читать интересную книгу автора (Талев Димитър)

X

Тая пролет в Преспа стана допитване до народа признава ли Българската екзархия, или остава с гръцкия цариградски патриарх. Това допитване ставаше според султанския ферман за Екзархията. Най-напред се обяви за допитването от амвоните на двете градски църкви. После тръгнаха аази29 от каазалийския меджлис от дюкян на дюкян, от къща на къща; така стана и по селата — от село на село. А като се бояха общинарите да не стане някоя пакост, поискаха от всеки еснаф и от всяко село да направят изложения до меджлиса, подкрепени с еснафските и селските печати. Такова изложение направи и самата община, а друго изпрати до Екзархията в Цариград. Целият християнски народ в преславската кааза обяви, че признава екзарха за свой църковен глава, та дори и повечето от власите в града се обявиха за Екзархията; останаха верни на гръцкия патриарх само няколко влашки семейства. Тихо и спокойно мина допитването за по-малко от два месеца време — нямаше кой да го смущава.

Заминаха и тая пролет търговци за далечните западни страни и не само Ицо Баболев, не само двама, трима, а цяла дружина — едни за Беч, други за Липиска и Мюнхен, двама пък бяха се запътили чак за Лион. И не само за да купуват там разни стоки, а и да продават по тамошните пазари най-вече жито, тютюн, афион, кожи, сурова коприна.

Пак тая пролет преславската църковна община реши Да прави ново мъжко училище. Събираха се вече до петстотин деца, старото училище стана тясно. А бяха се събрали и доста пари в общинската каса, нямаше да откаже и народът своята помощ за такова общополезно Дело. Реши се също женското пък училище да се премести за следващата година в старото мъжко училище: станала бе тясна за училище и къщата на Аврам Немтур — събираха се там до сто и петдесет девойчета. Всеки от учителите — и Руменова също — си имаше помощници от по-възрастните и по-схватливите ученици, но в общината се реши да се потърсят нови трима учители, двама мъже и една жена. По тая причина някак общината даде бързо и лесно развод на Руменова — да я приласкае, та да може по-лесно да я задържи в Преспа. В своята молба за развод учителката се оплакваше, че съпругът й Таки Брашна ров я бил, а това, според повечето от преспанските общинари, не можеше да бъде повод за развод. Йовче Златев, един от новите общинари, човек с весело сърце и винаги склонен към шеги, понамести се без нужда на миндера и рече:

То, ако е само за бой, ние можем да разведем барем половината Преспа.

Не му подеха шегата другите общинари, а Лазар Глаушев рече:

— Учителката може да си има и други причини, но не пожелала да пише за них в прошението.

Йовче Златев, с пъргавия си ум, веднага се съгласи с него:

— Нам учителката ни е сто пъти по-нужна, нежели Таки Брашнаров.

Като реши общината за ново училище, обърна се към Лазара Глаушев да й продаде той къщата и двора на своя тъст Аврам Немтур, дето сега беше женското училище, и на това място да издигне тя новото училище. Лазар отговори:

— Стопанин на тая къща е моята съпруга и тя ще реши. Но мене ми се чини, че ще бъде по-харно да намерим друго некое место за училище. Това место е малко, тесно е. Училището требва да има широк двор и после — ние сега имаме петстотин ученици, а след пет или десет години ще имаме хиляда. Училище не се прави за пет или десет, или за двайсет години.

Намери се друго място за ново училище — по-сгодно, по-широко.

По това време и Лазар Глаушев науми да прави нова къща и като му се предложи от общината да бъде един от тримата общински пълномощници за строежа на новото училище, той отказа. „Не искам — мислеше си Лазар — да се говори после, че от народното училище съм си направил своя къща.“

Ния вече не беше му продумала за нова къща, от както видя, че той гледаше повече на търговията си и не искаше да излиза от бащината си къща, не искаше да наскърбява майка си. Ния вече не продума, щом той предпочиташе печалбите си и търговията, която го хвана като комар, и се вслушваше повече в несправедливите желания на майка си. Нека бъде по тяхна воля! Но макар да се затвори тя със своите скърби и огорчения, Лазар знаеше за какво тъгува тя и не беше забравил нейните желания. Напоследък ясно личеше каква голяма мъка носеше тя в сърцето си, макар всеки, дори и той, по своему да разбираше тая нейна мъка. Младата жена се стопи, не се знаеше от що живее — не помисляше ни за храната си, ни за облеклото си, ни за всички ония радости, които крепят човешкото сърце. Започнаха людете да я гледат със страх — бояха се за нея, да не би да я яде някаква болест. Малко ли свят в Преспа чезнеше от охтика, от скрити рани, от жълтеница, от лоша треска! й хубостта й бе станала по-друга — не се радва сърцето ти, не трепери от желание и сладост, като я гледаш, а стоиш пред нея като пред икона. Изпито, бледо беше лицето й, но много чисто, такива бяха и ръцете й, трептеше от чистота всичко по нея, само очите й, пламтящи и винаги влажни, гледаха все пак по човешки, гледаха с неизказана човешка мъка. Тя живееше сега само с душата си, бореше се с душата си и личеше мъката й. В най-тежките часове на своя живот тя бе помислила и пожелала да сгреши с чужд мъж, за да стане майка, а така мислеше и вярваше сега, че грехът, за който човек е мислил и който е пожелал в сърцето си, е вече сторен грях.

Лазар Глаушев жалеше своята невеста и се боеше за нея. Дете можеше да им даде само бог, но той можеше да я зарадва с нова къща и може би ще се облекчи сърцето й, ще се върне топлата кръв по лицето й. Той й каза:

— От общината искаха да купят бащината ти къща, да я съборят и да дигнат там новото училище. — Ния нищо не отвърна и той продължи: — Мястото е малко там за училище, но щом става дума за това, какво ще речеш, ако ние я съборим и си дигнем там нова къща?

— Ти решавай — рече тихо Ния, но той видя как просия топъл блясък в очите й.

— Е — сви вежди той, — аз нема да влеза в нея ни кога, но ако речем да я съборим, за да дигнем там нова къща, то е друго нещо.

