"Преспанските камбани" - читать интересную книгу автора (Талев Димитър)

III

През един от последните дни на месец април, още щом се раздени, новината тръгна от врата на врата, от човек на човек:

— Русия обявила война… Русия обявила война!… Някои подранили дюкянджии се връщаха от портата, от улицата, за да съобщят в къщи:

— Русия… война!

Никой не смееше да покаже външно своята радост. Идваше краят на християнската неволя, но още не беше дошъл. Война и докато дойдат русите, ятаганът ще бъде все в ръцете на турчина. Сега в злобата си, в страха си, агарянецът ще направи още по-големи поразии. Дано да са малко вече дните на проклетата му сила…

Преспанци отвориха чаршията, както всеки ден, Още по-тихо, по-смирено. Ако някой чирак или по-млад калфа не може да се сдържа в радостта си, че ще има война и турците ще бягат — майсторът го хваща за ухото:

— Събирай си ума! Ако ни забележат агите, че се радваме, на пастърма ще ни направят.

Но самият той уж случайно се поспира край дюкяна на съседа си и пита изтихо:

— Чу ли?… Научи ли се?

— Чух… чух…

И тихо е в цялата чаршия. Не се чува тропот ни откъм папукчиите, ни откъм казанджиите. Не се работи никому, всеки се помайва, слухти, чака, тръпне…

Още рано тая сутрин джамиите почнаха да се пълнят с турци. Сам каймакаминът — никога преди това не бяха го виждали преспанци толкова рано по улиците, — а след него и реизът и други някои от хюкюмата минаха през чаршията и влязоха в чаршийската джамия. Пълна беше голямата джамия от стена до стена. Сред гробна тишина главният ходжа четеше с глух, треперлив глас редове от корана. И такъв беше гласът му, такива бяха думите, които изричаше — неясни, тайнствени за повечето от богомолците — че час по час в тишината под високите сводове на джамията се надигаше общ, сподавен вик, неудържим стон:

— Аллах… Бисмилях…

Ходжата призоваваше правоверните да се съберат под свещеното знаме на пророка, за да спечелят с мъжество и безстрашие най-голямата награда за всеки мюсюлманин, който излезе на бойното поле в защита на истинската вяра: вечно блаженство в задгробния живот. Той дигна ръце към небето и гласът му прозвуча пълен със закана:

— Братя по вяра и по кръв! Заклетият наш душманин, най-злият наш душманин от векове, проклетият Московец, пак извади нож срещу нас, срещу нашата държава! От четири дни той бие нашата граница в Кавказ и се приближава към Дунава от север. Аз викам към вас, братя, с всички сили: вземете оръжието! Да пресечем пътя му, да го сразим, да влезем в земята му и камък върху камък да не остане там, да не остане ни една мъжка глава на рамената си, да вземем богатствата му, жените и дъщерите му да молят за милост в нозете ни! Правоверни! Всеки от вас да намери своето място в табурите на падишаха, всеки да намери другаря си и аллах няма да изостави своя народ…

И пак се надигаше час по час общ вик и стон:

— Аллах… Бисмилях…

После се изпълни с турци дворът на джамията. Те приказваха бързо, възбудено, ала никой не изпреварваше другия. Навред се чуваше и се повтаряше едно и също име:

— Московецът… Московецът… Московецът… Каймакаминът, реизът и другите управници от хюкюмата минаха през тълпата, всеки мълчаливо се отдръпваше да им отвори път. Те минаха през целия двор и не се спряха да заприказват с никого: каза се и се обяви, което беше нужно, нека сега всеки намери своя път. Тъкмо на излизане от портата на джамията каймакаминът срещна Кючук Кадри; заместникът на султана в Преспа се престори, че не вижда убиеца, и го отмина. След убийството на Ицо Баболев Кадрията не се вестяваше вече в Преспа. Сега той стоеше там въоръжен пак с пушка, препасан със силяхлък, събрал бе около себе си и неколцина от предишните си другари: Като се отдалечиха от портата на джамията, реизът попита каймакамина, без да го погледне:

— Видя ли го? Кючук Кадри.

— Да.

— Няма ли да го задържиш? — Ба… Сега е време тъкмо за люде като него. Реизът тихо въздъхна.

В джамията беше и Реджеб сарачът. Той беше набожен турчин и също се боеше от Московеца. Но Реджеб беше вече застарял човек и аллах не беше му отредил такъв дял — да заслужи с оръжие вечно блаженство в рая на правоверните. Сиромах човек беше той, цял живот бе се борил с иглата и сарачкия нож, такъв ще бъде и задгробният му живот. Ех, така му е било писано…

Той излезе от джамията със сърце, натежало от тъга, от страх. Пак се разбъркваше дюнята и не за доброто на бедните люде. Той мина край своя дюкян — не беше го отворил тая сутрин — и влезе в самарджийницата на Нестор Чашка.

