"Преспанските камбани" - читать интересную книгу автора (Талев Димитър)

II

Чу се, че в Цариград убили султана. Дошъл нов султан, но бил побъркан, та и него прогонили, Седнал там трети султан — Абдул Хамид, После се чу, че са се дигнали на война срещу турчина Сърбия и Черна гора. В страх и трепет мина цялото лято на 1876 година. Уплашени бяха и турците, и техният страх беше по-голям. Пак се събираха агалари и безделници в двора на чаршийската джамия, в двете кафенета на чаршията. Някой ще рече:

— Нашият падишах с малкия си пръст ще смаже и тия по Коджа Балкан50, и Сърбия, и Карадаг51 и бошняците, и херцеговците!

А друг срещу него ще отвърне в настъпилата тишина:

— А Московецът! Той е зад тях, кардашлар… Чаршията замря, затихна и скъпотия стана голяма.

Нощем преспанци се събираха по къщите — от уличка в уличка, през съседски вратички, през огради и прелези. Дойде есен, зима, дълги бяха нощите, как ще изтрае човек сам с толкова страх в сърцето си, но и с толкова надежди за спасение…

Започна да се шепне — макар да се криеха людете между четири стени и на прозорците се окачваха дебели черги, та да не прониква вън никаква светлинка, страхът стискаше гърлото, задушаваше гласа:

— Турците влезли в Сърбия…

И тъкмо в най-големите страхове от турската сила тръгна по Преспа нова приказка:

— Отишъл руският консул, отишъл при султана. В сараите му влезъл. Прибери си, рекъл му, султане, аскера, че и твоята глава ще падне!

През първите дни на новата година, а нали тогава са и през ден, през два все празници, най-сладкодумните люде в Преспа разказваха от къща в къща, макар пак на тих глас, още по-нова и още по-хубава приказка:

— Събрал руският консул в Стамбул ингилизина, аустриеца, немеца, французина… Не се търпи веке, рекъл им, тая християнска мъка по Турско. Реките по-червенеха от християнска кръв. Дете в майка проплака. Не се щади ни имот, ни чест християнска. Народът християнски живей в беда и сиромашия, а го мъчат и ограбват сички, от царя до пъдаря. Нели и сички ние сме християни? Дайте си ръката да свиеме врата на турчина, да даде той свобода на Болгаряя, на Босна И Херцеговина.

Съгласили се, подали ръка и аустриецът, и немецът, и французинът, подал ръка и ингилизинът. Но той, ингилизинът, влязъл тайно при султана и го подучил:

— Ти кажи, че веке си дал свобода на Болгария, на Босна и Херцеговина.

И когато влезли после сички консули при султана, той рекъл:

— Що искате вие от мене? Аз веке дадох свобода и в моя дьовлет сички са братя: и турци, и българи, и гърци, и арнаути, и евреи…

Приели думата на султана ингилизинът, немецът, аустриецът, французинът, похвалили го. Само руският консул казал:

— Ако и сега не изпълниш каквото каза, друг цар ще се смили над християнския народ в твоето царство…

През месец декември 1876 година в Цариград се бе събрала европейска конференция.

На сам ден Водици в двора на преспанския затвор влязоха каймакаминът, следователят и началникът на заптиетата. Тъмничарят изведе пред тях Лазара Глаушев, Вардарски, Ацета Кутрев, Атанаса Кривио и шестимата му другари. Времето беше студено, от устата излизаше цели валма пара, замръзналият сняг скърцаше под нозете. Струпаха се десетмината затворници пред вратата на затвора. Лазар Глаушев напред и всички други около него, а насреща стои каймакаминът с ръце в джебовете си и се крие зиморничаво в дигнатата яка на горната си дреха. От студ или може би и сам не вярваше на думите си, каймакаминът заговори бързо, неясно:

— Каквото сте сторили, сторили сте го, нашият милостив падишах ви прощава. Той иска да има мир и спокойствие в царството му. Но ако дигне някой отсега нататък ръка срещу дьовлета и верните му люде, няма да има милост за него. Чуйте и запомнете. Свободни сте всички вие да се приберете по домовете си.

— Благодарим, каймакам ефенди — рече Лазар, като видя, че турците чакаха някакъв отговор. И продължи: — Ние лежим близу година време, без да сме съдени и осъдени, но наистина, ако дойде за всички в тая държава мир, ред и закон, грехота ще бъде да ги смущава който и да е.