Посъживи се и Ния — виждаше той. — Събори я — рече тя и повтори: — Събори я, щом требва.

— Щом Руменова разпусне децата, веднага ще почнем.

Ния погали едва-едва бузата му — това беше обещание от негова страна и тя му беше благодарна, макар да не се радваше, както би се зарадвала някога.

Далеко беше още краят на учебната година и те чакаха търпеливо да мине нужното време. Лазар не бързаше да каже и на майка си за своето решение — защо да я тревожи преди време? После дойде и нещастието с Иванка Руменова — така нарече сама тя женитбата си с Брашнаров, — а те двамата с Ния бяха все край нея, те бяха най-близките й приятели, и вече не продумваха за новата къща. Но имаше и друго нещо.

Лазар Глаушев реши да направи къща само заради Ния. За едно късо време той изтрезня и от печалбарската упойка. На работата в дюкяна гледаше някак покрай друго нещо, по-важно, по-значи тел но, както някога, на млади години, когато поведе целия народ срещу фанариотите. Все побутваше Андрея Бенков — той да свърши едно или друго, — не се заглеждаше много и в това — колко печелят и колко губят в своята работа. Дори и двамата им калфи забелязаха това негово пренебрежение към работата, забелязаха го и другите житари в чаршията, които винаги се бояха от него да не ги изпревари, да не им подбие цената, да не им пресече пътя по един или друг начин в общото надпреварване. Той не изоставяше съвсем работата си, но загуби охота към нея, изстина. Андрея Бенков забеляза пръв тая промяна в него, но не се решаваше да му каже и половин дума; за Андрея нямаше по-умен, по-редовен, по-справедлив човек от Лазара и как би се решил той да го пита и разпитва, да го съди и укорява? Андрея предусещаше с вярното си сърце, че неговият приятел се бори с някаква голяма мисъл или с някаква душевна болка, и чакаше търпеливо, със скрита загриженост, пръв той, Лазар, да заговори. А Лазар четеше всичко по лицето му — така отворено и ясно беше за него лицето на Андрея — и наистина сам заговори:

— Андрея, брате мой, ние с тебе нема защо да гоним големи кярове. Ти имаш една майка, аз имам една жена, се ще преживейме. То се знай, че работата си ние нема да оставим да се забатачи, нема да оставим да ни каже некой, че сме некадърни за работа, но аз нема веке да тичам по големи кярове. Пък ти, Андрея, знайш още по-харно за себе си, аз в нищо нема да ти преча, ами во секо нещо ще ти помагам. Е, да земеш да се ожениш, да зарадваш майка си… На мене, брате, малко ми требва.

— Не ми требва и мене много нещо — отвърна Андрея Бенков. — За женитба пък и не мисля веке.

Тоя път Глаушев не каза нищо повече и нямаше какво повече да каже на другаря си — как би говорил за работи, които и на него самия още не бяха много ясни.

Раздвижи се нещо ново в него или се съживяваше някогашната негова душевна сила, но той още не знаеше как ще се изяснят мислите му. Това брожение в душата му започна от деня, в който влезе в бащината му къща Хайредин Арап ага с тайфата си и поиска да върне забягналите селяни по селата и чифлиците. После дойде срещата му със същия този Арап ага сред преспанското поле. Лазар Глаушев стоеше още на своята мисъл, че народът в Преспа и Преспанско още няма сили да се бори против турските злодейства и турската власт; за другите места по Македония, по България той и не мислеше много — това беше работа на други, тамошни люде. Но като стоеше на тая своя мисъл и я следваше, той все повече се виждаше обърнат срещу целия живот в Преспа, в селата наоколо, пък, както дочуваше, и по други, по-далечни места. Имаше в живота на целия народ нещо, което още не беше отминало и нямаше да отмине скоро, но редом с него, в него дори се зараждаше и нещо ново, идеше нещо ново, което търсеше своето място.

По-будните селски люде не можеха да търпят повече турското господство. Те изоставяха своите огнища и бягаха в града да търсят по-сигурен залък, по-сигурен живот. Можеше ли да ги спре някой и трябваше ли да ги спира? Дошъл бе да ги върне Хайредин Арап ага и трябваше ли той, Лазар Глаушев, да ги предаде в ръцете му или да се спре да погледа дали те сами ще прогонят турчина? Той пръв се хвърли да ги защити, с гърдите си прегради пътя на насилника и не можеше да бъде иначе. Сега Хайредин Арап ага ходеше по цялото преспанско поле, пронизал бе с куршум Атанаса Кривио, притъкми се злодеят да вземе и неговия живот и самият той, Лазар, Дигна оръжие да се защити. Тъкмо като него се надигаше и народът да се спасява, да се защитава и това беше новото, което идеше, и никой не ще го спре. Знаеше се, че бяха излезли чети по Стара планина и по други места, чу се за някаква българска войска в Белград; четите бяха разбити и прогонени, българската войска в Сърбия била измамена от сръбския княз, но ще се съберат нови чети и нова войска ще се дигне. Не можеше да се сложи предел: дотук народът ще търпи, ще чака, ще събира сили, а оттук нататък ще стане да се бори за свободата си. Лазар Глаушев не можеше да стои дълго на такъв лъжлив, опасен, ненужен предел.

Един ден той се отправи към квартирата на Райко Вардарски. Отдавна не бе виждал приятеля си. Беше хубав ден към края на март и още по-ведър, по-приветлив тук, в окрайнините на града, по-близу до полето. По градините и дворовете наоколо цъфтяха дървеса и храсти, а върбите край реката вече се зеленееха. Щом влезе в двора на Аце Кутрев, дочу Лазар тихо бръмчене, сякаш идеше изпод земята; край оградата нататък се виждаха цели редици кошери, които се бяха пробудили. Лазар се спря да послуша и няколко черни точки се стрелнаха край самите му уши. Кучето откъм дъното на двора повлече синджира си, но Лазар не влизаше за пръв път в тоя двор, та верният пазач го позна, прозина се и пак се отпусна лениво на топлата земя.