— Повели, Реджеб ага… — посрещна го съседът му.

Сложиха един нов самар да седне комшията. И пак тъй бяха наредени тук — долу, на пода: Нестор, брат му, по-старият му син, седнал бе вече и вторият му син, и всички работеха, пълнеха самари с ръженица, разпорваха едни, шиеха и кърпеха други. Реджеб знаеше че от него се чакаше първата дума. Още повече днес и нали той идеше от джамията, а там бяха всички аги и бесове, там беше и каймакаминът, и реизът…

— Е, Нестор, Нестор… Лошо!

— Що има, Реджеб ага?

— Морабе53, Пак морабе.

— Що думаш…

— Московецът ударил. Иде отгоре.

Старият Нестор Чашка не можеше да отговори на тия думи с лъжливи думи. Стар приятел му беше Реджеб ага, добър човек беше, ама беше турчин. Че идеше Московецът отгоре, Нестор Чашка се радваше, а Реджеб ага не можеше да се радва на такова нещо. Виж ти как са разделени людете! Но Реджеб и не чакаше отговора на тия си думи. Той повече искаше да изкаже своите мисли и мъката в сърцето си, та дано му олекне. И той продължи тъй, като на себе си:

— Московецът… Да дойде тука Московецът, ако не ми тегли ножа, аз пак ще си бъда сарач… с иглата, с ножа. Да му мислят Исмаил бей, Рамадан ага, да му мислят каймакаминът, валията в Битоля, те без хлеб ще останат. Ама, Нестор… пак за нас, сиромасите, идат най-много тия бели. — Той въздъхна и продължи с отпаднал глас: — Имам аз… ехе, в Анадола, имам син аскер. Ето шест години на султана служи. Шест години не съм го виждал. Сега ще го пратят да се бие с Московеца… Дали ще го видя още еднаж…

Погледна Нестор Чашка синовете си — те бяха тук, живи и здрави, дожаля му още повече за турчина:

— Бог ще ти го пази, Реджеб ага. Не бери кахър.

— Аллах… ех, аллах… Ама ето пак война иде. — Той си сви цигара, запали я и се загледа някъде: — Ходжата вели: тръгвайте сички. А той ще тръгне ли? Ама те моя син ще пратят срещу Московеца… Ходжата нема да върви, каймакаминът нема да върви, султанът нема да върви, Исмаил бей и той нема да върви, че коремът му е колкото една бъчва…

Дочу се някъде отдалеко, откъм турските махали, глухо думкане на тъпани, писклив вой на зурли. Ослуша се Реджеб, поклати глава:

— Хвана ги бесът, тия, нашите. Ще идат да бият Московеца. И повекето са голтаци като мене. Не си гледат хала ки! Пък бейовете сеир ще си правят. Ех, Нестор, Нестор… Некак наопаки върви тая дюня!…

— Белки се оправи некак, Реджеб ага…

— Цел живот чакам аз да се оправи, ама белки се оправи най-сетне. — И кой знай как дойде тая мисъл в ума му, турчинът току добави: — Ти помниш ли, като ме изгони от стария ми дюкян вашият Ицо Баболе?

Ама после пък него Кючук Кадри го уби с един куршум. Той стана.

— Що бързаш, Реджеб ага, поседи… — обади се по-старият син на Нестор Чашка.

— Ще вървя в дюкяна. Работа имам… Нели трябва да се живей некак…

Една тълпа от около сто или сто и петдесет души турци се събра на площада при градския часовник. Това бяха редифи54 или такива, които се готвеха да тръгват с башибозука и мнозина бяха въоръжени. Двама цигани надуваха зурли с изблещени очи, други двама до тях блъскаха тъпани. Изправен беше там зелен байрак и край него се перчеха неколцина млади бейски синове, облечени в скъпо облекло, нагиздено със сърма и гайтани, на поясите им бяха пристегнати пълни с оръжие силяхлъци. Малко встрани от тях стоеше още по-наперен Кючук Кадри с мартинката си в ръце, а около него стояха група негови другари, и те с пушки и претоварени силяхлъци. И не те, бейските синове, а Кючук Кадри даде знак за тръгване. Трябваше да се покаже на гяурите турската сила, да се покаже и на ония турци, които не проявяваха достатъчно омраза към московския гяурин. Циганите размахаха зурлите, задумкаха по-бързо тъпаните, полюшна се, развя се зеленият байрак, тръгна след него Кадрията с тайфата си, но редом с него и младите бегове — да не останат по-назад. Проточи се дълго шествие и навлезе в чаршията, от улица в улица.

