"Преспанските камбани" - читать интересную книгу автора (Талев Димитър)

I

След вечерята Ния и Неда седнаха да навиват прежда. Ния въртеше в малката си ръка нарастващо кълбо, а Неда, надянала преждата на двете си ръце, поднасяше й нишката с равномерни движения. В къта, откъм другата страна на високата газена ламба, седеше Лазар, разтворил получен днес цариградски вестник. По белите стени на стаята смешно се кривяха три тъмни сенки. Насреща, в светлината на ламбата тихо трептяха и сияеха ярките шарки на спуснатите завеси на прозорците. Зад тях се дочуваше глухият вой на мартенска нощна буря. Неда позабави движенията на ръцете си, Ния спря да навива и я погледна. Девойката срещна погледа й със замижали очи, сетне отеднаж ги разтвори широко, празни, уплашени. По устните на Ния премина едва доловима усмивка. Тя рече тихо:

— Ей сега ще свършим…

— Аха… — отвърна като ехо Неда. Пристъпите на нощната буря зад яките прозорци на новата къща предизвикваха в девойката страх, но и чувство на здравина и сигурност, та я унасяха в сладка дрямка. Ния започна да навива кълбото по-бързо, а Неда продължаваше да се бори все тъй безуспешно с непобедимата дрямка.

— Е, хайде, хайде — рече тихо Ния. — Върви да спиш.

— Не, аз…

— Върви, върви. Аз сама ще довърша още малко. Не ми се спи.

Лазар и Ния останаха сами. Ния протегна нозе върху меката ямболия, придръпна свенливо фъстана си и надяна останалата прежда на малките си, тесни стъпала, обути в шарени чорапи. Върху новия мутаф, там, дето почиваше дебелата ямболия, тя бе оставила чехличките си от тъмночервено кадифе, допрели едно до друго тесните си връхчета. Ръката на младата жена отново започна да върти кълбото, а другата й ръка ритмично подръпваше проточилата се нишка. Лазар прошумоля с вестника и го остави встрани, загледан пред себе си. Сетне рече:

— Иде веке време…

Ния отпусна ръце в скута си и се ослуша. Той продължи:

— Херцеговците и бошняците пак започват. Спрели беха през зимата, сега пак започват. Не можа да се справи с них падишахът. Неспокойно е и по сръбската, по черногорската граница. И нашите горе не стоят веке мирно; започна в Стара Загора лани, ама то ще продължи. А се вижда: страхът на турците иде от по-далеко, от московците иде. Не могат да скрият. Веке и насън им се привижда Московецът… — Той стоеше все тъй загледан пред себе си и като че ли четеше някъде това, което говореше. Поспря се за минутка, сетне бързо, живо сви нозе, прехвана ги с две ръце и продължи, а на устните му трептеше мечтателна усмивка: — Едно време, Ния… дете бех аз тогава… дойде да нощува у нас, в старата къща оттатък, един рилски монах. Чуден човек беше той и словото му беше като жив огън. Верваш ли, аз още помня неговите думи, ето, кажи го, двайсет и пет години оттогава. Сега още по-ясни ми са тия думи, още по-прави. „Ние сме — така рече той, — ние сме многоброен народ со свой език. Но ние сме един залив от големото славянско море, а то хваща почти половината земя. Докъде се простира чак Русия — чак до Великия океан, а ние сме дошли оттам преди векове. Русите са наши кръвни братя, и поляците, и чехите, и сърбите, и хърватите, ето и бошняците, херцеговците… Могъщ славянски род!“ Тогава аз почувствувах каква голема сила сме ние и от сърцето ми излезе секакъв страх. И сега става с мене такова нещо. Да сме сички заедно… Да се дигнем сега сички срещу турчина — ето бошняци, херцеговци, черногорци, сърбите, а с нас и Русия! Сърцето ми трепери… Така си мисля сега: иде време! Нели и учителката, Руменова, нели и тя каза: след три-четири години Русия ще воюва с Туркия.

Той пак млъкна, усмивката изчезна от устните му, лицето му прие израз на загриженост и тъга. Като заговори наново, гласът му беше станал по-тих, по-глух, той сякаш забрави Ния край себе си: — Да ни събере некой сички заедно, да се съберем сички заедно, братя… Ние тук засега сме само с надеждата си в Русия. Чакаме. Ама така не бива! Ние сами требва най-напред да помислим за себе си. Дочувам аз нагоре са излезли народни люде, ходят сред народа и по планините ходят с оружие.

Той наведе глава, замисли се. Ния седеше с ръце в скута, чакаше да чуе отново гласа на мъжа си, думите му пълни със смисъл, макар той още да не беше се изказал ясно и докрай, Така заслушана, тя като че ли едва сега чу тревожния вой и тътнеж на бурята вън и през сърцето й премина хлад, Но Лазар пак започна и тя наостри слух:

— Виде се що може нашият народ… ето с Арап ага. Ама тъй — нещо да го раздруса, да го заболи чак до сърцето. Като е робувал пет века… Кой ще го раздруса, пък и оружие ще бъде нужно, много оружие, за сички, и топове ще бъдат нужни. Аз съм като пред планина… извисила връх чак до небето. Нужно е да раздвижиш секо камъче, сека песъчинка, сека тревичка, да раздрусаш целата планина и тя ще тръгне, после Сама ще тръгне. А що си ти — един човек. Да са и десет, да са и сто души!

— Ама ти що мислиш, Лазе… — промълви тихо Ния и тъй, думите й сами се откъснаха от устата й.

Той се обърна бързо към нея, погледна я и нищо не отговори. После стана, изви ръце отдире и както беше по чорапи, тръгна из стаята — по ямболията, по мутафа към вратата и пак назад. Той обмисляше какво да каже на жена си, и какво да премълчи: жената и мъжът са различни люде, но не могат един без друг; не могат да бъдат във всяко нещо заедно, различни са те и по душа, и по тяло, различни са в много неща, но винаги е по-добре, когато са заедно, когато са с една мисъл. Той се спря пред нея и се загледа в прозорците насреща, в шарените завеси там:

— Ти никога в нищо не си ме спирала, не си ме спъвала, никога не съм те чувствувал като тежък товар, като камен на шията си, а некои така чувствуват и много им тежи, не са свободни. И се мъчат, и се разкайват. Аз никога… винаги ми било леко да ходя до тебе…

Ния притвори очи и тихо, едва чуто въздъхна, да облекчи сърцето си от бликналата радост, там, от самото й сърце. Лазар и сега беше същият — мил, верен, най-близък човек. Тя долавяше, усещаше с какви мисли се бореше той, знаеше накъде го теглеше винаги мъжкото му сърце. Но тя и сега беше в сърцето му — каза го той. Не беше се отделил от нея с нищо. Минали бяха единайсет години, започваше дванайсета година задружен живот, човешкото сърце на всичко се насища, и на младост, и на хубост, а тя беше като безплоден корен до него и цветът й скоро ще повехне, ще окапе. Мил, верен, свой единствен човек… Тя съжаляваше себе си, че не можеше да го направи щастлив или може би по-щастлив — каква е жената, която няма да даде рожба на своя мъж! Сега неволно се изтръгна от гърдите й дълбока въздишка.

— Ти пак се разтъжи — погледна я той загрижен и дори сложи ръка на главата й.

Тя улови ръката му, после с двете си ръце придърпа го нежно:

— Седни… Седни тук, до мене. — Той седна, а ръката му остана в двете й ръце. Тя гледаше някъде край него и продължи: — Никога нема да бъда като… като къпина в нозете ти. Какъв мъж ще бъдеш ти, ако не си свободен! А ти в нищо не си длъжен към мене, можеш и съвсем да ме изоставиш, аз… те оставих без рожба.