В стаята на учителя Лазар Глаушев завари и други гости, но най-много се изненада, като видя тук и Атанаса Кривио. Той бе преболял раната си още през миналата есен и Лазар бе го виждал няколко пъти по чаршията, но не очакваше да го види тук. Седеше направо на пода и пак личеше сакатата му нога, но сред всички тук се виждаше най-напред той с едрото си кокалесто тяло. До него на пода седеше и друг селянин, зад тях се бе изправил на колената си зетят на Тръпко Велев, а на стената до вратата бе се подпрял Аце Кутрев, гологлав, със запретнати ръкави и бос — дошъл бе, изглежда, набързо от градината си. Срещу тях седеше Вардарски на едно ниско столче с някаква хартия в ръцете си, която, изглежда, бе се опитал да скрие, щом бе чул стъпките на Лазара, и така го посрещна той — изненадан, уплашен: — А, ти ли си бил! — Сетне продължи ядно, гневеше се, види се, че бе издал уплахата си: — Седни. Дай столче, Аце! Ние четем нещо тук — добави той бързо, като да се боеше да не прекъсне Глаушев работата му. Лазар кимна на Кривио и рече, сядайки:

— Продължавай. Ще послушам и аз.

— Не. Ще почнем отначало. Да чуеш и ти сичко. Това е огън, а не човешко слово — святкаше с окото си Вардарски, хартията трептеше в ръцете му. Той я приближи към лицето си, пое дъх издълбоко и започна да чете с развълнуван глас, като въртеше косматата си, рошава глава подир здравото си око, което тичаше от ред на ред:

— Кажи ми, кажи, бедни народе, кой те в таз робска люлка люлее?…

Щом свърши стихотворението, Вардарски се вгледа свирепо в лицето на Лазара Глаушев и отпусна ръце между колената си заедно с хартията, сетне премести гневното си око върху тримата селяни — от човек на човек, — а тоя гняв в погледа му беше от скръб и вълнение. Той се изкашля, за да прикрие сълзите в гласа си, и рече сърдито:

— Тая песен я съчинил Христо Ботев. Така пише тук. Чувал съм аз, има от него и други песни. — Той помълча за миг, сетне продължи и, види се, тъкмо това смяташе за по-важно: — Получих и писмо с тая песен… Преди близу два месеца турците обесили в София голем юнак и пръв народен войвода Васил Левски Дяконът.

Другите петима мъже мълчаха, само зетят на Тръпко поклати глава, намръщен и той като Вардарски, за да му угоди повече. Атанас Кривиот гледаше учителя, заслушан все още в думите на песента, пълни с тъга и безнадеждност, но сетне попита със съжаление:

— Как се оставил да го уловят? Васил… Дяконът.

— Ранили са го. Ранен го уловили. Предала го черна душа. Ходил е да дига народа от град на град, от село на село, горе, по Стара планина. Не знаел що е страх…

Пак настана тишина, после Тръпковият зет попита плахо:

— Защо не дошъл и тука… при нас…

— Защо! — сопна му се Вардарски, но продължи по-кротко: — Почнал оттам, от Стара планина… стигнал До София. Дотам е стигнал животът му. Такива люде не живеят много, ама не остават сами. След тех тръгват и други и стигат, където те не са могли да стигнат. — Окото му пак заблестя гневно, той изпъчи гърди, изправи глава, размаха хартията: — А ние тука — що? Ето, за нас пише тука. Или сме глухи и слепи да разберем!

… Мълчи народа! Глухо и страшно гърмят окови, не чуй се от тех глас за свобода… Смок засмукал живот, смучат го наши и чужди гости! А бедният роб търпи, и ние без срам, без укор, броиме време, откак е в хомот нашата шия, откак окови влачи народа…

Той млъкна и се чуваше как диша шумно през носа си. Не поглеждаше сега никого и чакаше да се обади Глаушев, който седеше на ниското столче неподвижен, с наведени очи, като че ли мислите му бяха другаде. Тръпковият зет не можа да издържи настъпилото мълчание, той изгледа всички, помръдна с провисналите си, тъмноруси мустаки и като не можеше да измисли свои някакви думи, повтори стих от песента по своему:

— Смок смучи народа…

Вардарски се нахвърли пак срещу него:

— Смок ами… Смок отровен пие му кръвта! Ето тук е Атанас. Хайредин Арап ага с куршум го прониза! Сега ми разправяте, че тоя същият Арап ага убил и друг човек там некъде, по железнишкия път.

— Уби — кимна Атанас Кривиот. — А други бил, с коня си ги газил, жени имало, деца. Вие, казал, в града бегате…

— Тъй! Убил, с коня си газил жени, деца — продължи Вардарски. — Знаем ние сичко, виждаме сичко, ама търпим.

Раздвижи големите си кости Атанас Кривиот и сякаш нямаше за него достатъчно място в стаята. После рече, кривейки глава ту на една, ту на друга страна, не се решаваше да погледне никого, като да се боеше и сам от думите си:

— Търпиме… Ние не търпиме веке, ама… И защо се събираме ние около тебе като около матица. Ето — блъсна се той в разголените си гърди, — оздраве раната ми, ама остана белег от нея, пръста си мога да пъхна и нема да се заличи никогаш. Нощем като се разбудя, се ме боли там вътре, и времето като стане по-влажно… се боли. Къде ще забравя аз що ми стори Арап ага. Не е само за раната, ами нели знайте защо ме удари той. А може пак да влезе в двора ми. Жена ми се поболе от уплах, легна, не иска ни да яде, ни да пие. Той казал, мръсният: не ми треба болна, ще я чакам да се дигне. Може ли да се търпи такова поругание! — Той млъкна за миг и рече с глух глас: — Ще го убия.

Вардарски посегна бързо, сложи ръка на рамото му, разтърси го:

— Така те искам! Най-сетне го каза: ще го убиеш. Друго за тебе не остава.

Селянинът, който седеше до Кривио — дребен, млад човек, с тъмни, неспокойни очи, приподигна тесни рамена, като че ли да отхвърли някаква тежест, продума гъгниво:

— Ние с Атанаса се за това мислиме, ама като сме само двоица, па си немаме и оружие… Мене жената на Атанаса ми е сестра — добави той изеднаж.