Посивяло от студа, лицето на каймакамина нито потрепна и гледаше той с присвити очи, някак занесено, отдалеко. Той кимна към тъмничаря:

— Освободи ги да си вървят.

Тогава се чу гласът на Вардарски — дрезгав и хриплив на студа:

— Ефендилер, да кажа и аз две думи… Каймакаминът се намръщи, но началникът на заптиите опули очи, слиса го турският език на Вардарски — такъв чист, истамбулски език. Вардарски стоеше насреща с рошава, вече силно прошарена брада, с подпухнало око, с изтънял врат, изпомачкано, похабено беше и облеклото му, но дигна той глава и продължи:

— Говори се за нов живот, за ред и закон, а се започва пак със старите грешки. Все ние ли сме виновни за всички золуми и насилия, и неправди, та пак срещу нас се отправят заплахи? Ние лежахме тук близу една година заради Арап ага, а преди това същият Арап ага, години наред убиваше, ограбваше, мъчеше невинни и нямаше кой да го спре, кой да…

— Стига! — прекъсна го сърдито каймакаминът. — Заповядано ми е да ви пусна на свобода и ето аз ви пущам. Но мене ми се струва, че ние с вас ще се видим някой ден пак тука, в тоя двор. И тогава…

Той не довърши. Обърна се все тъй с ръце в джебовете и се отдалечи, следван от следователя и полицейския началник.

Към края на месец януари Ния Глаушева получи следното писмо от Иванка Руменова, която беше все още учителка в Скопие:

По-нататък Руменова пишеше за своята малка щерка и както във всяко свое писмо, молеше Ния да пази тайната и — боеше се да не би Таки Брашнаров да узнае, че тя бе родила дъщеря от него.

Ния подаде писмото на мъжа си и рече: — Виж… прочети го и ти. Мене не ми е много ясно.

Лазар започна да го чете и сякаш се забрави в него; прочете го един път и още един път. Изнрази се и не го изпущаше ог ръцете си, а лицето му сияеше:

— Ясно е и преясно, Нийо. Те ще дойдат веке… русите, Нийо! Така й писал Васил Брашнаров. Нейният познайник е оня русин, който й казал, че ще има война. Ето така пише: тая работа ще стане и секи ден се чака! Войната, Нийо. Нели и нашият Тръпко тръгна с него… Готвят се там и ще дойдат скоро! В Скопие били като замаяни от радост… Ами питаш ли ме?

— Дай, боже, дай боже, Лазе! Не е живот нашият живот, се в страх и трепет. Дай ми писмото. Ти кажи, комуто ще казваш, но писмото друг не бива да го чете.

В Преспа се завърна вторият син на Миро Баболев — Георги Баболев, който живееше от пет години във Виена. Когато чичо му Ицо го заведе за пръв път в големия далечен град, Георги бе плакал и бе го молил да го върне пак в Преспа, но после той, през тия пет години, не помисли ни еднаж да се върне в родния си край. Бързо навикна с тамошния живот и се привърза. И сега, още като се показа в Преспа, виждаше се, че иде от чужд, далечен свят. Младият преспанец живееше там в богата, търговска среда и с течение на времето бе се сродил с нея, придобил бе нейните нрави и схващания, та с това още повече бе се отдалечил от своята родна среда. Но Георги Баболев беше младеж с жив ум и не пропиля напразно времето си в чуждата страна, в едно от най-оживените средища на Европа.

Той пристигна от Битоля сам в една битолска кочия с яйове и с три коня. Когато спря колата пред бащината му порта, младият човек трепна от изненада. Във Виена бе живял с детските си спомени за бащиния си дом — една от най-големите къщи в Преспа, и той дори го бе сравнявал с някои от по-малките виенски дворци. Бащината му къща бе нараснала още повече във въображението му и каква беше сега тая дървена, двукрила порта, обкована с широкоглави цигански гвоздеи, с грубо желязно чукче; тая стена, която допреди малко в спомените му изглеждаше като крепостна ограда, и тая двукатна къща с широки стрехи и безброй малки прозорци, която приличаше на някаква селска къща в околностите на Виена! Погледа, погледа младият човек и току отхвърли дебелото вълнено одеяло, с което бе завил нозете си. Ами такава беше цяла Преспа, с тия къщурки и тесни криви улички — едно голямо, извехтяло, бедно село! И откъде изникнаха толкова деца, струпаха се там дрипави, мършави като децата от бедните виенски квартали! Младият Баболев и това бе забравил, че едва ли не във всяка преспанска къща имаше по цял рояк малки човеци, че и той самият бе израснал в бащината си къща между три други деца. Той скочи от колата и тупна глухо с лъскавите си полуботуши върху разкривения калдъръм, който едва що бе засъхнал от последните предпролетни дъждове, и там, по края на тясното тротоарче, лениво течеше мътна, кална вада. Децата наоколо и не поглеждаха шарената битолска кочия, а сгъстиха кръга си около него и не можеха да откъснат очи от необикновеното му облекло, от чудноватата му капела. Той носеше тъмен полуцилиндър, доста тежка горна дреха с дигната висока яка и пелерина почти до кръста. Носеше и тънък, лъскав бастун със сребърна топка на горния край, та не можеха да се начудят децата: млад човек, пък с тояжка се подпира като старец! Кочияшът свали от колата и четири големи куфари. Най-сетне през двора се зададе Мировица. Уплаши се тя от младия човек, но веднага го позна:

— Геор… сине!

Погледна той позастарялата, доста бедничко облечена преспанка и позна майка си, но пак с голямо разочарование. Изправи се пред нея, извишил ръст две педи над главата й, свали капелата си и целуна почтително майчината ръка, а майката проплака и не смееше да го прегърне.

В къщи поиска да му дадат отделна стая. Имаше стаи в Мировата къща — избра си той най-хубавата на горния кат. Младият човек се учудваше и сепваше постоянно, едва ли не пред всяко нещо в бащиния си дом, не можеше да се освободи от своите виенски привички, но младата му памет идваше на помощ и все по-бързо си спомняше той някогашния си живот в същата родна негова къща. Като му нареждаха стаята, той попита:

— Тъй ли, на пода ли ще спя, мамо? Още ли немате кревати в Преспа?

— Кревати?! — учуди се Мировица на новата, непозната дума. И бързо продължи, за да излезе от затруднението си: — Ами тука, сине, ще ти постелем, на ястъка, мека, вълнена постеля. Ние сички тъй, нели знайш…

И езикът му беше чуден — някак твърд, като да имаше камъче в устата, запъваше се, търсеше думите си, не можеше отеднаж да си ги спомни, говореше и някакви непознати думи. Не оставяше да подвият нозе ни майка му, ни по-малката му сестра, която се унесе по него, прилепи се и бързаше да му угоди във всичко: постлаха в стаята му нов килим, донесоха му столове от гостната и някаква масичка — нямаше по-голяма, — сложиха двойни завеси на прозорците. Сетне той, с тяхна помощ и при непрестанните ахкания и хлипания на слисаната му сестра, пререди и четирите си куфари, пълни с горни и долни дрехи, с разни чудновати дреболии, кутии, шишенца, извади оттам други три шапки и още два бастуна, те вече със златни топки на горния край. Стаята се изпълни с гъста миризма на кьолнска вода и с други някакви приятни миризми; като видя младият човек неудържимото възхищение на сестра си, великодушно й подари едно шишенце с благоуханна вода и едно също тъй благоуханно, червено сапунче, нашарено с изпъкнали по него цветя и букви, Той улови майка си за ръката и някак с твърде голямо съжаление каза:

— Останах без пари, преди да си тръгна, боях се дали ще ми стигнат за път и не можах да ви донеса… аа… подаръци, но аз, мамо, се ще намеря нещо за тебе в моите куфари.

— Ех, сине… ти не идваш от печалби… Учил си там.

— Учих, мамо — каза той с гордост и нареди на масичката седем-осем красиво подвързани немски книги, няколко пера и една тежка мастилница, която се затваряше с някакъв сложен механизъм.

— Цъ-цъ-цъ!… — чуваше се често-често по стаята цъкането на прехласнатата майка. После той се разположи да се бръсне. Извади бръсначи, каиши, сапуни, пудри, кремове, шише с кьолнска вода. Поиска топла вода. Майка му сега съвсем се сащиса и за пръв път й мина през ума, че синчето й малко нещо прекалява. Какъв е станал, същински шваба!

— Ами, сине… утре не е празник… и немаш нищо по брадата…

— Хехе… майчице… — засмя се и шеговито, и снизходително младият мъж. — Секи благороден човек требва да се бръсне ката ден.

Обръсна се той, бързо, ловко, но възрусите, лъскави брадички от двете страни на бледото му тясно лице, чак до крайчеца на ушите останаха небръснати. Майка му посегна, но не смееше да се докосне:

— Защо ти е това… бръснат, пък с две бради…

— Това е по виенска мода, мамо.

Щом се обръсна, облече се пак, сега в други, по-нови дрехи, като че се готвеше да иде на гости.