Главата й падна като отсечена на гърдите й. Лазар я прегърна поривисто през приведените й рамена, притисна я към себе си, а тя криеше лице, за да не види той сълзите й. Той търсеше тъкмо лицето й, очите, устните й, притискаше жадно, пламенно своите устни навред, дето се мернеше гола частица от кожата й — по крайчеца на едното й ухо, по другото, по врата, по едвам показалата се буза, после по косите й, най-сетне и по цялото й лице — мокро от сълзи, — по влажните затворени клепачи:

— Що говориш ти… Що говориш! Да те оставя… тебе! Ами как ще живея аз без тебе! Не искам деца, не искам деца! И ако ми заговориш още еднаж за това, ще те натупам… така ще те натупам, че ще събереш махалата…

Едва сега отвори тя очи и го погледна. Отвори се, озари се цялата й хубост — жива, топла, зряла. Отдавна не беше заиграла такава руменина по бледите й бузи, под чистата матова кожа. Той се загледа в лицето й задъхан, в очите й, плувнали в сълзи, и каза: — Мене ми стига и тоя поглед, тия очи… Какви греховни думи говориш ти, Ния! Още ли не знайш колко те любя!… И друго нещо искам да ти кажа. Аз нели виждам как живеят людете… жената гледа се в гнездото да те задържи, до себе си, а ти си като крило на рамото ми.

Той не й каза нищо повече, не и загатна нищо повече тая нощ за тайната, която пазеше в сърцето си. Два дни преди това той бе образувал първия таен комитет в Преспа.

На другата вечер, едва що се прибра от чаршиЯта, Лазар каза на жена си още от вратата:

— Да вечеряме, Нийо, аз ще излеза след вечеря. Той забеляза, че в погледа й пробягна тревога, но му отговори със спокоен глас:

— Добре, Лазе.

Той излезе пак на двора, да се умие на чешмата, а Неда, братовчедката му, припна след него да му занесе чиста кърпа. После седнаха да се хранят и тримата. Ния попита:

— Ще се позабавиш ли вън? — И сякаш се уплаши от въпроса си, бързо додаде: — Питам дали да те почакаме, да ти отворим портата, като се връщаш.

Лазар отговори късо:

— Сам ще заключа портата, сам ще я отключа.

— Ще вземеш ли ключа?

— Дадох да ми направят още един ключ. Да ми се намира, когато ми се случи да излизам. Защо да чукам нощем на портата? Вие с Неда легнете си спокойно.

Веднага след вечеря той излезе. Тихо отключи и пак заключи портата; да не го усетят и Костадиновите люде, че излиза по това време…

Събраха се в квартирата на Вардарски осмината членове на комитета. Стаята беше толкова малка, че изглеждаше чудно как се побираха в нея толкова мъже — насядали бяха всички, обръщаха се на една, на друга страна, движеха ръце, нозе. Тук бяха Лазар Глаушев, Вардарски, Андрея Бенков, Миле Рибар, Борис Мутафчия, Алекса Кочов, Атанас Кривиот, Аце Кутрев. На тая втора среща на комитета Миле Рибар дойде въоръжен с кама и револвер — виждаха се те набучени в пояса му. Вардарски се улови за него:

— Ти, Миле, какво. Да не си тръгнал да превземаш конака!

Миле Рибар поизпъчи широките си гърди, погледна изкосо учителя, който изглеждаше още по-дребен и по-сух срещу него, и рече нетърпеливо:

— Аз, даскале, така я разбирам тая работа, дето сме я почнали сега: оружието да е секога в ръката ти.

— Той нели е ловджия… — усмихна се само с устните си Алекса Кочов, който седеше до него.

Те тримата с Бориса Мутафчия бяха нови люде в тая дружина, С оръжието на Мило Рибар започна и Лазар съвещанието на комитета тая вечер.

— Ние, Миле — каза той, — едва що започваме и най-напред ще ореме и ще сейме. Както се каза оная вечер, да съберем най-напред народа около себе си. То се знай, каза се и това, и за оружие ще мислим, и оружие ще събираме и набавяме, сега ние нема да се борим с патриката за църкви и училища, а искаме да съборим султана и царщината му. Нека сега да каже секой от нас що е свършил от това, което решихме миналия път, и да видим как да продължим по-нататък. Ние с Андрея — погледна той приятеля си — намерихме още по двама души, които мислят като нас, дори Андрея има веке трима свои люде, та ние двамата станахме седмина. Така излиза тая работа, като да е чакал секи досега да му заговориш. Щом само отвориш дума, и се прилепва към тебе: хайде, готов съм! Дай, боже, се така да върви.

Всички слушаха мълчаливо. Гласът на Глаушев звучеше тихо, спокойно в малката стая, само шарената дървена табакера на Вардарски минаваше от ръка на ръка, свиваха си цигара и тия, които не пушеха, после палеха цигарите си един от друг. Но Миле Рибар не издържа докрай.

— И моите така — прекъсна той Лазара, но избухна в кашлица от тютюна и през кашлицата си добави: — И аз събрах трима… аха!

— Наистина — продължи Лазар, — ние сега почваме от най-близките си люде… роднини, приятели, ама нели си знайме, на сички е дошло веке до гуша от турска управия и золуми. Разтуриха панаира, а нови вергии разхвърлиха, люде убиват… Не ще да търпи народът повеке.

— Не ще да търпи! — тупна по коляното с големия си юмрук Миле, — Иде ми да влеза некой ден в некое от турските кафенета и както са наседали там агаларите… ни един да не стане веке!

Алекса Кочов го бутна с лакът — да мълчи, а самият той рече:

— Аз имам двама сега. Калфите ми. Ама са огън момчета.

Той се усмихваше все тъй — само с устните си, а сивите му очи гледаха зорко изпод вежди. Беше бояджия, цял миришеше на кисело, щипливо, ръцете му бяха винаги едва ли не до лактите в боя — ту зелена, ту червена, ту модра, а и сега се тъмнееше някакво петно на бузата му.

Сух и блед, с тясно, продълговато лице, седеше до него Борис Мутафчия. Кръстосал в скута си дълги възлести ръце, с които двайсет години прехвърляше тежката совалка на мутафчийския разбой, навиваше козина, усукваше конопени въжета и дебели ортоми, той слушаше с плътно стиснати тънки устни и сякаш никога няма да отвори уста да продума. Но дойде ред и той да се изкаже:

— Брат ми Йоан, по-малкият… Те са цела дружина, се млади люде. Сичките ще дойдат с нас.

И тоя път Борис Мутафчия не каза ни една излишна дума.

Разлаяха се кучетата по цялата махала. Старото куче на Аце Кутрев влачеше из двора синджира си (той не беше го пуснал тая нощ заради гостите) и лаеше дрезгаво, продрано; звънко отекваше край него лаят на по-младото, още незаякнало куче, което Аце доведе неотдавна в двора си отнякъде. Той се ослуша за миг, стана бързо, както беше седнал до вратата, и се провря навън. Тъкмо в същия момент се раздвижи на мястото си Атанас Кривиот и рече, като попогледна Лазара, после Вардарски:

— А моята дружина, тя…

Той не довърши. В стаята се вмъкна все тъй ловко и бързо Аце Кутрев.

— Турци. Деврие — прошепна той тихо. Вардарски скочи. Изправи се и Миле Рибар с ръка върху дръжката на револвера си. По лицата на всички премина и сякаш се спря там бледа някаква светлина. Лазар махна отсечено с ръка и пошушна:

— Ще кажем… жито се уговаряме да купуваме тая година. Ортаци сме.

— Не, не! — дигна ръка Аце и всички го погледнаха, като знаеха какъв сдържан човек беше той. Вън кучетата лаеха разярено; дочуваха се оттам и човешки гласове. Аце продължи бързо: — Вървете след мене сички. Учителят нека си остане…

Той мина през тях и едва ли не ги разбута, отвори прозореца откъм градината и прекрачи вън. Струпаха се всички там и прекрачваха един след друг, прекрачи прозореца и Атанас с кривата си нога. В стаята остана само Вардарски сред облак пушък, който се залюля на широка струя и се понесе през отворения прозорец, оттам нахлу хладен, влажен нощен въздух. Докато подреди набързо столчетата край стената, пооправи леглото си, дето бяха седели Лазар и Андрея Бенков — в стаята пак се вмъкна Аце Кутрев през отворения прозорец и рече, като се обърна да го затвори:

— Преведох ги през градината. Отидоха си… Ама тия сега вън… — обърна се той към учителя и като че ли едва сега го улови страх.

