"Преспанските камбани" - читать интересную книгу автора (Талев Димитър)

XI

От една неделя портата на Аврам — Немтуровата къща стоеше по цял ден отворена и с двете си поли, подпрени и двете с камъни. Цели редици коли пренасяха тук грубо нацепени гранитни камъни, пясък, вар, тухли, а селяни от железнишките села докарваха дълги, тежки греди от тамошните гори. От сутрин до вечер се чуваше гласът на майстор Дуко, който посрещаше колите и нареждаше кое къде да се разтовари по широкия двор. От два дни там чукаха каменари с тежки чукове, звънтяха в ръцете им железни длета, изскачаха от тях далеко наоколо каменни отломки и пръски, изгладеният зърнест гранит се синееше на правилни геометрични фигури. Като излизаха в двора малките ученички през време на почивките, все там се трупаха да гледат. Край стената зад портата Костадин изкопа голяма четвъртита дупка за вар; Траяна, жена му, едвам го накара да захвърли селския си кожух, но за два дни той изкопа дупка, колкото една одая. И това каза на жена си:

— Ти гледай да не ме разлютиш еднаж…

— Знам те аз, мъжо. Тебе само мързелът ти е душманин.

Майстор Дуко позна с какъв човек има работа и го улови здраво за дебелия врат. Костадин показа сила колкото за два вола и не се чуваше да покашлюва, да стенка.

Лазар Глаушев минаваше оттук всяка сутрин на път за чаршията; ще се поспре едва-едва да погледне от портата и ще отмине. А тая сутрин не се спря и никак. Боеше се да не помисли учителката, пък и майстор Дуко, и други те люде там, че иска да покаже господарска гордост и нетърпение. Нека си гледат людете работата спокойно… Едва що навлезе в чаршията, и забеляза отдалеко цяла тълпа пред портата на един хан. Дочуваше се възбудена врява. Улицата нататък беше пуста, всички се бяха насъбрали пред хана. Лазар ускори стъпки. И го посрещнаха отдалеко гневни гласове:

— Ела да видиш що сторил пак тоя кръвник, Арап ага, майката негова поганска…

— Ама що е това… Изпотрепаха селяните! Лазар мина по тясна пътека между людете и влезе в двора на хана. Там бе се струпал още повече народ около една селска кола с високи ритли. Пред дребните воловце, които поклащаха опашки безучастно, стоеше с дълъг остен в ръка около дванайсетгодишно момче от полските села с бледо, изплашено лице; едрата му глава, силно сплесната отзад, сякаш едвам се държеше на тънкото, мършаво вратле, което се протягаше от широката везана яка на селската му кош уля; гъсти, сплъстени коси висяха изпод плиткото му капе по изпъкналото чело, около широко разперените бледи уши. Тъмните му сухи очи гледаха опулени, то не знаеше къде да ги спре и сякаш нищо не виждаше пред себе си. В колата, край една пълна вреща, върху някакви вълнени селски дрехи и завивки бяха търкулнати баща му и майка му, а ничком до майката лежеше три-четири р и годишно момиче в дрипава селска риза и с боси, прашни крачета. И тримата в колата бяха мъртви. Широки кървави петна се виждаха по селското им облекло. Момичето лежеше кротко до майка си, върху ръката й, но на тясното му гръбче се чернееше едва накървавена дупка от куршум, опърлена наоколо от огъня на изстрела. Лазар се приближи към момчето, людете наоколо се умълчаха.

— Кажи, дете, що е станало с вас… Това майка ти и татко ти ли са?

— Майка и татко… — чу се изтънелият гласец на момчето. Бяха го разпитвали вече мнозина и то отговаряше машинално на въпросите на Лазара. — Татко рече: да бегаме в града. Тука ще измреме. Майка плачеше, а той пак: да бегаме в града. Станахме рано. Тъмно беше. Впрегнахме и тръгнахме. Вървехме, вървехме… По едно време — по нас турци. С коне. Татко рече: Арап ага иде. Подкара силно, ама воловете… Рипнах аз от колата, татко ме накара да гоня воловете, а той с остена. Къде? Настигнаха ни. Майка пищи и пази Бояна. И Бояна пищи. Излезоха ни турците отпред с конете, спреха колата. Арап ага с пушката в татко: „Къде сабайле бре?“ Татко вели: „На пазар, Арап ага, в града.“ Арап ага пак: „Защо не питаш бега къде ходиш, защо си откраднал воловете и колата, защо бегаш в града бре!“ Тогава изпукаха пушки, аз побегнах. Турците се върнаха към село. Излезох аз пак на пътя. От колата капе кръв — цел вир под нея на пътя. Питам татко, а той — нищо. Умрел. Аз… по пътя, по пътя и право тука.

Селянчето млъкна. И очите му пак тъй — блуждаят, сякаш и сега е там, край окървавената кола на пътя сред полето.

— Ами това, малкото в колата — обади се някой. — Него пък защо убили!

— Те него не са и мерили, ама не са и гледали къде гърмят. Какво ще му мислят те за една християнска душица!

Зачуха се и други гласове, надигна се пак врява.

Лазар рече:

— Да вземе некой да ги откара в църквата. Нема защо да стоят тука. Там жени ще ги приготвят за погребение.

Той се загледа в селянчето. Чу се до него гласът на самарджията Нестор Чашка:

— Лазаре… аз ще го взема него… детето. Ще го прибера у мене вкъщи сега засега. Пък вие вижте там, в общината, какво ще решите за него, като е сега то сираче без никого.

— Харно, стрико Несторе. Добре си наумил.

— Да кажем в конака! — викна някой от тълпата.

— Ха, в конака… — обади се друг. — Много искат да знаят там! Кой го праща Арап ага да избива селяните по селата? Веке толкова клети души затри, а конакът си трай, ни чул, ни видел.

— Ха бегайте бре! — викна Нестор Чашка по децата, които се бяха събрали от цялата чаршия и надничаха в колата с изблещени очи. Той взе повода на воловете от ръцете на селянчето: — Е хайде, дете, да вървим към църквата…

Лазар се прибра в дюкяна си, седна мълчаливо на миндерчето там. Андрея Бенков шеташе наоколо уж много зает, но се виждаше, че умът м у не беше в работата. Лазар го погледа, погледа и рече:

— Чу ли какво направил пак Арап ага?