Свечеряваше се вече, но и Миро Баболев побърза тая вечер да затвори по-рано магазина си, като научи, че синът му пристигнал от Беч. Той беше позастарял, понатежал малко, но пак личеше лекият му нрав. Нахвърли се шумно да прегръща, да целува сина си, а той, Георги, се подръпна, опъна се пред него почтително, поклони му се дълбоко, та и бащата се позабърка в своя изблик на радост. Виж го ти Георги! Цял шваба. И той като че ли едва сега забеляза колко се бе променил синът му.

По-големият Миров син — Сандо, — който работеше с баща си в магазина, гледаше виенчанина изпод вежди, подаде му сдържано ръка, но го поздрави с пълен глас:

— Добре дошъл!

Това беше от приличие, а иначе, като гледаше брат си, той изпитваше смесено чувство на страх, на ревност и на презрение. След убийството на Ицо Баболев на мястото му зад стъклената преграда седна Миро. Той не можеше да се задържи там по цял ден, като покойния си брат, и току излизаше вън да се пазари с купувачите било по навик, било от притеснение — не беше по нрава му да стои зад оградата, да се рови по тефтерите, да се чумери важно. Някога Ицо оттам командуваше целия магазин, като капитан кораба си, но Миро нямаше ни лице, ни глас за команди. Той и не помисли да ходи като брат си по Виена и Липиска, а и панаирът в Преспа вече не се събра, по-голямата търговия сега ставаше в Битоля, държаха я там евреи и гърци. Работата в големия магазин на Баболевци намаля, не беше както по време на панаирите, но и не спря съвсем, пак там се трупаха и граждани, и селяни за платове, басми, тантели, конци и всякакви подобни стоки. Стигаше му на Миро Баболев и това. Сандо, по-големият му син, все поглеждаше към мястото на баща си зад стъклената ограда, пък и свикна с мисълта, че един ден ще го наследи, мечтаеше да стане голям търговец, като чичо си Ицо, но беше непохватен човек и не много схватлив. Той виждаше, че баща му не беше на мястото си там, зад оградата, но и бащата забелязваше, че той често бъркаше сметките или влизаше в лоши разправии с калфите, с купувачите от глупава надменност. От време на време Георги им пращаше от Виена по някой сандък със стока и като че ли само тогава си спомняше Сандо за него и никога не бе помислял, че един ден по-младият брат ще се върне в Преспа. На вечерята и след това всички следяха как се държи „швабата“ — как се храни, как ще седне и как ще стане, какво ще отговори. Дори и Миро в своята веселост и бъбривост току го поглеждаше час по час или се ослушваше за миг в приказките му, а Сандо не пропущаше ни една дума, ни едно движение на по-младия си брат. Той беше техният Георги, но все пак беше толкова чужд сред тях, като временен и неочакван гост. С всяко нещо стоеше далеко от тях, всяко нещо правеше по друг някакъв начин, ала те не можеха да забележат веднага, че той още от първия миг започна полека-лека да се връща все повече към тях, към общия ред в къщата, към общите привички. Като седнаха да се хранят, той едвам се присви с тесните си панталони край ниската трапеза; въпреки голямото си богатство Миро Баболев не беше променил някогашния ред в къщата си — семейството се хранеше на ниска софра и всички сърбаха или топяха от една обща паница или общ сахан. Посегна и Георги към общия сахан, но се усмихна примирително и рече:

— Не бива така, сички от един сахан. Во Виена това и най-сиромасите не го правят.

— Е, во Виена… Други люде са там — дигна рошавите си вежди Миро и сякаш се пообиди от бележката на сина си. Но току се засмя: — Е, сине, сахани у нас колкото щеш, майка ти и не знай колко са… саани, тенджери, вагани, гюмове! — И току се обърна към жена си: — Дай му, дай му друг сахан!

— Не, не, татко — побърза да го успокои Георги. — з и така… но не само заради мене. И после, стига с тия сахани, с тоя бакър. Сега сички люде се хранят в порцелан.

Настана тишина — що е пък това чудо: порцелан! Миро се реши да попита:

— Що е то пор… пор…

— Ами ето — посочи Георги сложеното там пиято. — Ето порцелан. Но има секакви… по-големи, по-малки, дълбоки, плитки.

— Ами какво ще правят казанджиите бре, сине, ако почнем ние с пията?

— Нихна работа — подигна рамена „швабата“. Поиска той и нож. Дадоха му ножа за рязане на хляба.

