"Преспанските камбани" - читать интересную книгу автора (Талев Димитър)

IV

Към края на месец февруари същата година преспанският каймакамин получи следното тайно писмо от битолския валия:

„Поради нашите големи грехове тоя път аллах ни изостави и ни лиши от своята милост. На 19 т.м. в Сан Стефано при Стамбул се подписа с русите мирен договор и по силата на тоя договор повереният ми Битолски вилает влиза в границите на новата българска държава. Но аллах никога не е изоставял съвсем своя избран отомански народ и затова още не са загубени всички надежди. Нашите врагове са силни, но силни са и нашите приятели. Когато русите се приближиха до Стамбул, в Мраморно море навлезе на два пъти голяма английска флота, за да ни помогне. Руският аскер е при Стамбул, но зад гърба на Русия стоят немците, французите, италианците и са готови да хвърлят въже на шията й. И тъй, да не губим надежда. Поради всичко това, заповядвам ви следното: правоверните османлии, а също и арнаутите в каазата ви от 18 до 60 години да бъдат поставени под вашите заповеди и на пълно ваше разположение, за да отхвърлят всяка чужда власт, ако бъде установена; ако има в каазата ви гърци или други християни, които признават гръцката патриаршия, вземете ги под своя пълна закрила и ги подпомагайте с всички сили и средства в техните действия срещу всяка нетурска власт, която може да бъде установена, а също и във всичките им враждебни действия срещу българския милет в поверената ви кааза; това последното важи и за всички други народности в каазата ви, които не желаят да влязат в границите на една българска държава; поставете под най-строга бдителност българския милет в поверената ви кааза, като спъвате дейно, осуетявате и унищожавате всякакъв опит от негова страна да установи каквато и да е своя власт в каазата ви или всеки опит да подпомага нова някаква власт или какъвто и да е опит да се наруши сегашното положение на нещата. Във всички нужни и необходими действия от ваша страна при изпълнението на тия наши заповеди предпазвайте се от излишен шум или каквото и да е, което би привлякло в наша вреда вниманието на външния свят. Донасяйте ни своевременно и незабавно за всичко във връзка с тия ни заповеди и тяхното изпълнение…“

По същото време бързоходец на битолската българска община донесе в Преспа и предаде лично на председателя на преспанската община следното писмо:

„До почтения Председатель на българската църковна община въ градъ Преспа и до сички нейни почтени членове.

Известяваме ве за знаше: на 19-ий день отъ месецъ фефруаря 1878 год. во Санъ Стефано ся подписа миръ между Русая и Туркия и ся призна свободно болгарско Княжество, а въ него влиза и цълата наша Македоня. Известяваме ве, защо може да не са стигнали тия въсти до васъ и защо сички неприятели на славяно болгарски народъ ся дигатъ да развалятъ това дъло на нашата освободителка Русая. Тука ще сме на голъма мака най-веке отъ нъкои гърци воглавъ со владиката имъ, тръгнали са да сбиратъ подписи и мюхюри да остане Македошя пакъ подъ Туршя, нъ нъма да прокопсатъ.“

Щом получи това писмо и го прочете един път и още един път, председателят на общината поп Димитрия Тошев веднага се отправи към дюкана на Лазара Глаушев. Едва що влезе в дюкяна, той дигна очи и ръце към небето, проплака:

— Нине отпущаеши раба твоего, владико… Лазар скочи да го посрещне, а поп Димитри се хвърли да го прегръща:

— Лазаре… брате… Спасение… спасение!…

Лицето му беше мокро от сълзи, но сияеше от радост. Не се учуди Лазар на това посещение и на тия сълзи — такова беше времето сега, пък и той усети как се присви гърлото му за плач. Поп Димитри поривисто мушна писмото в ръцете му.

— Ела, седни, отче…

— Чети, чети!

Още щом прочете Лазар първите редове на писмото, ръцете му започнаха да треперят, гърлото му още повече се сви и той спря да чете задъхан.

— Лазаре… брате… — проплака отново поп Димитри.

— Ама кажете що има! — пристъпи към тях Андрея Бенков и лицето му, колкото беше бледо, станало бе въззеленикаво.

Поп Димитри го погледна разсеяно, а Лазар отново бе зачел писмото със строго, съсредоточено лице и само ръцете му трепереха. После той мълчаливо подаде писмото на Андрея и се обърна към поп Димитрия с тих глас:

— Ела, отче, да седнем…

Андрея Бенков изхлипа, но не откъсваше очи от писмото.

— Какво ще правим сега, Лазаре — каза поп Димитри угрижен, щом седнаха двамата на тясното миндерче; той искаше да покаже своето съзнание за дълг като председател на църковната община, но все не можеше да задържи сълзите си и току извади голяма, шарена кърпа да бърше мокрите си мустаки и брада.

Лазар се усмихваше на собствените си мисли и като че ли не забелязваше попа. Тих беше гласът му, пречупен от внезапна умора след толкова продължително напрежение. Тиха беше и радостта му — отеднаж премаля сърцето му от нея и той нямаше повече сили да й даде по-ярък израз, само лицето му, едва-едва побледняло, беше озарено от вътрешна светлина. Той каза, но повече на себе си:

— Нели се това чакахме, а сега, като дойде, дори не ти се верва… но това е от преголема радост…

— Ха де, ха де… — клатеше глава поп Димитри със зачервени очи. После рече: — Какво ще кажеш, Лазаре… Да бием камбаните, да съберем народа…

Лазар се умълча.

— Ами да бием камбаните! Хайде! — чу се гласът на Андрея и не би го познал човек такъв възбуден, припрян, нетърпелив. — Да сберем целия народ, да известим на сички… Свободно болгарско княжество!…

Лазар мълчеше. Умълчаха се и те двамата, чакаха го да проговори.

— Не, не — рече той и гласът му бе закрепнал. — Не со камбани… со шум. Рано е още. Да почакаме. Ама излез на улицата сега, кажи само на двамина и за половин час ще узнай целият град. Това стига засега.

— Ще излеза! — викна Андрея. — Ей сега… и когото срещна…

На вратата той едва що не се сблъска с Камбер онбаши. И както беше възбуден, припрян, той попита грубо заптието:

— Що има, турчине?

Онбашията едва го погледна, но сякаш не забеляза грубия му глас и пристъпи към Лазара:

— Чорбаджи… И ти също, попе… тамам и тебе търся… вика ви сички каймакам ефенди, ама сички, целиот опущина. Сега, веднага.

Погледна го Лазар и после рече:

— Кажи, Камбер онбаши, на каймакам ефенди, че нема да дойдем веднага. Имаме малко работа. Ще дойдем след един саат. Така му кажи.

Потрепнаха едва-едва провисналите мустаки на онбашията, някакъв бърз блясък премина в погледа му, но кротко отвърна:

— Харно, чорбаджи. Така ще река: след един саат. Той направи темане мълчаливо и си излезе.

— Илия! — подвикна Лазар на калфата си и го изпрати да съобщи на всички общинари да се съберат веднага в общината.

Когато след един час време общинарите тръгнаха от общината на път за хюкюмата, минаването им през чаршията се превърна в тържествено шествие. Целият град знаеше вече за щастливото събитие в Сан Стефано. Щом се зададоха общинарите в чаршията, наскачаха от всички дюкяни, струпаха се по тесните тротоари та и долу, на самата улица, стари и млади, майстори, калфи, чираци, разнесе се, разля се от улица в улица радостен, несдържан викот:

— Хайде, братя! Да живей! Вървете да вземете хюкюмата, стига им на агите! Тука е веке наше царство!…

Блажено се усмихваше поп Димитрия Тошев, усмихваше се и Лазар Глаушев — не бе лъгал той никога тоя народ, бодро пристъпваха край тях и след тях останалите общинари.

Минаха те всички през двора на конака и тъкмо пред вратата на каймакамина пред тях се изпречи пазачът му Камбер онбаши:

— Каймакам ефенди рече да почакате малко, чорбаджилар…

Излезе пред него Лазар Глаушев и каза с леден глас:

— Ако каймакам ефенди не ни приеме веднага, ние си отиваме. Влез, онбаши, и кажи му това от наша страна.

Заптието влезе и скоро се върна:

— Буйрюнус, чорбаджилар…

Каймакам ефенди си бе отмъстил за тяхното закъснение, сега те можеха да влязат.

Той не беше сам в стаята си. По широките миндери край стените бяха насядали около петнайсет души бейове и агалари, седяха там и двама от преспанските власи — Миту Чука и Кости Пучура. Каймаканинът едвам се приподигна от мястото си зад една маса, покрита с червено сукно, и посочи с ръка миндерите насреща:

— Буйрюнус…

Общинарите насядаха тясно един до друг на края на единия миндер, а двама от по-младите дори останаха прави край стената — нямаше де да седнат. Агаларите насреща бяха се разположили нашироко, ала никой не се и помръдна да направи място. Каймакаминът се преструваше, че нищо не забелязва, и тъкмо се готвеше да говори, но Лазар Глаушев го изпревари:

— Прощавайте, каймакам ефенди — рече той на преспански със зачервено лице, — но тука, у вас, е доста тесно, ето прави стоят людете.

Разбърза се отеднаж каймакаминът, плесна с ръце? Камбер онбаши донесе няколко стола. Виждаше се, каймакаминът едвам сдържаше гнева си и така започна, с едвам сдържан гняв, и езикът му не беше много ясен, употребяваше непознати турски или арабски думи:

— Събрах ви първенци от мюсюлманите в Преспа, от власите и гърците, от българите, да чуете какво ще ви кажа и което чуете, да го разгласите между своите в града. Има някои в нашия град, които забравят, че тука е турска държава и турска власт. Военно време е, властта няма да се шегува, всекиго ще тури на мястото му. Никому няма да се позволи да нарушава реда и закона, да смущава и тревожи мирните граждани… Той не каза нищо повече, а само повтори и потрети с по-други думи казаното и както беше още преди това уговорено, веднага след него заговори най-старият от събраните там агалари — Мехмед Али ага:

— Между нас, мюсюлманите в Преспа, няма кой да нарушава реда и закона, кой да смущава и тревожи. Но това ще кажа аз, да се знае, че ако други някои се опитат да смущават държавата, ние всички турци в Преспа ще излезем срещу тях. Между мюсюлманите в Преспа има още мнозина, които могат да държат оръжие. Това ще кажа да се знае и да се помни от всички.

Стана да говори и Кости Пучура. Той беше нисък човек, а иначе беше с широки рамена и дебел, зачервен врат, с голяма, някак четвъртита глава, с много висок ален фес, сякаш да увеличи с него ръста си.

— От наша страна, каймакам ефенди, и вие, почтени агалари — започна той и все искаше да покаже колко правилно говори на турски, — от наша страна, искам да кажа, никога не е имало никакви смущения, ние гърците и патриаршистите винаги сме били мирни граждани и верни поданици на падишаха. Така е било досега, така ще бъде и занапред…

Поп Димитрия Тошев все току попоглеждаше към Лазара Глаушев и като че ли следеше как се преливаше по лицето му ту бледност, ту гъста червенина. Като млъкна Кости Пучура и седна на мястото си, Лазар погледна каймакамина:

— Изглежда, и ние ще требва да си кажем думата… Каймаканинът разглеждаше едната си ръка през спуснатите си клепки и едва-едва кимна с глава, но Лазар още преди това бе станал прав и лицето му беше бледо.

— Аз ще говоря на български — каза той с напрегнат глас, а лицето му стана още по-бледо. — Секи тука знай български. — Той не сваляше очи от каймакамина и продължи, като произнасяше ясно, отсечено всяка дума: — Ние получихме в нашата община известие, че на 19-ий февруари во Сан Стефано е подписан договор между руския цар и султана. Войната е свършена победоносно за Русия и от тоя ден се създава свободно българско княжество, в което влиза и наша Преспа. Каймакам ефенди, ти никакъв хабер ли немаш за това нещо? Надигна се от всички страни глуха врява — говореха помежду си и турците, и българите, и двамата власи възбудено се караха, макар и с потиснати гласове. Каймакаминът гледаше Лазара с широко разтворени очи, но бързо се съвзе и рече:

— Не знам аз нищо за никакво българско княжество. А войната е свършена, каза се тук още преди да дойдете вие.

Лазар повиши глас, да заглуши надигналата се врява.

— Който не знай, да чуе: тука не е веке Туркия. Нема да мине много време и там — посочи той с ръка масата пред каймакамина, — там ще седне друг човек и сичко ще се промени. Нема защо да ни заплашвате, каймакам ефенди: никой от нас нема да смути реда и спокойствието в града или некъде по селата! Отсега нататък в тая земя наистина ще има ред и закон. Като ни заплашвате, че сме размирници, ето какво ще кажа аз: ние, българите, тука сега не сме сички. Нема го между нас Милета Рибар и неговото место е още празно в нашата община. Като говорите за ред и закон и ни заплашвате, аз ще попитам каймакам ефенди: що направихте вие с убийците на Милета Рибар, защо не ги заловихте? Къде е Кючук Кадри, каймакам ефенди, защо го оставихте да се скрие, а той уби на времето и Ицо Баболев… Но тия злодейства в Преспа и по целата тая земя веке нема да стават, тука е веке друго царство.