— Чух — отговори веднага Андрея. Той се спря до Лазара с бледо лице и влажни очи: — Место не мога да си намеря! Ходи по селата като бесен вълк, убива… Нема ли кой да го спре?

Лазар нищо не отговори.

Късно следобед в дюкяна влезе Нестор Чашка. Покани го Лазар да седне, но старият самарджия отказа:

— Не съм за седане. Работа ме чака в дюкяна. И без това днеска не можах да свърша много нещо, ама рекох да дойда при тебе. Прибрах момчето вкъщи, бабата ще го погледа с нашите деца, докато вие там в общината решите, или може да го потърси некой от село, двоица стричковци, вели, имам, и тетка имам. Ама аз при тебе за друго, Лазаре… — И той сега пристъпи без покана, седна на крайчеца на миндерчето и се приведе към Лазара, зашепна хрипливо: — Ти нели знайш, там до мене има един сарач, Реджеб ага. Много харен човек, отидох аз при него, що е това, казвам, Реджеб ага, от вашите. Днеска, казвам, така и така… и едно детенце на три години убили с майка му. Слушай, вели той, Несторе, какво ще ти кажа, ама да не разправяш много, че и моята глава може да отиде, ако съм турчин. Те нашите бегове и агалари изпратиха Арап ага и Кючук Кадри и двама-трима други катили да им пазят чифлиците. Вашите селяни, вели Реджеб ага, бегат от селата, без люде ще останат чифлиците. Арап ага пази да не бегат, а нашите бегове и агалари са му обещали награда цел чифлик. Така да знайш, вели, Несторе. Той убил тия люде в колата, той, Арап ага. Аз му казвам: ами как тъй, Реджеб ага, нели има хюкюмат, кадия. Несторе, вели, каквото решат беговете и агаларите, това става. Ако знай много каймакаминът, устата му со злато я запушват или пък с олово ще му я запушат. Това ми рече турчинът, Лазаре, и ето аз при тебе…

— Харно си сторил, стрико Несторе. Да знайме що мислят турците, що кроят. Ама това нещо знаят го и селяните. Сам Арап ага им се заканва: ако бегате в града, ще ви избия.

— Е не знам, Лазаре… Гледайте вие там, в общината, нещо за тия несретни селяци, се те патят, а нема кой да се застъпи за них!

Самарджията си отиде.

Ако бе мислил и размислял Лазар върху тая скръбна, кървава случка преди годинадве, би решил да събере общинарите и най-старите от тях и тия, които знаеха по-добре турски, биха отишли при каймакамина да се застъпят за селяните; или би направила общината оплакване чак до пашата в Битоля. Минаха му и сега такива мисли, но той сам ги отхвърли: каква полза? Ще ги посрещне каймакаминът и ще ги изпрати с празни приказки и обещания, няма да помръдне пръста си и пашата. Не би се решил ни единият, ни другият да излезе срещу бейовете и агаларите заради неколцина селяни. Сам султанът провъзгласяваше с фермани бейовете и агаларите за господари на раята. И сам каймакаминът знаеше какво става из полските села, но се преструваше на сляп и глух. Не, не… някой трябва да научи селяните сами да се бранят, някой трябва да насочи ръката им.

Щом започна да се свечерява, Лазар излезе от дюкяна си и се запъти към старото мъжко училище. Поразходи се из училищния двор, докато учителите пуснаха децата. Вардарски сам изтича при него още като го видя. И още отдалеко завика възбуден, гневен:

— Виде ли що става? Започнаха да избиват и жените, к децата! Срам е за нас да търпим повече…

— Чакай, чакай… Успокой се — стисна Лазар ръката му над лакътя. — Хайде да излезем да се поразходим.

Поведе той учителя и през целия път трябваше да го укротява — да не вика, да не тръби с гръмливия си глас, людете се извръщаха да го гледат, макар да го знаеха какъв е буен и гневен. Те излязоха вън от града по пътя за Битоля и се отбиха по една височинка встрани, седнаха там на младата трева. Оттук се виждаше целият град и полето чак до железнишките планини на запад. Всичко тънеше в буйна зеленина — и градът със своите градини и дворища, и полето надалеч; реката блещукаше през купчини върбалаци, нататък, по междите на зеленчуковите градини, се точеха дълги редици тополи. Сред буйната, все още пролетна зеленина се виждаха вече и първите стъпки на лятото — побелели ечемичени ниви, изрусели пшеници, а тук-там дори и голи стърнища. Слънцето се бе спуснало ниско над Железник, планинските върхове светлееха сребристи в далечината, високо по зеленикавото небе плаваха кой знае накъде цяла редица бели, пухкави облачета. Полъхваха и миризми на разцъфтели се треви, а най-вече острият, свеж дъх на мащерка.

Умълчаха се двамата мъже, полегнали един срещу друг върху меката трева.

— Навика ли се най-после… — рече Лазар. Вардарски нищо не отговори. Лазар се изправи, изтърси машинално ръкава на дрехата си, пропит от топлата влага на тревата, и се загледа в далечината към полето, дълго мълча с ръка върху овлажнелия ръкав. После отеднаж се обърна към приятеля си и като че ли продължаваше едва що прекъснат разговор, рече бавно, дума по дума:

— Арап ага и делата му тайфа требва да бъдат избити. Друг изход нема.

И сега Вардарски сякаш не го чу; пошавнаха само мустаките му. Лазар и не чакаше отговор от него. Той се отпусна отново на тревата и продължи:

— Арап ага ходи с пет-шест души. Срещу него требва да излезат десетина души; уплашени са нашите люде и по е страшно за них, нека бъдат повеке. Това едно. Второ: требва да са добре въоръжени нашите, с пушки. Да имат с пушките повеке смелост и да удрят здраво.

— Трето?… — изръмжа Вардарски, без да се помръдне.

— Да, трето — повтори след него Лазар спокойно. — Има и трето: всичко да се нареди с ум и разум. Голема тайна. Ние сме по-слабата страна. Като ударим, да не ни ударят. Ами що, ние за пръв път сега искаме да дигнем ръка срещу турци, искаме да дигнем десет души с пушки. Тая работа не е лесна и требва очите на четири за секо нещо.

— Четвърто… пето?