— Не, не. Инакъв нож ми требва. Во Виена секи се храни с вилица и нож.

— Ех, во Виена, во Виена — подигна пак вежди Миро. — С вилицата мене никакъв нож не ми требва. Добре си работя аз и без нож.

— Ето и аз — съгласи се Георги, ала по-късно той накара баща си да поръча маса за хранене, накара майка си и сестра си да слагат на трапезата повече сахани, да слагат чинии, та и ножове.

На другата сутрин той спа до късно и като стана, пак се обръсна, уми се с много вода, среса грижливо гъстите си дълги коси, бакембардите си, намаза леко с помада тънките си мустачки. Облече се с тесни сиви панталони, с кафяв сюртук, сложи още по-висока лъскава, черна капела, взе бастунче със златна дръжка. Като излезе на улицата, всички се спираха да го гледат, струпваха се по портите жени, по вратите из чаршията — мъже и никой не посмя да го заговори, макар всички да го знаеха още от малък. Най-напред отиде в магазина на баща си, седна за малко зад стъклената ограда, после обходи целия магазин, разгледа, разпита едно и друго. Сега брат му Сандо едвам се сдържаше да не го хване за шията, да го събори на земята като някога и да го мачка до премаляване, да пухне на земята лъскавата му капела, да я стъпче с нозе. Но Сандо пак се уплаши от по-малкия си брат, когато каза той, по-малкият, някак пренебрежително:

— Отивам, татко, да направя визита на каймакамина.

Още повече се слиса Миро:

— Ще велиш… каймакамина! Защо бре, сине!

— Така е редно. Той е управител на града.

Каймакаминът се стъписа малко пред тоя млад европеец, който бе довтасал внезапно в касабата му и кой знай каква беля можеше да му докара, но като разбра, че младият „келеш“ е син на Миро Баболев, отеднаж се наежи срещу него. Георги Баболев седеше на посочения му стол в прилична поза, с ръце върху златната дръжка на бастунчето си и бе прихванал с два пръста цилиндъра си. Той не знаеше турски и попита с най-голяма предупредителност:

— Каймакам ефенди говори ли немски?

— Йок52.

Късият им разговор продължи на преспански. Каймакаминът това намери да му каже:

— Ти, челеби, махни тая капела. Сички поданици на падишаха носят фесове. — И кой знай по какви съображения или може би не знаеше що друго да каже, току попита: — Какво прави аустрийският цар?

— Ами… добре е — усмихна се скромно младият човек. — Царува.

Намръщеният каймакамин изпрати госта си до вратата — все пак той беше син на един от най-богатите преспанци.

Георги Баболев посети реиза, който остана поласкан от вниманието на младия челебия, разпита го за живота във Виена, за намеренията му, като се върнел в родния си град.

— Оставам тук — отговори младият човек. — В магазина на баща си.

— Много добре, много добре. Не може ли пак да се събира панаир в нашия град? Добре беше за целия град тогава. Твоят чичо некога пръв започнал.

— Да — отвърна с нужната сериозност младият Баболев. — Аз също имам големи връзки во Виена, но…

— Е, ашколсун, ашколсун…

Реизът мислеше за доброто на своя град, но все пак челебията беше още толкова млад… Георги Баболев мина пак през чаршията с цилиндъра и с тънкото си бастунче и отиде да посети стрина си Ицовица. Там остана той и да обядва. Стрина му беше все тъй болнава и вече стара жена, но се зарадва на вниманието му към нея и дълго, с голямо любопитство наблюдаваше облеклото му: тя се чувствуваше някак сродена с големия далечен град, където бе отивал толкова пъти покойният и мъж. Гледай ти какви били виенчани! Георги се държеше с нея като с някоя виенска фрау, а това харесваше на старата жена, колкото и да я учудваше в същото време. Нейният Ицо никога не бе й разказвал за Виена, а сега Георги не преставаше да й говори за големия швабски град, за людете там, за къщите, за наредбата им. Слушаше го тя и сама го питаше, съживи я, развесели я младият й гост. Откакто бе умрял мъжът й, тя живееше самотна в голямата си къща, прибрала бе само една своя бедна роднина, с която мълчаха по цели дни. Весел и бодър влезе при нея младият човек, беше сладкодумен и толкова внимателен, а някога Ицо, макар да беше такъв, тежък, кадърен човек, все й се караше. Добро момче, добро момче. Георги забеляза, че й хареса. А тя и сега беше равноправен съдружник в магазина. Всяка година, в първия неделен ден след годишнината от убийството на Ицо, при нея отиваше МирО деверът й, с всички тефтери от магазина. Предаваше й той сметките, както сам ги нареждаше, и всяка година записваше по няколкостотин лири на нейно име, като неин дял от печалбите. Какъвто си беше Миро, тя знаеше, че я мами, но беше доволна и на толкова. За да го насърчава в добрата му воля към нея, тя му казваше всяка година на тоя ден:

— Аз, Миро, нели знайш, свои деца немам… Георги Баболев искаше да спечели благоволението й, за да стъпи по-здраво в общия магазин. Като бъдещ наследник на баща си, но още по-добре, ако може, и като бъдещ единствен наследник на чичо си. Той дори успя да се пооплаче от по-стария си брат, от Сандо:

— Знайш ли, стринке… хич не се зарадва, като ме виде.

— Такъв си е той — съгласи се старата жена. — Ето и тука веке не знам от колко време не е стъпвал.

Харесаха се те двамата — племенникът и старата стрина.

На другия ден Георги Баболев посети някои от по-първите граждани между търговците в чаршията. Тоя път той носеше по-скромна шапка — сив полуцилиндър, — но беше облечен в същия сюртук и същите сиви панталони. Най-напред влезе в брашнарския дюкян на Таки Брашнаров, който го посрещна много студено и през цялото време разглеждаше с ревниви очи облеклото му; досега той, Таки Брашнаров, държеше лаврата на първенството по модно, контешко обличане в Преспа, а ето изеднаж се явяваше опасен съперник. С такова ревниво нетърпение подхвана Таки и разговора си с младия човек: прекъсна го още в самото начало и не го остави вече да продума, разказа му за своите пътувания по Солун, Атина, Цариград. Като забеляза, че младият Баболев го слушаше внимателно и все току поклаща одобрително глава, Брашнаров съвсем се въодушеви от своите попресилени, както ги разказа той, приключения по тия места, на няколко пъти го задържа да остане още малко и на края го покани да го посещава по-често. Най-после Георги Баболев стана да си върви, поклони се, сложи с доста грациозно движение шапката на главата си и се отправи към вратата. Загледа се след него Таки Брашнаров със стиснати устни, като че ли искаше да спре думите, които напираха на езика му.

— Копиле… Сложих ли те на местото ти аз! Георги Баболев влезе и при Лазар Глаушев. Покани го Лазар да седне на миндерчето до него и гостът доста се загледа в извехтялото олизано килимче, но седна храбро там. Той помнеше Лазара Глаушев още отпреди, слушал бе още като юноша негови беседи в читалището и подхвана с него разговор не за търговия и далечни пътувания.

— Времето, бачо Лазаре, още не е за такъв дълъг път… дъждове, бури, та и снег ме настигна, но побързах да се прибера.

— Що толкова бързане пък, Гьорче…

Поогледа се младият човек, подкани с поглед и Андрея Бенков да дойде по-близу и рече с подходящ тон:

— Война ще има, бачо Лазаре. Никой не знай докъде ще стигне. Може цела Европа като Наполеон едно време. Най-добре е сега човек да си е в родното место, макар да не се знай какво ще става и тука…

— И ние чуваме такова нещо… Що се чува там, по Виена, що пишат вестниците?

Младият Баболев почука тихо с бастунчето си по пода, пое си дъх и премерваше всяка своя дума:

— Русия е в пълна мобилизация. Готви се и Австро-Унгария. Те ще ударят — той пак се огледа и тихо продължи, — ще ударят Туркия. Едната за Цариград, другата за Солун. Тука ще дойде Австрия.

— Ха… — обади се Андрея Бенков. — Тука нема работа Австрия!

Младият човек го погледна отвисоко и рече бързо:

— Е, да… нашите люде тука чакат… дедо Ивана, но тука ще дойде Австрия и ще бъде по-харно за нас.

— По-харно, велиш? — попита Лазар.

— По-харно. Европа… Богата, силна, уредена държава. Само да видите как се живей там…

— Австрия ни е чужда, Гьорче — загледа се в него Лазар. — Русия е наша кръв, славянска. Австрия ще дойде да ни владей и ще сменим един господар с друг. Русия ще дойде да ни освободи. Виждаш ли разликата? Австрия богата, силна… за нея си ще бъде, не за нас.

— А Русия за нас ли ще удари Туркия? За Цариград ще удари. Откога още се готви и се не е готова. Бъркотия. И се бои от Англия. Англия е с Туркия. Не се знай и Бисмарк накъде ще удари. Сички гледат да грабнат нещо от „болния човек“… така наричат сички Туркия. Австрия знай що прави. Като тръгне еднаж, ще стигне до Солун. Като тръгне Русия, сички ще се дигнат срещу нея.