— Слушай, слушай, Глаушев… — викна срещу него Кости Пучура. — Още нищо не се знай! Русия едно вели, ама да видиме какво ще рече ингилизинът и сички други държави. Сан Стефано… а Мраморно море е пълно с ингилизки вапори. Рано е още да се радвате вие.

— Тебе аз, Кости Пучура — обърна се към него Лазар, — искам да ти кажа нещо отделно. Не знам аз какъв грък си ти, влах си, а за гърци говориш, но щом се радваме ние, не требва ли и вие да се радвате като истински християни? Новото царство ще бъде християнско царство и Русия тръгна за доброто на всички християни в Туркия. А ти що, с твоите ингилизи? Искаш да ти стои на главата Кючук Кадри…

— Е, харно, ама не сте само вие тука, в Македония… Има и гърци, и други, а вие българско царство ще правите!

— Има гърци, Кости Пучура, и власи има, и евреи, ето и турци има, и арнаути, ама ние сме от сички повеке. Гърци, власи, турци — нека си бъдат, никой нема да им пречи. В новата държава сички ще бъдат свободни. Като патихме толкова време, цели векове, ние никого нема да потискаме. Така вели Русия: свобода за сички. За правда тръгна тя кръв да пролива…

Размърда се на миндера, изправи се разкрачен Мех, мед Али ага и върти на всички страни тъмни, гневни очи:

— Вие що бре?! Седнали сте тука да делите нашия дьовлет! Гърци, българи, ингилизи, руси… Ние сме тука бре, ние! Да не смей никой да дига глава, бога ми, на парчета ще го сториме! Лазар Глауш, Туркия е тука и толкоз.

— Мехмед Али ага — отвърна Лазар. — Свали си ръката от оружието. Никого нема да уплашиш.

Отново се надигна врява откъм турците, уговаряха се, изглежда, за нещо, ръмжаха и шушукаха и каймакаминът бързо се обърна към тях разтревожен:

— Не, не… оставете! Не така, кардашлар!… — Сетне се приподигна към Лазара: — Дръж езика си, Лазар Глауш! Ти още не си станал каймакамин тука…

— Аз каймакамин нема да стана — отговори Лазар. — Друг ще седне там, на това место, по-достоен.

— А вие защо мълчите?! — обърна се каймакаминът към другите общинари. — Само той ли ще говори, Лазар Глауш?

— Ние сме сички с него — рече поп Димитри Тошев.

— Сички сме с него — рече и Борис Мутафчия.

— Станете сега да си вървите — махна с ръка каймакаминът и дигна пръст, размаха го заканително: — И добре запомнете какво ви се каза.

— Ще си вървим — изправи срещу него глава Лазар. — Ама скоро и вие ще ся вървите оттука и завинаги.

Общинарите се отправиха към вратата, а заедно с тях излезе и Миту Чука.

— Не ме е яд на турците — рече той. — Нихно царство беше досега, мъка им е, че го загубват. Ама тоя погърчен влах, Пучура — той по турчин и от турците иска да излезе, той ще крепи султана…

Всеки ден преспанци очакваха да влезе руска войска в града им. Всеки ден се слагаше да ври на огнището тенджера с по-хубава гозба или поне каква да е чорбица — да не е къщата без топло ядене, както ставаше иначе много пъти по сиромашките къщи: човек сам в къщата си всякак може, но дойде ли ти гост — трябва да му сипеш нещо в паничката. Всеки ден преспанки бяха като пред голям празник — тревожни, припрени, със запретнати ръкави — да измият, да изтупат, да преметат още еднаж новите чорги и килими, да по-нагледат подаръците, кой каквото си е приготвил за милите гости — кошули, чорапи, кърпи, всичко да е в ред и готово. Всяка минута гостите може да изпълнят улицата и тичай да разтваряш врати и порти! Всеки ден и колко пъти на ден ту един, ту друг от къщи ще мине през двора, ще отиде да надзърне на портата — нагоре и надолу — не идат ли вече, не се ли задават най-сетне? Цели ята деца от разни махали се събираха на битолския път и там пренесоха игрите си — чакаха първи да видят русите. В чаршията всеки ден беше празник: изоставиха людете работата си, събираха се на весели разговори по дюкяните — от дюкян на дюкян, пращаха по кръчмите чирачета за вино и ракия и чуваха се песни — кога е било то песни да се пеят по дюкяните! От много радости през деня някои вечер се връщаха весели и превесели и ту към едната стена ще се гурне, ту към другата, портата си не може да познай, а кога ще видиш преди пияни люде да се кандилкат по улиците! Чаршията се пълнеше със селяни всеки ден и които имаха приятели по дюкяните — ще се отбият по два, по три пъти и все това ще питат:

— Нема ли ги още? Их… изгорехме веке да чакаме…

През пазарните дни се стичаха в града по цели села, с жените и децата, и само ходят нагоре-надолу, ходят и никого не питат, пък и в механата ще седнат. Ходиха селяци от чифлигарските села и в общината:

— Кажете ни, братя, какво ще става со чифлиците? Да си вземем ли веке земята, наша си е…

— Потрайте още малко. Земята на вас ще се даде. Така бяха решили в общината — по всяко време да има там от общинарите, че по цял ден влизаха люде да питат за какво ли не. Човешките нужди никога не се свършват и общината по тия дни бе станала градско управление за всяко нещо, към хюкюмата и конака никой не поглеждаше.

Русите още не идваха. Не се чуваше да са дошли и по другите места наоколо — ни в Битоля, ни в Охрид, ни в Прилеп, ни във Велес, макар да се чу по едно време, че казаци са стигнали до Вардара. Някои ходиха и нарочно до Битоля, отиде и Лазар Глаушев да научи нещо в това шумно средище на вилаета. Още нищо не се знаеше, нищо не се чуваше! Дните минаваха, дойде нова пролет, затопли се времето. Трудно беше, от голям копнеж, да се задържи човек по дюкяни и по ниви, та и полето взе да позакъснява. Излезе повеля от общината, пратиха люде и по най-далечните села, най-вече където имаше турска земя и чифлици:

— Да не се изоставя полето! Тая година е нужен още повеке хлеб и секаква храна било за люде, било за добитък. Може отведнаж да довтаса цела войска…

Турците се спотайваха. Събираха се тихо и мирно по селямлъците в своята махала, по двете турски кафенета, по джамиите. Каймакаминът седеше сам в стаята си, реизът също, заптиите се разтакаха по двора на конака. Рядко ще мине турчин през чаршията, кротко, с наведени очи, а ни един от беговете и агите не отиваше да види чифлика си в полето. Дошли бяха по турските махали мухаджири58 от горе, имаше чак от Плевенско, върнали се бяха и някои от редифите и всиччи бяха изплашени до смърт от московците:

— Аман… московгяур! Ни с пушка ще го спреш, ни с топ…

Много изби в чаршията и по махалите бяха пълни с бъчви и бурета тиквешко вино. Навреме бяха го докарали от Тиквеш Таки Брашнаров и Георги Баболев, но русите не идваха и виното остана неизпито. Всеки преспанец имаше си свое или които бяха купили от тиквешкото — купили бяха вече, не им беше нужно — и по избите останаха до сто хиляди оки непродадено вино. Като започна времето да се затопля, из чаршията, а тук-там и по махалите, взе да се усеща издалеко-издалеко, после все по-силно миризма на кисело. Нямаше в Преспа сгодни изби и съдове за такова вино, а и някои от механджиите бяха накупили повечко тая година — и те, и Таки Брашнаров със съдружника си мислеха, че русите ще го изпият за месец-два и ще напълнят кесиите им с рубли. Но русите не идваха и виното се превръщаше в оцет по топлите изби, в топлите пролетни дни. Старият Марко Брашнаров, който бе започнал да изглупява, ходеше по приятелите си из чаршията и едва ли не плачеше с глас:

— Те, руснаците, и за търговия не ги бива… За них купихме толкова вино. Ама това копиле, Баболевчето, то ни подлъга. До хиляда лири ще загубим и повеке. Да си беха стояли в Русията…

Русите не идваха. Радостта на преспанци започна неусетно да стихва, да гасне. То не беше поради продължителното очакване — преспанци не биха се уморили да чакат и още толкова. Сега всеки знаеше за руската победа, за Сан Стефано, за пълното турско поражение. Но защо не идваха още русите? С тоя въпрос започна една обща и все по-голяма тревога. После се чу:

— Нема да дойдат!

Кой изрече пръв тия жестоки, лъжливи думи? Може би Кости Пучура… Някакъв пътник дошъл от Битоля. Писмо някакво дошло, вестник някакъв писал… Преспанци забелязаха, че и турците започнаха да се посъживяват, някои от тях пак тръгнаха с оръжие из чаршията. Както през първите дни, когато се каза, че русите вече идат, започнаха все повече люде да се отбиват в общината или в дюкяна на Лазара Глаушев.

— Що има?… Що се чува?… В очите тлееше тревога, страх.

— Нищо лошо нема.

— Дай, боже!

И все пак тревогата ставаше по-голяма, страхът ставаше по-голям с всеки нов ден, радостта гаснеше, в сърцата отново оживяваше старата, вековна тъга…

През първите дни на месец май в преспанската община пак се получи писмо от битолската община. Събраха се бързо преспанските общинари, като да почувствуваха всички какво съдържаше това писмо, преди още да го отворят, наведе се ниско над него секретарят Ордан Чингелов и колкото трепереше хартията в ръцете му, още повече трепереше гласът му:

„общинари отъ Пръспа и сички Пръспански граждани, дойде връме да браниме нашата слобода пръди уще да я имаме. Както що ви се извести пръди връме, врагове напи и душмани сакатъ да посъгнат на Санъ-Стефанский миръ и на Болгарското Княжество, сбиратъ подписи противъ насъ и проче. Ръши се и дойде извъсте одъ многу мъста низъ Македошя да се собере цъ-лиотъ народъ по сички градища и одъ селата и да подай прошеше до сички чужди консули во най-голъмиотъ градъ на Македошя Солунъ, оти не сака да се дъли одъ другитъ братя свои Болгари одъ общото ново Болгарско Княжество. Сберете го сичкиотъ народъ и да се избератъ двоица достойни люге, да се потпишатъ на прошенето и да ударатъ общинартй вашъ печатъ. За сичко ще ви се извъсти на връме, кога избраните отъ васъ да тръгнатъ за Солунъ, каде ще се сбератъ сички избрани одъ цъла Македоня.“

Рано на другата сутрин, след като се получи в Преспа това писмо, Лазар Глаушев се качи на една хочия и замина за Битоля. Върна се на втория ден вечерта по тъмно и преди да се прибере у дома си, отиде да намери общинския слуга и клисарите на двете църкви, нареди им да съобщят на всички общинари и на всички първомайстори на еснафите да се съберат на другата сутрин в общината. Клисарят на новата църква пошавна с куцата си нога, разгледа я с нажалено лице и промънка:

— Ама ние сега цела нощ требва да ходиме… много люде са това.

— Нема да пропуснете ни един — рече Лазар остро. — Ще кажете и на учителите, на поповете от двете църкви и те да дойдат.

Сутринта общинската стая се напълни с люде и които дойдоха малко по-късно, трябваше да стоят прави. Дойдоха и люде, които не бяха ни общинари, ни първомайстори, а бяха подтиквани от голяма ревност към народните работи, или пък от любопитство. Такова време беше сега — всеки чувствуваше, че се решава съдбата на целия народ. Вратата на общинската стая остана отворена, пък и задушно беше вътре в топлия майски ден, струпаха се люде вън чак до стълбата. Вътре в стаята бе останало малко свободно място пред миндера, дето седеше председателят, и малко по-нататък, дето беше масичката на секретаря Ордан Чингелов. Само първомайсторите бяха тридесет и двама, колкото бяха и еснафите в Преспа. В стаята и вън, пред вратата й, се чуваше само шепот или тих говор, никой не повишаваше глас, а тая обща сдържаност идеше от Лазара Глаушев. Всички знаеха, че той бе ходил в Битоля и бе ги събрал сега тук, всички поглеждаха към него, а той седеше замислен до поп Димитрия Тошев с потъмняло, затворено лице. Последни дойдоха поповете, направиха им път и те седнаха на миндера от другата страна на председателя. Лазар като че ли това бе чакал, стана и без да дава никакъв знак — в стаята и вън настана пълна тишина. И гласът на Лазара сякаш бе потъмнял като лицето му, когато заговори:

— Пет века страдания и как, с какво си спечелил тоя наш народ толкова много врагове? Кому сторил зло нашият народ, та сега, като дочака деня на своето спасение, сички са се дигнали срещу него да му попречат да свали робските синджири! — Той млъкна за минутка и отеднаж се чу гласът му плътен, силен, дори остър: — Сега веке, братя, ние требва да покажем дали сме достойни за свобода и за свое царство! Нашата спасителка и майка Русия победи и порази Туркия, а сега християнска Европа се дига да спасява тая същата Туркия. Това е от страх, от завист и за плячка. Ние сега требва да дигнем силен глас за своето право, да покажем на целия свет, че искаме да живейме свободни. Туркия иска да задържи Македония, не я дава, макар да се подписа в Сан Стефано. На такъв ум я учи християнска Европа, а и фанариотите й помагат. Реши се да се даде едно прошение от целия народ в Македония до консулите в Солун и да каже тоя народ що иска. Нека дойдат консулите тук, и тука, в Преспа и навсекъде по Македония да видят и чуят що иска тоя народ. Такова прошение ще се подаде от името на целия македонски народ. Ще изберем ние двама достойни люде да отидат в Солун и да се подпишат на това прошение от наше име и да ударят нашия общински печат за здравина и потвърждение. Те ще отидат в Солун да подпишат и ако дойдат тука консулите, ние сички требва да потвърдим, което те ще кажат там и подпишат. Щом изберем ние тука сега тия люде, секи еснаф още днеска или най-късно утре ще се събере и ще реши за них и ще потвърди с печата си дали е съгласен и секи има право да се изкаже и тука сега, и където и да е, за да се знай, че те ще отидат в Солун от името на целия народ. Да се разгласи също и по селата, да знай за тая наша работа и селският народ, да дойдат консулите и него да питат. На пратениците в Солун ще се даде пълномощно и ще им се даде общинският печат, за да го ударят на общото прошение.