— Аз ще ида — дръпна вратата Вардарски и излезе.

Той срещна турците вече в двора — те бяха прескочили оградата. Нощта беше много тъмна, едвам проникваше насам светлинка през отворената врата на стаята на Вардарски. Турците ругаеха високо, размахваше там един пушката си срещу младото куче, което се нахвърляше с писклив лай, бухкаше по-нататък и се дърпаше на синджира си и Караман. Вардарски позна сърдития глас на Шериф чауш от конака:

— Защо не отваряте бре… не спирате кучетата. Докога ще чакам!

Вардарски отговори на своя анадолски турски език, с който винаги забъркваше местните турци, които говореха на някакво грубо, бедно турско наречие.

— Прощавай, Шериф чауш — каза той, — не съм чул да се тропа, а кучетата лаят по цяла нощ.

Тоя път Шериф чауш не се уплаши много от анадолския му език и продължаваше да вика сърдито:

— А някой излезе и пак се скри. Що говориш ти, даскале, как тъй не си чул! Ти сам ли си тук? — попита той изеднаж. — Я да видя вътре.

— Заповядай…

Вардарски го поведе към стаята си, а други петима заптии тръгнаха след него в тъмното с подкованите си обуща. Шериф чауш надзърна предпазливо в стаята, огледа я внимателно и сякаш не искаше да повярва, че малката гола стая беше празна. В гласа му прозвучаха примамливи, угоднически звуци:

— Е, даскал ефенди, ще дойдеш сега с мене в конака. Вика те каймакаминът за малко.

— Как тъй — сопна се Вардарски. — Сега ли, посред нощ?!

— За малко, даскал ефенди. Няма да скършиш хатъра на каймакамина.

Те и двамата стояха пред отворената врата на стаята, ламбата ги осветяваше отвътре. Чаушинът гледаше учителя нетърпеливо и злобно. Заптиетата бяха изпълнили малкия чардак и чакаха с пушки в ръце. Все пак Вардарски се опита да се противи:

— В никой закон не пише такова нещо — да дигнеш човека посред нощ от леглото. Утре аз сам ще дойда при каймакамина, сабахлен още.

— Каймакаминът чака, даскал. Ти да не си по-голям от него!

Вардарски се обърна мълчаливо, влезе в стаята да вземе горната си дреха и мина пред чаушина към двора. Чаушинът тръгна след него, а Вардарски, дигнал глава с високия си фес, не искаше и да го чака. Тръгнаха след тях и заптиетата. Вардарски и чаушинът бяха вече в двора и срещу тях в тъмното внезапно се показа Аце Кутрев: отишъл бе да прогони кучетата и сега се връщаше.

— Кой е тоя? — попита чаушинът стреснат. — Кой си те бре?

Вардарски отговори, без да се обърне:

— Хазаинът ми.

— Хайде и той! Хайде, тръгвай и ти с нас. Сега Вардарски бързо се обърна:

— Какво искате от него пък! Сиромах човек.

— Не, не, не! Хайде бре! Върви с нас! — побутна той Ацета Кутрев.

Отдире скръцна врата и се чу гласът на Митра Кутрева:

— Що ти сторил човекът ми бре, турчине! Той знай само мотиката… децата ни гладни ли ще стоят!

Тя, изглежда, бе следила всичко от стаята си. Шериф чауш нищо не и отговори и отново побутна Ацета Кутрев. Вардарски го изгледа през рамо:

— Остави човека да си вземе поне горна дреха. Като излязоха на улицата и двамата задържани вървяха между заптиетата, Шериф чауш изви глас присмехулно:

— Ти, даскал, струва ми се, и друг път си излизал така, та се сещаш да си вземеш и дреха!

— Да, чауш. Излизал съм — отвърна късо Вардарски. После той се извърна към чаушина и едва-едва се поспря: — И един като тебе ми извади окото с камшик. Но после, чауш — повиши той глас, — сам пашата ми отвори вратата да излеза.

— Брей, брей, брей.

— Да, чауш.

Шериф чауш отведе задържаните право в затвора, който беше в един обграден със здрава стена двор до конака. Вардарски не се и обърна да изкаже недоволството си, че чаушинът го бе излъгал. Затворът беше ниска, стара каменна сграда с тесен ходник и с по два кауша от двете му страни. На тавана на ходника беше закачен фенер с газена ламба; мижава червеникава светлина се процеждаше през зацапаните стъкла на фенера. Тъмничарят, Фаик онбаши41, отвори първата врата вдясно и чаушинът побутна вътре Вардарски, сетне и Ацета Кутрев. В кауша беше тъмно, вонеше на застоял спарен въздух и на нечист човешки дъх. Някъде към дъното му някой се раздвижи, дочуваше се оттам как друг някой диша издълбоко, с отворена уста. Вратата хлопна, изтрака ключ. Аце докосна леко с ръка учителя и продума:

— Не мога да я разбера тая работа…

— Ще я разберем… — отвърна неохотно Вардарски.

— Кои сте вие бре? — чу се оттатък продран глас, провлечен, по арнаутски напевен.

— Тукашни люде — отвърна напосоки Аце в тъмнината.

— Тукашни… утре ще ви видя, Седнете там, до вратата.

— Гледай си ти работата… — рече недружелюбно Вардарски.

— Ор бре… Кой си ти бре! Аз и в тъмното ще ти извия врата!

Вардарски нищо не отговори. Той протегна ръце напред и пристъпи нетърпеливо, припряно докосна грапава, влажна стена и се спря. Придвижи се след него предпазливо и Аце.

— Да седнем ли, учителю…

Аз нема да седам. Кой знай какво е тука. Стоя дълго край него и Аце, но после току седна на пода край стената.

След убийството на Арап ага и пазачите му Атанас Кривиот се позакри някое време, но после се прибра с жена си в една къщурка в същата махала, дето живееше Аце Кутрев. Едва що беше влязъл в къщурката си тая нощ, след като Аце Кутрев ги изведе през градината си, нахълтаха в неговия двор трима заптии; дворът беше разграден и турците направо почукаха на вратата му. Кривиот не успя нито да помисли дори за бягство. Турците го извикаха вън и го отведоха. Уплаши се Атанас Кривиот — мислеше си, че няма вече кой да го търси за убийството на Арап ага, а сега ето бяха дошли да го вземат.

Сънливият тъмничар отвори за него втория кауш на същата страна на ходника — селянин беше той, а вторият кауш беше тъкмо за такива люде. Това беше най-лошият от четирите кауша на затвора — с пръстен под, с едно малко прозорче, та и през деня едвам проникваше тук светлина. Като влизаше Кривиот и още на вратата беше, чу откъм вътрешността на кауша името си. Фаик онбаши дръпна вратата и я заключи отново, а вътре в кауша беше съвсем тъмно. Тогава Кривиот чу гласа на шурея си Богоя:

— Тука сме, Атанасе, ние сичките…

— Кои сте бре?… — попита Кривиот в тъмното, но той знаеше какъв отговор ще получи.

Зачуха се няколко гласа едновременно:

— Сички… ето… Гьоре, Никола, Кръсте, Ордан, Недан…

Това бяха людете, с които Кривиот нападна кулата на Арап ага.

— Има ли тука други люде? — попита той с пресипнал глас.

— Нема… нема… Сами сме… — чуха се пак няколко гласа и Кривиот забеляза, че шуреят му вече не се обаждаше. — Ела по-близу… Седни тука…

Кривиот пристъпи нататък предпазливо. Подът на кауша беше влажен и размекнат. Кривиот се спъна в нечии нозе, протегна ръце и най-сетне се намери между другарите си, седна върху някаква дреха край стената.

— Е, Атанасе… загинахме… — въздъхна, едва ли не проплака един от селяните и току добави сърдито: — Богоя ни я нареди тая работа. Той.

— Той… Богоя… — обадиха се и други.

— Къде е той… — раздвижи се Кривиот и дори протегна ръка в тъмнината.

— Тука съм — чу се наблизо угасналият гъгнив глас на Богоя.

