"Преспанските камбани" - читать интересную книгу автора (Талев Димитър)

VI

Отново се изправиха една срещу друга двете жени — Султана Глаушева и Ния Глаушева. Първа започна старата:

— Не искам Лазе да ми води такива гости.

— Ами защо, майко! — учуди се Ния. — Той е учител, Вардарски, и е дошъл от чуждо место. А Лазе, нели знаеш, обича да дружи с такива люде.

— Не се довежда тъй гостенин, неочаквано. Секак ще те завари чуждият човек. И какъв е тоя: с едно око. Господ го белязал. По-далеко от такива…

— Немой, майчице, грехота е да говориш така. Той пострадал от турци, бил и на заточение. Турци са му извадили окото.

— Ти откъде знайш? — втренчи в нея ревнив поглед старата.

— Лазе… той ми каза. И целият град говори.

— Ами защо гледа така, пули се в тебе като… като некой турчин.

Султана не каза нищо повече, не каза нищо и Ния, ала не се уталожи в сърцето на старата жена ни ревността, ни страхът, ни злобата й срещу Вардарски. Тя се боеше за сина си, да не му се случи несрета, а снахата, колкото и да беше свой човек, своя челяд, изеднаж може да се превърне в опасен враг. Много пъти досега бе изпитвала старата майка тоя страх за сина си, това недоверие и подозрителност към снахата, но смътно и само като глуха неприязън, която винаги можеше да потисне, да скрие. Сега тя почувствува остро и ясно и страха, и недоверието си. За всичко беше виновен, мислеше си тя, Вардарски. Но беше виновен и Лазар със своето лекомислие и непредпазливост, който има такава жена, трябва да си отваря очите на четири. Виновна беше и Ния. Наистина, нищо не бе направила, но и тя беше като всички млади и хубави жени: няма да се докачи, ако я погледнат с нечисти очи, ами драго ще й стане. Ь то, яви се в защита на поканения гост.

Султана бе приседнала пред огнището и за втори път поразбутваше главните. Огънят печеше лицето и в топлия майски ден, но тя седеше там, вдадена в мислите си: не беше тя аджамия и нищо няма да се скрие от очите й! Като видя учителят Ния, лицето му отеднаж се промени, обтегна се и едва-едва побледня. Това не е от стеснение, а от мъжки бяс. И окото му гори, макар да го скри бързо. През цялото време умът му е раздвоен: Лазе говори, а той слуша с едното си ухо. Хранеше се като замаян — ще остави лъжицата, ще вземе хляба, ще остави и хляба. Не беше умът му на мястото си. Все дебнеше да погледне Ния, но тя, старата, улавяше всеки негов поглед. А Ния се мъдри пред него, кипри се. Едвам преглъща залците си, стиска устни. Това е от женска проклетия — да се хареса повече, да се хареса н на последния мъж, и никога не се знае докъде може да стигне жената, къде ще спре. Дръж здраво юздата, не пущай, спирай, докато е време. Да Лазе… те всички са такива, глупави. Мъжете не знаят докъде може да отиде и най-малкото нещо в тия работи, не могат да предвидят, не се досещат. Самият черен дявол стои между мъжа и жената, а той се радва, проклетият, на всяка пакост. И Ния мисли някое време за Вардарски след разговора й със свекървата. Ния също бе забелязала погледите на госта, смущението му, неговата разсеяност. Тя познаваше тия мъжки погледи, бе ги срещала много пъти през живота си, пълни с възхищение, с почуда, с покорно угодничество или с безсрамна алчност. Вардарски я погледна два или три пъти, като да беше изненадан, уплашен от нея, от нейната женствена сила, и тя се радваше на неговото смущение. През цялото време несъзнателно се стремеше да поддържа в него възхищението му от нея, но това ставаше без всякакво усилие от нейна страна, като дишането й, което става само по себе си. Мисълта й беше повече при болното дете в съседната стая. Тя никога не се бе стремила съзнателно да се харесва, да привлича върху себе си чуждото внимание, а си оставаше такава, каквато беше по рождение, и често дори нехайна към ония, които я гледаха като жена. Това беше в нрава й — сдържан, уравновесен и не без една скрита, ненатрапчива гордост, — но това беше и едно постоянно, дълбоко, ясно съзнание за силата на своята хубост и своя женски чар. И сега също мисълта й не се задържа дълго около гостуването на Вардарски, а се върна, както много пъти преди това и все по-често напоследък, върху отношенията й със свекървата, върху целия й нов живот.