— Може да има и четвърто, и пето, и шесто. Ще видим. Ти немой така. Ако ни усетят турците, преди да свършим нещо, или ако я свършим калпаво, те ще избият още сто души селяни и Арап ага ще продължава да върлува по селата. Да ударим здраво и да се скрием под земята. Турците пак може да направят бели, ама и ще се уплашат. И доста ще си помислят дали да изпратят друг Арап ага по селата.

Сега и Вардарски се обърна срещу него, подпрян на лакътя си:

— Виждам, че ти е дошъл най-сетне умът, но пак тънко я предеш. Първо, второ… шесто! Ами работата е по-проста. Защо пък десет? Пет или шест пушки. За люде е по-лесно. Люде по-лесно ще се намерят.

— По-лесно, а? Мислиш, секи, който псува и вика… За такава работа са нужни здрави мъже и не е лесно да ги намериш сред тоя наплашен народ. И друга ще бъде нихната смелост, като са десетмина, като са два пъти повеке от турците.

— Те нема да излезат гърди с гърди срещу турците…

— То се знай. Ама нашите за пръв път ще вземат пушка в ръка и сичко може да се случи. Слушай сега що мисля аз — тупна той с шепа по меката трева: — Ти прати хабер на Атанаса Кривио да дойде, да си поговорим най-напред ние тримата с него. Ама никой друг да не знай, никой. Агата му нема да го пусне, ама той ще намери начин.

Те дълго мълчаха, всеки със своите мисли. И тъй, като на себе си, Лазар продума:

— И аз съм взел къща да правя… Но нека, нека си тече животът, нека не спира. Секога е по-харно тъй, човек да живей с целата си душа.

Обади се и Вардарски:

— Утре, като погребваме убитите, мисля да държа слово.

— Харно си наумил. Ама знайш ли…

— Що? — подвикна Вардарски нетърпеливо.

— Аз не искам да те уча, но… ти помисли: гледай да не се гневиш, да не се заканваш, ще дойдат в църквата много люде и секакви люде, ще се разчуе що си говорил. А ние с тебе, като захващаме такава работа сега, требва харно да премисляме сека своя дума. Може да кажат после: даскалът насъскваше…

— Брей! Чак накъде гледаш…

— Ами и ти требва така да гледаш. Аз мисля, че е по-харно ти утре да предизвикаш со словото си скръб, жалост за убитите. Да се научим най-напред да милейме един за Друг, да се жалим, та да се хванем сички ръка за ръка…

Кучето на Аце Кутрев се разлая късно през нощта и се виждаше, че лае по човек. Нощем го отвързваха и сега се мяташе и лаеше яростно към вратника, види се, там стоеше чужд човек. Вардарски излезе да види що става по Двора — беше още буден по това време. Пред вратника стоеше Атанас Кривиот. Вардарски прогони кучето и въведе късния гост в стаята си. Запали ламбата. Кривиот беше потен и прашен, по лицето му бяха потекли потни браздички, мокра беше под мишките му и широката, разгърдена селска кошуля.

— Викал си ме, даскале — рече той уж по-тихо, но гласът му се чу остър и хриплив в затихналата юнска нощ.

По-тих се чу гласът на Вардарски:

— Седни, седни.

И те неусетно започнаха едва ли не да шепнат. Кривиот рече:

— Тръгнах, щом се стъмни, а още преди зори требва да си бъда в село. Започнахме здраво жетвата, глава не можем да дигнем. Нема да ме пуснат кяите — къде ти, и хайде нощем. Ама требва още преди зори. Иначе ще ме изядат.

Вардарски се взираше в него с окото си — хала човек! Три часа път и още три часа назад за една къса юнска нощ с куцата си нога; жънал и връзвал снопи цял ден, утре пак…

— Ти полегни тук, да си починеш. Аз ще требва да излеза.

Кривиот махна с дългата си ръка, подала се разголена и космата от широкия везан ръкав на ризата му:

— Море остави, какво ти легане… Ами кажи сега ти що…

— Ще отида да доведа Лазара Глаушев. Да поговорим за Арап ага.

— Е хайде, даскале. Чакам.

Вардарски се попристегна набързо, подаде на госта си кутия с тютюн и излезе. Към къщата на Глаушеви той винаги тръгваше развълнуван, в някакво смътно очакване да се случи нещо, да види Ния. Сега се породи в него, и друго чувство — виждаше му се тайнствено и опасно нощното посещение на Кривио, това излизане посред нощ и предстоящата среща. Той се промъкваше с дебнещи стъпки по затънтените улици, да не го срещне деврие30 или пазвантин31 — ще го питат къде ходи по това време и без фенер, а това бягство от подобни срещи засилваше вълнението му, чувството, че върши нещо опасно и тайно. Тихо почука на портата на Глаушевци. Почука още еднаж. Предпазливо скръцна входната къщна врата и се чу гласът на старата Глаушица:

— Кой е…

— Нека излезе Лазар. Искам да го питам нещо — отговори бързо, троснато Вардарски, да изпревари други въпроси.

Но Султана пак попита, макар да позна гласа му:

— Кой си ти?

— Вардарски.

— Ама що по това време… Лазар спи.

— Събуди го. Ще почакам.

Старата жена промърмори нещо ядно, входната врата пак скръцна. Като-се показа Лазар на портата в тъмнината, Вардарски му пошушна:

— Кривиот е тук. Току-що дойде и требва веднага да се връща. Хайде!

Вардарски забеляза през рамото на Лазара силуета на старата Глаушица, която стоеше на стълбата на чардака и чакаше. Лазар почеса брадата си и едвам сподави една прозявка:

— Ами защо сега… в полунощ… Не може ли утре?

— Не може. Той избегал. Още преди зори требва да си бъде в село.

— Влез за малко. Да се облека.

Те намериха Кривио заспал; търкулнал се бе върху леглото на Вардарски, с ръце присвити на гърдите, с полуотворена уста, и хъркаше шумно.

— Ей, сиромашкият… — промълви Лазар. Разбудиха го. Селянинът скочи с учудени, уплашени очи. Дадоха му пак да си свие цигара. Вардарски чакаше нетърпеливо Лазар да започне най-сетне. Сви си цигара и Лазар, чука дълго с огнивото. Най-сетне попита:

— Що велиш ти, Атанасе: ще можем ли да отървем селата от Арап ага?

Кривиот изпревари приказката си с едно рязко движение:

— И как още! Нели говорихме… Ето изяде и други люде. Сичките ще ви избия, вели. Не се трай повеке.