Вардарски го погледна и като че ли се учуди, че той беше тук.

— Даскале — започна сега по-смело Атанас, — ти ще ме научиш. Затова сме дошли и днеска ние при тебе, виждам те аз, народен човек си ти… Ето и ти, бачо Лазаре, си тука, научете ме що да правя. Да е сам Арап ага или да са само двоица — нема що да питам. Ама той, мръсният, петима води и как ние с моя шурей тука…

— Атанасе — прекъсна го Лазар Глаушев. — Жаля те, брате, пострада много, ама не искай от мене наука за такава работа. Ще ти кажа, по-стар съм от тебе, и да не говориш много за това нещо. Ако дочуе Арап ага, че му се заканваш, може наистина да влезе пак в двора ти.

Атанас подигна вежди, огледа се, наведе глава срамежливо. Лазар се притъкми да си върви, но Вардарски сложи ръка на коляното му:

— Стой. Нема да си отиваш. — И той продължи, като да се оправдаваше: — Идват те тука понекога, приказваме си, рекох сега да им прочета песента на Христо Ботев. Добри люде са те, селски люде, мъченици… Но ти какво сега — започна той пак да се гневи, — защо ги плашиш! Щом Атанас решил да убие своя убиец и поругател, ние нема да му попречим.

— Това си е негова работа — смръщи вежди Лазар. — Нема защо от мене да иска той совет и поука.

— Ти се боиш.

— Да. Може и да се боя. Ами ти защо си се разпалил толкова?

— Ние сички требва така… Да горим с общата мъка. Не е, да речем, само за Атанаса: цел народ гине!

Лазар млъкна, но сега и не бързаше да си отиде. Умълчаха се и другите четирима мъже в стаята, затихна и Вардарски. Раздвижи се там, до вратата, Аце Кутрев и рече предпазливо:

— Хайде ние, Атанасе, да отидем оттатък, в моята стая… Може да си имат нещо работа бачо Лазар и даскалът.

Глаушев и Вардарски останаха сами. Пръв започна Глаушев:

— Моля те, не се люти, не викай… Да поприказваме спокойно. Аз нема да споря повеке с тебе за… за новата страница. Може тя наистина да е веке обърната. Е, ще погледаме още, ще помислим още. Нема защо да бързаме, макар да е новата страница отворена пред нас. Колкото бехме буйни и нетърпеливи преди, когато се борихме с патриката, сега требва да бъдем сто пъти по-разумни и предпазливи. Сега, брате Райко, насреща иде сам султанът, а не патриката с дългата патерица. Сега глави ще падат, кръв ще се лей.

— Ха, ти ли това! Не те ли продупчиха тъкмо тебе с куршум? Не загинаха ли в зандана през хиляда осемстотин шейсет и втора братята Миладиновци. Падаха глави и тогава. Народът и тогава беше готов и глави да даде. А сега — още повече, още повече!

— Ти не искаш и да ме слушаш, Райко. Търпение немаш. Аз казвам да не се нахвърляме безумно в една сто пъти по-тежка борба. Виж и сам: събрал си тука, в стаята си, четирима души, насърчаваш ги да вършат убийства. Тоя, шурея на Атанаса, откога го знайш, колко пъти си го виждал? Такива опасни думи говориш пред непознати люде.

— Мене ми иде вече на улицата да викна, сред чаршията да викна, а ти! Стига робско търпение и покорство!

— Ще викнеш… Бесилки неке се люлеят.

— Оо! — прогърмя гласът на Вардарски. — Не са страшни такива бесилки! Виж какви мъже висят по тех… най-достойни мъже. Ние с тебе ще се свиваме, ще умуваме.

— Не казвам да умуваме. Казвам да бъдем мъдри.

— Да, мъдри. Съгласен съм. И винаги съм готов да те послушам. Но такава е тая работа, за която ние сега мъдруваме с тебе, че преди да я почнеш, требва да решиш да умреш. Аз съм решил за себе си. Затова говоря такива думи на Атанаса. Мене сега това решение ме води и моята мъдрост е по-смела. Ех, може да сгреша некога, може да попадна на лоши люде… Тогава — и той наду гърди, стисна зъби: — Нека и аз… като Васил Левски!

Дълго не можа да откъсне от него очи Лазар Глаушев.

Никога не е бивал много весел и шумен Глаушевият дом. Такива бяха людете му, особено Султана — майката. Все бяха някак загледани в себе си, все се бореха с някаква мисъл, за всяко нещо търсеха оправдание и право. Такъв беше дори и Кочо, макар иначе да беше простодушен човек; той пък все мислеше как да нареди живота си, децата си, а и Раца, жена му, по него. Султана държеше юздите на всички, не позволяваше никаква волност. Тя взе в малките си жилави ръце и Неда, племенницата; хранеше я, обличаше я, чистеше я и пазеше съня й като на свое дете, но Неда трепереше от нея, особено когато се случваше да сгреши нещо. Султана затискаше под своето коляно и Кочовите деца; не им даваше да дигат врява, да си дерат гърлата от плач, да се смеят прекалено. Те бягаха от нея, криеха се от погледа й, но тя ги намираше навсякъде, следеше ги навсякъде.

Така Султана държеше всички свои люде около огнището. Но не само със своята воля и власт, а пазеше тя и топлината на това огнище, огъня в него, доколкото умееше да го пази. А то беше — да живеят людете й задружно, Да не дърпа никой на своя страна, да си помагат, да живеят здрав, чист живот, да пазят името си. Такова беше нейното знание за човешкия живот. Това беше мъдрост и поука от живота на целия този народ, който живееше от векове в неволя, в немотия, в постоянен страх и несигурност. Ала животът се променяше, целият живот. Променяше се и животът около нейното огнище. Султана не виждаше новия живот, който започваше, не можеше да види и познае всяко нещо — стара беше тя и непримирима, но и ръката й вече отслабваше.