Всички християни се изпокриха по дюкяните си, а някои се поизмъкнаха и към махалите. Както наближаваше бумтежът на тъпаните, улиците опустяваха една след друга, криеха се дори и малките чирачета, които и не знаеха накъде бяха тръгнали тия турци със зеления байрак. А турците вървяха мълчаливи, едва-едва поглеждаха изпод вежди — ето те са бабаитите, които Ще сразят московския гяурин, нека трепери всеки враг на исляма и падишаха!

Тъкмо шествието завиваше по улицата, дето беше рибарницата на Миле Рибар, той излезе от дюкяна си да изтърси там, във вадата край тясното тротоарче, някакво кошче; сега, като нямаше да дойде риба от Охрид или Костур и людете се заглеждаха повече в тлъстите агнета по касапниците, той продаваше спанак и пресен лук. Това изтърси той във вадата — спаначени листа, перца от лук. И се изправи с кошчето в ръка да погледа — тъпаните гърмяха току пред дюкяна му. Той и не помисли да бяга, да се крие. И рибарският му нож, с голяма дървена дръжка, стърчеше отдясно в пояса му. Забеляза го Кючук Кадри, втренчи очи в него, в ножа му. Той свали пушката си, както беше на рамото му, взе я в лявата си ръка и току мина пред байрака. Миле се почуди, като го видя пред себе си, и го гледаше отвисоко, едър човек беше той и беше застанал на тротоарчето горе; срещу него Кючук Кадри изглеждаше като недорасло момче. Турчинът замахна, подскочи дори и удари една плесница на рибаря. Шествието поспря, но зурлите и тъпаните запищяха, задумкаха още по-силно. Трепна, дръпна се Миле Рибар изненадан от удара, а Кадрията посегна да вземе ножа му. Миле стисна с едрата си шепа ръката на турчина върху дръжката на ножа, та Кючук Кадри сви лице от болка и веднага дръпна ръката си като опарен. Сега турчинът посегна към револвера в силяхлъка си, но Миле го ритна в корема, нурна се назад Кадрията и едвам го задържаха неколцина от турците там, да не падне. Тъпаните спряха, жаловито изписука една от зурлите и също млъкна. Погледна Миле Рибар спрялата се на улицата тълпа, погледна я някак учуден и с презрение, после бързо се обърна с кошчето в ръка, да си влезе, да се скрие в дюкяна. Тресна изстрел и още няколко. Миле посегна да се улови за рамката на вратата и препречи цялата врата с широкия си гръб, полюшна се, кошчето падна от ръката му, падна и той навътре в дюкяна, само едната му нога остана да стърчи вън от вратата.

Сред турците се надигна бърза врява, чуха се сърдити викове, писна пак една от зурлите, последваха я с гръм двата тъпана. Полюшна се и зеленият байрак, размърда се цялата тълпа, задните побутваха по-предните, и току се повлякоха всички надолу по улицата…

На другия ден заминаха за Битоля всички редифи и двайсетина души от башибозука. С тях замина и Кючук Кадри. Каймакаминът бе казал:

— Да се махне от града, че иначе ще бъда принуден да го затворя.

Същия ден замина за Битоля и целият преспански гарнизон.

Откакто се чу за обявяването на войната между Русия и Турция, учителят Райко Вардарски беше в непрестанна възбуда, която едновременно беше и радост, и ненавист, и борческо въодушевение. Тоя ден той влезе два пъти в дюкяна на Глаушев и Бенков, сядаше там на тясното миндерче, пушеше цигара след цигара и все с това започваше разговора си отново и отново:

— Сега ние в никой случай не бива да седим со скръстени ръце! Сега ние требва да помагаме со сички сили. Требва да решим нещо, нели сме комитет, да съберем повече люде около нас…

— Право е — съгласяваше се Лазар. — Русите во война влизат за нас, а ние що… сеир ли ще гледаме само? И аз се за това мисля, Райко. Ама какво ще измислиш, какво ще решиш… Немаме ние голема сила — ни люде имаме готови, ни оружие, а сме много далеко от Дунава. Не е работа да предизвикаме само турците, та върху нашите глави да излеят сега яда си.

— Ние се умуваме. Ако бехме почнали по с време, сега и люде повече щехме да имаме, и оружие, и повече смелост. Ама ти с твоите мудрости…

— Нема да тръскам аз дървото, преди да са узрели крушите. Нема полза, вреда има голема. Ние требва да мислим за целия народ, като сме рекли да го водиме. И простият овчар нема да тръгне из полето со затворени очи.

Когато кажеше своята дума учителят, сините очи на Андрея Бенков заблестяваха още по-силно и плувваха във влага; сега него все го избиваше на плач от някакво непрестанно умиление към всяко нещо. Той се улавяше за думите на учителя, готов беше да ги повтори като свои, възбуден и той като него, ала и сега не можеше да се отдели от Лазара; щом чуеше отговора му, той не намираше какво да възрази, отпущаше ръце, макар миг преди това да беше готов да посегне и към оръжие.