Лазар седна, свали феса, обърса с кърпа лицето си. Наоколо беше тихо, като че ли всички чакаха Лазар да продължи словото си, гледаха го насреща, следяха движенията му. И тъй, в тишината, се чу откъм вратата ясен глас:

— Що има да избираме: ти ще бъдеш, ти ще идеш в Солун! Ето и Андрея Бенков, ако са нужни двама.

Това беше като даден знак, зачуха се гласове от всички страни, викаха и тия пред вратата, макар да не бяха канени за това събрание, и все това се чуваше най-вече:

— Ти ще бъдеш, ти ще идеш в Солун! Ти и Андрея Бенков…

Така и записа в протоколната книга Ордан Чингелов: „… Сичкиотъ народъ пръспанский викна съ единъ гласъ: ти, Лазаре Глаушевъ, ще идешъ за Пръспа и Андрея Бенковъ съ тебе.“

Утихнаха виковете, посочи се и се избра Лазар Глаушев, но общата врява и шум не спираше. Тогава стана първомайсторът на кантарджийския еснаф — човек на около петдесет години, с мешинената си престилка, както бе дошъл от дюкяна си, с разкопчана кошуля, зацапана с чернило, и с такива думи започна той, с такъв тъжен глас, че всички замълчаха, за да го чуят:

— Лазаре… ти ще идеш в Солун и Андрея, рекохме веке. Ама ти, брате, криеш нещо от нас, не ни казваш сичко. Кажи ни сичко и нищо не крий. Каквото и да е, лошо или добро, щом е за народа, не го крий, нека го знай целият народ и така ще бъде за сички по-харно. — И току додаде кантарджията: — Имай, брате, доверие в народа, нема да те остави той никогаш.

Той се огледа срамежливо и седна там, скри се между другите люде. Пак се надигна врява и Лазар позна, и дочу, че всички тия люде чакаха отговор от него. И мнозина видяха как изеднаж лъсна лицето му от влага. Стана, поклати глава:

— Да… Нищо не требва да се крие от народа, което е за народа. Да не бъде той в заблуда, когато се решава целият му живот. Русия, братя, победи Туркия. И тя никога нема да ни изостави. Но руси по нашите места сега засега нема да дойдат. — Лазар въздъхна и бе станало толкова тихо наоколо, че въздишката му се чу чак вън, суха и мъчителна. Сега той като че ли се почувствува по-свободен, по-смел и продължи някак сърдито, повелително: — Да видим сега ние сами какво ще направим за себе си. Сега нашият живот най-много от нас зависи, сичко е в нашите ръце и както го направим, така ще бъде. Русия сега я викат на съд, а с нея и нас ще ни съдят. Каквото покажем пред света, такава и присъда ще ни отсекат. Реши се да дадем прошение до консулите в Солун, да дойдат да видят с очите си що иска тоя народ, а утре, ако не стигне това и ако е нужно нещо повеке да направим, ние требва да го направим. Ето, братя, сичко ви казах и веке нищо не крия от вас.

Откъм ъгъла до вратата се чу гласът на Вардарски; той бе седнал там, в ъгъла, людете бяха го притиснали и като заговори, гласът му се чу като изпод земята:

— Ясно е веке сичко. Бехме сложили трапезата и чакахме да ни дойдат гости, та заедно с тех да седнем да се гощаваме. Хубаво нещо е това и весело, но ето не иде нищо наготово. Руси нема да дойдат по нашите места, ами малко ли е това, което направиха те за нас? Ние остава само да довършим. Погледнете се колко сме тука, погледнете целия град и наоколо и още по-нататък, що има да чакаме още!

— Къде бре, даскале, къде ще ни водиш?! — попита нетърпеливо йовче Златев, който беше закачлив и присмехулник, но не можеше да се познае дали се присмиваше сега на учителя.

Видя се как замахна с ръка Вардарски над главите на всички и викна с още по-силен, разтреперан глас:

— Към конака ще вървим! Още ли ще седят там тия злодейци, колцина са те, а ние сме цел град люде! Конакът е вече наш и управлението, нели това се реши и се подписа в Сан Стефано!

Надигна се пак шумна врява, заозъртаха се людете, всеки се привеждаше към ухото на съседа си, ширеше очи, пръсти и току се чу отново гласът на Йовче Златев:

— Какво ще кажеш ти, Лазаре…

— Ти погледни сички и попитай какво ще кажат — отвърна Лазар, без да става от мястото си, и гледаше мрачно йовчета Златев. Сетне продължи: — Е, щом питате мене — да кажа: може и за това да дойде време, може и към конака да тръгнем. — Глъчката се засили, отеднаж заговориха всички, раздвижиха се, станаха някои от миндерите, още повече викаха и шумяха тия, които бяха се струпали пред вратата. Гласът на Лазара изеднаж заглуши дигналия се шум и викот: — Стига, стига! Каза се сичко. Да си вървим веке и нека първомайсторите изпълнят, което се реши тука…

Потече по широката стълба народът, бавно заглъхваше врявата и тропотът на толкова люде. В широката общинска стая останаха само поп Димитри Тошев, Лазар Глаушев и там, до масичката си, секретарят Ордан Чингелов. Заслушан в отдалечаващите се гласове и стъпки, поп Димитри бавно се прекръсти и промълви:

— Ръка милостива протегни, господи, над тоя народ… — Сетне поклати глава и сякаш продължи молитвата си: — Лазаре… Накъде тръгваме ние и къде ще спрем…

— А тука ли да останем, отче, дето сме сега? В тъмнина и неизвестност… Напред ще вървим, напред! Където виждаме светлина да ни се мерка. Да излезем на път, на отворено…

Остро проскърцваше перото на Ордан Чингелов по коравата хартия на общинската протоколна книга.

Прибра се в дюкяна си и Лазар Глаушев. Навред из чаршията се забелязваше оживление, макар да не се дочуваше отникъде всекидневният шум и тропот. Всички еснафи се събираха на съвещание и всеки на своето място — в някой от по-широките дюкяни, по кафенетата или по ханищата. На тридесет и две такива места из чаршията се събираха къде двадесет, къде петдесет, къде до сто души и повече, както беше с казанджийския еснаф, който имаше над тридесет работилници, а също и с кантарджийския еснаф, който имаше също така тридесет работилници. Като се знаеше защо се събираха, първомайсторите разгласиха да отидат на събранията не само майсторите, а и мнозина от калфите — не се решаваха еснафски въпроси за цените или за продажбата, или за вергиите, а се решаваше всеобщ народен въпрос. Никъде не се пита и не се говори много — кой не познаваше в Преспа Лазара Глаушев и Андрея Бенков, — бързо се записваше в еснафския тефтер, че народът ги праща да дадат прошение до консулите в Солун, но щом се удареше там печатът на еснафа и се затваряше дебелият тефтер, някой с нажален, с тревожен глас ще попита: — Ами русите? Наистина ли нема да дойдат? Що рече Лазар?…

Ни един еснаф не отложи събранието си за другия ден, а на третия ден общинският слуга пак събра първомайсторите в общината и те подписаха, подпечатаха с еснафските печати пълномощието, което бе дадено на Лазара Глаушев и Андрея Бенков като на народни пратеници и застъпници. Докато чакаха те да получат вест, за да заминат за Солун на определен ден, в дюкяна им идваха Селяни от разни села в Преспанската околия и които от селата имаха печати — удряха и тях върху пълномощието.

На 15 май Лазар Глаушев и Андрея Бенков затвориха дюкяна си и заминаха за Солун. По същото време там се събраха представители на почти всички македонски градове и на 20 май бе подадено до чуждите консули в тоя град (английски, австрийски, французки и италиански) следното прошение:

[# Вергия — данък.]

„Ваше Високопревосходителство! Познатм си вече на цъль свътъ въковннте страдашя и мъки, на които беха беззащитно изложени хриспяните подъ турското фанатическо господство. Познато е също, че адските изтязашя които особено претърпе въ послъдне връме миролюбив български народъ отъ турското безпримермо варварство во всего пространство на бащиното му огнище в Мизия, Тракия и Македония, подигнаха общо негодуваше въ образование, и най-после извика Русо-Турската война, която недавно пръстана по слъдстше на сключенний въ Св. Стефано по между двете воюващи страни мирен договоръ.

Всички й българи народъ ся зарадва като видъ, че желашята му се изпълниха и нуждите му се удовлетвориха, и ний, вснте българе въ Македоня съ силата на Св. Стефански договоръ, чекахме съ големо нетърпеше освобождешето си от бъснующето още надъ насъ Турско варварство. Но на мъсто това, за голема жалъ виждаме, че местньте власти! отъ една страна, и гръцкото духовенство отъ друга, съ различни сръдства изнудиха отъ неком наиш невинни братя подпись, за да ги злоупотребатъ, като увъратъ ВеликУте Поручительнь Сълъ, че ужъ ньй сме бьвши гърци, а сме желаеле само улучшвно, а не присоединешето си съ новоучреждаемото българско княжество. Това безнаказано подиграваше съ нашьпе подписи, сиръчъ с народното ни име и чувство, дълбоко наскърби всички ни особито при предложението, че такво едно лжжливо изявлене отъ страната на Македонските българе, можъ да ся е вече падало и на Ваше Високопревосходителство. Поради това по-корноподписаннте представители отъ разни общини в Македожя, осмеляваме ся днесъ най-смирено да B поднесемъ настоящето прошеше, съ което като протестуваме противъ всякой злоупо-требитель на нашите подписи същевременно умоляваме Ваше Високопревосходителство въ името на правдата и човеколюбето, да благоволите да подъйетвувате предъ честното Правителство на

Негово (Оставено празно място за дописването на името на съответния държавен глава), за да се опредъли, ако би било нужно, една комися, която ще може най-здраво и най-безпристрастно да испита и да се увъри на местото, че нашите желаня и нужди са общи и неразлучни съ тия на нашите братия блльгаре, които населяватъ Мазя и Траия, и съ таковъ начииъ да пръстанатъ еднажъ за всякога безсрамнь Ь викове на незначителни помежду ни гръцки елементъ, който непрестанува да бвапамои човеколюбива Европа въ возвишеньпъ й чуиства и намърення къмъ страдаю

!тб.

В твърда увереность, че милостиво ще погледнете на тая ни смирена просба, зимаме чвоть съ най-дльбоко почитанье да ся наричаме на Ваше Високопревосходителство покоръниьи слуги.

Македонски българи

Представители одъ разни общини одъ Македоня Солунъ, 20-го мая 1878 г.

Печат на Велешкото църковно настоятелство, 1868 г.

Печат на Струмишката църковна община, 1870 г.

Печат на Скопското българско общество, 1870 г.

Представители Велешки Саздо Петрушевъ Шулевъ Ан Георговъ

Представители Струмички Ставрушъ Тимовъ Констандинъ Русовичъ

Представители Скопски

Тодоръ Стевковичъ Иованъ Карагеорговъ

Печат на българската община в Битоля, 1872 г.

Печат на Прилепската българска община

Печат на Неготинската българска община, 1871 г.

Представители Прилепски

Христо х. Илювъ Христо Фукара

Представителм Тиквешки х. Арсо Христо Николовъ

Печат на Гевгелийската българска община, 1871 г.

Печат на Кукушката българска община

Печат на Солунската българска община

Печат на Баташката община

Печат на Тетовската българска община, 1869 г.

Печат на Кумановската българска община, 1870 г.