— Как мислиш ти, как ще стане тая работа…

— Да имаме три-четири пушки…

— Три-четири нема да стигнат — възрази Лазар бързо и веднага попита с рязък глас: — Ти можеш ли да си намериш дружина от десетмина здрави мъже?

— Десетмина… Защо ми са десетмина?

— Ти нема защо само от вашето село. И да бъдат, ако може, пострадали люде, Да се заловят от сърце?..

— Ще намеря, чичо Лазаре… ама защо толкова много? Арап ага ходи с по четирима-петима турци. Ще му се нахвърлим и — хайде.

— Ти слушай мене, Атанасе: по-харно ще бъде двама наши срещу един турчин: по-сигурно да е. Ако ги изтървем, ще стане още по-лошо, ще пострадате още повеше. Требва изеднаж и до корен да ги затрием. Така и другите турци ще се уплашат, да се скрие сека следа.

— Харно велиш, чичо Лазаре.

— Десетмина. Ще ги избереш, най-здрави люде, и ще ги закълнеш да ти бъдат верни другари. Ако се издадете, турците ще ви избесят, ще пострадат и домашните ви люде. Ти сега подбери си другарите и не им казвай сичко. Само ще им подхвърлиш, колкото да знайш дали ще ти станат другари. После ще им кажеш сичко. Като дойде време. Тая работа требва да се свърши здраво. Иначе полза нема да има и ще стане още по-лошо. Да се научим да се браним, Атанасе, да се браним. Иначе, нели виждаш, нема живот.

— Нема живот, бачо Лазаре…

— Ето, тичаш да се върнеш; кехаята над главата ти.

— Нема живот иначе… Ами пушки, бачо Лазаре?

— Пушки ще се намерят. Ти гледай да намериш люде. И така да бъдете — един за друг, повеке от братя. Може да са и осем души най-сетне. Ама рекохме: мъже на место.

— Люде ще намеря, бачо Лазаре. Черно ни е и пречерно веке на сички.

Глаушев го побутна по коляното:

— И никому ни дума, Атанасе: къде си бил тая нощ, с кого си се срещал, що си говорил. И на ръжен да те пекат. Така и с твоите другари: нема да ги събираш заедно, а един по един; со секиго поотделно ще говориш. Ето така, Атанасе.

— Така, бачо Лазаре. — И селянинът току изпъчи разголените си космати гърди, отвори широко очи: — Олекна ми, бачо Лазаре. Сега аз от нищо не се боя.

Лазар стана:

— Ти легни да поспиш, ако имаш време.

— Ще изпия още една цигара и тръгвам. Ще стигна тъкмо навреме в село. Да не ме усетят.

Вардарски изпрати Лазара до вратника.

Старата Глаушица чакаше сина си и побърза да му отвори още щом се спря той пред портата, за да не става нужда да чука по това късно време. Утре съседите може да попитат, а не е тяхна работа да знаят кой е влизал и кой е излизал от портата й тая нощ. Преди да се качат на чардака, тя попита тихо сина си:

— Що беше това излизане посред нощ?

— По работа, майко — отвърна късо Лазар.

Тя не попита нищо повече. Позна: Лазар няма да й каже нищо повече.

Тежки и отсечени бяха ударите на сърцето му, така прозвуча и гласът му в нощната тишина — тежък и отсечен. Развълнувано и тревожно биеше сърцето му, но той чувствуваше, като лек, сладък дъх, и немного ясна радост от нещо ново в живота си, нещо важно, съдбоносно, от едно дълбоко удовлетворение.

И тоя път краят на учебната година бе отпразнуван с тържествен акт на сам ден Петровден — 29 юни. Тържеството стана пак в широкото преддверие на старото мъжко училище — новото едва що бяха започнали да строят. Преддверието пак се напълни с люде, напълниха се и класните стаи наоколо, та бяха оставени вратите отворени, за да се чува и вътре. Поканени бяха и каймакаминът — наскоро бе дошъл нов каймакамин, — кадията, реизът и бинбашията32 — началник на преспанския гарнизон. Дойдоха те заедно с първите, гости, а тоя път реизът бе повел със себе си и тримата ходжи — учители в преспанското турско училище. Като влязоха в преддверието, реизът се обърна към ходжите и рече:

— Гледайте сега какво ще става тук и поучете се.

Посрещнати бяха тия първи представители на турската власт в града от членовете на църковната община и училищните настоятели, от тримата по-стари учители, а Вардарски се позабави в църквата, за да не става нужда да се кланя пред тия ефендии33. Насядаха те на първата редица столове, дето беше определено място за общинарите и по-първите граждани. Реизът се огледа да види що става с неговите трима ходжи и едва не викна с глас от изненада: ходжите не бяха седнали на столовете, а и тримата бяха наклякали край стената встрани, дремеха смирено и премятаха в ръцете си броеници с дребни зърна и дълги пискюлчета. Не се сдържа реизът, гласно въздъхна и се приведе към каймакамина, рече му тихо, с нескрита болка:

— Виж ги тия нашите нищожни хора как са наклякали край стената, сами себе си не зачитат за нищо, от тъпота и простотия!

В същото време двамата големци видяха как учителят Тодор Божинов канеше турските си колети да седнат и те на столовете.

Скоро пуснаха и двете църкви, нови вълни от люде нахлуха в училището, изпълни се всичко в предверието и по стаите, останаха мнозина и вън, по стълбата и в училищния двор. Време беше тържеството да започне. Райко Вардарски даваше знаци, ала насъбраното множество не преставаше да шуми. Тогава Вардарски изведе на малкото, празно място на горния край на преддверието училищния хор от около тридесетина момчета, подреди ги набързо, дигна двете си ръце и ги размаха в такт. Зачу се нестройно песен на два гласа, но младите певци бързо се съвзеха от смущението си, и гласовете им закрепнаха; плавно се понесе проста, но тържествена мелодия, умълчаха се заслушани всички наоколо, в настаналата тишина песента се чуваше и далеко вън, по училищния двор:

И след тисяща годин у нас все ехтят хвалби, песни в памет за нашите святци. Всекой свое усеща и оценява. Премина цената на чуждо добро! Дуя народен духна, разпръсна тъмнина, че във Болгария светна веч светлина!

Що не може една постоянна душа, душа пълна със любов към народа?

Всекой свое усеща и оценява, премина цената на чуждо добро!