А имаше той вече и револвер, и пушка.

За убийството на Миле Рибар Вардарски чу в училището. Той не се откъсваше лесно от училищната си работа, търпеливо дочака обедната почивка, но после се спусна гологлав през чаршията — забравил си бе феса в учителската стая, тръгна направо от клас — и се втурна задъхан в Лазаровия дюкян:

— Виде ли що става!

— Видех и не се чудя — отвърна спокойно Лазар. Вардарски избухна:

— Ама не може тъй бре, човече! Ти пак почна като по-рано? Люде ли сме ние най-сетне, или овци търпеливи и волове безсловесни!

Лазар придръпна учителя към миндерчето:

— Седни, седни… Чакай… Не викай… Вардарски опипа черната превръзка на окото си и седна. Но веднага пак започна да буботи, макар и със сподавен глас:

— Ние образувахме комитет за борба. Ето сега, като да е нарочно, върху нас дигат най-напред ръка, върху комитета. Наш човек убиха, Милета, член на комитета убиха.

— Както узнах аз — отвърна Лазар, — убийството станало случайно. Миле така си стоял пред дюкяна, а Кадрията посегнал да му вземе ножа. Ако си стоял Миле в дюкяна, нищо немало да се случи.

— Е, що сега? Милета бог да го прости, и нищо повече! Ние требва да отмъстим за него бре! И ние требва да ударим сега поне двама или трима от агаларите.

— После те ще нахвърлят да изколят целата чаршия. Не може така.

— Те сега и без това може да се нахвърлят да ни колят сичките. Започват с Милета и като виждат, че сме рая покорна, още повече ще се нахвърлят.

— Не знам дали започват веке, но ако ние предизвикаме, сигурно ще започнат.

— Аз вече не знам: от голем ум ли е това, нашето, или от страх.

Лазар почака малко, като че ли да прекипи яростта на Вардарски, и рече:

— Ето що съм наумил аз, учителю: ние ще убием само Кючук Кадри. Не знайме дали той убил Милета, ударен е сиромахът с четири куршума, но Кадрията пръв захванал. Той уби Ицо Баболев, той беше и с Арап ага. Ще го убием, за да се знай, че не сме рая покорна, както велиш, а и секи разумен турчин ще си рече: Кадрията отдавна си влачеше пояса. Нищо повеке нам не ни требва, ние нема защо да дърпаме тъкмо сега дявола за опашката.

— Това е друго нещо, макар…

Ала Кючук Кадри още на другия ден изчезна от Преспа.

Докато стоя Лазар в затвора, Андрея Бенков изостави дюкяна. По гумно той закупи малко жито и скоро го разпродаде — още през зимата. Така стояха те с Лазара сега, в началото на лятото, без работа — нямаше ни що да купуват, ни що да продават. Задържали бяха само единия от калфите си, повече поради привързаност към него — беше ведър, работлив млад човек, с пълна уста разкривени, но бели, здрави зъби и все се усмихваше. Оставиха го те в празния дюкян, да не стои без работа и без плата, женен човек беше с две деца.

Не се смущаваха ни Лазар, ни Андрея от своето безделие — време ли беше сега да мислят за търговия и печалби? Илия, калфата им, повече се тревожеше от тях:

— Как ще седим тъй до ново жито…

И все гледаше да си намери някаква работа из дюкяна — да изчисти, да закове нещо, да размести нещо:

— Житарски дюкян, пък мишка не остана! Ще измрат от глад тука мишките, в празните хамбари.

— Потърпи, потърпи… — отвръщаше му понякога Лазар. — Нема да останем без работа. Нашата работа отсега нататък ще почне…

Откакто започна войната и макар да беше през най-гладното време на годината, когато всичко расте още и зрее по полето, пазарите в Преспа ставаха много оживени. Идваха селяни от най-далечните села, но повече да ходят по улиците, да се срещат, да ходят по дюкяните на своите приятели из чаршията. Намаля и страхът им от турците, напущаха и своите, и господарските ниви, идваха в града радостно възбудени, да се срещат тук от разни села, да питат и разпитват. В пазарни дни дюкянът на Лазара беше пълен със селски народ, макар нищо да не се купуваше, нищо да не се продаваше. Лазар и Андрея черпеха селските си приятели с цигари и кафета — това беше сега работата на Илия: да отива да поръчва кафета в близкото кафене за селските гости. А те все повече около Лазара:

— Е, сега, бачо Лазаре, що… война, а? Какво ще става? Иде ли веке дедо Иван? Кога ще дойде, скоро ли? Хайде, не се трай повеке! Траяхме петстотин години, сега по не можем да трайме.