— Как ще се дигнат срещу нея! — придръпна се Ла зар. — Тя ще тръгне за правда. За нас сички тука, за християнския народ. А нели и те са християни… Австрия, Англия! Ти си се поуплашил нещо, Гьорче…

— Не съм се уплашил. Слушах що говорят тамошни люде. И вестниците четех. Ще ми пращат и тука вестници.

— Австрийски?

— Австрийски.

— Те се пишат каквото им е сгодно — обади се пак Андрея.

— Ами нели се вижда що е и какво е! — отговори младият Баболев.

— Русия е най-силната държава — зачерви се цял Андрея. — И си е наша.

— Наша… — повтори пренебрежително Георги Баболев. — И тя като Туркия — болен човек. Сички така я…

— Наша, славянска велика държава, Гьорче — прекъсна го Лазар с твърд глас. — Повеке от сто милиона народ. Сички треперят от нея. Ти идеш от Виена. А защо се бунтуват там чехите, хърватите, пък и унгарците през 1848-а? Не ще да е толкова добре за них в Австрия. Ама ти не знайш, не си чул, не си видел. Ще те завладей, ще иска да те понемчи. Ще иска за нея да работиш.

— И Русия ще те завладей, бачо Лазаре. Тя ще дойде тука заради Цариград. Това е руската политика.

— Каквато и да е политиката, руският народ ще си бъде с нас. За наше добро ще тръгне кръв да пролива.

— Кой ще пита народа…

— А който върви против волята на народа, ще намери гибел. Целият наш народ чака Русия, Гьорче. И ние сички с него.

— Нашият народ е още прост. Не знай що иска.

— Народът секога знай що иска. Народът секога търси правдата. Ето ти сега говориш за Австрия. Живеял си там, харно ти е било, но тя ще иска да ни прегази, за да стигне до морето. С нея ли е правдата? Бисмарк чака другите да се изпотрепат, за да се издигне той над сички. С него ли е правдата? Англия държи за Туркия, за нашия мъчител. С нея ли е правдата? Русия вели: аз дигам оружие, за да освободя християните в Туркия от претежка мъка и зло. Къде требва да бъдем ние, на кого да се надеваме? Ти за това помисли, Гьорче. Сега ти си велиш: мене ще ми е добре, като дойде Австрия тук: езика й Знам, приятели имам во Виена. Човек требва да мисли за целия си народ.

— Мисля, бачо Лазаре. Австрийската политика е по-мудра.

— По-мудра… Нема по-велико нещо от правдата, Гьорче.

Младият човек току почукваше неспокойно с бастунчето си, по бузите му пламтеше руменина, но той не се смущаваше толкова от думите на Лазара, колкото от погледите на Андрея, който го гледаше с презрение, с едвам сдържан гняв. Уплаши се и Лазар, като забеляза размътения блясък в сините очи на своя другар — в гнева си Андрея се забравяше и можеше да изпъди госта, можеше да го удари, макар иначе да беше кротък, свенлив човек. Лазар промени разговора:

— Сега ти, Гьорче, що мислиш… в магазина ли?

— Да. В магазина с татко.

— Е, харно, харно…

Гостът стана да си върви, поклони се към Лазара, към Андрея и току рече някак заговорнически:

— Каквото сме си говорили… между нас, нели… Лазар се усмихна:

— Бъди спокоен, Гьорче…

Младият Баболев се поклони още еднаж и си отиде.

На другата сутрин, още докато бяха всички в къщи, той каза на баща си:

— Стига съм се излежавал. Днеска постъпвам в магазина.

— Ох, ох, ох — викна весело Миро. — Още една от мена за мене!

— Сички ще работим, татко. Скоро ние тука ще завъртим такава търговия, че ще надминем десет пъти катвото беше преди. Керваните ни ще идват направо от Виена…

Той мислеше за предстоящите политически промени, но не се доизказа.

— Еха! — викна пак Миро. — Да е жив сега стрико ти Ицо.

— Сега ние да сме живи, татко, ние…

Като влязоха в магазина, Георги свали шапката си и я окачи на един пирон в стъклената стаичка, после седна да прегледа тефтерите на баща си. Обръщаше лист по лист, мръщеше лице и каза:

— Не така, татко, не така. Това не са търговски тефтери.