Кривиот изеднаж цял се преметна нататък, мина през нозете на двама от другарите си, прегази ги. И кой знай как набара в тъмнината жилестия, тъничък врат на шурея си:

— Кажи що си сторил! Нищо нема да скриеш!

— Пущи ме… пущи ме… Живота си не ща…

— Говори!

Богоя помълча малко, Кривиот усещаше как дишаше той издълбоко, пресекнало, поотпусна шията му и тоя започна:

— Беше на Благовец, събрахме се у Никола. Пихме ракия. Много пихме..

— Ти пи най-много, като улав! — чу се укорен глас.

— Е, аз най-много. Мене ме хвана. Нещо ми вели: мълчи, не говори! А езикът ми сам започна да меле. Казах как влезохме в кулата и как стана с агите. Те сички там знаеха и некой ми рече да не ломотя, ама аз… се за това ме сърбеше езикът. Сичко си казах… и казах, че, такова, че аз заклах Арап ага с ножа си, Зеха сички да ми се смеят, а мене кръвта… съвсем веке в главата. И почнах да се карам, да викам: аз го заклах бре Арапа, ей с тоя нож! И въртя ножа…

— А в това време — чу се пак същият глас — туп! Полякът Асан ага на вратата.

— А в това време Асан ага на вратата — повтори Богоя, преглътна и продължи: — Влезе, нищо не вели. Не взе и ракия. Мене отеднаж ми се събра умът, ама… После, като си отиде, започна кавга: чул е, не е чул. И още на другата нощ дойдоха заптии, дигнаха ни сички. Затвориха ни тука…

Той млъкна. И пак се чу същият глас, сърдит и предизвикателен:

— Ха де! Разправяй по-нататък. Защо мълчиш…

— Не си ща живота веке, Атанасе, брате… — проплака Богоя. Преглътна сълзите си и продължи: — Днеска ме заведоха при един… може би забитин42. Кажи, вели, сичко. Ние, вели, сичко знайме, но ти си кажи. Мене сега умът ми е в главата, ама… грабнаха ме, свалиха ме долу и — бой, бой! Загубих се от мъка. И се това: кажи! Не изтърпех, Атанасе — проплака той пак. — Сичко казах. И за даскала, и за бачо Лазара, та и за Аце Кутрев, че сме били в неговата къща.

— Жив нема да те оставя веке! — затисна го цял Кривиот и Богоя писна с изтънял глас:

— Аман… прости ми, Атанасе, брате!… Атанас се отдръпна от него с отвращение.

— Лайно! Изял си ни сички. Ама аз съм крив — нели те знаех що за лайно смрадливо си!

Седяха един до друг край влажната каменна стена седмината селяци и дълго никой нищо не продума. Чуваше се само дишането им — тежък беше въздухът тук, а двама от тях бяха заспали в късния нощен час…

Лазар Глаушев мина незабелязано по тъмните пусти улици, тихо влезе в къщата си. Ния го чакаше будна. Някое време той все се ослушваше накъм улицата — да не би да са тръгнали турците подир него, — и едва когато си легна и духна ламбата, рече на жена си в тъмнината:

— Знайш ли… аз искам така да бъде, че с нищо да не те тревожа. Защо не спиш? Като знам, че ме чакаш будна, мъчно ми е. Ама от тебе повеке зависи, ти требва да намериш повеке сили в себе си.

Ния като че ли обмисляше отговора си. После рече:

— Ти си гледай своята работа спокойно. За нищо нема да те питам, нема да ти преча в нищо. Ти не мисли за мене. Будна съм… ама не ми се спи и затова съм будна. — Тя обърна към него глава в тъмнината и гласът й прозвуча по-ясно, близу до него: — Аз едно знам: каквото вършиш ти, се е добро. И е нещо важно… и за нас, и за другите люде.

— Сега ще се случва по-често да закъсневам нощем — каза той доверчиво, но на нея й се стори, че той остана по-далеко, зад някаква ограда.

През сърцето и минаха студени тръпки, тя обърна глава и нечуто въздъхна. Ослушан в нощната тишина, Лазар кой знай за кой път се питаше: как бяха ги подушили турците, как бяха узнали, че се бяха събрали тая нощ в квартирата на Вардарски? По-добре, че се измъкнаха през прозореца — и той заспа успокоен.

Едва що бе започнало да се зазорява и той чу гласа на Ния:

— Лазе… — Тя леко го побутна: — Лазе, некой тропа на портата.

Лазар и сам чу бързи, нетърпеливи удари с чукчето на портата им, скочи веднага и премина в отсрещната стая, която беше над улицата. Той видя в ранния още здрач сенките на трима заптии пред портата. Върна се бързо, скри револвера си в едно малко скривалище, което му бе направил майстор Дуко в дебелата външна стена под един прозорец, поприбра се и излезе да отвори. В двора бяха наскачали и Костадин, и Траяна.

— Кой ли е по това време… — питаха се те и Костадин вече отваряше портата.

Лазар посрещна Шериф чауш на входната врата на къщата си, а другите две заптиета останаха в двора.

— Що има, Шериф чауш… толкова рано?

— Каймакаминът те вика, чорбаджи — отвърна почтително чаушинът и направи селям43 с ръка, докосна едва-едва челото си, а отзад се люлееше дългият пискюл на феса му. — Хайде, чорбаджи, чакат те…

Лазар го попогледна — не беше трудно да подхване човек чаушина — и рече:

— Заповедай, Шериф чауш, влез за малко, докато се облека.

Турчинът влезе. Лазар му подаде стол в широкото преддверие и продължи:

— Аз ей сега… Ама каква е тая работа, Шериф ага, що съм потребвал толкова на каймакамина. Заповедай една цигара.

Турчинът си мислеше: „Казаха ми да го отведа в затвора и аз ще го отведа, в ръцете ми е. Но такъв човек е той, че ако му помогна с нещо, все ще имам някакъв хаир от него.“ Като завиваше цигарата, той гласно каза на развален преспански говор:

— Чорбаджи, нема да крия от тебе… казано ми е право в хапуза да те заведа. Земи си некой по-топло дреха. Рекоха ми през нощта да дойда, ама аз не исках да ти развалям съня. — Без да бърза, той наплюнчи цигарената книжка с езика си и залепи цигарата, после додаде: — Некакъв хаирсъзин казал лоши думи за тебе, чорбаджи. За тебе, демек44, и за оня, кьоравия даскал.

Лазар му поднесе огнивото — знаеше ли нещо повече турчинът? — и рече гласно:

— Човек не знай, Шериф чауш, що може да го сполети изневиделица. Ами оня, даскала, взехте ли го и него?

— Аха. Взехме го.

Лазар влезе в стаята да се облече, Ния мълчаливо му помагаше, ръцете й едва-едва трепереха. Той й каза:

— Некой ме наклеветил нещо. Или некакво подозрение. Вервам да ме пуснат още днеска. Дай ми за секи случай и зимното палто. „Ами ако са узнали за Арап ага?“ — мина му изеднаж през ума и той усети как изстина лицето му, покри се със студена влага.

Ния погали пребледнялото му лице и тихо попита:

— Ама ти боиш ли се от нещо?

— Не, не! — сепна се Лазар. Той се показа на прага и попита чауша: — А други има ли дали сте задържали и други люде, Шериф чауш?

Сега турчинът излъга:

— Нема други, чорбаджи. — После той продължи с доброжелателски тон: — Ти, чорбаджи, ще правиш инкяр45. Не знам, не съм чул, не съм видел. Каквото и да е. И сто души да казват, че ти си сторил, демек, това или онова, щом правиш инкяр — не бой се. Пък ние в конака — надебели глас чаушът — нели знайме какъв човек си ти. Хазър46 ли си веке?

Лазар се върна отново в стаята и Ния мушна във вътрешния джеб на палтото му една малка кесийка, задържа там ръката си:

— Вътре са десет половинки лири. Да ти са на сгода. От баща си го знам: с тоя ключ секакви врати се отварят.