Радваха се тия груби, селски люде като деца, нетърпеливи, развълнувани, и беше хубава тая радост, като сияеше по техните селски лица, опърлени от слънчевия огън, от зимните ветрове, набръчкани, брадясали, измъчени. Лазар намираше за всекиго по две-три думи:

— Потрайте още малко. Иде веке дедо Иван. Нашият живот сега ще започне. Агите ще си отидат и вие ще си останете там, по селата. Свободни!

В дюкяна идваха всеки ден и граждани — да поразпитат за войната, да кажат и те какво бяха чули, да изкажат и радостите, и тревогите си.

— Сега какво, бачо Лазаре, като дойдат русите, хюкюматът ще бъде наш, нели? Каймакаминът, заптиите, се наши люде, а?

— Наши.

— Ще плащаме ли данъци?

— То се знай: как се крепи държава без данъци! Ама като е наша държавата, и данъците ще се събират за обща полза.

— И аскерът ще си бъде наш…

— Наш.

— Какво ще става с турците?

— Ще се откажат от агалъка си. Ще запретнат ръкави и те като нас, нема да лежат по цел ден по кафенетата.

— Некои ще избегат.

— Ще избегат. Който иска да си стои тука — нека си стои, нека си живей свободно. Ние нема да сме за никого изедници.

— Дали ще става пак панаир в Преспа, а, Лазаре…

— Може да става. Нема кой да ти пречи, върви да работиш свободно, да живейш свободно. Нема ни Кючук Кадри, ни страх да не замръкнеш на открито. И голема ще бъде държавата ни, широка…

Така по цял ден ходеха люде по чаршията, от дюкян в дюкян, срещаха се, събираха се, всеки да чуе нещо, да каже, каквото бе чул:

— Те, русите, с хиляда топа са тръгнали, само коне имали до сто хиляди, пушките им биели на цел час место! Нема сила да излезе срещу них, да ги спре, нема по-голема сила! Идат веке, братя!

Така се събираха преспанци и по къщите вечерно време.

Започна да се шушука из града, че от Кръстец — планински връх на три часа път североизточно от Преспа — нощем се чуват руските топове. Селяни разправяли, дървари. Илия каза на Лазара и се смее с всичките си бели, криви зъби:

— Събират се некои, ще вървят тая вечер на Кръстец… — И той додаде заговорнически: — Да чуят топовете. Руските.

— А ти?

— Ами аз, ако речете, работа немам, така седя тука по цял ден…

Андрея изпревари Лазара:

— Върви, Илия, върви и ти да чуеш!

Веднага щом се стъмни, тръгнаха за Кръстец петдесетина души, все по-млади мъже и момчетии. Върнаха се чак на втория ден и пак по тъмно — да не забележат нещо турците, силата беше още в техни ръце, пусти да останат! Илия разправяше с нажалено лице, макар и сега да се белееха весело зъбите му:

— Лежиме и слушаме на сам ти Кръстец, по каменаците. Цела нощ. Нищо. Само ветърът: фуу! И кучета лаят далеко некъде. Само Андон Чорбев, той само току подвикне: „Чакайте, тихо! Чувам. Ето: бууу!“ Друг никой нищо не може да чуе. Скоро се раздени, колко ти е сега нощта! Привикаха некои да се връщаме в града. И яденето ни се свърши: слушаш, слушаш през нощта, па току бръкнеш в торбата. Като се наканихме да си тръгваме, се ни се чинеше, че ще оставим нещо на Кръстец, че ще забравим нещо, ще изпуснем. Ама как тъй да не чуем топовете, как ще се върнем, без да ги чуем. Ха да останем и тая нощ! Останахме. Гладни. РазшЯвахме се да търсим разни треви, коренчета, ама що има по Кръстец. Голо. Камен. Позалъгахме се с това-онова и повеке вода гълтахме, макар тя, колкото пиеш, повеке ти се яде от нея… Пак цела нощ. Ама пак само ветърът: фууу! Може пък тия дни да не е имало битки. Немали сме късмет. Некои пак мислят да идат на Кръстец…

По тия дни, в началото на юли, руските войски едва що бяха преминали Дунава. Доста по-късно, вече през август, в дюкяна на Лазара влезе една сутрин Георги Баболев. Предния ден, кой знае по какви пътища, той беше получил виенски вестници. Чете ги до късни полунощи — бяха все със стара дата, но имаше в тях много вести за войната. В Преспа други вестници не идваха, рядко идваха сега дори и цариградските вестници, в които пишеше повече за лъжливи турски победи. Не се получаваха вести за войната и в хюкомата, не знаеха там и това, което се носеше от ухо на ухо между християните, та каймакаминът изпрати един ден Кемал бея да научи що се говори из чаршията. Кемал бей беше сдържан и добродушен турчин, имаше приятели между християните, влезе в много дюкяни, влезе и при Лазара Глаушев, но не научи много нещо за войната. Каквото знаеха българите, все беше за турски поражения и всички залъгваха бея. Глаушев му каза:

— Чувам, бей, че се бият некъде към Дунава. Нашият падишах голем аскер изкарал срещу московците. — И на свой ред попита: — Ти какво чуваш, бей?