Година след година Кочовите деца растяха, напълниха цялата къща. И най-напред те, децата, губеха все повече страх от Султана. По-големите — Благой и Кирил — не й се даваха да ги удари и не я слушаха. Тя се опита един-два пъти да ги догони, но те бягаха далеко с младите си нозе и се присмиваха на баба си. Каквото правеха по-големите, правеха го и по-малките, дори и Царева, нейната съименница, надуваше устни срещу нея:

— У, лоша баба!

Тя не искаше да се оплаква на Кочо от децата му, да ги клевети — да смразява бащата с децата му, — но сама не можеше да се справи с тях и страдаше от своето безсилие. Още повече се огорчаваше тя от нехайството на Раца, майка им. Тя едва ще подвикне на повилнелите деца с половин уста:

— Брей! Защо сърдите баба си… ей сега ще ви набия!

И не пропускаше напоследък да се обърне и към нея, към старата:

— Деца са, майко… ти пък немой толкова с них… Държеше страната на децата си. А още чакаше от ръцете на свекърва си всяка помощ, че беше хлабав човек и все бременна — с малко дете на гърдите си.

Ния и съвсем се отскубна от ръцете на старата жена, макар Султана да не пропускаше случай да я дръпне наново към своето малко стадо. Ния не се боеше от свекърва си и не й се поддаваше. Когато беше за всекидневните нужди в къщата, за всекидневната работа, тя слушаше старата жена, изпълняваше послушно наредбите й, гледаше и да ги изпреварва. Ала когато свекървата се опитваше да влезе в нейния личен живот — Ния не се обръщаше и да я погледне. Никога не каза тя на свекърва си лоша, тежка дума, дори и след като се нахвърли първа старата срещу нея, но издигна около себе си стена, която Султана не можеше да премине. Те живееха под един покрив, старата беше майка, свекърва, и Ния не забрави това, но когато трябваше да се срещнат тъй, една срещу друга, за добро или зло — снахата минаваше край старата жена сдържана, спокойна, студена.

— Нема вода ни капка — ще рече Султана, без да се обръща към никого.

И ако не е там Неда или някое от по-големите деца да ги накара да изтичат на чешмата в двора, Ния веднага ще вземе гюма, сама да донесе.

Ще се върне Султана от църква в неделя сутрин: — Добрутро. На помощ да ни е света Неделя.

— Добрутро — отговаряше Ния срамно, прилично. — На помощ да ни е.

Но избягваше да нарече свекърва си „майко“.

— Пак ли в чаршията1 — не пропускаше да каже Султана н все с укор. Или: — Пак ли при учителката…

Ния излизаше със спокойно лице, като да не бе чула нищо.

Не се впускаше вече в разправии и спорове и Султана; не беше прилично, а винаги беше по-лошо да се разваля приличието в къщата. Само еднаж избухна тя, изля всичкия си яд и на няколко пъти после едвам се сдържа, но то беше от преголяма мъка. Щом не можеше да се скара като майка, когато беше нужно и редно, а можеше да очаква да й се отвърне — по-харно да си мълчи. В недоволството й от Ния, в гнева й към нея имаше и много скръб. Би желала да бъде иначе животът й с по-младата снаха, съвсем по-иначе… Раца… какъв човек беше Раца — като лицето й някак, замазано, без вежди. По-друг човек беше Ния. Ама ето… И тая скръб в гнева й срещу Ния бе започнала да го разяжда, да го смекчава. Старееше все повече Глаушева.

Най-голямата нейна грижа и мъка си оставаше Лазар. Промени се той много от някое време насам, поизтъня лицето му, погледът му натежа, по двете слепоочия рано се появиха посребрени коси, сгъстиха се, та широкото, изпъкнало чело се отвори още по-широко. Едва що бе навършил тридесет и шест години, а изглеждаше по-стар. Промени се той към всички — изстина, затвори се, углъби се в себе си. Той беше от малък още премного съсредоточен в себе си, но винаги ще те срещне с приветлив поглед, ще те чуе, ще се посмее на шегата ти и сам ще се пошегува. Сега и жена си недочуваше понякога що му говори. Те, двете жени — Султана и Ния, — го обичаха всяка по своему, но и двете сега еднакво си обясняваха причината за промяната в него: не беше той щастлив в живота си, не беше доволен от живота си. Ния обвиняваше себе си за тоя му живот, също и Султана в своята майчинска ревност шушнеше и въздишаше:

— Изгоре чедото ми с тая жена…

А в мислите си Лазар беше много далеко от техните предположения, бе се отдалечил и от самите тях, макар и двете да си стояха всяка на своето си място в сърцето му, отдалечил се бе той и от другите свои люде. Като някога, преди десет и повече години, сега Лазар мислеше за… всички. Пред него и съвсем близу до него бе многоликият образ на народа, пред него беше родината; тия две върховни мисли, тия два живи образа, които той носи в своето съзнание, в кръвта си и са в него като целината на тялото му, и са жива част от душата му; родът — от първия срещнат на улицата в родното градче твой брат по общи мисли, общ език, общи копнения и стремления, до милионите твои братя като него, кои ти не си виждал, но с които си слят в една общност, жива и вечна; родината — от малкия двор, в който си израснал, от родния хоризонт, през всички ония поля и планини които не си и виждал и може би никога няма да видиш, но където живеят твоите братя и ти са мили като родно огнище. Лазар Глаушев не познаваше много люде из Преспа, не бе ходил по-далеко от Охрид, от Битоля и то за една неделя до Солун, ала неговата мисъл бродеше чак до Дунава, до Цариград. И виждаше в мечтите си само това, което бе чувал, бе чел, което бе узнал по един или друг начин за тая широка земя, за людете й. Но не беше тъкмо това и само това, което го привличаше с такава сила към тая земя, към людете й, а ми повече го привързваше към нея съзнанието му, чувството му, че тя е обща родина на всички тия люде, милиони негови братя. Той беше във всичко заедно с тях, както; своите съграждани, с техните общи копнежи и стремления, с това, което беше обща воля, което беше правда за всички — великата народна правда. Това, което желаеха преспанци, към което се стремяха за общо добро, желаеха стремяха се към него и милиони други техни братя, бедата срещу фанариотите беше обща победа. Борба, в която и след това обхвана целият народ, е обща така Ще бъде обща и борбата срещу нея, ще бъде обща и победата над нея. Лазар Глаушев чувствуваше как и сегашните му сили растяха с общите сили на милионите негови братя.