Представители Гевгелски Георги Баялцали Ичо Догановъ

Представители Кукушки Андонъ х. Стойковъ Михаилъ х. Диновъ

Представители Солунски Паунчевъ Никола Наето Стояновъ

Представители (отъ) Ваташа Мише Ризовъ

Ризо Добревъ (Имената не личат ясно)

Представители Тетовски

Икономъ папа Серафимъ: Заф1ръ Нжоловъ

Представителн Кумановски Попъ Божинъ:

Д1мо Ивановъ

Представители(ь) Радовишъ Христофоръ Константиновъ Хрисго Ико(но)мовъ

Представителн Воденскн Трпче Стояновъ Иованъ Безо

Печат на СъреквгМелиичко-Драмско-Неврокопското учителско дружество

Печат на Петричкия казалийски съвет

Печат на Неврокопската българска община

Настоятели училищни Стефанъ Шаманджиевъ Георги Любаховскьш

Представители Петрички Стоянъ Герпевъ Георги Урумовъ яп авителн. Нввронваеш

Печат на Д. Хисарския казалийски евветъ

Представители Демиръ Хисарь Попъ ДмЬри Кърчевскй ванъ Голагановъ

Печат на Щипската българска община

Кюстендилска епархия

Печат на Сърската българска църковна община

Печат на Драмската българска църковна община

Представители Щипски Мано Панаютовъ

Лазо х. Димитровъ

Представители Сърскн Ил1я Иоваловъ Касарозъ Иванъ Братановъ

Представителн Драмски

Печу х. Оглу Алекси Чановъ“

Представителите на Радовиш и Воден не бяха донесли със себе си печатите на своите общини и сложиха само подписите си, а представителите на Битоля и Неврокоп удариха само печатите на общините си.

Когато се завърнаха в Преспа Лазар Глаушев и Андрея Бенков, целият град знаеше къде бяха ходили и що бяха вършили. Узна и каймакаминът, узнаха и мнозина от преспанските турци. Лазар и Андрея не бяха се крили много ни в Преспа, ни в Битоля, ни в Солун. Турците в Преспа кротуваха и изчакваха. Чу се за турски бунтове и размирици само някъде по Родопите.

На 13 юни 1878 година се откри Берлинският конгрес Англия, Германия и Австрия разкъсаха Санстефанска България на три части: от Северна България се създаде не напълно свободно княжество; така наречената Източна Румелия с главен град Пловдив бе превърната в автономна турска област, а Македония оставаше и занапред под пълна турска власт. Без да пролее ни капка кръв, Австрия успя да си присвои Босна и Херцеговина, а като награда за своето приятелство към Турция Англия получи остров Кипър.

[# Един екземпляр от това прошение се пази в Пловдивската на родна библиотека и музей.]

Щом се разчу по Преспа за берлинското злодеяние, мнозина преспанци изпаднаха в смут и страх. Те не бяха крили радостта си от руската победа и сега се бояха от турско отмъщение, ала още по-голям беше страхът им и смущението им пред бъдещето, след като бяха повярвали, че няма да бъдат повече турски роби. И които бяха по-предприемчиви, взеха да бягат от Преспа; продаваха набързо каквото имаха от имот и покъщнина или пък изоставяха и дом, и всякакъв имот и бягаха на север, към свободната българска земя. Бягаха отделни люде от по-младите, но бягаха и цели домочадия.

— Да побързаме, докато турците не са затворили пътищата и новите граници!

За едно късо време, докато започнаха първите студове, само от Преспа избягаха над две хиляди души, а имаше бежанци и от селата. Бежанци имаше и от цяла Македония.

И Ния Глаушева тогава отвори дума пред Лазара за бягство.

— Тежък ще бъде животът ни, нели знайме що е под турско — каза тя. — Ето мнозина тръгнаха. За нас ще бъде по-лесно, като сме… сами. Как да е, гладни нема да останем там…

— По-лесно е да го каже човек — отговори Лазар. — Не ми се бега мене от Преспа, сърце не ми дава. Знам сичко какво ще бъде сега, турците ще са още по-зли към нас, но има нещо, държи ме тука и не мога да го скъсам, не мога Нийо… Пък и още не се знай какво ще бъде с Македония, макар тия юди в Берлин… Русия нема да ни остави така нас, а и ние може да си помогнем некак…

Така подхвърли Лазар Глаушев на жена си, но той носеше по-ясна мисъл в себе си: Македония може да си помогне, трябва да си помогне, сега, докато е още време! Руските войски бяха още тук — на границата на Македония и в самата Македония — в Кюстендил, Дупница, Горна Джумая. Турците бяха още в смущение и безредие, в Преспа и в много други градове нямаше ни един турски войник. Лазар ходи на няколко пъти в Битоля. Там се събираха люде от целия вилает, идваха и от други, по-далечни места. Още през месец юли, като се разчу за Берлинския договор, по цяла Македония започна едно общо брожение сред българите. Сега се знаеше, че по Струма, от двете и страни, селата са се дигнали да прогонят турците. В началото на октомври въстават най-напред селата Кресна, Влахи и Ощава, а след тях и много други села навътре в Мелнишко. Въстанието бързо се разширява и към Паланечно, обхваща много села в Разложко, превзет е град Банско с прохода Предел, въстават и селата в серски Демирхисар, оттатък Рупел. На 10 ноември същата 1878 година ръководството на въстанието издава в Пирин от името на „Привременно Българско управление в Македония“ възвание, което завършва с две пламенни думи:

— Свобода или смърт!

В тоя призив се вслушваше цяла Македония, а най-вече ония, които имаха по-горещи сърца, защото много по-големи бяха надеждите, отколкото действителните изгледи за успех За първи път откакто се знаеха и помнеха, сега Андрея Бенков беше против Лазара. Колко пъти вече бе повтарял Андрея:

— Времето минава, а ние чакаме турците да съберат сила. Чакаме да си отидат русите. Чакаме Македония да опустей от люде. Ето, нели се чу: по Пирин планина веке се бият!… Да мога да дигна тоя народ… Ама аз не мога, ти можеш и с една дума.

— Не може с голи ръце, Андрея. И после, само ние ли тука, в Преспа? Пирин — е, харно. Ама нека и другаде да се захване; да се дигне цела Македония. Това чакам аз. Дедо Иван е още тука, не бой се. Ти сега гледай да съберем повеке пушки.

Райко Вардарски и не говореше вече с Лазара. Избягваше да минава дори пред дюкяна му. Той събираше в малката си стая едва ли не всяка вечер Атанаса Кривио, хазаина си Аце Кутрев, покрай тях идваха и някои селяни, идваха и други по-разпалени млади люде, слушаха гневните му словесни избухвания, но погледите им бяха насочени към Лазара — чакаха да чуят той какво ще каже, той какво ще направи. А той, когато влизаха в дюкяна му, се това повтаряше, както и на Андрея:

— Дедо Иван е още тука, не бойте се. Ще почакаме още не кое време. Вие гледайте пушки да съберем повеке, пушки ни требват…

Тая година зимата беше люта и продължителна. Затвори се сякаш, заключи се целият живот, особено то тия най-отдалечени краища на Македония. Но после отеднаж избухна всичко, що бе тлеяло под студената зимна кора и мраз…

След великденската седмица Лазар пак отиде в Битоля. Не се бави там ни два дни. И каза на Андрея веднага щом се върна:

— Тая пролет требва да се дигнем. Немаме много пушки, немаме, кажи-речи, нищо в ръцете си, ама иначе още по-лошо ще бъде. Требва, докато русите са още тука. Нагоре на много места са станали битки. В Мариово са се дигнали към петстотин души. Ех, повеке со тояги и секири, ама се са живи люде. По Костурско са се дигнали още повеке, също по Бабуна, между Прилеп и Велес. Става нещо и по Албания, ври нещо и там. Но и турците се съвземат. Пратили много войска към Струма. Да можеше некак сички заедно, цела Македония, отеднаж, па да се дигне и Албания… Ама нема веке време за губене. Ако сега изпуснем — свършено е с нас кой знай за колко години. Като се започне еднаж тук и там — ето по Струма, в Паланечко, Малашевията също, ето в Мариово, в Костурско, по Бабуна… сичко ще се запали. Ще дойдат и руси, то се знай. Казаха в Битоля, готови били за Македония седемдесет души руски офицери. Ще дойде и руска конница за секи град. А тия в Европа, щом видят, че целият народ тука…

Още същата вечер Лазар Глаушев събра Андрея Бенков, Вардарски, Борис Мутафчия, Алекса Кочов, Атанас Кривио и Аце Кутрев. Събраха се те в стаичката на Вардарски.

— Е, Аце, Атанасе — най-напред към тях двамата се обърна Лазар. — Кажете да видим сега колко пушки сме събрали, колко куршуми, какво друго оружие имаме.

Той и сам знаеше какво оръжие беше събрано, ала сега трябваше всичко да се прави на ясно. Пушките бяха само осемдесет и две с хиляда седемстотин и двадесет патрона.

— Имаме и пищови, има и от тия с по пет куршума. — побърза да каже Атанас Кривиот и като че ли се боеше да не би Лазар пак да отложи цялата работа. Аце Кутрев, който беше винаги по-спокоен и по-самоуверен, рече с равен глас и дори не подигна очи да погледне Лазара:

— Знам аз… в града ще се намерят и други люде, които имат оружие. Кой пушка, кой пищов или нож.

Лазар нищо не отговори, а седеше с ръце отпуснати на колената. Сетне попита:

— А людете? Колко люде, мислите, ще излезат, ако речем да станем…

— Колко… — повтори Кривиот колебливо.

— Колко — повтори и Аце, но веднага добави: — Колкото пушки, толкова и люде. На когото дадеш пушка в ръцете, той ще тръгне с тебе. Люде колкото искаш… целият град.

Както бе седнал Глаушев — неподвижен, с мрачно лице, — Вардарски на няколко пъти го попогледна и окото му святкаше присмехулно. Сега той стана, рови дълго под постелката си върху тясното дървено легло и пак се върна на мястото си. Разтвори голям, жълтеникав лист хартия и гласът му отеднаж изпълни малката стая:

— Четиридесет и осем души са записани тук. Сички доброволно и клетва са дали да мрат.

Лазар го погледна изненадан:

— Ти ли? Ти ли ги закле сичките?

— И ние тука седмина — продължи Вардарски, — това прави петдесет и петима, които са се обрекли и клетва са дали.

Съживи се и Атанас Кривиот.

— Да има пушки — рече той, — аз ще дигна сичките села.

Едвам забележимо, но все повече бледнееше лицето на Лазара Глаушев; той се приведе напред и каза:

— В града има трийсет и шестима заптии и ще излезат срещу нас не по-малко от двеста души други въоружени турци. Но пък ние… ние ще гледаме да ги изненадаме и тъй… отеднаж да ги затиснем. — Той се изправи, поприглади нервно с опакото на ръката мустаките си и продължи с изяснен глас, сърдито, сякаш спореше с някого: — Е, това е! Като требва — требва!

— Е, най-после — не се сдържа Вардарски и погледна изкосо Лазара.

Бавно обърна към него Лазар бледо, строго лице и повтори:

— Най-после. Да! Не знам как е с тебе, с вас тука, но мене тая работа ми тежи като цела планина на рамената.

— Да не е от… страх — рече Вардарски и прошумоля смутено с хартията в ръцете си.

— Ами да — отговори просто Лазар. — Наистина се боя… за тебе, за себе си, за целия град. — Той посегна и взе от ръцете му списъка на заклелите се въстаници и току рече: — А ето започваме. — Погледна Вардарски в лицето, сякаш да види какво впечатление направиха на учителя тия две думи, сетне погледна той и останалите си другари, разгъна хартията, прочете целия списък докрай. И тъй, загледан в списъка, продължи: — Като се връщах от Битоля, видех з друга кочия Кючук Кадри. Връщаше се и той в Преспа с други двама турци. Ще го убием още тия дни, ама насред чаршията. Сам ли ще бъде, с двама ли, с трима ли — сичките ще паднат. Аз ще я наредя тая работа. — Той се загледа още за минута в списъка, после го сгъна, скри го във вътрешния джеб на дрехата си. — Нели така бехме решили… Това ще бъде първият знак. И да поуплашим агаларите. На другата сутрин, два часа преди да се раздени, ще вземем и конака. Райко Вардарски отеднаж скочи, бързо се изправи срещу него и Лазар. Учителят се хвърли и буйно го прегърна:

— Лазаре, брате!…

Наскачаха и другите, Андрея Бенков проплака с глас.

От два дни по няколкото улици, които водеха от турската махала към чаршията, се навъртаха някакви младежи — калфи ту от железарите, ту от обущарите, ту от другите еснафи. — стояха там, зяпаха по цели часозе, та почнаха някои от близките дюкяни да ги закачат:

— Що бре, изпъдил ли те майсторът ти?

— Ела бре, ела да ми напълниш бардучето с пресна вода… Щом стоиш тъй, без работа.

Младите люде подхващаха шегите или пък мръдваха по-нагоре или по-надолу и пак се връщаха. Като си отиваха едни, идваха други. Людете наоколо вече не ги закачаха, но все повече се заглеждаха в тях: каква ли е тая работа?! На втория ден, доста късно следобед, откъм турската махала се зададе Кючук Кадри с двама свои другари, но като минаваха през площада при градския часовник, единият от тях се отдели и влезе в чаршийската джамия. Кючук Кадри продължи към чаршията, а половин стъпка по-назад от него вървеше другарят му; и двамата бяха с тежки силяхлъци, носеха и пушки в ръцете си, като да бяха тръгнали по лов из полето. Двамата калфи, които тъкмо по това време стояха наблизу, отеднаж изчезнаха.