Дух народен духна, разпръсна тъмнина, че във България светна веч светлина!

Песента затихна, свърши се, младите хористи се отдалечиха встрани, но тишината в широкото преддверие и по стаите наоколо продължаваше все тъй дълбока, сякаш събраните тук люде, смълчани и заслушани, чакаха още нещо. Избухнаха тук и там едвам сдържани кашлици. И докато траеше все още тишината, изправи се там Вардарски, пред една неголяма маса сред празното място, покрита с бяла покривка и с две големи китки от алени рози от двете й страни. Негли едва сега, като се отвори там празното, място и застана учителят до масата, зад него, високо на стената, заблестя с позлатата си голяма икона на солунските братя, цяла в един огромен венец пак от рози и зеленина, та изглеждаше в светлия здрач в преддверието, като че ли те двамата се задаваха с одеждите си по някаква светла пътека, разгънали бял свитък със стройните редици на славянската азбука. Екна изеднаж гласът на Вардарски, дигна той глава с високото си чело, замахна с бялата си малка ръка:

— Измина още една дълга година с труд и усърдие в тая священа сграда, в тоя храм на нашите святци Кирила и Методия и ние не сме вече там, където бехме в нейното начало, а сме много по-напред…

Говори той дълго с голямо въодушевение, размахваше ръце, подръпваше немилостиво брадата си, взираше се сърдито с окото си, сякаш да улови кой не го слуша с нужното внимание, изричаше дълги фрази и гръмки думи, може би немного ясни и за него самия, но пълни със страстна обич към народа, към науката, към всеки напредък. Още по-неясни бяха те и за събрания тук народ от занаятчии, работници, търговци, от жени, но ги възприемаха те всички със замрели сърца и по своему разгадаваха техния смисъл — те чувствуваха силата им и не бяха ли достатъчно ясни такива думи като правда народна, любов народна, наука, напредък и светлина, за да разберат тия прости люде и цялото слово на учителя?

Сетне той разгъна шумно дълъг лист хартия и даде отчет за работата през тая година в двете училища — мъжкото и девическото.

— Но ти, народе — завърши той словото си, — не заспивай сладък сън, като виждаш какво си постигнал, не седай да почиваш от умора и трудове, а върви нагоре, да се върнеш, където си бил некога, и още по-нагоре да отидеш. Днес в Цариград имаш своя екзархия и ако не се уморяваш, ако не се жалиш в борба и тежки усилия, ще постигнеш и сичко, що си загубил. Амин!

Той се отстрани от масата и се оглеждаше да изведе наново младите певци на празното място, когато тишината в преддверието стана още по-дълбока. До масата неочаквано се изправи Иванка Руменова. И някаква женица някъде сред събрания тук народ тихо изрече:

— Ох, сладката…

Гласът й се чу надалеко в тишината.

Руменова започна и не трепереше мекият й глас, а се засили и се чуваше ясен, звучен по цялото преддверие:

— Високо просветеният наш учител господин Вардарски каза тук всичко, каквото беше нужно и за девическото училище, както всяка година досега. Но аз напускам вече Преспа и моля да ми се позволи да кажа няколко думи като за сбогом и за благодарение.

Зашумя цялото преддверие, раздвижиха се събралите тук люде, въртяха глави ту към единия, ту към другия си съсед, дочуваха се и отделни гласове; изненадаха се преспанци, като им каза учителката, че си отива. Но шумът бързо стихна — те искаха да чуят какво ще им каже тя.

— Тук аз прекарах ето четвърта година — продължи тя. — Но за мене е най-важно, че децата, с които отворих девическото училище в Преспа, тая година свършват това училище. Най-важно е това, което стана през тия четири години. Когато дойдох, аз трябваше да събирам ученичките си от къща на къща. Сега вие сами ги довеждате в училището. Сега сами виждате ползата. Някои мислят, че жената не е човек. Това е унижение и за тях самите, и за човека. Иде време, когато и жената ще заеме своето важно място в живота. Когато дойдох аз в Преспа, жена не смееше да отиде в чаршията. Сега много жени, в пазарни дни или през време на панаира, помагат на мъжете си. Нека всеки сам да разсъди каква е ползата от това и кога е било по-хубаво, по-разумно. Съпругата е другар в живота и ще имаш голяма помощ, когато тя е просветен човек, а не робиня. Ще кажа и това, че вече и тук, в Преспа, жената се пробужда и скоро ще заеме своето място…

Отново се понесе по цялото преддверие глуха врява, дочу се смях. Видя се отдалеко как силно почервеня лицето на учителката, но тя повиши глас:

— Жените трябва да се борят за своето право! Те трябва да докажат, че заслужават своя залък. И ще бъде за общо добро, когато мъжът и жената заживеят не като господар и робиня, а като свободни хора. Има по света страни, където жената работи наравно с мъжа и там тя е вече свободен човек.

— Ашколсун34 — не се стърпя най-сетне реизът и повтори полугласно: — Ашколсун!

Той не разбираше какво говори учителката, но и всички турци там, които я видяха как застана и започна да говори, сякаш не вярваха на очите си и ушите си. Гледай ти каква жена! Реизът и каймакаминът бяха виждали по Солун и Цариград европейки, които ходеха без страх по улиците, влизаха по магазините и се държаха навсякъде свободно, ала не можеха да се начудят откъде се намери такава свободна жена и в Преспа. Говореше тя като кадия. Ашколсун! А Руменова бе хванала очите на турските големци и със своята външност.

Публиката не можеше вече да се успокои — всеки имаше да каже по нещо на съседа си, а жените се разбъбриха неудържимо. В същото време други от публиката непрекъснато и сърдито подканяха към тишина — махаха с ръце, шишикаха, подвикваха гласно. Учителката побърза да приключи словото си.

— Благодарна съм на всички в Преспа — каза тя с омекнал глас. — Добре прекарах тук, между вас, четири години. Срещнах добри, разбрани хора. Такива са хората тук, че моите усилия като учителка няма да останат напразно и това ще бъде най-голямата награда за мене…

Тя се отдалечи от масата и побърза да се скрие между струпалите се там ученички и ученици, които чакаха да получат свидетелствата си. Хорът изпя още няколко песни, публиката се умълчаваше за късо време, но вече не можеше да се успокои. Пристъпи се към раздаването на свидетелствата и то стана с особена тържественост за учениците и ученичките, които свършваха училището тая година: Вардарски прочиташе гласно името на ученика, успеха му и поведението му, сетне подаваше свидетелството на каймакамина, който пък го предаваше на застаналия чинно пред него ученик. Същото стана и с ученичките, но имената им прочете Руменова, а свидетелствата им раздаде реизът.