Дребни бяха домашните грижи, личните болки и несполуки. Той обичаше Ния, както винаги бе я обичал, обичаше майка си, всичките си домашни люде, както беше ги обичал, но сега той мислеше за всички, за целия народ, за неволята му, за неговата борба и домашните грижи ставаха по-малки, по-прости. Той махна ръка от големи печалби в работата си, със същата леснина реши да направи нова къща на Ния. Пак тъй, с леко сърце, пристъпи и към майка си, като стана време. Повика я той един неделен следобед в нейната стая, затвориха се сами там. Лазар обхвана с ръка тесните й, отпуснати вече рамена, но не за да я прикотка и замае, а със същата негова синовна обич. Той й каза с равен, спокоен глас:

— Майчице, ние ще си поговориме с тебе сега умната. Така сме си говорили ние с тебе секогаш.

В гласа му имаше може би и малко твърдост, но то идеше пак от добра воля — да хванат място думите му, да усетя добре старата му майка тяхното значение. Тя, не отвърна и той продължи:

— Аз ще правя къща това лето. — Старата потрепера и се полюшна, но той я попритисна към себе си нежно: — Чакай, не се тревожи. Ти виждаш, тука не може да се живей повеке така. Теснотия, дребни деца. За сички ни ще бъде по-харно да се поосвободим. Дал ми господ некоя пара и защо да се мъчиме повеке. И Кочо ще се радва.

— Тебе не ти е за Кочо — рече отеднаж Султана, но стоеше така, в ръката му, а Лазар очакваше, че тя ще избухне, ще се развика, ще се отстрани от прегръдката му.

— Нема да те лъжа — отвърна той. — Не ми е само за Кочо, но като мисля за себе си, за жена си, майко, мисля и за сички вас. Кочо ще остане да живей тук с децата си, а вие, и ти, и татко, и Неда, ще живейме в новата къща. Ще има место за сички там.

— Ти така велиш, а жена ти може и тя да рече така, има нема да е от сърце, знам аз.

— И аз знам майчице: от сърце ще бъде. Тя още не се отдръпваше от него, но Лазар усещаше как рамената й стават още по-тесни под ръката му, по-отпуснати; старата жена сякаш намаляваше, топеше се от тежестта на неговата ръка. Жално му беше за нея, но се радваше, че тя не се противи. И продължи:

Ще си наредим хубаво новата къща. Ти ще си вземеш оттук само което ти е по сърце, но повекето стари работи ще ги оставим на Кочо, че е голема челядта му. А вие с Ния като се развъртите, каквито сте и двете припряни в работата, за две-три години ще напълните новата къща. Аз нема да жаля парите. Ткайте, шийте, а сега чаршията се намират много неща за къщна уредба.

Той издърпа предпазливо ръката си. Стори му се… беше много тежка за поизгърбените плещи на старата му майка, макар да бе протегнал за милувка ръката Сега и гласът й бе се променил, отслабнал. Тя рече:

— Е, синко… виждам аз, ти ще се делиш от мен, А не мога да те спра. Да мога, нема да те оставя да откъснеш от сърцето ми. Ти и като беше малък, се не можех да те ударя. Що бой е ял брат ти Кочо! Пък и другите. Е, върви, върви. Остарех аз веке, никому не съм нужна.

— Майко…

Тя не го слушаше и седеше все тъй неподвижна, свити нозе, върху колената й лежаха малките, сухи ръце и те някак безпомощно неподвижни. Отслабваше все повече гласът й:

— Е, върви, върви. С тебе аз нема да дойда, ние със стария, с татко ти, тука ще си останем. Ние тука ще умрем. Ама това ще ти кажа: каквото ми направи Катерина, сега и ти ми го правиш. С нож право в сърцето ми. Не ми е крива чуждата щерка, жена ти. Сега ти, заби нож, право в сърцето…

— Виж що говориш, майко. Грехота е, майчице — харно помисли. Ние сички се мъчим в тая теснотия и аз не искам да се отделя от тебе. Казах ти: ще дойдете вие с татко в новата къща.

— Това знам аз, синко: като земе да се дели челяд, тя веке се разтуря. А пък аз своето огнище да оставя. Да излеза оттука и да отида на друго ще — чужда ще бъда веке и тука, и там, на новото огнище. Тука ще седне снаха ти, а там ще седне жена ти.

— Не искаш да ме разбереш, майко. Моето огнище ще бъде и твое.

— Ти не разбираш, ако си толкова умен и учен искам да ви запазя сички заедно, както досега съм ви запазила. Ти теглиш на своя страна, утре и брат ти ще задърпа на своя страна. Ама не мога веке да ви спра, не мога… — поклати тя глава и дълго не спря, унесена подир мислите си.

— Ти помисли, майчице, и сама ще видиш, че така ще бъде за сички ни по-харно. Аз така съм решил и нема да се откажа.

Тя нищо не отвърна, не каза нищо повече и той. Като стана да си върви и на излизане от стаята, Лазар чу как тя изхлипа и подсмъркна. Ех, нека си поплаче пък малко старата майчица…

Лазар като че ли все гледаше да избягва грижите около строежа на новата къща. Каза на жена си:

— Е, почваме, щом учителката разпусне децата. Кажи сега да видя каква къща искаш. Ти се си мислила…

Ния — и тя, виждаше се, че се радва на новата къща, но не с пълно сърце, като че ли много късно идеше тая радост, като че ли сърцето й беше преситено от всяко нещо и не можеше нищо да я съблазни, да я привлече. Тъгата й за рожба надви, потисна всички други чувства у нея. Сега тя си мислеше: „Нова къща, а ние с Лазара вътре сами като кукувици…“ Ала все пак тя се радваше — толкова дълго бе мечтала за тая къща и сегашният живот заедно с всички Глаушевци бе й дотегнал много. Щом и старата не иска да дойде в новата къща, Ния ще живее там по-свободно и нашироко, ще бъде поне сама с мъката си. И тя отговори на мъжа си:

— Мислила съм, Лазе! Нели знайш откога още ние тая къща… Виждала съм аз в Битоля хубави къщи. Такава искам, ама — гласът й затрепера — нашата нека бъде по-малка, нели сме сами…

Той погали бледата й буза — не пропускаше случай да я утеши, да я обнадежди в нейната непрестанна скръб — и рече някак троснато:

— Защо? Нека ни бъде широко. Пък още не се знай дали ще останем се тъй сами. Ще направя аз къща на два ката, с камен и печени тухли. Ами и улицата да се разхубави най-сетне! Да остане и след нас тая къща. Кажи сега ти що искаш, ти как мислиш.