— И аз това знам, Лазар ефенди: нататък към Дунава се бият. — И беят въздъхна: — Войната е лошо нещо… Не знаеш какво ще ти дойде на главата. — И току добави унило, със скръбно лице: — Московците са голема сила, чорбаджи…

Сега Георги Баболев влезе в дюкяна на Лазара без много поклони и теманета, поздрави по преспански с добър ден, а Лазар го покани да седне до него на миндерчето. За това късо време, откакто се бе върнал, виенското лустро на младия човек доста се поотърка. Ходеше той все хубаво облечен, във виенското си облекло, с бяла яка и ярка връзка на нея, но беше малко поомачкан — види се, от работата му в магазина, — обръснал бе и бакенбардите си, захвърлил бе и швабските капели, та бе сложил, както всички преспанци, фес (сам бе разсъдил да не предизвиква турците в това тревожно време). В дюкяна на Лазара нямаше никого, не беше дори и Андрея, а калфата кърпеше врещи нататък край хамбарите. Младият Баболев веднага започна:

— Немски вестници получих, бачо Лазаре. Аз нели ти казах…

Не се зарадва много Лазар — нищо добро за Русия няма да пишат немските вестници, — но попита:

— Що има, що пишат…

Младият човек изкриви очи някъде встрани и сдържано се усмихваше, но някак не за себе си, а от снизходителна щедрост към своя събеседник, когото ей сега ще зарадва великодушно:

— Хвалят русите. Преминали Дунава. Показали голема сила. Голема храброст показали.

Лицето на Лазара се покри с руменина и засия, засмя се той, побутна феса си назад. Мълча дълго, сякаш да изпита докрай голямата си радост, но после бързо улови младия човек над лакътя, стисна го силно:

— Друго що… що пишат още?

— Ами… — бавеше се важно и хитро младият Баболев. — Това… турците навсекъде бегат, отстъпват… Русите бързат към Стара планина веке. Много се прочул некой си генерал Гурко.

— Ама немските ли вестници пишат тия работи?! — като да не вярваше на собствените си уши Лазар.

— Немските.

— Щом те пишат така, руските победи требва да са още по-големи.

— Не, бачо Лазаре… — обърна се към него Георги Баболев едва ли не обиден заради немските вестници. — Те пишат, както си е работата. Досега не се знай да е мината с войска такава голема река и толкова бързо. Нашият брег отсам — висок, и на него стоят турците с топове. Русите — срещу них през водата. Турски куршуми, гюллета като дъжд, а русите — с лодки, и мост са направили, а други направо, хвърлят се во водата, плават, и с коне плават, държат се за опашките им, не се боят ни от вода, ни от куршум. Чудо, ти казвам! И вестниците така пишат: чудо! Голема руска сила.

Лазар шумно въздъхна:

— Е, да си жив, Гьорче! Да си жив, брате… Зарадва ме ти мене много.

— Ама ти, бачо Лазаре, немой никому, че аз съм ти казал…

— Не бой се. Знам аз. — И отеднаж попита: — Ами тия… австрийците, що правят?

Младият Баболев пак поприсви устни хитро и каза:

— Нищо. Гледат сеир и чакат.

— Що чакат?

— Да дойде време и за них.

— Лов дебнат. Плячка.

— Ами тъй, бачо Лазаре. Такава е нихната политика.

— Ти пак ли ще кажеш, че тука, в Македония, те ще дойдат, а не русите?

— Така ще бъде, бачо Лазаре.

— Така, Гьорче, ама генерал Гурко ще им пресече пътя. Русите са минали веке Дунава, ще минат тия дни и Стара планина, а оттам ще дойдат и тука. Нема кой да ги спре. Нека стоят австрийците, нека чакат. Те искат сухи да ловят риба, ама рибата дедо Иван ще я улови. Кой ще посмей сега да го спре? Ти сам велиш: сички се чудят на силата му.

Нямаше какво да възрази Георги Баболев, не се решаваше да възразява. Стана да си върви и рече сговорчиво:

— Като науча нещо, аз пак ще дойда да ти кажа. Каквото чу Лазар от младия Баболев, каза го на Андрея, каза го и на Вардарски и на други свои приятели. Можеше ли да се крие такава радост и нямаше защо да се крие. Но той дори и на Андрея не каза откъде бе научил радостните вести. Следващата неделя в новата преспанска църква се кръстиха четири мъжки отрочета. И четирите момчета бяха кръстени с името Гурко.