Турците навлязоха в чаршията и все ръмжаха навъсени, мятаха на всички страни предизвикателни погледи, та людете избягваха да им се изпречват на пътя. Внезапно, на един кръстопът към касапската чаршия, върху двамата турци се нахвърлиха четирима младежи с револвери в ръце и започнаха да стрелят по тях. Кючук Кадри веднага падна, пушката му остана под него. Другарят му изпусна пушката и приподигна ръце, негли да се защити, отвори уста да викне, но не се чу ни вик, ни глас, види се, поради изстрелите. Падна и той там, до тротоара пред един дюкян. Двама от младежите веднага побягнаха по посока към българските махали, но другите двама сякаш и не мислеха да бягат, дигнаха пушките на убитите, бръкнаха и в силяхлъците им, извадиха револвери и ножове, а единият гръмна още един път в главата на Кючук Кадри със собствения му револвер. Едва след това те и двамата също побягнаха по посока на християнските махали.

Когато се чуха изстрелите, Андрея Бенков беше някъде навътре в дюкяна с калфата и току се приближи с бързи стъпки към Лазара, който седеше на миндерчето.

— Те са… — пошушна Андрея.

Лазар кимна мълчаливо с глава.

Тихо беше из цялата чаршия. Ала изеднаж откъм горния край на улицата се зададе голяма група люде, които бързаха, някои и тичаха към махалите. Веднага след тях и около тях започнаха да се затварят дюкяни, групата на бягащите се увеличаваше и бързо се приближаваше насам, по посока на махалите. Лазар скочи, излезе на улицата, след него и Андрея. Те пресрещнаха бягащите и Лазар викна:

— Къде… къде сте тръгнали! Що не си стоите по дюкяните?

— Турци убиха там… Кючук Кадри убиха…

— Е, та що! Вие ли сте ги убили, та бегате? Връщайте се сички по дюкяните си… — Между тия изплашени люде имаше и от заклелите се въстаници, които на другата сутрин трябваше да превземат с оръжие конака. Лазар извика някои от тях по име: — Иоско… Петре Нунков… Здраве… и вие ли! Връщайте се сички по дюкяните си бре, люде!…

Някои започнаха да се връщат, след тях и други. Които бяха затворили дюкяните си наоколо, започнаха пак да ги отварят. Все пак някои отминаха към махалите, но повечето се върнаха и улицата бързо се разчисти. Върнаха се в дюкяна си и Лазар с Андрея.

— Да беше се позакрил поне ти — рече колебливо Андрея.

— Ха!… — махна с ръка Лазар. — Хубава работа. Излезехме да спираме людете, пък сега ние да побегнем, а?

Из чаршията отново стана тихо. Всеки се спотайваше в дюкяна си, рядко ще прекоси някой улицата. Не мина много време, по чаршийните улици излязоха заптии, по двама, по трима, с пушки в ръце.

— Виждаш ли — усмихна се Лазар. — Ще ни пазят.

Малко по-късно по улицата насреща се зададе Шериф чауш с други двама заптии, също и те тримата с пушките си. Като наближиха на десетина стъпки, те изеднаж се насочиха право към дюкяна на Лазар а.

— Скоро бегай! — изшушука Андрея бързо.

— Късно е веке… — отвърна Лазар. — Ще видим що е…

Шериф чауш влезе в дюкяна, след него и другите двама заптии.

— Хайде с мене, чорбаджи — рече чаушинът на Лазара. — Вика те за малко каймакам ефенди.

Лазар се усмихна горчиво, само с устни:

— Пак ли ме вика… или — пак в затвора, а? — Без да чака отговор, той стана от миндерчето и се обърна към Андрея, но много повече говореха очите му: — Изпратете утре рано житото… Може и без мене. Андрея кимна — разбрал бе той, на другата сутрин нападението върху конака трябваше да стане, макар и без Лазара. Но в същото време към него се обърна и Шериф чауш:

— И ти ще дойдеш с нас, чорбаджи.

Тясното лице на Андрея побеля, останаха там само сините му очи и в миг потъмняха, размътиха се. Той облиза бързо пресъхналите си устни, посегна под жилетката си и викна пресипнало:

— Бегай, Лазаре!… Аз ще избия тия кучета!

В бледата му ръка блесна револвер и веднага се чу изстрел. Шериф чауш притисна пушката към гърдите си, а с другата ръка се улови за рамото. Андрея успя да гръмне върху другото заптие, но третото от заптиетата го изпревари с пушката и го уби с един куршум. После и тримата турци насочиха пушките си към Лазара, развикаха се на турски:

— Излизай! Излизай! Тръгвай!

Той пристъпи, приведе се към убития си другар, погали изстиващата му ръка, челото му:

— Андрея… брате мой…

— Хайди! Хайди! — дръпна го Шериф чауш.

— Не ме пипай, чауш! — изправи се срещу него Лазар. Сетне погледна още еднаж мъртвия и излезе от дюкяна, следван от тримата заптии.

В дюкяна остана само калфата и дълго не се решаваше да се приближи до мъртвия. После дюкянът се напълни с люде.

Затвориха Лазара в същия вътрешен кауш на тъмницата, в който преди време бяха затворили Атанаса Кривио и другите селяни. Сега каушът беше празен, студената мътна светлина в единственото прозорче сякаш и не можеше да премине през решетката от дебели, ръждясали железа. Лазар отиде и се подпря с рамо на влажната стена, по-близу до прозорчето, загледа се там — не можеше да се откъсне от света, от който идеше тая светлина, живия свят, дето бяха останали всички други люде, и Ния там, и майка му, и Вардарски… и мъртвият вече Андрей. Сега Лазар мислеше най-вече за него, за Андрея, и някъде по-нататък, в здрач някакъв, бяха другите му мисли, мярваше се по-ясно там пребледнялото, скръбно лице на Ния, зорките очи на майка му, загледани в него, рошавата глава на Вардарски, черната превръзка на окото му, която разсичаше надве лицето му, и той говореше нещо, викаше сърдито… Но по-близу там, пред него, в застиналата светлина на малкия прозорец беше Андрея. Макар че всичко бе станало толкова бързо и неочаквано, Лазар не се учудваше, не беше изненадан от постъпката на другаря си, от внезапната му смърт. Андрея винаги бе готов да се хвърли пръв във всяко нещо, да се хвърли пръв и в огън. Той бе живял с мисълта, че ще умре скоро, млад още, че смъртта го е набелязала и върви по стъпките му, той бе свикнал много с тая мисъл и може би не се боеше вече от смъртта, не бе тя много страшна за него, може би не бе и помислил той за нея, когато изтегли оръжието си. Сега Лазар мислеше и за преголямата, ревнива обич на Андрея към него. Но не беше само това, не беше само неговата голяма разпаленост, безстрашието му пред смъртта, голямата му обич към него — Андрея сигурно бе помислил, че като задържат него — Лазара, — ще пропадне въстанието, което бе решено за другата сутрин; като задържаха и него — Андрея, той не можеше да предаде на другарите си поръчките на Лазара — да дигнат бунт и без него… Андрея Бенков бе легнал на пода в дюкяна с отметната назад глава, фесът му се бе дръпнал и челото му стоеше открито, мраморнобяло и гладко; побеляло бе и цялото му лице, но не беше изчезнала и сега от него тъжната, морна сянка, едва-едва бяха отворени устните му и някак горчиво присвити. Очите му, в които винаги бе горял чист огън и смелост, и жажда за живот, сега бяха плътно затворени, върху лицето му бе останала само скръбната сянка на смъртта.

— Андрея… брате мой… — повтори Лазар тихо и отново се разделяше с другаря си, но чувствуваше, че тая скръб не беше всичката му скръб по него, тая болка не беше цялата му болка, и едва не продума гласно: — Ами майка му сега!… Как ще го прежали…

Лазар се дръпна от прозорчето, сякаш да се отдалечи от мъртвия си приятел, от прескръбната му майка, от Ния, от собствената си майка — не беше сега време за скърби… Той се отдалечи към отсрещния тъмен ъгъл, сетне пак се върна и пак назад. Друго беше по-важно сега: „Не започнахме ли с грешка?… Убийството на Кючук Кадри…“ И Лазар се оправдаваше пред себе си: убийството на Кадрията беше решено и поради смъртта на Миле Рибар; така влезе и остана тая мисъл в главите на всички. И така трябваше да бъде заради Милета! Но Кючук Кадри беше и много опасен турчин, той би повел утре всички турци, щом се дигне въстанието. Така турците могат да се уплашат, да се стъписат… Не са вече гяурите рая покорна, а бият с оръжие!…

Е, каквото и да е, каквото и да е… Което станало, вече е станало. И мислите на Лазара преляха в друг, близък улей: какво ще стане тая нощ, рано утре, преди да се съмне? Ще се дигнат ли преспанци и кой ще ги поведе — Вардарски, Атанас Кривиот, Аце?… Ще излязат ли всички, които са се клели, и всички, които имат оръжие… Това е сега най-важното. Ния, Андрея, сиротата му майчица, неговата собствена майчица… това после, всичко това после, после… И Лазар ходи кой знае колко време от ъгъл до ъгъл, прозорчето неусетно бе започнало да тъмнее.

Вън се чуваха гласове, стъпки, звъннаха ключове, проскърцаха врати. Мина доста време и всички тия шумове и гласове отново се повториха. Пуснали бяха другите затворници на следобедна разходка из двора — Лазар си спомняше предишното си престояване в тоя мрачен зандан. Тогава с него бяха и Вардарски, и Аце Кутрев…

Но няма да стои дълго тук Лазар! Тая нощ и преди още да се раздени, ще дойдат Вардарски, Кривиот… ще разбият вратата или разтрепераният тъмничар ще раздрънка ключовете и сам ще я отвори. Докато още светлееше в кауша, Лазар избра най-сухото кътче край една от стените и се спря там, после отеднаж седна направо върху пръстения под. Сивото петно на прозорчето бързо чезнеше и Лазар неволно започна да се ослушва навън — няма ли да екнат изстрели наблизу…

Така мина цялата нощ. Гърмежи не се чуха тая нощ. Лазар видя как на същото място срещу него се показа четвъртитото петно на прозорчето и ставаше все по-светло, докато застина в същата мътна, студена светлина.

Преди още да пуснат затворниците на утринна разходка в двора, тъмничарят отвори вратата на неговия кауш и мълчаливо хвърли вътре един голям вързоп с постилки и завивки; сетне се върна и донесе торба, един голям сахан с похлупак, сложи ги на пода до вратата и затвори кауша. Лазар дълго гледа вързопа сред кауша, лъскавия похлупак на сахана до вратата и само това си помисли:

„Требва да е дошел некой от нашите… Сигурно майка…“

Друга мисъл бе обладала цялото му съзнание:

„Нема въстание в Преспа.“

Като се дочу вън шум и тропот — вече пущаха затворниците в двора, — Лазар се съживи:

„Дано да ме пуснат и мене… Ще видя, ще попитам що става…“

Изведоха го, след като прибраха другите затворници. Пред оградата на затвора стоеше само заптието часовой. Същото стана и за следобедната разходка, същото стана и на другия ден. Сега Лазар се бореше с друга мисъл: дали турците не бяха подушили бунта?… Тъмничарят мълчеше навъсен, а Лазар нямаше ни един грош в джеба си, за да го накара да проговори. Едва на четвъртия ден го изведоха заедно с другите затворници. И още отдалеко видя майка си пред оградата на затвора, близу до нея стоеше и калфата му. Те носеха пак храна и друга някаква завивка. Подаде му часовоят всичко това през оградата, а Султана в същото време се караше:

— Що е това! Толкова дни веке не можем да те видим! Аз и при каймакамина ходих… да не убил некого моят син!…

— Нищо, майко — прекъсна я Лазар, — и това ще мине… ами… Що има, що нема там… как сте в къщи сички…

Тя се загледа в него и той по очите й позна, че бе го разбрала. Кимна й мълчаливо, за да я насърчи, и тя каза:

— Нищо нема. Сички сме си в къщи. Само Андрея, синко… — потрепера гласът й. — Отиде си момчето, погребахме го завчера, учителят му каза слово и сички плакаха…

— А стрина Бенковица…

— За нея де — побърза Султана. — За нея и аз искам да ти кажа. Изгоре веке. Почерне. Топи се като восък на огън секи ден.

— Учителят ли му каза слово?

— Учителят Вардарски.

— Имаше ли много народ?

— Мноого, много!

В скръбта си за Андрея, за старата му майка, Лазар си помисли: „Преспа нема да въстане. С това ще се свърши сичко…“ Той чу пак гласа на майка си:

— Оня, едноокият де… като улав. Ама той се кога си е бил… От къща на къща, от човек на човек и знайш ли що дърдори? Косите ти да се дигнат…

Тя забеляза как просия лицето на Лазара и млъкна. Лазар си мислеше: „Ами той е там… Вардарски. Той ще запали огъня…“ Преди да си отиде, Султана му предаде пак чрез заптието една малка кесийка. Лазар напипа едри монети — меджидии.

— Донесе я Ния в къщи — рече майка му и току се сопна: — Ама тебе нещо ти е много весело тука!…

Лазар наистина се усмихна, та се бялнаха зъбите му отдалеко, но забави отговора си. После каза:

— Ами скоро ще излеза оттука, майко. И кажи на едноокия да си стои на думата, на думата да си стои, така му кажи. Още днеска, майко.