Отдавна не беше се появявала руменина по бузите на Ния, та сега като да падна по лицето й далечна светлина, като утринна алена заря.

— Искам — рече тя — широки стаи, с големи прозорци и високи тавани. Цел живот съм живеяла под ниски почернели тавани и мрачина; стрехата не пуща слънцето в стаята, стои то вън, а вътре студеней и зиме, и лете… Ама ти знайш по-харно — додаде тя бързо, негли се уплаши от своя блян за нова къща. — Пък попитай и майсторите.

Лазар отиде при най-добрия майстор в Преспа. И пак тъй — като че ли все искаше другиму да остави грижата за новата къща.

— Да ми направиш къща, майстор Дуко.

— Да ти направя, Лазаре — побутна едва-едва с опакото на ръката си майсторът редките си щръкнали мустаки.

— Аз ще ти кажа що искам, а по-нататък — твоя работа.

— Така искам и аз. Да не ми се пречка много стопанинът. Майсторът съм аз. Има некои, нищо не знаят, а душата ще ти извадят. Ти кажи, Лазаре, що искаш и остави на мене — сложи майстор Дуко на хлътналите си гърди едра ръка с дълги, възлести пръсти; иначе той беше дребен човек, превит едва ли не надве, с дълъг врат и ръбест гръклян, който играеше нагоре-надолу по жилестата гуша; лицето му беше също дребно — само нос и очи, — а челото му, под бутнатия на тила фес, широко, упорито.

— На два ката, майстор Дуко.

— На два ката. Долу — камен.

— Камен. Широки стаи, с големи прозорци, високи тавани. Слънце и топлина да влиза от сички страни. И ще я украсиш. В Битоля съм виждал аз такива къщи.

— Знам що искаш ти, Лазаре. Остави на мене. Къде ти е местото?

— Къщата на жена ми, нели знайш.

— А старата къща, Аврамовата… нея какво?

— Ще я съборим.

— Е, харно. Много харно! Сгодно место за къща. И чешма има.

— Колко ще ми чини, майстор Дуко, такава къща? Майсторът помълча малко, после рече:

— До четиристотин лири. Не повеке.

Лазар извади от пазвата си малка, зелена кесия, издута и тежка.

— Тука са сто лири, майстор Дуко. Купувай каквото ти е нужно. Като ги свършиш тия пари, искай други.

Ще почнем, щом разпуснат децата. Нели е училище там.

— Драго ми е да работя с човек като тебе, Лазаре… Ама и ти нема да се оплачеш от мене.

И майсторът едва сега взе малката тежка кесия.

Лазар имаше още една грижа с новата къща. На другата сутрин, на излизане за чаршията, той се отби в двора на женското училище. Изтича да го посрещне Траяна Костадиница. Тихо беше в широкия двор, само чешмата шуртеше в каменното корито, но откъм къщата насреща, и на горния, и на долния кат, се дочуваше детска врява, която ту стихваше, ту избухваше по-шумно. Руменова работеше там с ученичките си — цялата къща беше пълна, заети бяха сега и долу две стаи, ниски и мрачни, засенчени от широкия чардак.

— Тука ли е Костадин? — попита Лазар. — Искам да говоря с него.

Показа се в трема под чардака Костадин. Пак наметнат със селския си кожух, а след него наизскачаха от мрачината в стаята три още дребни деца, момиче и две момчета, с блеснали от любопитство големи, ясносини очи, като очите на Костадина, баща им.

— Кхекхе… — изкашля се глухо Костадин. — Повели, бачо Лазаре…

Лазар погледна Траяна, погледна Костадина и каза:

— Слушайте сега, добри люде: това лето ще правя къща тука. Нели знайте, ще се прави ново училище и веке е тесно тука за училище. Тука сичко ще се събори. Ама вие не бойте се, това дойдох да ви кажа. Без покрив нема да ви оставя, сиромаси люде сте, с дребни деца. И за учителката ще требва поне една стая.

— Е, сполай ти, да си жив — каза Траяна все още с уплаха в очите. — Къде иначе ние с пет деца…

— Сполай ти… кхекхе… Сполай ти…

— Ами ти, Костадине, не искаш ли да поработиш с майсторите, като захванат? Ще има тука работа цело лето и добра надница. Ще кажа аз на майстор Дуко.

— Ами да поработи, защо не — отговори Траяна вместо мъжа си. — Като седи, още повеке се поболява.

— Аз не съм… кхекхе… дип добре, ама… да поработя през летото. И тука помагам аз… на жената. Не съм дип добре, мъчно се намира като за мене работа…

— Ти поработи с майсторите. По-бързо ще оздравейш. Е, то се знай, ако можеш.

— Може, може — обади се пак Костадиница. — Как да не може! Не е толкова болен.

Лазар си отиде. Като пусна Руменова ученичките си за къса почивка, Траяна се качи горе. Дворът ехтеше от детски викот, класните стаи бяха празни. Учителката се разхождаше с бавни стъпки по широкия чардак, с посърнало лице. Траяна мина край нея:

— Дойде Лазар Глаушев. — И продължи, като влизаше и излизаше по стаите да поприбере едно и друго: — Каза, че ще прави къща тука. Тая тука, училището де, ще го събори. Нели ще правят ново училище… Ама не бойте се, вели, аз нема да оставя децата ви без покрив. Харен човек. И за нас помислил. Ще требва, вели, и за учителката да потърсиме друга стая…

Щом пусна децата надвечер за вкъщи, Руменова се отправи по улицата нагоре за Глаушевци. Ния я забеляза още в двора и излезе на чардака да я посрещне. Учителката рече:

— Да седнем тук, Ния, на чардака. Виж какъв хубав ден! Лято иде вече.