Вън едва що се бе развиделило, но по улиците вече се мяркаха люде и повечето излизаха за полето, с мотики и копачки, в това пролетно утро…

Затвориха и Лазара в кауша при Вардарски и Аце Кутрев. През двете прозорчета на кауша — с дебели железни решетки — едвам проникваше утринната светлина. Вардарски веднага се спусна към Лазара — той бе стоял през цялата нощ подпрян на стената — гнусеше се да седне на пода.

— Каква е тая работа, а?

— Наклеветил ни некой…

— Ами ако… — и Вардарски отеднаж млъкна. Приближи се и Аце. Лазар усети удар в сърцето си.

И попита стреснат:

— Ами ти… защо? Има ли и други?

— Доведоха снощи некого и след нас.

— Ор бре! — чу се дрезгав сънлив глас: — Що сте се развикали, вашата майка гяурска, още е нощ вънка!

Вардарски рязко се обърна и току понечи да се втурне нататък, но Лазар го улови за ръката:

— Остави…

Край стената насреща бяха налягали трима дрипави арнаути и единият от тях бе се надигнал на лакът и въртеше глава заканително:

— Ще ви строша кокалите! Сус там, вашата майка.

Вардарски пак се дръпна, но Лазар го стисна по-здраво и сам се обърна към арнаутина:

— Ние сме другари сега тука. Защо псуваш? Стой си там мирно.

— Искам да спя! — тръсна глава арнаутинът.

— Е хайде, спи! — И Лазар подръпна Вардарски към другата стена: — Немаме ние работа с них. Ела да седнем тук, ето върху моята дреха.

Ставаше все по-светло, мътна дневна светлина изпълни през двете нечисти прозорчета целия кауш.

По едно време ключът на вратата изтрака, показа се там Фаик онбаши — тъмничарят.

— Хайде. Излизайте.

Наскачаха тримата арнаути, отправиха се към отворената врата и пръв между тях, разкривил бабаитски рамена, същият, който напсува новите гости на затвора. Той и сега ги изгледа изкосо, предизвикателно — да не сте посмеяли да излезете преди мене!

Станаха да излязат Лазар, Вардарски, Аце и тъкмо Лазар да прекрачи прага на вратата — по ходника пред него се полюшна Атанас. Лазар бързо го дръпна в кауша:

— Какво! — прошепна той в лицето на Кривио, кой тонесе? Атанас веднага се съвзе и отговори също шепнешком:

— Моят… шурей сичко издал. Тука са и те сичките.

И Лазар видя как зад широкия гръб на Кривио минаха другите селяни, и последен, с наведени очи, с отпуснати рамена — Богоя.

— Сичко ще отричате! — зашепна отново Лазар. — И на огън да ни сложат. И не се познаваме, чу ли, не се познаваме! Излизай… — И той го побутна навън.

В двора бяха излезли около двайсетина затворници. Тъмничарят стоеше до оградата, която делеше двора на две половини, а зад оградата стоеше друго заптие с пушка. До кладенеца на единия край на отсамната част на двора бяха застанали тримата арнаути — миеха се, пълнеха с вода една очукана стомна. Като се отстраниха те от кладенеца, приближиха се там да пълнят стомни и бардучета неколцина цигани. Там наблизу чакаха реда си неколцина селяни от железнишките села — окъсани, рошави, брадясали, види се отдавна бяха в затвора. Малко по-отсам стоеше Атанас Кривия и край него — шестимата му другари, но Богоя стоеше встрани от тях и пак тъй, с наведени очи, с отпуснати рамена, дори някак цял приклекнал на тънките си нозе.

Около един час по-късно тъмничарят викна на турски:

— Влизай. Влизай!

Лазар пусна в ръката му половин лира:

— Ще те моля, онбаши, поръчай шест кафета за нашия кауш.

Лицето на тъмничаря просия:

— Бъди рахат, чорбаджи. Гледай си кефа… Като влязоха отново в кауша Лазар, Вардарски и Аце Кутрев, а скоро след тях и тримата арнаути, тъмничарят затвори вратата, но не я заключи. Спря се същият арнаутин сред кауша, изви ръце на хълбоците си и рече на Лазара със своя завален, по арнаутски напевен преспански говор:

— Ор бре… Ти ли си уредил бре Хайредин ага? Чухме ние за него. Е, аферим бре, аферим бре, алал ти вера!

Той говореше с искрено възхищение. Лазар отговори смирено:

— Грешка имаш, ага… как ти беше името… Не съм уреждал аз никого.

— Ех, ех, ех… Немой така бре! От мойто уста никога нема да излезе, аз съм Джафер ага бре и аферим ти велям, ако си каурин! Ихтибар47 ти правя, щом си такъв бабаитин, алал ти вера бре!

— Не, Джафер ага, грешка имаш.

Арнаутинът сви дебелите си черни вежди, които сякаш подпираха силно изпъкналото му чело, махна снизходително с ръка:

— Е, харно, харно, щом си рекъл да мълчиш. — После изеднаж отвори широко очи, разкриви цялото си лице в някаква хитра усмивка, стисна в кръг палеца и показалеца си, размаха ги и продължи полугласно: — Знайш ли… Инкяр ша правиш! Сос инкяр от бесилка можеш да слезеш. Мене слушай!

Влезе заптие с тенекиен поднос и на него — шест кафени чаши и шест тенекиени джезвенца пълни с кафе. Лазар посочи тримата арнаути:

— Дай първо на агите. Буйрюнус, агалар! Вардарски гледаше мрачно някъде пред себе си, сега сърдито изръмжа през зъби:

— Чудя ти се на ума!…

Джафер ага пристъпи и седна кръстнозе на пода срещу тримата гяури; седнаха до него и другарите му. Заптието поднесе кафетата, а Лазар извади кутията си с тютюн и огнивото. Арнаутите си свиха цигари, запалиха ги, шумно сръбна от кафето си Джафер ага, след него и двамата му другари. Запалиха цигари и тримата гяури, сръбнаха и те от кафето си. Джафер ага като че ли тъкмо това бе чакал — изпъчи гърди, изправи горделиво глава:

— Е, чорбаджи… Ние не сме турци бре, ако ни е верата турска. Хвърлят вина върху нас, че сме убили двоица заптии. Не! Не сме ние. — Той сръбна пак от кафето си и едва ли не смукна половината чашка. И продължи нехайно: — Тука, в съседния кауш, има един ваш… селянин некакъв, вчера ме извикаха да го бия с дърво, да каже що знай, що не знай. Плаче кератиЯта като жена. Не може да изтрай. Сега вънка научих, че той за вас казал, че вие сте уредили Хайредин ага, Ти, ето и тоя, и тоя… Така рекъл кодошът48 му с кодош! Ако ми го дадат още еднаж в ръцете — жив нема да го пусна. Голем ихтибар правя аз, чорбаджи, на такива като тебе.

Той погледна Лазара и после едвам доловимо му намигна.

Стана Джафер ага, станаха след него и двамата му другари, отидоха си в своя ъгъл насреща. Дълго стоя замислен Лазар Глаушев — обмисляше той, претегляше всяка дума, която чу от арнаутина. После се обърна към Вардарски, обърна се и към Ацета Кутрев, да ги призове с поглед. Нададоха те ухо и двамата, дори Аце се приподигна, приближи се повече. Лазар тихо заговори и гледаше пред себе си, премисляше и сега всяка дума:

— Тоя тука, насреща, ясно ми каза: ако му попадне Богоя още еднаж в ръцете, може да го умъртви. И той наистина пак ще му падне в ръцете. Сега, като сме сички заедно и сички ще отричаме, ще отрече и той, Богоя, каквото е казал. Атанас ще го принуди и той да се държи по-здраво. Тогава ще го предадат пак в ръцете на арнаутина. Сега само той, Богоя, е слабото ни место. Ако дам една-две лири на оня, там, насреща — жив нема да го пусне от ръцете си.