Като станаха да си вървят четиримата управници на Преспа, общинарите ги изпратиха чак на улицата. Четиримата ефенди поеха бавно, изтежко своя път към турската махала. На няколко стъпки след тях вървяха почтително тримата ходжи. Когато се бяха отдалечили доста от училището, реизът се обърна към каймакамина и бинбашията вдясно, сетне към кадията вляво и рече:

— Далеко ще отиде тоя народ… Ето и жените, им…

Каймакаминът и бинбашията вървяха мълчаливо.

Мълчеше и кадията от другата му страна. Сега реизът се обърна към тримата ходжи, изгледа ги с презрение и така, с презрение в гласа си, им рече:

— Виждате ли какво прави раята? А вие!… Ходжите наведоха смирено очи, а единият от тях, в смущението си, шумно подсмъркна и обърса без нужда носа си с опакото на ръката.

Иванка Руменова излезе от училищния двор, следвана от цяла тълпа жени и момичета, нейни ученички, които държаха навити в ръка току-що получените свидетелства. В облеклото на жените преобладаваха тъмни цветове въпреки горещия юнски ден. Само учителката между тях беше облечена в бяло, но и тя беше стегната във висока яка и дълги ръкави, с мантела до над колената от сивосинкава коприна. От дясната й страна се клатушкаше на разкривените си нозе, скрити под дългия черен фъстан, около петдесетгодишна стрина с побелели коси, които блестяха под черната кърпа на главата й; тя бе сложила смирено на корема си набръчкани съсухрени ръце — да си починат най-сетне в тоя празничен ден. В едната ръка държеше бяла кърпичка, с която избърсваше от време на време устата си с твърде пестеливо движение от прекалена сдържаност, и пак слагаше ръката си там, върху другата ръка:

— Ами харно велиш, учителке… Аз… и зиме, и лете от темно сутрин и кой знай до кое време вечер… докато сложа сички да спят. Родила съм дванайсет деца… Четири ми са живи. Дали е лесно? Да ги облечеш, да ги нахраниш. От огнището — тичай на коритото с прането; от коритото — тичай в разбоя да ткаеш. Главите да им умиеш, нозете, сека събота да им дадеш прани дрехи. Ами като дойде болест… по цяла нощ над главата му. Така, учителке. Колкото за децата, още повеке за мъжа; в нищо нема да го оставиш по-назад. И пак ще ти рече: хлеба ми ядеш. И ще те напсува… Сега, като поизраснаха децата, по-друго е, ама когато бехме по-млади, той и ръка дигаше по мене. Ще те прикотка, когато му е кеф, а после — през очите…

От лявата й страна вървеше друга стринка, и тя на около петдесет години, но висока и суха, кокалеста, също с черна кърпа и дълъг, черен фъстан, със салтамарка от износена синя чоха. Тя също бе сключила ръце на корема си — приличието е задължително за всички, — говореше някак троснато и едновременно с другата стринка, която вървеше от дясната страна на учителката:

— Аз, учителке, водя трети мъж, такъв ми бил пустият късмет. Ама то, знайш; от човек до човек има разлика. С първия си поживех най-харно, ама само две години. Роди ни се дете, а той сви се и умре за два дни. Не мога да го прежаля, учителке, и досега. За секо нещо ще ме пита: що велиш, Магделино, харно ли съм сторил… От сахана ще извади най-хубавата дробенка и мене ще ми я даде. Ама не биде късмет, умре човекът. Ходих вдовица три години и, пусти късмет, попаднах на катилин. С дърво ме е бил, учителке.

С него родих четири деца. И сега са ми живи, кротки деца, а баща им… треперела съм като лист от него.

Турци го убиха. Ходих вдовица още две години. Къде сама жена с дребни деца! Ама, пусти късмет, попаднах на пияница. Каквото извади — изпива го. Търпех, търпех… че като взех един ден аз пък дървото…

Сега пък той лази пред мене на четири нозе, ама се се напива, пуст да опустей!

Две млади невести поразбутаха стринките и те вече; тръгнаха редом с учителката. И те със смирено сключени ръце, с фъстани до земята, главите им бяха стегнати в цветни шкепета, с провиснали край ушите краища.

— Моят, учителке — започна бързо-бързо едната, — като земе много да вика, да гърми в къщи, това му казвам: в търните ще спиш. Вика, псува, бутне паницата с боба, ама най-сетне пак ще се примоли. И тогава аз знам как да го редя и нареждам…

Едновременно с нея говореше и другата невеста, от другата страна на учителката, с еднозвучен плачлив глас:

— Не знам, учителке, ама така е благословено от бога: жената да е по-покорна. Мъжът се ражда со звезда на челото, той во сичко е по-силен. Мъжът е крило за жената и къде без него. Лош, харен — сама жена за нищо не я бива. Вика, може и да те удари, ама ти за него се дръж, че къде без него, без стопанин… Така ме е учила мене още майка ми, бог да я прости…

Сетне други две жени разбутаха младите невести и до портата на девическото училище спътничките на Руменова постоянно се сменяваха. Пред портата на училището жените се струпаха около нея, обградиха я от всички страни, посягаха да я докоснат:

— Защо си отиваш, учителке…

— Ти ни беше като слънчице. Ние се в тебе гледахме.

Една невеста я погали по рамото и рече:

— Ох, милата… И тя изгоре тука, между нас. И тя си нема късмет…

Тогава друга една невеста мълчаливо грабна ръката на учителката и я целуна. Руменова я притисна до гърдите си.

В двора на девическото училище Руменова завари Ния и Лазар Глаушеви. Те бяха застанали сред струпаните там греди, камъни и тухли. Лазар сочеше нещо на жена си, обясняваше й нещо около строежа на новата им къща. Щом видя учителката, Ния се запъти към нея.

— Чакаме те. Канени сме на обед у Бенкови. И ти, и ние, и Вардарски. Както първия ден, когато дойде в Преспа…

Чу се отдалеко гласът на Траяна Костадиница:

— Ама аз… нели съм й сготвила обед…

— Ех… — извърна се към нея Глаушева. — Ще го дадеш на децата.