Те седнаха и двете на тесния миндер край стената, до оградата на чардака. Преди няколко години Лазар посади наблизу млада лоза, която бе пуснала сега над чардака яркозелени ластари; полюляваха се те, подухвани от вечерния ветрец, и току посягаха да се уловят ту към оградата, ту към подала се там гредичка или дори към надвесената стряха. Руменова откъсна един млад още, нежен и лъскав лист, налапа го и го сдъвчи.

— Киселичко… — усмихна се тя едва-едва. Двете приятелки не бяха се виждали скоро. Загубили бяха и двете охота за срещи и разговори. Още първия ден, когато Руменова избяга от къщата на Брашнаров, Ния отиде да я види. И не седна да разпитва учителката, а само взе ръката й в скута си и не я изпусна през цялото време. Защо да човърка раната й. Нека учителката сама каже каквото иска да каже. И Руменова не говори много — срамуваше се да разказва по-подробно какво й се бе случило, а не би й олекнало от приказки.

— Страшна нощ преживях. Ужас! — побърза да привърши разказа си тя. — Не съм могла и да помисля, че може да има такива хора. Ужас…

Ния поведе друг някакъв разговор, за да отклони мислите й, заслуша се и Руменова, но после отеднаж каза:

— Ти ме предупреди, Ния… но да бяхте ме спрели някак… ти, Лазар…

— Исках аз пак да ти говоря, но Лазар рече: не се меси много между мъж и жена; боя се и аз, рече Лазар, за учителката, но той, никаквикът, може да се усмири най-сетне, може да се привърже, тя е такава жена…

И само това каза още Руменова:

— Ще забравя може би всичко един ден… но унижението, на което ме подложи той, и особено удара по лицето… никога!

Те не заговориха вече за Брашнаров. Не дотягаха много на учителката и преспанки, колкото и да беше голямо любопитството им. Само ще извие по някоя глас и ще го прокълне. Жалеха те учителката си по женски, разбираха мъката й — нали и тя толкова пъти бе им говорила за женските теглила, за горчивия женски дял в живота. Дадоха й бързо развод и общинарите, всичко мина бързо и като че ли се забрави. Не забравяше само Руменова, лицето й вече не се разведри. И колкото беше уморена, изтощена вече със своите сто и петдесет ученички в четири отделения, нахвърли се с още по-голямо усърдие на работата си, да не мисли за себе си…

Поседяха някое време двете млади жени мълчаливо на тесния миндер. През все още редките листа на лозата се виждаше бистрото вечерно небе. Нататък, към извишилото се пролетно небе, Руменова бе извила замислен поглед и сякаш се забрави. Ния седеше тихо до нея. Откъм вътрешността на къщата се чуваше как проплаква по-малкото момиче на Раца и от време на време сърдитият глас на старата Глаушица. Ния рече:

— За мене плаче малката. Иска да дойде тука.

— Нека дойде…

— Царее, Царее… подвикна Ния.

Детето млъкна. Навътре в къщата стана съвсем тихо. Малката Царева не идваше. Ния въздъхна и рече шепнешком:

— Старата не я пуща… Откакто рече Лазар, че ще прави нова къща, тя не може веке да ме търпи.

— Боли я.

— Боли я, знам. Но Лазар й каза да дойде с нас, моли я.

— Това е пак… от старост, Ния. Не й се сърди.

— Не й се сърдя.

Те млъкнаха пак, после Руменова изеднаж рече:

— Знаеш ли… кажи на Лазара, че аз, щом свърша учебната година, ще напусна Преспа.

— Много ми е жално, Ванче…

— Не мога да остана тук повече.

— Да. Разбирам, Ванче. След това, което ти се случи тука…

— Не, не! Не е само това… — Тя млъкна отново, замисли се. И тъй, загледана пред себе си, посегна, улови ръката на приятелката си, мълчаливо я стисна. Сетне промълви: — Има друго нещо, по-важно. И то съвсем променя… Аз… Аз съм бременна.

Ния я сграбчи с двете си ръце и я стисна:

— Блазе ти… блазе ти!

— Да, Ния. Щастлива съм.

— Господ те награждава за сичките ти мъки.

— И после… Не искам никой да знае. Само ти. Оня нещастник може да ми направи нещо, може да ме спре или…

— Да, мила. А сега що мислиш? — попита Ния развълнувана, нетърпелива и едва освободи учителката от прегръдката си.

— Ще ида другаде. Викат ме в Битоля, в Прилеп, в Скопие. Получих писма. Ще помисля. Имам още време.

— Не бой се. Сичко…

— Не се боя никак — прекъсна я Руменова. — Защо да се боя? Жена съм, да. Сама тук и ми се случи такова нещастие, но… — И тя додаде живо: — Аз държа хляба в ръцете си. Нямам нужда от никого. Детето ми…

Тя отеднаж млъкна и току притисна ръце на гърдите си. Лицето й засия отеднаж, стана пак тъй младо, свежо, както преди. И рече задъхана:

— Знаеш ли… За пръв път го споменавам тъй гласно. И като че ли е вече живо и… тъй, пред очите ми!

— О, мила, о, мила… — погали я Ния. — Щастлива си ти.

— Да, Ния. Най-напред като усетих, че… ето и сега. Каква радост… за него… още недошло на тоя свят!

На вратата отсреща незабелязано бе се показала малката Царева и гледаше със заплакани очи двете млади жени. Руменова първа я видя, скочи, взе я на ръце и се върна на миндера. Ала малкото момиче не искаше да седи в скута й. То се дърпаше и протягаше ръчички към стринка си, към Ния.

— Е, вземи я… — подаде й я Руменова. Момиченцето се прилепи към Ния, обви ръце около шията й. Ния мълчаливо заплака, сълзите сами потекоха от очите й. Руменова я обхвана през рамената, полюшна я гальовно:

— Не плачи… не плачи, Ния. Ще дойде и при тебе някой ден едно малко детенце…