Пак се загледа в него Султана и му кимна с очи.

— Ще му кажа.

Тая вечер Вардарски започна:

— Днес Лазар поръчал на майка си да ми каже, че требва да устоя на думата си. Разбирате ли що значи това? Друга дума аз не съм му давал, освен за въстание. На тая дума иска Лазар да устоя.

Аце Кутрев каза мрачно:

— Ние стоиме на думата си, ама другите не стоят.

— Другите, другите… — повтори като ехо след него Атанас Кривиот.

Те тримата се събираха всяка вечер в стаята на Вардарски.

Както бе уговорено, на другата сутрин след убийството на Кючук Кадри, два часа преди да се съмне, на три определени места недалеко от конака трябваше да се явят заклелите се преспанци с пушките си. Те бяха четиридесет и осем души, а се явиха в уговорения час само двадесет и двама заедно с останалите членове на комитета. И те, като видяха, че никой друг не идва, бързо се разотидоха. След убийството на Андрея Бенков и след задържането на Лазара Глаушев всички се бяха уплашили. И тия също, които все пак излязоха на уговорените места. В словото си при погребението на Андрея учителят открито говори за бунт, за борба, за смелост, за позори и я страх на отреклите се от клетвата си, после той ходи от къща в къща, от човек на човек да увещава заклелите се мъже да тръгна г срещу конака, да им внушава храброст. Тридесети на души пак дадоха дума да излязат с пушките си, но никой друг не се решаваше да тръгне след него. А когато съставяха плана за въстанието, те всички — и Лазар, и Андрея — бяха уверени, че щом превземат конака, щом обезвредят заптиите и ударят камбаните на двете църкви, ще се дигнат с оръжие поне още стотина мъже, ще се дигнат на крак всички преспанци. Такъв дух владееше над целия християнски народ в Преспа, та и по селата също. А сега? Какво бе станало, кой вдъхна отново страх и трепет в сърцата на преспанци?

Вардарски, Аце Кутрев и Атанас Кривиот се събираха всяка вечер в тясната стаичка на учителя да се вайкат, да ругаят, да кроят безплодни планове. Тая вечер Вардарски каза и това:

— Лазар иска да устоя на думата си и аз ще устоя! Макар и сам да остана.

— Що говориш, даскале… — рече унило Кутрев. — Не е там работата, да се хвърлим с главата надолу. Работа требва да се свърши. А как ще бъде то без люде?…

— Вие нема ли да дойдете с мене? — пулеше учителят в тях пламналото си око. — Да гръмнем поне по един куршум в конака… А ще дойдат и други, ще излезат…

От тая махала, край реката, бяха излезли дванайсет души по уговорените места; в една къща наблизу се криеха четиримата убийци на Кючук Кадри. Ще излязат и те — друг път нямаше за тях. Атанас Кривиот въздъхна:

— Ех… ще излезат пак двайсетина души, ама… Тъкмо в тоя миг някой тихо почука на прозореца откъм градината. Вардарски скочи и го отвори: там бе застанал зетят на Тръпко Велев, който все още живееше в съседната стаичка със семейството си, но отдавна се бе облякъл в граждански дрехи.

— Даскале — продума той тихо. — Идат ти гости. Отвори оттатък.

По чардака вън се чуха неколко тихи стъпки. Скочи да отвори Аце Кутрев и дръпна вратата широко, чак до стената, от някакво смесено чувство на изненада и тревожно любопитство, пък и на страх. Показаха се там, осветени от бледата червеникава светлина на ламбата, трима въоръжени мъже, и тримата з непозната униформа, вече доста износена, пропита с прах, само на рамената им бодро се червенееха широки пагони. Руси! И тримата носеха високи калпаци, а по тях искряха някакви знаци, разярени лъвчета, дигнали се на задните си нозе, жълтеникави искри проблясваха и по копчетата им на гърдите. Руси!! Препасани бяха с ремъци, отпред с по две кожени сумки, през рамената им висяха навити шинели, торби. И тримата бяха обути в прашни ботуши, бяха се спрели пред вратата, подпрени на пушките си, по които стърчаха дълги, островърхи щикове. Вардарски се взираше отдалеко в тях, привел малко встрани глава, после се втурна и бутна с лакът Ацета Кутрев, да им стори по-широк път:

— Моля… влезете! Заповедайте. — И току извика развълнуван, но и с нотка на разочарование в гласа си: — Васил Брашнаров… Тръпко… вие ли сте?

Той протегна ръка да се ръкува с нощните си гости и ги въвеждаше един по един в стаята си. Те бяха Васил Брашнаров, Тръпко Велев и още един около тридесетгодишен, непознат мъж, и тримата в опълченска униформа. Не бяха руси, но все пак…

Десетина минути по-късно тримата неочаквани гости седяха един до друг върху тясното легло на Вардарски, а в ъгъла срещу тях бяха пушките им с щикове едва ли не до тавана, поясоците им с по две сумки, шинелите им, раниците. Насядали бяха там и Вардарски, Аце Кутрев, Кривиот, зетят на Тръпко Велев и не можеха да откъснат очи от тримата опълченци. Тръпко не беше се променил, а тънките мустачки и едва що подкаралата брадичка на Васил Брашнаров не можеше да скрие неговото все още почти детско лице, само в погледа му се долавяше някаква строгост и съсредоточеност. Третият опълченец беше непознат.

— А вие откъде сте, ваша милост? — попита Вардарски.

Мургавото лице на непознатия опълченец просия и той показа едри бели зъби, усмихваха се и очите му хитро, загадъчно:

— Ами аз… и аз съм преспанец.

И тримата мъже насреща се взираха в него, мъчеха се да го познаят, а той продължи:

— Наум Овчаров ме викат. Не ме познавате, отдавна съм напуснал аз Преспа, немам никого тук. Забегнахме преди петнайсет години с баща ми чак в Кишинев. Знаете ли де е? Оттатък Влашко, в Бесарабия. Там се записах опълченец, воювахме ние и тримата тук, а сега, ето, пак в родния край…

Вардарски веднага се улови за тримата опълченци:

— Тъкмо навреме идвате.

— Чакай, даскале — побутна го Аце Кутрев. — Не сме ги попитали още дали не са гладни.

— Гладни сме — рече Тръпко Велев. — Много сме гладни. — И той се обърна към зет си. — Нема ли нещо, Стойко, там у вас… да похапнем…

Скочи Аце Кутрев, след него и Стойко. Сложиха на гостите да вечерят.

Най-напред започна Наум Овчаров:

— …Минахме в Плоещ, в Романия, и там се събраха към пет хиляди българи от всички краища, имаше и оттук, от нашите места мнозина. Събраха ни в шест дружини и сички под руска команда с генерал Столетов. После се събрахме докъм осем хиляди, имаше между нас секакви люде: и учени, и прости, и дюкянджии, и градинари, и секакви работници, народ, секакъв. Идваха и други да се записват, много още, но дойде команда: стига са тия българи, руският цар има войска! Преминахме Дунава след руската войска, а идеше много войска и след нас. После ние минахме под командата на генерал Гурко. И никъде турците не можаха да устоят срещу руската сила, а и ние вървехме насакъде с русите. Минахме през много места. Превзехме Велико Търново — старата българска престолнина. Минахме през Стара планина. Познахме що е глад и жажда през ония юлски дни. А се случваше да останем и без патрони, само со щиковете си срещу турчина. Не знам дали се боят от нещо тия руски люде — не се плашеха те ни от глад, ни от жажда, ни от куршум. И ние с тех, и ние…

После той разказа и за битката при Стара Загора: — Ние търсихме да се срещнем со Сюлейман паша. Взехме Стара Загора и минахме в полето надолу — ехеее, широко, широко поле! — а срещу нас безбройна турска войска. Не даваха и те лесно царството си, а беха седем пъти повеке от нас! Те се дигнат срещу нас, с нозе да ни прегазят, скачаме и ние: — На щики!… С пушките, со щиковете, с ножове и саби, с нокти и зъби… И пак се дръпнем повалени и двете страни, а между нас остават натръшками из полето стотици мъртви — и техни, и наши. Кой знай колко пъти се дигнахме така. Не мислиш дали ще умреш, или ще останеш жив. Искаш само да убиваш, все повеке, искаш само да надвиеш. Там, между нас, беше подполковник Калитин. Руски офицер. Два пъти го раниха и той не излезе от боя. Знаменосецът падна. Към знамето посегат турци. Хвърли се към него подполковник Калитин, дигна го: — Вперед, ребята! — Ние сички след него. Как ще се жалиш! Убиха го там, загина там Калитин. Четири часа се бихме в самия град. Не можеш да ги спреш: убиеш един — трима се хвърлят върху тебе. Даде се команда за отстъпление. С нас се дигна целият град — жени, деца… бегат. Гореше и градът. Турците ще помнят тоя бой. И ние ще го помним, останаха там много наши другари. За нас генерал Гурко каза: „Вие се показахте такива герои, че целата руска армия може да се гордей с вас. Вие сте ядро на бъдещата българска армия. Ще минат години и тая бъдеща българска армия ще каже с гордост: «Ние сме потомци на славните защитници на Стара Загора.»“ Това запомних аз дума по дума…

Овчаров млъкна и стоя тъй, сякаш още се вслушваше в думите на руския генерал. Аце Кутрев му подаде кутията си с тютюн. Вардарски се обърна към Васил Брашнаров:

— Разкажи и ти нещо. Къде си бил… Ние тука не можахме да ви видим, не можахме да ви посрещнем. Разказвайте, поне да чуем…

Младият опълченец взе кутията да си свие и той цигара. Някогашният му учител се навъси:

— И ти ли пушиш…

Васил дигна към него хубавите си млади очи:

— Знаеш ли, учителю… Дълго време там, в Русия, при много случаи като че ли се още чувах гласа ти. Ти ме поучаваше и там кое е добро и кое е зло, Вервай, през целото време там се не се решавах да запуша с другарите си, се чувах твоя глас: „Тютюнът е отрова!“ Но… войната променя човека. — Той смукна от цигарата си два пъти едно след друго и продължи: — Аз се записах опълченец в Киев. После нашата дружина мина под командата на генерал Радецки, а ни водеше пак генерал Столетов. Минахме през цела Мизия и се спрехме на Шипка — голем проход по средата на Стара планина. Оттам, стръмно надолу, се слиза в Средногорието и още по-нататък, в Тракия. Не бехме ние много войска на Шипка, руси и българи. А беха ни сложили на такова место… Дочу се по едно време, че срещу нас иде голема турска войска. Беше през първите дни на август. Ще изгорим по нагорещените камънаци. Виждаше се, наближаваше към нас голема сила. Позасилихме ние позициите си, чакахме да ни дойде помощ. Започнаха да се изкачват нагоре към нас най-напред бежанци от тракийските села и градове, хиляди уплашени люде с добитък и покъщнина, кой каквото е успел да дигне. Надолу по полето се дигнаха стълбове дим, гореха нашите села, а по пътищата се дигаха облаци прах — движеше се насам многобройна турска войска. Към нас се приближаваше Сюлейман паша, да пробие тук нашите линии, да мине планината, да се съедини с Осман паша в Плевен и с друга една голема турска армия на река Черни Лом. На такова место бехме ние, а никаква помощ не ни идваше и останахме сами да посрещнем армията на Сюлейман паша. Не беше много сгодна и позицията ни — от двете ни страни се издигаха големи височини, каменисто беше и не можехме да се окопаем по-добре. Но под нас беше много стръмно и ние се готвехме да отблъснем турците. Надолу всичко се виждаше. На 7 август, привечер, долу почерне от аскер. Едва сега видехме колко малко сме ние горе. Турците беха пет пъти повече от нас…

Той млъкна. В стаята беше тихо. В градината вън шумолеше нощен ветрец, тихо шушнеха младите листа по дървесата. Вардарски не се сдържа:

— После?