— Ела, ела, Костадинице — подвикна Лазар. Костадиница се приближи, като бършеше смутено ръце о престилката си, а откъм къщи се зададе и Костадин, по риза и бодро дигнал глава. Лазар продължи:

— Е, така реши моята жена. Нели тя е стопанин тука? Тия две стаи долу ще ги оставим, нема да ги събаряме. Ще им стегнем отгоре покрив и ще бъдат за вас. Вие ще живейте там. — И току добави: — Да бъде весел и нашият двор с децата…

Ния притвори очи и по лицето й мина едвам доловима бледност. Никой не забеляза мъчителното й вълнение, което бе предизвикал неволно Лазар с тия свои думи за Костадиновите деца.

— Да си жив и здрав, бачо Лазаре! И невестата да ти е жива… — притисна ръка в ръка насреща Траяна Костадиница.

— Да си жив… — повтори след нея отдалеко Костадин.

— А Костадин — каза Руменова — мира няма с таз ваша къща. От сутрин до вечер е на крак, все реди и подрежда камъни, греди, тухли.

— Той — засмя се Лазар, — откакто захвърли кожуха, захвърли и сичките си болести…

Старата Бенкозица посрещна гостите си на чардака; там, на хлад, беше сложена трапезата. Двете млади жени се изкачиха бързо по няколкото стъпала. Бенковица пристъпи и улови Руменова за ръката:

— Ех, щерко… ти си отиваш. Не стоя много при нас…

— Такава е нашата даскалска участ, бабо Бенковице: скитници, от град на град…

— Чергари… — избуботи мрачно насреща Вардарски, който бе заел вече място на трапезата.

Двете жени, старата и младата, се гледаха една минутка и една и съща тъга тлееше в погледите им: Бенковица дълго бе мечтала да си вземе за снаха учителката, да съживи с нея своя дом, а Руменова току се замисли в тоя кратък миг за своя скитнишки, бездомен живот…

През време на обеда Руменова едва пророни няколко думи, макар разговорът да се въртеше все около нейното заминаване. Когато към края Андрей Бенков напълни още еднаж чашите с вино, тя сгъна кърпата си, сложи я на софрата и току попита:

— Спомняте ли си за двамата руснаци, които бяха дошли тука на панаира миналата година?

Всички дигнаха очи към нея, погледна я и старата Бенковица. Учителката стоя един миг загледана пред себе си, после рече:

— Тук сме все наши хора… пък и те сигурно са вече отдавна вън от Турция… аз трябва да ви кажа, преди да си замина… — Тя продължи: — Единият от тях, Иля Андреевич, ми е познат още от Русия. Истинското му име е Павел Сергеевич. Той ми каза, че след три-четири години ще има война. Русия ще воюва с Турция. Аз му вярвам.

Андрея Бенков, най-сдържаният, най-свенливият от тримата мъже, изеднаж скочи мълчаливо, бавно се прекръсти с такова изражение на лицето си, като че ли се кръстеше пред лицето на самия господ. Прекръсти се след него и майка му и промълви с набожна благодарност:

— Милостиви боже, милостиви боже!… — Сетне тя додаде: — Да беше жив сега баща ти, сине…

Вардарски дигна с разтреперана ръка чашата си, пълна догоре с вино, и я изпи жадно, притворил блажено очи. Сетне удари чашата на трапезата, без да я пусне, и рече:

— Налей още една, Андрея. Колко са такивато минути в човешкия живот?!

Ния го наблюдаваше с развеселени очи, сетне изви поглед към мъжа си — да види как той посрещна тая необикновена вест. Лицето на Лазара беше зачервено, пламтяха и ушите му, но тя никога не бе виждала това лице така озарено от някаква вътрешна светлина, дори и през най-щастливите минути на задружния им живот. „Я гледай ти…“ — рече си тя ревниво, но мисълта й бързо изчезна недовършена. Лазар седеше неподвижен, загледан пред себе си, но едва ли виждаше нещо. Той рече унесен:

— Три-четири години… или пет… Що са те спрямо тия близу петстотин години, които са минали! И ето нам ни се падна великото щастие… — Той изеднаж се огледа и продължи със закрепнал глас: — Но ние требва да го заслужим!

— Не сме ли го заслужили?! — попита Руменова учудена и добави: — Колко страдания… тоя наш народ…

— Да… — кимна разсеяно Лазар. И сега беше в ума му все тая мисъл, обладала от някое време цялото му съзнание: борба! Борба срещу турските потисници, борба за народно освобождение. — Да! — повтори той живо и додаде: — Но нашият народ тъкмо сега не бива да чака наготово свободата си, като милостиня. Да помогне поне с нещо, да покаже, че е достоен…

Той забеляза как в погледа на жена му премина тревожна сянка. Но сега трябва всички да се радват и той сложи ръка на коляното й, засмян с цялото си лице:

— Нийо… Ще посрещнем гостите си в нова къща. — Той се обърна закачливо към Руменова: — А ти… защо си мълчала досега!?

— Трябваше да мине време, докато те…

— Да беше ни казала вчера, да беше ни казала Преди една неделя! Една неделя, един ден повеке радост…

Руменова се прибра в жилището си рано следобед. Андрея Бенков обеща да й наеме кочия за Битоля. Тя трябваше да прибере багажа си. Траяна Костадиница и двете й по-големи щерки, които бяха получили свидетелствата си днес, вървяха след нея и не й даваха нищо да пипне:

— Ти само кажи, учителке… Ние ще приберем. Ти не се уморявай, дълъг път те чака утре…

После дойде и Мия. Да помогне и тя, пък и да поседят заедно. Когато стените на стаята се разголиха, сандъкът стоеше заключен и бутнат до вратата, в ъгъла беше само тясното моминско легло, младата учителка почувствува как отеднаж сграбчи сърцето й голяма, тежка скръб, която сякаш се бе спотайвала далече от нея и бе я дебнела. Тя седна на сандъка, стисна коляно между преплетените си длани. Бяха сами с Ния. Учителката промълви с глух глас:

— Тук, в Преспа, погребах най-хубавата си мечта: да срещна достоен другар. Ние жените всички носим в сърцето си такава мечта.