Лазар млъкна. Млъкнаха някое време и другите двама мъже от двете му страни. Раздвижи се отеднаж Аце Кутрев, изправи се на колената си и се приведе към Лазара с лице близу до лицето му. Лазар дори се поотдръпна — като пламък го полъхна дъхът на Ацета. Лицето на градинаря, обрасло с червеникава четина, беше побледняло, той гледаше Лазара отблизу с остри, студени очи, нямаше в тях ни жал, ни милост. Той изрече с тих, но ясен глас:

— Нека му извие врата. Ти сам велиш: той, Богоя, ни е слабото место. Другите аз ги знам сичките — ни един нема и дума да изтърве. Богоя сичките ще ни обеси. Само той. Щом той млъкне, от нас нема веке кой да проговори.

Аце чакаше отговор и погледът му беше все тъй твърд и студен. Чу се от другата страна и гласът на Вардарски — сърдит, издрезгавял, но някак далечен:

— И аз така мисля, макар че…

Той не каза нищо повече. Лазар го погледна изкосо — Вардарски припряно оправяше превръзката на окото си. Приподигна се Лазар, опря гръб плътно на стената и рече:

— Ами вие, да попаднете под дървото на тоя там насреща, сигурни ли сте, че нема да се разприказвате?

Още не сте опитали.

— Аз нема да кажа ни дума — отвърна бързо Аце. — На парчета да ме направят. Ни дума! Вардарски мълчеше.

— Аз пък не знам дали ще устоя — рече Лазар и като помълча малко, добави: — Как да предам тогава Богоя в ръцете на този джелатин!

Аце махна с ръка и се дръпна на мястото си.

— Загасвай огъня, където се подхванал — рече той, ядно. — Да не отиде сичко. Така знам аз. Богоя се издал — запуши му устата. Пък ако не можем да изтрай-ме и ние — каквото си надробим, това ще си сърбаме.

Лазар не отговори. Малко по-късно той стана, пристъпи към средата на кауша, извади тютюневата си кутия.

— Джафер ага — подвикна някак весело, — ела да свием по една. Веке отдавна не сме палили цигара.

Скочи арнаутинът, приближи се. Лукава усмивка пробягна по лицето му:

— Да запали ме, чорбаджи…

Той взе кутията и като я отвори — върху тютюна светнаха две половинки лири. Арнаутинът ловко ги прибра и започна да си свива цигара. Лазар тихо продума:

— Пък ако ти падне оня… кодоша, де — ти не го бий много. Слаб човек е той, може още повеке да се уплаши и да каже още повеке лоши приказки за нас. Ти немой, гледай по-кротко с него.

— Бъди рахат, чорбаджи.

Вардарски чу късия им разговор, въздъхна и се присви към стената, притихна.

Още щом влязоха седмината селяни в своя кауш и ключът на вратата зад тях изтрака, Атанас Кривиот пак сграбчи шурея си, разтърси го цял:

— Ще отричаш сичко, ще отричаш сичко! Биха ме, кажи, уплаших се. И тия там — бачо Лазара, даскала… не ги познаваш, не си ги виждал!

— Няма веке… нема… Каквото и да става… — тракаше с челюстите си Богоя, увиснал като дрипа в силните ръце на Кривио.

— И да си знайш: жив нема да те оставя, ако не отречеш сичко, каквото си издърдорил. Нели знайш, като кажа аз еднаж…

Той го бутна напред, но не сваляше очи от него, после отиде и седна край стената. Насядаха там и другите селяци. Бяха постлали горни дрехи, пропити вече с влага. През единственото прозорче едва се процеждаше светлинка, сива, здрачна, ъглите на кауша тънеха и сега в мрак; тук-там по влажния пръстен под проблясваше размазана рядка кал. И беше студено в тая влажна, мрачна дупка, а вън, зад тия дебели каменни стени, сияеше ведър, топъл мартенски ден.

Богоя пак се отдели от другарите си, сви се в най-тъмния ъгъл, тъкмо под прозореца, сякаш да се скрие там. Но те и шестимата го виждаха — малка купчинка там, в ъгъла. Мрачно проблясваха очите им в полумрака и каквото да продумваха — всяка тяхна дума идеше от една и съща, постоянна, обща мисъл: за Богоя, От него бе им дошло това зло, от него можеше да им дойде още по-голямо зло, да им дойде и гибел.

— Да бехме хапнали по един залък…

Те не всички бяха успели за си вземат хляб от къщи, яли бяха вече от донесената храна и сега изсипаха от няколко торби само изостанали късчета черен хляб.

— И от глад ще измреме тука… Кой ще ни погледне…

— Немаме и стомна за вода.

— Като те пуснат вън, тогава ще пиеш.

— Кога ще ни пуснат пак… Трай ли се без вода!

И пак всички попоглеждаха към Богоя, мрачно святкаха очите им. Не го покани никой да вземе и той един залък от общата храна. Селяните прибраха торбите вече празни. Умълчаха се. Що ги чакаше в тая дупка? Глад, жажда и тоя страх, който разяжда човека отвътре като червей.

— Той, Атанас, нели му е шурей, жали го…

— Жали го Атанас, ама той сички ще ни изяде.

— Изял ни е веке.

Кривиот мълчеше. Богоя беше брат на жена му; той го жалеше нея, а не него. Ще го пита тя един ден, ще писне: „Къде е Богоя, брат ми… Ти си го убил в затвора, удушил си го с тия ръце!“ Как ще й дадеш отговор? Ами ако не устои Богоя пак!… И ако трябва да го стисне за гърлото — той трябва да го стисне, Атанас, макар да му е шурей. Той, Атанас, взе най-напред на душата си тия люде. И Атанас се смъкна долу, сви се до стената, обхвана глава с двете си ръце — да не вижда нищо, да не чува, да не мисли нищо и сякаш сам да се задържи, както бе уловил с две ръце главата си, да се задържи, да не скочи…

Другарите му не го и поглеждаха, не очакваха нищо от него — жално му беше нему за шурея, Богоя следеше от тъмния ъгъл погледите им, движенията им и да не беше толкова тъмно, те биха видели как трепереше цял, както беше събран на купчинка. Но те не поглеждаха сега и него. Те се гледаха помежду си и, очите им говореха ясно, открито. Оставаше, още да скочи някой пръв, да се хвърли пръв върху предателя…

Ключът на вратата скръцна остро и тракна два пъти. На вратата се показа тъмничарят, а зад него стояха двама заптии с пушки. Тъмничарят викна от вратата:

— Ставай ти бре, Богой… Излизай!

Богоя скочи с неподозирана сила и се втурна към вратата. Тъмничарят я дръпна, ключът отново скръцна и изтрака в ръждясалата ключалка.

— Изпуснахме го… — рече някой от селяците в кауша. Надигна се и Атанас Кривиот, огледа се. Чу се и друг глас:

— Сега веке, съвсем ще ни нареди Богойче… Недан беше най-младият между тия селски люде.

Нямаше още ни двадесет години. Той мълчеше през цялото време и току се озърташе, като че ли с пламтящия си поглед да срине тия влажни, каменни стени наоколо. Умълчаха се всички и едва сега рече той с въздишка:

— Да знаех… да знаех… щех да побегна към Железник. Немаше да се дам. Там, по планините, ходят едни люде и аз со них. Виж къде ни докараха, в това тъмнило…

Никой не му отговори. А те всички знаеха, че от някое време по Железник ходеше една хайдушка дружина. Но сега те бяха тук, в тъмното, между тия каменни стени. Късно беше да въздишат за Железник…

Мина час време, минаха и два часа. Вратата пак се отвори, влезе в кауша Богоя, тъмничарят затвори отвън, а той като че ли нямаше сили да стои на нозете си, подпря се с гръб върху дървената врата. Но сега лицето му сияеше и се виждаше отдалеко как дишаше бързо-бързо, с полуотворена уста.

— Отрекох! — викна той и спря, да си поеме дъх. После продължи пак на пресекулки: — Отрекох сичко… Нищо не знам, рекох, за Арап ага… Аз вчера от страх, биха ме… Нищо не знам… Тия люде… даскала, бачо Лазар… не ги знам… тъй, в града съм ги виждал, а иначе… Те това е, братя. — Той се усмихна и дребното му лице цяло се набръчка: — И оня, арнаутинът, тоя път не ме би много… Вика, замахва, а като удари — не боли много…

Бледа светлинка мина по лицата, в очите на шестимата селяци насреща. Богоя мина през кауша — чуваше се как лепнеха по калта на пода босите му нозе, — отиде и приседна до Кривио.