Вършитбата закъсняваше всяка година, ронеха се и гапеха снопите по нивите чак до август и все така, докато не се продаде йошурът55 и не го прибере хюкюматът в царската хазна. Тая година снопите останаха още по-късно по нивите. Не се решаваше ни един от градските чорбаджии, пък и от беговете и агаларите, да купи данъка — ще смогне ли да го прибере, след като го е платил предварително на държавата, която — ето вече пропадаше? И цялата чаршия се зачуди, като се узна, че Таки Брашнаров и Миро Баболев купили де, сетъка за цялата Преспанска кааза; с тях бил и Исмаил бей. Даде се най-сетне разрешение да почне вършитбата, а беше вече месец септември.

Към края на август Георги Баболев получи пак няколко вестника от Виена. Прочете ги той, но не отиде да съобщи закъснелите новини на Лазара Глаушев, а влезе при Таки Брашнаров. И като човек, който е дошъл да върши работа и не желае да губи времето си напразно, той каза на Таки:

— Говорих и с татко, искаш ли да купим йошура заедно тая година?

Таки го изгледа от глава до пети с нескрито пренебрежение:

— Ти, младо, имаш ли ум?! Влизам ли аз в такъв капан сега? Светът се е запалил, а ти?!

Дори и старият Брашнаров, който бе отстъпил на сина си всичките си права, не се сдържа:

— Не се затварят сега пари в нищо. Дръж парите си в такова време…

А младият Баболев спокойно го изслуша и рече с твърд глас:

— Войната горе се затегна. Знам от сигурно место. Русите си удариха главата в Плевен, та свет им се зави. Не ще могат да минат те скоро Стара планина. Стъписва се и Австрия. Затега се тая работа и тъкмо сега можем да вземем ние йошура и да го приберем бързо-бързо. Ще го вземем по-евтино и ще натискаме после да го прибереме по-бързо, военно време е, нема да чакаме никого. Ще вземем за ортак и некого от бейовете — християни сме ние, а той да ни бъде арка56.

Докато говореше младият човек, лицето на Таки Брашнаров се променяше с всяка негова дума: присвито презрително, то, дума по дума, сякаш се разтвори, разтегна се от учудване, но и от алчност. Подуши той лесна и голяма плячка. Умно говореше хлапакът! Таки само това попита.

— Ама ти насигурно ли знайш, че русите нема да дойдат скоро тука?

Притвори очи надменно младият Баболев и рече:

— Русите нема да дойдат тука никога Тука ще дойдат австрийци. Ама ще мине време.

— Откъде знайш ти толкова, джанъм?! Кажи да видиме.

Георги Баболев процеди — той знаеше цената си:

— Имам черно на бело. — Той извади, без да бърза, един от вестниците, които бе получил ден, два преди това, и го удари с другата си ръка. — Тука пише. И за Плевен, и за други руски бъркотии.

— Прочети да видиме. Ама то е по швабски…

— Ще те лъжа ли? Нели ти казвам ортаци да бъдем, заедно да бъдем…

Той прочете и преведе по няколко реда от вестника. Брашнаров рече:

— И аз четох за Плевен в гръчките вестници, ама си рекох, като ги пишат в Цариград, може да е лъжа тая работа.

Купиха те йошура за тридесет и пет хиляди лири. И още с купуването му спечелиха до пет и повече хиляди лири — така се продаваше всяка година йошурът за Преспанската кааза: най-малко за четиридесет хиляди. И само за име взеха за съдружник Исмаил бей. Така му каза Брашнаров:

— Ти, бей, в тая работа само с хюкюмата ще се разправяш. Заптии ще поискаш, да речем, ако стане нужда. За тая твоя грижа, бей, ще имаш петстотин лири чиста печалба. Пък ние ще спечелим ли, ще загубим ли, това тебе нема да те засегне. Твоите петстотин лири ти ще си ги получиш и ето ти още сега сто лири.

Взе парите Исмаил бей и сам, по своя воля, стана като заптия на Миро Баболев и Таки Брашнаров. Гледаха преспанци и се чудеха, но скоро стана всичко ясно: Миро и Таки бяха хвърлили срекме в мътна вода. То се знай, в края на краищата, парите при пари ще отидат и кой друг ще може да купи йошура за цялата кааза, но младият Баболев слиса всички: тичаше на кон от село на село, а подир него цяла сурия заптии и колджии57, забрави той съвсем и швабските си капели, и бастунчето си…

Като започна вършитбата и по улиците на Преспа заскърцаха коли, натоварени с ново жито, Андрея пръв заговори:

— Е, хайде да тръгваме. Да посъберем нещо по селата, че хамбарите цела година веке стоят празни. — И като че ли трябваше да се оправдава, той продължи: — Не ми е мене сега толкова до работа, место не ме хваща веке от нетърпение, ама се требва да се работи, пък и повеке хлеб ще е нужен тая година, нели чакаме гости. След като построи новата си къща и после близу една година лежа в затвора, Лазар Глаушев нямаше много пари за търговия. Той каза на Андрея:

— Повеке от триста лири аз не мога да вложа в нашата работа сега. И мене ми стигат. Се ще изкарам от них за прехрана.