Васил Брашнаров продължи и сякаш не бе спирал:

— Турците започнаха да нападат сутринта на 8 август. И право срещу нас, в центъра. Лазеха нагоре по цели тълпи. Ние ги посрещнахме с огън, с пушки и топове, и колкото гърмят пушките и топовете, планината ги засилва и ги повтаря още повече. Приближават се, приближават се турците, почервене сичко пред нас от фесове, лазят нагоре, но изеднаж некаква сила ги блъсва назад — не могат да преминат през нашия огън. И пак отново започват. Те се дигнаха срещу нас шест пъти едно след друго. Пушките ни се нагорещиха, не можем да ги държим вече в ръцете си. Тогава започнахме да търкаляме надолу камъни, по-големи, по-малки, пък и цели канари. Камъни, дървета. Убивахме, мачкахме, а турците като да извират. Те вече стигнаха позициите ни, ще влезат в окопите и тогава ние се хвърляхме на щик и гуша за гуша. Така цел ден. И на другия ден. Паднаха мнозина и от нас. На третия ден ние се видехме вече обградени, оставаше само да измрем. Не ни оставаха вече и много патрони за пушките, свършваха се и камъните и дърветата наоколо. Тогава започнахме да хвърляме срещу турците и телата на убитите наши другари. Сюлейман паша не биваше да мине през Шипка… Най-сетне, тъкмо в най-тежкия час, дойде ни помощ. Колкото имаше казаци с коне, спуснаха се към другата страна на прохода да посрещнат нашата войска и качваха на конете си отзад по един пехотинец, за да стигнат по-скоро до нас. Още скачайки от конете — хвърляха се и новите в боя. Турците напираха още три дни. Напразно. Стръмнината надолу почерне от турски трупове. Сюлейман паша не можа да мине през Шипка. Но боевете за Шипка още не беха свършили…

Васил Бръшнаров отново посегна за цигара. Всички наоколо чакаха нетърпеливо да я запали и да продължи разказа си. И пак Вардарски не се сдържа:

— После, после, Василе…

— Да, после… — подзе младият опълченец. — После дойде най-страшното. Турците не предприеха нови нападения срещу нас, но беха ни обградили от три страни, и постоянно ни обстрелваха. Бързо мина летото горе, в планината, и още през месец септември започна да ни мъчи студът. Не беше толкова страшно да се биеш с врага с пушка в ръка, да го срещнеш гърди с гърди; по-страшно стана, като започна зимата. Задуха ветър, дни наред не можехме да се покажем от окопа; ще те отнесе. После започнаха и снежните бури. Немахме ни топли дрехи, ни здрави обувки. Хранехме се повече със сухари, не хапвахме топъл залък. Не можехме да палим и огньове. Дрехите ни замръзваха върху нас. Не можем да се движим и който падне в снега, не може да стане без чужда помощ. Полите на шинелите ни не се свиваха, а се чупеха. Събирахме се на купчини и се мъчехме да се стоплим взаимно. Немаше къде да се скрием от студа. Колко пъти намирахме в снега замръзнали часовои… Големи беха страданията ни от студа, но още по-големо беше търпението на руските войници и на нашите — да, и на нашите люде. Учителю — протегна младият човек ръка към Вардарски, — там ние издържахме с търпението си. И вервай: по-трудно е да покажеш търпение, когато е нужно, отколкото да излезеш и срещу самата смърт с щик в ръка… — Той въздъхна издълбоко и негли беше пак там, на Шипка, в страшната зимна буря. Бързо привърши разказа си: — Долу срещу нас сега беше Вессел паша, настанил се бе при село Шейново, в подножието на прохода. Руси и наши минаха планината влево и вдесно от Шипка и генерал Скобелев удари турците в лагера им. Ние се спуснахме отгоре. Вессел паша се предаде с 22 хиляди аскер и 93 оръдия. Планината бе премината пак посред зима и от генерал Гурко. Турците не можаха да се спрат вече никъде. Ние ги преследвахме по петите им чак до Сан Стефано при Цариград.

Сега Вардарски, Аце, Атанас, Стойко обърнаха жадни очи към Тръпко Велев. Нека разкаже и той за войната. Остана тя далеко, отмина. Да чуят те поне заглъхващия й тътнеж…

— Като е за студ и зима — започна Тръпко, но изеднаж промени приказката си: — Ти, даскале, и ти, Аце… вие помните двамата ония руснаци, които беха дошли тука за панаира и нели аз заминах с них. Заведоха ме те чак в Русия и аз веке не се отделих от Павел Сергеевич… помните ли го оня, по-слабичкия. Той беше офицер. Нареди ме там да работя, баща му имаше голема градина край Киев. А щом се обяви войната, аз пак с него. Искаше да ме вземе като вестовой, но аз казах, че искам да вървя с пушка. Ну, харашо! Ще воюваме за освобождението на България, чак в Преспа ще идем. Убиха го него при Плевен. До мене падна. Подигнах го — мъртъв. Предаде се Осман паша, взехме Плевен. Нашият полк мина под командата на генерал Гурко. Още не бехме се съвзели ог битката при Плевен, даде се команда за два дни да минем Стара планина. Тръгнахме. Войска, топове, коне. Ние — се нагоре. Студ — камен и дърво се пука. Газихме снег до пояс. Такъв студ, а от тебе тече пот. Войници хвърляха дрехите си, торбите со сухари. Започна буря и сичкият снег се дигна от земята, завърте се, в очите влиза, в носа, не можеш да дишаш. Изкачихме се по една стръмнина и вървим един зад друг — тесна е пътечката и плъзгава. Току до нозете ни зей пропаст, не се вижда докъде е надолу. Чуваш, писне некой, преметне се и изчезне в пропастта, Тесно, плъзгаво, а ветърът те блъска право в пропастта. Страхът те лови за нозете, лази до сърцето ти чак. Некои от войниците се уловиха за опашките на конете, за стремената, и ха нагоре. А с топовете каква мъка! Генералът казал: „със зъби макар, ще ги изтеглите нагоре!“ Теглихме ги, дърпахме с въжета и ги пазехме повеке от людете. Къде без них, без топове! Плъзна се един надолу, премаза двама, а други двама държат, не искат да изпуснат въжето, повлече ги топът в пропастта… Па мъгла, току връхлети, не можеш нищо да видиш на две крачки. А как нощувахме там, в планината, без огън, без подслон… И сега ми става студено, като си спомням — засмя се Тръпко и бързо добави: — Но минахме, минахме планината. Превзехме София. Ударихме после към Цариград…

Тръпко млъкна и Вардарски повтори след него:

— Към Цариград… — После учителят се раздвижи върху ниското столче и попита нетърпеливо: — А ние тук?… Македония…

Поизкашля се Васил Брашнаров и рече:

— Македония сега требва сама да си помогне.

— Да, сама — улови се припряно за думите му Вардарски и продължи: — Но русите… нема ли те да ни помогнат?

— Ще ни помогнат. И свободните вече българи ще ни помогнат. Но ние требва първо да покажем пред света, че Македония не ще да бъде повече турска робиня. Затова дойдохме и пие тук…

Вардарски размаха юмрук:

— Ще покажем! Цела Европа ще чуе и ще види.

На другата сутрин, рано още. Вардарски тръгна из града, горделиво дигнал глава, тревожен, дързък. Той влизаше по къщи и дюкяни, търсеше мъжете, които бяха се заклели да се дигнат с оръжие срещу турската тирания. Които бяха по-смели, сами излизаха да го посрещнат, но някои се опитваха да го избягнат или се криеха от него. Той се връщаше по няколко пъти да ги търси, дебнеше ги пред вратите им. И буботеше немного предпазливо:

— Клетва сме дали… Тая нощ ще излезем. — После добавяше тайнствено, с изблещено око: — С нас ще има руски войници. Наши люде, но са руски войници…

Из града тръгна радостна, вълнуваща мълва: — Руски войници… Идат руски войници в Преспа…

Изеднаж се съживиха всички надежди, отново пламна прегорялата радост на преспанци. Настана голямо оживение из чаршията, по махалите, срещаха се людете, търсеха се, питаха:

— Къде са русите? Кога ще дойдат… Разнесе се тогава и нова мълва:

— Щом чуете камбаните, излизайте! Всеки да дигне каквото оръжие има, ще гоним турците…

Градът замръкна в смут и тревожна радост..

Още рано след полунощ, ту по-близу, ту по-далеч из града се чуваше да скръцва порта, предпазливо се затваряше и тихи стъпки заглъхваха някъде в тъмнината. От разни страни, от разни улички наоколо се промъкваха бързи сенки и хлътнаха в двора на новата църква. Тук бяха тримата опълченци, Вардарски, Атанас Кривиот, Аце Кутрев, Алекса Кочов, Борис Мутафчия; бързо се насъбра около тях голяма група мъже, които се обаждаха, питаха се помежду си с шепот. Всички се трупаха, блъскаха се да видят опълченците, доколкото можеха в тъмнината.

— Те ли са?

— Нема ли други?

— Ще дойдат и други… сигурно ще дойдат.

Беше тъмна, безлунна нощ; между невидими по небето, разкъсани облаци трептяха редки звезди. В тъмния звезден здрач, в ръцете на тия люде се мяркаха пушки или стърчаха високо над главите им дългите цеви; мътно проблясваха железата по тях или излъсканият пиринч на гилзите по патронташите, препасали на кръста или през рамо.

Уреченият час наближаваше. Примъкнаха се още неколцина преспанци и вече никой не дойде в църковния двор.

— Разделете се на три — чу се далеко по двора сподавеният глас на Вардарски.

Разбъркаха се людете, чуха се непредпазливи гласове, подрънкване на оръжие, разделиха се край стената на църквата три неголеми групи. Излезли бяха тая нощ с пушките си тридесет и девет души преспанци. Присъединиха се към всяка група Вардарски с Наум Овчаров, Аце Кутрев с Васил Брашнаров и Атанас Кривиот с Тръпчо Велев. Поведоха най-напред дружинката си Вардарски и Овчаров, с тях бяха и другите двама членове на комитета — Алекса Кочов и Борис Мутафчия. Отправиха се към чаршията. Веднага след тях излязоха една след друга и другите две дружинки. През стихналия църковен двор преминаха други две семки и изчезнаха в малката вратичка на камбанарията.

Трите дружинки се насочиха към конака. Там, з същия двор, беше и помещението на заптиетата — ниска тухлена сграда с дълги редици прозорчета и към двете улици, които минаваха от двете страни на конака. Въстаниците трябваше да ударят най-напред тая малка казарма — така бе уговорено. Едната дружинка, която беше предвождала от Вардарски и Овчаров, трябваше да нахлуе в двора на конака, а другите две — да бият в прозорците на помещението на заптиетата. По улиците не срещнаха те ни жива душа, само някакво бездомно куче лавна и избяга подплашено в тъмнината. Когато наближаваха вече конака, един от въстаниците поизостана и току се скри под сянката на една широка стряха. И щом заглъхнаха стъпките на другарите му нататък, той хукна да бяга назад, към дома си. Като не излизаше никой да попречи, и трите дружинки ускоряваха стъпки, колкото повече се приближаваха към конака. Дружината на Вардарски вече мина край помещението на заптиетата и се насочи към широката порта на конака. На двайсетина стъпки след нея вървеше дружината на Аце Кутрев, а по другата улица оттатък се движеше дружината на Атанас Кривио. Тогава се чу откъм двора на конака силен, уплашен глас.

— Ким сънъз сиз бре?! Дурунус орда бре!59 Зачуха се оттатък и други тревожни гласове, изтупотиха стъпки, тропна врата, някаква светлина угасна. Вардарски носеше два револвера в ръцете си — той не можеше да стреля с пушка поради сляпото си око — дигна високо револверите и викна:

— Напред, братя! Долу Туркия!…

Чу се силно блъсване наблизу — турците затваряха тежката порта на конака. Когато Вардарски и Овчарски изтичаха нататък, портата беше вече здраво затворена и се чуваше отвъд бърз, припрян говор на турски:

— Излизайте! Хващайте стените. Дръжте прозорците!…

— Отворете! — викна Вардарски също на турски и ритна портата.

До голямата порта имаше друга, по-малка порта. Овчаров я натисна с рамо, блъсна я с приклада на пушката си — не се помръдваше и тя.

Струпа се там цялата дружинка. В тъмнината нататък се мяркаха и други люде.

— Да прескочим — рече Вардарски.

— Къде, даскале — обади се Алекс а Кочов. — Високо е. Тука не може без стълба.

Стената беше наистина висока, с доста широчка стряха над улицата.

— Да има сега един фугас — рече Овчаров, но никой не се обади: въстаниците за пръв път чуваха такава военна дума.

— Секири… неколко секири требват! — рече пак Алекса Кочов.

— За нищо не сме помислили ние — каза вразумително пак някой от въстаниците. — Така ли ще ни посрещнат агите, с отворени порти!

— Тя, портата, се си стои отворена, ама сега… — промърмори друг.

Оттатък, откъм другата страна на конашкия двор, изпукаха пушки, закипя и се проточи бърза стрелба. Засвяткаха изстрели и надолу по улицата — стрелбата се пренесе и отсам.

— Залегайте! — викна Овчаров. — Стреляйте по прозорците.

Той се втурна към отсрещната страна на улицата, въстаниците се разбъркаха, но после и те се спуснаха нататък, по един, по двама; пред конашката порта остана само Вардарски с двата револвера в ръцете си, като че ли чакаше някой да му отвори. В тъмнината по цялата улица надолу святкаха и трещяха изстрели, святкаше се и по прозорците на помещението на заптиетата, през мигновените затишия се чуваше остър звън на счупени стъкла.

Изеднаж, през разбърканата стрелба и сякаш някъде високо, се зачу бърз камбанен звън:

— Бимбимбам! Бимбимбам!

Стрелбата се засили от всички страни около помещението на заптиите. Зачуха се по улицата надолу и гласове, провиквания. Камбаните продължаваха да бият и по едно време, някъде още по-далеко, се зачуха и други, по-тихи звуци на камбана, но и те сякаш надвиваха трясъка наоколо, чуваха се ясни и чисти. Сега биеха камбаните на двете църкви:

— Бимбимбам! Бимбимбам!.. И после по-далеко:

— Дандандан! Дандандан!…

Вардарски дигна револверите си, гръмна два пъти едно след друго нагоре към звездите и викна с нечовешки глас:

— Напред, братя! Да живей! Удряйте… Протегнал напред двата си револвера, той тръгна край високата конашка стена да атакува направо прозорците на малката казарма.