— Добри ми са мене тефтерите, дете.

— Ще ги направим още по-добри. Нели това съм учил аз?

Брат му Сандо го гледаше с потъмнял поглед. Но Георги излезе от стъклената стаичка и се нареди с него и с калфите да продава — гологлав (а никой в преспанската чаршия не сваляше феса си, грижливо сресан, бърз и ловък, търпелив и любезен с купувачите.

„— Шваба…“ — повтаряха дълго за него преспанци.

За Чисти понеделник тази година се случи най-хубаво време: тихо, слънчево, топло. Преспанки извадиха всичко от къщите си, от най-тъмните ъгли на избите си. Дворовете приличаха на панаирджийски сергии. Прозорците зееха с извадени рамки, стаите кънтяха празни, с голи стени, с разтворени долапи и мусандри. Във всеки двор пушеха огньове — топлеше се вода, изваряваха се блажните съдовеГ Дигаше се на цели облаци бяла пара — във всеки двор се гасеше вар. По чешмите се трупаха боси жени с котли и гюмове, бързо прекосяваха улиците. Навред се чукаше, стържеше се, търкаше се, плискаше се вода, чуваха се бодри гласове, плачеха изоставени деца. Мъжете се спотайваха в чаршията, обядваха с купешки хляб и солчица или тахан халва, или с по-няколко маслинки; не се отиваше днес в къщи, не се стъпваше, всичко беше обърнато наопаки, нямаше дори хляб в нощвите. Само някой женски Пейо се навърташе там около жена си, да й помага под нейна команда.

Отдавна, може би никога, не се е случвал в Преспа такъв оживен, шумен Чисти понеделник. Времето беше много хубаво, но не беше само времето…

— Ама, стрино Васко, ти и отвънка ли ще варосваш?!

— И отвънка. После с модро ето тука, долу, по края, и около прозорците. Да ми светне къщата и отвънка. Нели чакаме мори, щерко, мили гости!

Други съседки по-нататък са изкарали на двора и най-новия си килим.

— Що, вие… пак ли килима? Нели го газихте в за Божик?

— Ако, ако… Да светне още повеке. На чисто и шарено да стъпи дедо Иван.

В друг двор още по-нататък са насядали жените и децата да обядват на слънце; сух, изостанал хлебец или току-що опечено набързо прясно кравайче и сърбат шумно с дървени лъжици разсол, със ситно нарязан крехък праз, останал още от зимата. Запретнатите, подгизнали ръце потреперват от умора, но и от глад, и от сладост в глада. Едно момченце, което всяка сутрин плаче подир батковците си, когато тръгват за училище, а то остава в къщи, побутва майка си и пита нетърпеливо с пълна уста:

— Ще дойде ли у нас дедо Иван?

— Ще дойде, мило, ще дойде и у нас.

От прозореца на горния кат се показва Маца Чучурска, оглежда се бързо, пълното й лице, вече с провиснали бузи, просиява, дебелите й вежди отскачат нагоре, младежки светят очите й. Тя вижда по дворищата наоколо разбързали се съседки и не се сдържа:

Хайде, сестрици! Мийте, търкайте! Иде веке дедо ви Иван, иде!…

Мъжете се прибират по-късно тая вечер по къщите си. Здрач е вече и още по-тъмно става, но жените току притичват по двора, влизат, излизат — все още има какво да довършват…

— Тука, тука стъпи, Риете! Немой с прашните кондури по измитото. А сега събуй се, събуй се! Как ще влезеш тъй в къщи…

Разтворени са всички врати, отвсякъде лъха на чистота и свежест, от стените — на прясна вар, всичко трепти измито, изпрано, подновено. По полиците блестят излъскани медните съдове, светлеят и стъклата на малките прозорци, които цяла зима не бяха отваряни.

Андрея Бенков влиза по чорапи в къщи, по изпраните черги и килими. Баба Бенковица го посреща край огнището, но се вижда, че едвам се държи на нозете си от умора. И тук всичко трепти от чистота, стените са варосани и стаята изглежда по-широка. На оджака свети газена лампа, измито блести и нейното стъкло. В ъгъла гори кандилото — измито е и то, старата жена е сипала ново дървено масълце, сияе сребърният венец около потъмнялото скръбно лице на Богородица, Андрея се оглежда:

— Хубаво, майко. Ти като че ли господа бога ще посрещаш…

— Ами да, синко… Нели чакаме мили гости, нели чакаме тая година сам господ да влезе во сека християнска къща…

Старата жена се прекръсти с премалялата си ръка.