Ния веднага изпрати Неда да съобщи на старите, че заптии бяха забрали Лазара. Дядо Стоян и Кочо току-що бяха излезли за чаршията и Неда разказа всичко на старата Глаушица, каквото бе чула и видяла девойката иззад вратата на стаята си.

— Е, защо го взеха? — попита старата жена и сама си отговори: — Ама що те питам… Откраднал ли е Лазе, или е убил некого… Душмани, това е. Ами даскала? Него пък защо… Той и в общината не се меси. Ха си върви сега, Недо. Ако научите нещо повеке, да дойдеш да ми кажеш. Ама те може да го пуснат още днеска.

Тя отпусна ръкавите си, както бе се запретнала да мие съдове, попристегна кърпата на главата си и отиде у Бенковци насреща. Бенковица току-що бе отворила портата, за да натири кравата, която държеше заради Андрея — да има той всеки ден прясно мляко и масло. Глаушевица я намери в двора.

— Стана ли Андрея?

— Още спи, ама време му е веке да става. — Ами тая сутрин заптии са забрали Лазара.

— Що думаш! Защо мори, сестро, що е сторил човекът?

— Дойдох и аз да питам Андрея. Знай ли той нещо…

— Влез, влез…

Андрея, сънен още, подигна рамена, стисна устни, но старата Глаушица забеляза как побледня лицето му.

— Не знам каква е тая работа — рече той с пресъхнало гърло и си помисли: „Те и за мене ще дойдат…“

— Нямаше какво да пита повече Султана, нямаше тя време за губене сега. И каза припряно:

— Ти, Андрея, ако научиш нещо, прати некой от калфите да ми каже. И ако не си дойде Лазе до обед, прати ми единия от калфите да му занесем храна, постилки. И учителят бил с него, Вардарски.

— И Вардарски ли?… — попита Андрея и лицето му още повече побледня.

— За него пък кой ще се погрижи… постилки, храна… Нема си никого. Е, нема да го оставим така, ама дано да ги пуснат.

Тя млъкна и си мислеше: „Андрея знай нещо. На два пъти се промени лицето му, Те знаят нещо тримата: Лазе, Андрея, учителят…“ Дигна тя наново очи към Андрея, негли да познае нещо по лицето му, да проникне с поглед в мислите му, Смутен беше той и все поглеждаше майка си. Султана рече:

— Андрея, сине: кажи, ако знайш нещо. От майка нищо не се крие.

Той пак погледна майка си и като че ли тя го бе попитала, на нея отговори, нея искаше да предупреди, но и да успокои:

— Смутно време… народът се тревожи, не ще да трай повеке… А и турците се боят… Знам ли, може за това да са задържали Лазара и Вардарски, от страх. Може и мене да дойдат да ме вземат, може и други да решат, но нема нищо, нема нищо…

Погледа го Султана, погледа го и рече:

— Ти не ми казваш сичко, Андрея, и нема да ми кажеш. Ама само живи да сте и здрави. А ние, майките, то се знай нашето. Е, хайде да вървя. И не забравяй, Андрея, за калфата.

Тя се върна бързо в къщи, събуди Благоя — по-голямото Кочово момче:

— Иди кажи на стрина си Ния да приготви постилки, завивки за чичо ти. Да приготви и ядене, а пък аз ще му източа баница. Нека има повеке, там са повеке люде и учителят е с него, Кажи й, баба ще отиде към обед, да му ги занесе с калфата, Тичай, сине. — И тя додаде като на себе си: — Ако пък го пуснат до обед… ама кой знай дали ще го пуснат, кой знай…

И се запретна да точи баница. Като се върна Благоя, тя не го остави да си отдъхне:

— Върви сега при учителя си… Нели знаеш къде живей! — Старата жена забеляза недоволство по лицето на внука си, тръсна брашнените си ръце и викна: — Ами нели ти е учител бре! Заптии го взели тая сутрин, в тъмница го затворили. Не ти ли е жал! Ха тичай! Кажи на тая там, Ацевица, да му приготви постилка, завивка, да ги върже, чичовият ти калфа ще отиде да ги земе към обед и ще му ги занесем в затвора. Така й кажи. Ама тичай. Грехота е учителят ти, нема си никого…

Детето беше вече на улицата. И скоро се върна:

— Тя, Ацевица, рече и нейния мъж го взели снощи с учителя. Ще дойде и тя, заедно да идете в затвора…

Глаушица се нахвърли върху току-що замесеното тесто да прогони лошите си мисли. Не ще да са току-тъй тия задържания, а може да има и други задържани люде. Що ли става? А тя да побърза; да не оставя детето си без храна, без завивка…

Не остави тя никого на мира — нито Ния, нито Андрея, нито Ацевица. Все току разпращаше Кочовите деца, изпрати и Кочовица да помогне на Ния, макар да бяха там три жени.

— Върви, върви. Да не закъсней Ния.

Тъкмо по обед време пред оградата на градския затвор се изправи старата Глаушица, а току зад нея застанаха Ацевица, с две бохчи и торба, надяната на ръката й, единият от Лазаровите калфи, натоварен с два големи вързопа постилки и завивки, двете по-големи Кочови деца — и те с разни неща в ръцете си. Спряха се там всички задъхани — Султана ги бе накарала да обиколят, за да не минат през чаршията. Тя не беше стъпвала досега в чаршията.

— Що е туй море, бабо? — спря срещу тях заптието, което пазеше пред оградата на затвора. — Вай, Вай, вай! Много нещо бре…

— Ами като сте затворили толкова люде! — сопна му се Султана.

Заптието повика тъмничаря.

— Това е за Лазара Глаушев, за учителя и за Аце Кутрев — каза на тъмничаря баба Султана. — Иди, ага, пусни ги да дойдат да си ги вземат. Храна, завивки…

— Е, бабо, е, бабо… — усмихна се в рошавите си мустаки Фаик онбаши. — Ще дойдат други люде да вземат туй нещо. Ти почакай…

— Кои други люде? — прекъсна го Султана. — Какви други люде… аз нема да ги дам на други люде. Повикай сина ми, Лазара Глаушев. Нему ще му ги дам.

— Не може, бабо…

— Как да не може бре, ага? Искам да видя сина си.

— Ела после, бабо. Сега не може. След пет саати, Ще пуснем всички в двора, ще гледаш ти твойто син.

— Ами като съм дошла сега, така ли ще се върна бре, ага! Без да го видя! Ти немаш ли майка бре, турчине? — Не беше лесно да се откаже нещо на Султана Глаушева. Не бяха само думите, всякога изричани с голяма сила, още по-трудно беше да се устои на погледа й, срещу цялата й осанка, макар да се бе смалила съвсем тя, откакто Лазар и Ния напуснаха къщата й. Върна се тъмничарят, изведе Лазара от кауша, наруши реда. И сякаш да се оправдае, той рече:

— Сербез49 майка имаш, чорбаджи… Ама да не се бавиш много, да не се бавиш…

Застана Лазар до оградата, на няколко стъпки пред него стоеше майка му; не я пускаха да се приближи повече. Погледна го тя една минутка — да прочете по лицето му това, което искаше да узнае; иначе той може да я излъже или няма да каже всичко пред турците там. Бодър беше той и дори весел, а какво ли е на сърцето му? Такъв си е бил всякога Лазар: трудно ще познаеш по лицето му дали се бои, дали го мъчи нещо… Той й се усмихна:

— Е, майко… Виж ти къде ни било писано да се видим!

— Такъв е човешкият живот, сине. Сичко ще види човек, и затвор.

Радостно му беше, че я виждаше сега, през тая ограда, и, все тъй безстрашна, дейна, да види тая светлина в очите й, да чуе бодрия й глас. Той рече:

— Нема нищо, майко. Изтървал се там един… но сега призна, че е лъгал. Ще ни подържат некое време и ще ни пуснат. Не бой се, майко.

— Ти не мисли за нас, които сме вън, сине. Тебе ти е нужна сега по-яка душа. Крепи се и не се предавай на лоши мисли.