— Даскале! — викна подире му Овчаров. — Къде си тръгнал! Връщай се! Ще те ударим, връщай се назад!

Вардарски пристъпи към най-близкия прозорец, подпря се там, на стената. Оттук не се стреляше. Вардарски предпазливо се приведе напред, надзърна в тъмния прозорец. Нямаше там никого, прозорецът зееше с изпочупени стъкла, но беше обкован с Яка желязна мрежа. Вардарски стисна гневно зъби, дръпна се назад и току се ослуша: стрелбата зад него бе стихнала; бързо затихваше и надолу по улицата, а от прозорците на казармата трещяха все по-чести изстрели. Той чу наблизу гласове, позна гласа на Овчаров:

— Бегай насам! Бегай насам! Турци идат, обграждат ни!

Едвам сега дочу Вардарски, че откъм другата страна на конака бе кипнала нова, още по-честа стрелба. Насреща, малко по-надолу, дето започваше една тясна, пряка уличка, се мяркаха бързи сенки — другарите му бягаха. Стрелбата оттатък се засили още повече за няколко мига, сгъсти се, но после се разкъса, разпиля се и започна да се отдалечава. Само камбаните не преставаха да бият, сега още по-ясно, по-бойко в тревожната нощ:

— Бимбимбам! Бимбимбам!…

— Дандандаи! Дандандан!…

Стрелбата около конака престана. Само някъде към българските махали се чуваха редки, глухи изстрели.

Вардарски чу зад себе си сърдити гласове, сетне вик:

— Дур! Ким сън сен бре? Дур!60

Той бързо се обърна. Покрай стената на конака тичаха насам голяма група турци — чуваше се ясно сърдитата им врява. Вардарски насочи към тях револверите си и започна да стреля напосоки, докато замлъкнаха и двата револвера в ръцете му. Той захвърли единия, после другия. Обърна се да избяга, но зад него се чуха изстрели. Вардарски усети някакъв твърд удар: по главата си, писнаха в миг двете му уши и той загуби съзнание.

Замлъкнаха скоро и камбаните на двете църкви — най-напред на едната, а после и на другата…

Лазар Глаушев се събуди още при първите изстрели. В кауша беше тъмно, само прозорчето насреща едва-едва се мержелееше. Изстрелите вън се засилваха и като че ли се ронеха глухо някъде зад стените на затвора. Лазар скочи от постелката си, пристъпи към вратата в мрака, сетне отиде и се прилепи на стената до прозорчето. Затворът беше зад конака, изстрелите тук се чуваха като изпод земята, но ясно, сякаш падаха едри дъждовни капки по сухата, твърда земя. Ето и камбаните на новата църква, после заби и камбаната на старата църква, някъде по-далеко, по-глухо, Лазар усети как бързо изсъхна гърлото му, той дишаше с мъка и чуваше в ушите си как лудо, отсечено биеше сърцето му, сякаш ехтеше цялото му тяло. Нямаше съмнение — другарите му нападаха конака. Той пак пристъпи опипом в черния мрак към вратата — те сега ще дойдат да разбият тая врата… Стрелбата позатихна, после се засили още повече. Кипна, сгъсти се някъде наблизу и друга стрелба. В затвора не се чуваше никакъв шум, никакъв глас. Лазар пак се приближи до прозореца. Стрелбата започна бързо да затихва и да се отдалечава, разреди се на отделни изстрели, чуха се по-наблизу още няколко гърмежа и всичко утихна. Престанаха да бият и камбаните най-напред на новата църква, после замлъкна и малката камбана на старата църква. Какво ставаше вън? В затвора беше все тъй тихо. Лазар отново мина от прозореца към вратата и пак се върна към прозореца. Не знаеше вече колко време беше минало в тъмнината и в тая оживяла тишина…

Изтрака ключът на външната врата на затвора. Идат ли вече! Вратата се блъсна в стената, чу се врява, тропот на стъпки, които се преплитаха. Сърцето на Лазар замря — той чу пред вратата на кауша разбъркан говор и шумно, хрипливо дишане. Ето и ключа. Не, това не бяха неговите другари! Вратата широко се разтвори и в тъмния кауш нахлу треперлива, червеникава светлина. Лазар видя там, в ходника, тъмйичаря със запален фенер в ръка, а други две заптиета и неколцина преспански турци държаха в ръцете си тялото на някакъв човек, тъкмо до прага на вратата висяха отпуснатите му нозе. В следващия миг Лазар позна Вардарски — може би само по нозете му, по обувките му, лицето на учителя не се виждаше. Турците ругаеха гневно, нахълтаха в кауша и оставиха тялото на учителя направо върху влажния пръстен под. Лазар зърна за миг, че лицето на учителя беше окървавено. Турците излязоха пак вън, тъмничарят, както беше с фенера в едната си ръка, пресегна се с другата да затвори вратата. Лазар бързо пристъпи към него:

Фаик онбаши… остави ми фенера… фенера!!…

Турчинът го изгледа ивкосо и дръпна вратата, заключи я отвън. Стана още по-тъмно. Стъпка по стъпка, Лазар се приближи към Вардарски, напипа го. Когато го подигна да го повлече към леглото си, учителят тихо простена. Жив беше… турците и не биха го донесли тук, ако беше мъртъв. Лазар го настани в леглото си, доколкото беше възможно в тъмнината, и сам приседна там, до него. Друго сега той не можеше да стори за учителя.

Нямаше съмнение: нападението на конака беше несполучливо. Ето Вардарски… Какво ли е станало по-нататък! Лазар пак чуваше отсечените, твърди удари на сърцето си. Вардарски простена. Тихо въздъхна след него и Лазар. Нямаше ли да се раздени най-после! Той предпазливо напипа ръката на ранения. Студена, отпусната лежеше тя край тялото му. Лазар я взе в двете си ръце, негли да я стопли. Не можеше да му помогне, не можеше да му помогне, а той може би умираше… И Лазар тихо, колебливо извика:

— Райко… брате…

Той усети, че Вардарски помръдна, раздвижи се там на възглавницата главата му и внезапно се чу гласът му, пресипнал, угаснал:

— Къде съм…

Лазар бързо се приподигна:

— Тука си, Райко, при мене! Аз съм, Лазар Глаушев…

— Ах! — въздъхна шумно Вардарски. — Хванали са ме…

— Къде си ранен… къде усещаш?…

— Не знам. В главата усетих… като да ме удари чук. Имаш ли вода? — И Вардарски се раздвижи, опита се да стане.

— Имам вода, но да не си ударен негде в корема или в гърдите…

— Само главата ме боли. Бучи. Другаде не ме боли. Лазар му даде вода. Той пи жадно, два пъти едно след друго.

— Що стана, що стана? — попита Лазар сега нетърпеливо.

— Що стана… Побегнаха сички! Знам ли що стана… Хванахме конака от три страни. Портата затворена. Усетиха ни и затвориха. Стрелят. На прозорците — железа. Стрелят те, стреляме ние. По едно време ми викат: бегай, турци, обграждат ни! И сички бегат. Гледам зад мене — турци. Обърнах се и — до последния куршум. Немаше що, требваше и аз да бегам. Стреляха по мене и… ето тука. Аз не се помня.

— Дотичали са турци от махалата. Нели е наблизу. Ами нашите? Колцина излезоха?

— Тридесет и девет души. Ни един повече. И ние с тех…

— А портата на конака затворена…

— Затвориха я.

Лазар помълча малко и рече:

— Не я премислихме ние харно тая работа. Ех… — подзе той след късо мълчание: — Се пак Преспа се опита да се дигне. Немаме оружие, какво ще направиш с голи ръце. Пострада ли и друг некой от нашите?

— Не знам. Може да е пострадал. Голема стрелба беше. А знаеш ли — съживи се Вардарски. — Дойдоха с нас и трима опълченци… на война били заедно с русите: Тръпко, спомняш ли си… Васил Брашнаров и още един преспанец — Наум Овчаров. С оръжието си дойдоха и облечени като войници. Право за Преспа тръгнали. Сега, казват, сами требва да си помогнем. Затова са дошли в Преспа.

— Само те ли са… тримата.

— Тримата. Мнозина били нашите во войната. Чудесии разправят… голема руска сила.

— Ех, майчице Не стигна тя до нас…

— Стигна тя, но зли душмани попречиха. Европа Замълчаха и двамата. Прозорчето насреща сякаш помръдна и започна да светлее по-ясно. Съмваше се. Щом стана по-светло, Лазар проми раната на Вардарски, разкъса една своя прана риза и го превърза.

— Не е страшно. Ще мине. Куршумът разцепил кожата. Замаял си се от удара.

— Колкото да ме хванат. Сега оттука — право на бесилката. — И Вардарски току попита: — Не си ли видел моя фес.

Лазар се огледа:

— Нема тука друг фес, не виждам. Моят само…

— Задигнали ми го гаджалите. Нов беше още. Ама… нема да ми е нужен повече — и той грижливо оправи превръзката на сляпото си око.

Лазар помълча малко и рече:

— Ти що… нема да мислиш за най-страшното. Бесилка и не знам що. Нищо се не знай. Нели знайш що са казали старите елини: докато съм жив — жив съм, щом умра — нищо нема да усещам.

Вардарски се вгледа строго в него:

— А ти що мислиш… Че се плаша ли? От нищо не се плаша. И от бесилка не се плаша. Още по-добре ще бъде да умра. Да беха ни избили сички там, при конака. Да се знае, че сме се дигнали да умрем!

Учителят рязко извърна глава към прозорчето. По бялата превръзка на главата му бе избило неголямо кърваво петно. Лазар почувствува как се надигна топла вълна в гърдите му от умиление към тоя човек, но нищо не рече и нито го докосна с ръка.

Вън се чу тропот и врява. Дали бе дошло време да ги пущат в двора? Скоро пак сичко затихна. Но малко по-късно пак се чу да влизат люде в затвора. След това — пак тропот и врява.

— Знайш ли що е това? — рече Лазар и не дочака отговор: — Чини ми се, нови затворници водят тука.

Докъм обед вратата на тъмницата се отвори още много пъти. Заптиетата довеждаха преспанци на цели групи и ги затваряха по каушите. Напълни се с нови затворници и каушът на Лазара, напълни се и тремъг вън — чуваше се през вратата глуха врява на много люде. Сега стана всичко шумно — новите затворници разговаряха един през друг:

— Тая сутрин некои нападнали конака. Имало и руски войници с них! Наши люде, ама руски войници. Камбаните биели да се дига целият град, ама що — людете немат оружие! Дипнали се сичги турци от махалата, да бранят конака. Нашите побетнали. Паднали там двама, убили ги турците. Сега в затвора има до двеста души. Турците от къща на къща. Прибират. Чаршията вън е затворена… Що ли ще става!?

— Двеста души — повтори ядно Вардарски. — Да беха излезли тия двеста души тая сутрин, щеше да вземем конака! Ама овцата… защо я колят…

В кауша стана тихо. После някой хитро, предпазливо попита:

— Ти… даскале… там ли беше?

— Бех — отговори бързо Вардарски и добави: — Там ме хванаха турците.

— Аха — отвърна сговорчиво същият глас: — Така рекоха и в града.

— Оставете това — рече остро Лазар и повиши глас: — Сега, братя, като сме тука, кой каквото чул, видел, за себе си да го знай. Ще ни питат, ще ни разпитват, може и да ударят некого, ама нема и що да ни правят, като са ни сбрали толкова люде. Ако вземем да приказваме много, може и да пострада некой от нас.

Между затворниците той бе познал и неколцина от тия, които се бяха клели да излязат с оръжие.

Няколко дни по-късно в затвора бяха докарани и селяни. После заптиетата почнаха да извеждат по двама, по трима от затворниците и ги водеха на разпит в конака. Затворът взе да се изпразва. Повечето от затворниците след разпита биваха освобождавани. След около два месеца време, доста късно следобед един ден, в двора на тъмницата бяха изведени Лазар Глаушев, Вардарски, Аце Кутрев, Атанас Кривиот и още двайсетина други преспанци, но между тия двайсетима мъже нямаше нито един от участвувалите в нападението срещу конака. Двама цигани ковачи оковаха в тежки вериги двайсет и четиримата затворници, по четирима ръка за ръка, в шест редици. На първата редица бяха Лазар, Аце Кутрев, Атанас Кривиот и Вардарски. Учителят бе дигнал високо рошавата си глава, раната му беше вече оздравяла, но един нов белег личеше към края на широкото му чело, над сляпото око. Тъмничарят Фаик онбаши бе им пошушнал:

— Ще ви водят в Битоля. Пеша.

Никой от затворниците не се обърна към заптиетата наоколо да се оплаче, да поиска нещо. Битоля — е, харно, нека бъде в Битоля!

— Не искам, как ще докуцам аз, бачо Лазаре… — рече Кривиот.

Лазар се приведе напред да го види:

— Не бой се, Атанасе. Яка кост си ти. И полека ще вървим ние, полека.

Беше към края на месец юни. Дългият летен ден нямаше край. Накараха затворниците, както бяха във веригите, да насядат край стената на затвора. И едва като се стъмни добре, петнайсетмина въоръжени заптии на коне ги подкараха край конака, през чаршията, на път за Битоля.