— Но ти — що… Остарела ли си!? Руменова и не чу приятелката си:

— Знаеш ли… Все ми се чини… съвсем не е случайно, че тъкмо с мене се случи такава страшна грешка. Втурнах се изеднаж, повярвах изеднаж…

— Било каквото било, Ванче. Ще срещнеш друг, по-достоен човек…

— Не. Никога вече няма да допусна мъж близо до себе си.

— Ето, виждаш ли? Сега пак се втурваш…

— Сега детето ми… За него ще живея. Това пък е най-голямата мечта на всяка жена. Благодарна съм на бога. То е тук, в утробата ми.

Ния нищо не продума. Тя пристъпи и седна върху сандъка до приятелката си. И те отеднъж се прегърнаха. Тласна ги едно смесено чувство — всяка го носеше в сърцето си, — чувство на горчива скръб, на съжаление към себе си, на жажда за радост и надежда. Ния въздъхна:

— Такъв е човешкият живот..

— Не, не — трепна Руменова и стисна още по-силно Ния в прегръдките си. — Не! Човешкият живот може да бъде по-хубав, по-щастлив…

Скоро след това Ния Глаушева си отиде. Вече се смрачаваше. Но за Руменова тоя неин последен ден в Преспа още не беше се свършил.

Някой неочаквано почука на вратата й. Тя пристъпи да отвори. Пред вратата стоеше малкият Васил Брашнаров.

— А… Ти ли си? Заповядай, влез… Ето тук, на сандъка… седни.

Руменова затвори вратата. Момчето се озърна, сякаш да види дали бе затворила добре, и се чуваше в тишината на стаята как диша бързо и дълбоко.

— Вземи ме с тебе… — рече то изеднаж.

— Как да те взема… — загледа се в него Руменова учудена и уплашена. — Къде да те взема, Василчо?… Но седни, седни.

Момчето седна машинално на сандъка, приседна и тя до него. То дишаше с полуотворена уста, после преглътна и облиза устните си.

— Аз… Аз искам в Русия.

— В Русия?

— Да. Ето имам пари. Сто лири.

То извади от пазвата си забързано, припряно една неголяма синкава кесия, пълна, здраво завързана, тежка, показа я в малката си шепа колебливо, сетне дръпна ръката си и я отпусна в скута, стиснало кесията. Руменова проследи движенията му разсеяно, мисълта й работеше трескаво. Тя попита:

— Къде си намерил тия пари?

— Взех ги от дома — побърза да отговори момчето. — Ние имаме много.

Младата жена се премести по-близу, обхвана с ръка рамената му, но дълго стоя мълчалива, умислена, сякаш се ослушваше в бързите удари на малкото му сърце, както го усещаше сега близу до гърдите си. Тя си мислеше: „Умно, храбро дете. То ще загине там, в оная къща, в бащината си къща, ще го погубят. Такива хора са те… баща му, майка му… брат му. В Русия… То ще се учи там, ще стане… Но как да го взема със себе си? И после как ще го изпратя в Русия? Още е малък… То ще бъде истинско спасение за него, да замине. Има и доста пари…“ Тя притисна рамената му и продължи гласно:

— Няма ли да тъгуваш за майка си, за Преспа…

— Не, не.

— Далеко е там, няма да можеш да се върнеш скоро.

— Ако. Искам да ида там. Ти ще ме изпратиш, ти знайш.

— Ако тръгнеш утре с мене, вашите веднага ще се сетят, ще изпратят по нас и ще те върнат.

Васил Брашнаров нищо не отговори. Мълча някое време и Руменова. Сетне пак притисна момчето към себе си и каза:

— Добре, Василе. Ти ще заминеш за Русия. Ще бъде хубаво за тебе, много хубаво. Но не утре. Ще пратят по нас и веднага ще те върнат. Ти ще останеш тук и ще чакаш писмо от мене. Аз ще проуча как можеш да заминеш и ще ти пиша. Ще ти пиша чрез твоя учител Вардарски. Иди при него след петнайсет дни и ако дотогава няма писмо от мене, отивай през два-три дни, докато се получи. Аз ще пиша без друго. И той, учителят ти, ще се погрижи да те изпрати до Битоля. Аз ще бъда там, в Битоля. Или ще ти пиша къде ще бъда.

Момчето стана:

— Харно.

Стана и Руменова:

— А ти пак помисли, Василе, дали наистина искаш да заминеш толкова далече. Можеш да почакаш още една-две години. Но аз ще ти пиша.

— Ще замина. Искам. Детето се обърна да си върви.

— Сбогом, Василе.

— Сбогом.

На другата сутрин, още в зори, пред портата на досегашното девическо училище спря кочия с два коня, които подрънкваха с цели гердани малки пиринчени звънчета. Като че ли тъкмо това бяха чакали, по улицата се зададоха в утринния здрач Ния и Лазар Глаушеви, Андрея Бенков и, от другата страна на улицата, Райко Вардарски. Костадин вече изнасяше багажа на учителката. Там беше и тя, готова за път, с пребледняло лице. Край нея подсмърчаха Траяна Костадиница и двете й по-големи щерки. В кочията имаше и други двама пътници — мъж и жена, няма да бъде учителката сама по пътя.

Руменова подръпна настрана Вардарски и му повери тайната на Васил Брашнаров.

— Е, много хубаво! — избуботи Вардарски. — Много хубаво… Способно момче. И виж ти, обръща гръб на тия фарисеи…

Сбогуваха се без много думи. Дълго се държаха в прегръдките си Ния и Руменова. Сетне учителката прегърна Траяна, щерките й.

— Ай дий! — изплющя с камшика си кочияшът турчин. — Дзънгърдзънгърдзънгър… — запяха пиринчените звънчета по шиите на конете в тишината на сънното лятно утро…

Като се изкачиха на първата височинка по пътя за Битоля, Иванка Руменова се обърна да погледне още еднаж Преспа изпод чергилото на кочията. Зората грееше иззад планинските хребети на изток, но слънцето още не беше се показало. В светлия утринен здрач ясно се виждаше цяла Преспа. Но това ясно видение на града оставаше все по-далеко.

— Дзънгьрдзънгърдзънгър… — пееха неуморно пиринчените звънчета в тишината и самотията на полето наоколо.

Руменова попи с малка, бяла кърпичка сълзата на едното си око, после на другото си око. И току се обърна, загледа се в пътя, който се губеше в далечината напред, по посока към Битоля.