— Аз съм като тебе, майко: юнак! — засмя се Лазар и не без известна гордост.

— Хайде, чорбаджи… — обади се зад него тъмничарят.

— Пак ще дойда, Лазе.

Тя отиваше всяка сутрин по оня час, когато пускаха затворниците в двора. Още щом излезеше на вратата на затвора, Лазар я виждаше да стои вече там, пред оградата, с някой вързоп в ръце. Идваха често с нея и дядо Стоян, и Кочо, и Ацевица, та и Атанасовица. За Ния не беше място тук — да я зяпат турците, безсрамни и мръсни са някои от тях, когато е за гяурка. Не спомена нищо за това ни Лазар, ни Султана, ни пък сама Ния — то се знаеше само по себе си.

Заклела се бе Султана да не стъпва в Лазаровата къща. И не стъпваше. Преди да тръгне сутрин за затвора, тя ще изпрати някое от Кочовите деца:

— Иди кажи на стрина ти, време е веке.

И Неда, или пък самата Ния ще донесе каквото е приготвила за Лазара. А когато се връщаше старата от затвора — пак ще прати някое от Кочовите деца или ще почака да дойде Неда или Ния:

— Лазар е добре. Много здраве праща.

Тя и преди не продумваше с Ния нищо повече от това, което беше необходимо.

А като застана дядо Стоян за пръв път пред оградата на затвора, разхлипа се и не можеше да се успокои, но Султана му се скара чак когато си тръгнаха:

— Ти мъж ли си бре! Детето ни в затвора, а ти… да нажалиш повеке сърцето му.

Научи тя за шестимата селяни в затвора — никой не идваше за тях, ни хляб да им донесе, ни дреха. Имаха и те свои люде, но агите не ги пущаха да идват в града и още повече сега, по най-работното време. Султана влезе в някои къщи, където можеше да влезе, притекоха се на помощ добри люде, ала не беше за ден или два, или за десет дни — проточи се много време. Тогава тя сама, по свой ум, отиде при поп Димитрия Тошев, който сега беше председател на църковната община; и не в общинската канцелария — нямаше работа там, където отиваха жени да се развеждат с мъжете си, — отиде в дома му, та и попадията да помогне.

— Тия люде ще измрат, отче, гладни, въшки ще ги изядат.

— Те не им ли дават по нещо в затвора?…

— Дават им по два залъка сух хляб, ама това са селски люде, в тъмница са, как ще живеят с два залъка хлеб…

Тогава се реши в общината и се сложиха в двете църкви нови дискуси. И докато се научи народът за новите дискуси, епитропите, които продаваха свещи на пангара, току подсещаха:

— Ето тука за помощ на затворниците… Събираха се за бедните затворници всеки празник по двайсет, по петдесет гроша, пък и повече.

Навикнаха затворниците да виждат старата жена всеки ден пред оградата на затвора и си казваха:

— Майка Султана пак дошла…

Чу се по едно време, че ще пуснат задържаните за Арап ага. Дори Лазар побърза да зарадва майка си.

— Може да ни пуснат тия дни.

Бяха ги питали и препитвали по десет, по двайсет пъти. Биха пак Богоя, биха и другите селяни, та и Кривио, и Ацета Кутрев. Заплашиха с бой и мъки и Лазара, и Вардарски. Не излезе вече нищо налице, никой нищо не призна. Богоя като че ли сега беше по-смел от всички. Все това повтаряше пред следователя, пред заптиите:

— Аз тогай се уплаших… Нищо не знам за Арап ага!

Дойде следовател и от Битоля, но скоро си отиде, Тогава се чу, че ще пуснат задържаните. Тъкмо по тия дни в Преспа нахлу цяла орда аскер и башибозук — турци и арнаути. Водеше я янинският паша.

Пашата разпъна шатър вън от града, та каймакаминът и реизът, и всички преспански агалари отидоха чак там да му направят темане, но аскерът му и башибозукът се повлякоха по улиците. И все повече по чаршията, също и по християнските махали. Изпълниха ханищата, влизаха по дюкяните, надзъртаха по дворовете. Взимаха каквото им попадне и без да питат. Дигна се олелия по целия град. Преспанци започнаха един по един да затварят дюкяните си, но тогава аскерът се нахвърли да разбива затворените дюкяни и колкото грабеше за себе си, много повече разхвърляше и тъпчеше с нозете си по улиците. Залостиха преспанци и портите си, а турците блъскаха по тях с прикладите на пушките си, някъде бяха успели да влязат по къщите и бяха посегнали на жени.

Още като започна да се затваря чаршията и уплашени люде пребягваха по улиците, старата Глаушица не можеше да си намери място вече ни в къщи, ни по двора и току излизаше на портата да надзърне — идат ли си людете и. А като видя да се задават те — Стоян и Кочо, — спусна се срещу тях:

— Скоро да доведете тука, у нас, Ния и оная…

Неда!

— Защо, майко… — отвърна Кочо. — Има там люде, не са сами, и портата им е яка…

— Не, не! Тука да са, со нас. И гледайте да не срещнете турци…

Не беше далеко до новата къща на Лазара, малко по-надолу по същата улица: Стоян и Кочо скоро се върнаха, а с тях — и Ния с Неда. Като се прибраха всички в къщи, Султана сама заключи портата, накара Кочо да я подпре с една дебела греда.

Не се успокои тя и сега — виждаше се: пожълтя лицето й, потъмня и не се промени вече. Не казваше тя нищо на домашните си, но с друга зла, мъчителна мисъл се бореше сега: „Нема ли да влезат турците в затвора… да мъчат християнските души там… и, помилуй ни, Богородице майчице, може и по-лошо да се случи…“

Чуваше се ту по-близу, ту по-далеко как тропаха турците по портите, негде се надигнаха и писъци — влезли бяха някъде изедниците. Спряха се турци и пред портите на Глаушевци. Заудряха с пушките си. Кочо прибра жена си и децата си в своята стая, дядо Стоян се хвърли на колена пред иконата, да се моли и да се вайка, скри се негде и Неда. Ния седеше на едно столче в стаята с огнището, по лицето й не беше останала ни капка кръв. Султана излезе един-два пъти на чардака, а турците не преставаха да блъскат, портата започна да пращи и да се поклаща. Султана каза на Ния:

— Прибери се и ти там, в малката стая.

Ния стана и влезе в малката стая. А Султана излезе пак вън, слезе в двора и започна да вика:

— Що искате, бре, аги! Що сте тръгнали по чужди порти, срамота е, царски аскер сте! Ха си вървете по пътя!…

Турците спряха да блъскат портата, ослушаха се, после някой от тях продума нещо. Чуха се стъпки. Отминаха.

Стъмни се. Стана още по-страшно. Никой не смееше да запали светлинка и градът потъна в черен мрак. Месечината късно изгряваше. Преспанци прескачаха стени, прехвърляха жените и децата си, мушкаха се през съседски вратички — събираха се в по-здравите къщи, пък и да не бъдат сами в тая страшна нощ. Събраха се съседи и в Глаушевата къща. Яка беше Глаушевата порта, пък и стената откъм улицата беше доста висока. И баба Султана беше там. Ала още щом се стъмни, улиците стихнаха. Прибраха се турците. Тръби някакви тръбяха откъм шатъра на пашата. Прибра той аскера си, но не от милост към гяурите, а още в зори на другия ден продължи похода си към североизток.

Отмина ордата на янинския паша, но и след нея остана голям страх сред народа в Преспа. Разчу се, че нагоре, по Стара планина, целият народ се дигнал на въстание. Отвориха дюкяните си преспанци, но се спотайваха из по-затулените ъгли; тихо прекосяваха улиците, избягваха всяка среща с турчин. Запъти се старата Глаушица за затвора като всяка сутрин, и сега дори по-рано. Не я пуснаха тоя път да види сина си, Пресрещна я тъмничарят начумерен пред оградата:

— Ха си върви, бабо! Не може днеска, не може секи ден!

Върна се тя в къщи и рече:

— Нема да ги пуснат скоро, милите… Ще ги мъчат още много време.