— Защо се делиш така? — попита Андрея с огорчение.

— Ами аз не мога с повеке, а ти можеш. Да се знай колко ще е моето.

— Аз никога не съм се делил от тебе и сега нема да се деля. Може да имам сега аз малко повеке от тебе, ама моите пари секога са и твои.

— Знам, знам, Андрея, ама мене не ми требва повеке.

— Не ми требва и мене много нещо…

Така започнаха те двамата търговията си и тая година.

През лятото и докъм средата на месец септември русите удариха Плевен три пъти, но не успяха да го вземат. Тук участвуваха и румънски войски. Застояха се русите и по Стара планина. Турците се опитваха да променят в своя полза хода на войната. Осман паша събираше сили в Плевен и се опитваше да пробие обсадата. Сюлейман паша атакуваше яростно руските и българските дружини на Шипка, за да разкъса фронта и да премине в Северна България. Напираха турците и към Черни Лом. Враговете на Русия и на цялото славянство злорадствуваха, сочеха шумно грешките на върховното руско командуване, на някои руски генерали, Англия подтикваше Австро-Унгария да се намеси в помощ на Турция. Грешки имаше, имаше и неспособни руски генерали, но в руската войска имаше и генерали като Гурко, Скобелев, Драгомиров, а голяма беше храбростта на простия руски войник, на руския офицер, непреодолимо беше търпението им във всички страдания, лишения и всякакви трудности.

И тъкмо когато малцина очакваха, пред самия праг на зимата, руската войска отново показа своята мощ. Плевен бе превзет, започнало бе стремително настъпление по целия фронт, сред зимни студове и бури бе премината и Стара планина, през Пловдив и Одрин русите, бързо се насочваха към Цариград. Светът отново спотаи дъх пред подвизите на руския човек…

Спотаи дъх и Преспа — наближаваше бързо денят на спасението.

Чу се, че казашки разезди са стигнали до Вардара между Велес и Скопие. Не беше далеко оттам до Преспа. Тъкмо по тия дни пред дюкяна на Лазара мина Георги Баболев. Лазар му се усмихна отдалеко, но Андрея не се сдържа, излезе вън, на тротоарчето пред дюкяна, и му каза:

— Отдавна не си идвал, Гьорче, да ни видиш.

Спря се младият Баболев с ръце в джебовете на горната си дреха, понамръщи лице зиморничаво — денят беше студен.

— Ама работа… — отвърна той.

Сините очи на Андрея светеха присмехулно. Той продължи:

— Идат веке, а?

— Идат — отвърна младият Баболев и отеднаж се съживи, засмя се: — Идат, наистина идат, готвим се да ги посрещнем.

— Целият град се готви, целият град…

— А ние с Таки пратихме люде в Тиквешко да закупят там вино. Колкото има, колкото намерят. Сега тичаме да търсим бъчви, чакаме да ни докарат повеке от сто хиляди оки. Казаците, нели знайш, обичат вино.

— Не го обичат по-малко и преспанци. А вие… пара да падне, а?

— Е, защо не… Пък и вино ще има в Преспа повечко.

— Върви, върви, Гьорче. В Преспа ще се намерят бъчви…

Няколко дни по-късно започнаха да се точат цели кервани — коли, коне, катъри, магарета — и всичко пренасяше тиквешко вино в бъчви, в бурета, в мехове. Размириса се целият град на вино. Напълниха се много изби в преспанската чаршия, пък и по махалите, с бъчви и мехове. Нахвърлиха се да купуват от тиквешкото вино всички преспанци, които нямаха лозя и не бяха си сипали свое; който не можеше да си напълни бъчва или буре, вземаше поне по десетина оки. За милите гости… Току виж, някой ден — изтропотили казаци с конете си по преспанските улици! С празни ли ръце ще ги посрещнеш, па да си и последен сиромах! Пък и преспанци доста си попийваха тия дни, от нетърпение да чакат гостите…

Минаха големите празници — Божик, Водици. Нека минават. Идеше друг, по-голям празник…

През месец януари на 1878 година руските войски превзеха Одрин и стигнаха на осемдесет километра до Цариград. Турското правителство помоли за примирие. Руските войски стигнаха до Сан Стефано, на дванайсет километра до Цариград. В същото време английска флота мина през Дарданелите и навлезе в Мраморно море.