Не й се нравеше нейният нов живот. Тя криеше недоволството си и понасяше търпеливо всяка неприятност най-напред заради Лазара. Той би се огорчил много, ако знаеше, че тя не се чувствуваше щастлива с домашните му. Но тя спотайваше недоволството си и поради своята търпеливост във всяко нещо. Може би за щото усети в късия си разговор със свекървата нейната кипнала подозрителност, сега Ния почувствува с особена острота недоволството си най-напред тъкмо от нея, от свекървата. Султана искаше да влезе, да се разпорежда и във вътрешния, личния живот на всекиго от людете си, непоколебима в своята увереност, че знае за всяко нещо кое е най-доброто. Колкото и да беше, и по своему, предпазлива, внимателна в отношенията си към другите, Султана не се сдържа и каза на Ния преди една неделя:

— Аз навремето още на втория месец се усетих не сама.

Ния веднага схвана смисъла на тия думи на старата и цяла пламна от свян. Те бяха сами в голямата стая с огнището, но Ния гореше от срам, не знаеше къде да погледне. А свекървата не спря дотук. Тя попита направо младата си снаха и само това беше, че не се обърна да я погледне:

— Ами ти, Нийо, още ли не усещаш нищо? Веке втора година… Да потърсим некакво чаре, а, какво ще кажеш?

— Остави ме, майко… — промълви Ния и влезе, избяга в своята, по-малката стая, но чу подире си гласа на свекървата:

— Не може повеке така. Що има да чакаме? Ето Раца: едно след друго ги ражда. Ти може да имаш нещо.

И сама Ния се страхуваше, че може би някакъв неин недъг й пречеше да стане майка. Все по-често си мислеше тя сега за своята майка, която бе родила нея, единственото си дете, на седемнайсетата година от женитбата си. И тъкмо защото и сама се страхуваше да не остане без деца, тревожеше се и се измъчваше от тая мисъл, тя прие с болка грубата намеса на свекървата в интимния й живот, в скритите й тревоги. Ния и тук чувствуваше върху себе си властта на свекървата, признатото й право Да влиза в живота й, да следи, да пита и разпитва, да иска сметка.

Сега дойде тая незначителна случка с учителя Вардарски. Старата Глаушица не й каза нищо направо, не я обвини направо, но Ния долови и скритата причина на нейната неприязън спрямо новия учител. Като говореше така грубо за окото на Вардарски, свекървата мислеше за погледите му, пък и го каза донякъде. На ли и самата Ния бе забелязала погледите на учителя промяната по лицето му, смущението му. Старата не го обвини направо, но Ния почувствува укора в думите й, почувствува някаква наложена виновност. Защо, как во бе направила? Старата бе несправедлива и я засегна болезнено, обиди я в нейните най-чисти, най-дълбоки чувства — обиди тя нейната обич към Лазара. В сърце то на Ния се надигна и се засили ново чувство — на съпротива, на възмущение. Това беше не за пръв път в новия й живот, но сега то не прегоря, а остана в сърцето й.

Ния често мислеше за бащината си къща със скрита мъка. Според желанието на Лазара, след женитбата им те я изоставиха. Старата леля на Ния умря скоро след сватбата й. В къщата на Аврам Немтур не живееше никой. Заключена стоеше широката й порта, дворът й бе запустял, обрасъл с бурени и храсти, лехите в градината бяха се заличили, изсъхнали бяха цветя и китки и само чешмата шуртеше в позеленялото корито. Тънеше в гробна тишина и запустение тоя стар дом, широките одаи бяха раздигани и голи, прозорците бяха премрежени от прахуляк и паяжини, вратите бяха плътно затворени. Не бе имало никога много радост в тоя дом, но сега приличаше на гробница и като че ли в него се бе поселил мрачният дух на умрелия му стопанин, Аврам Немтур. Ния идваше тук от време на време, отваряше портата, ходеше по двора и градината, по тихите чардаци, по празните стаи и сякаш да пооправи едно и друго, да подреди и поизчисти, а тя ходеше мълчаливо из напуснатата си родна къща и често си поплакваше. Лазар не беше стъпвал тук след женитбата им. А къщата вече се рушеше. Остро скърцаше на ръждясалите панти тежката порта. През последните пролетни дъждове покривът бе протекъл, дървеният таван на една одая на горния кат бе набъбнал от влага, резбите по него бяха се разкривили и попукали, мазилката на една стена там бе паднала и се виждаха разголени тухли и греди…

Ния никога не отвори уста да се оплаче, да изкаже мъката си за изоставения бащин дом, който се рушеше. Не от гордост, а само да не погази думата и волята на мъжа си. Той бе казал, че няма да стъпи в тая къща, и дори не даваше да се говори за нея. Иначе Лазар никога не упрекна жена си, че ходеше от време на време в бащината си къща, но се виждаше, че той помни думата си.

Ала полека-лека, неусетно, може би още от първия ден, когато влезе Ния в малката стаичка на новия си дом, в нея се породи едно решение: рано или късно да се върне в бащиния си дом, да заведе там и своя мъж. Тая мисъл беше най-напред в скръбта й за изоставената бащина къща, после беше в недоволството й от новия живот. Тя прие покорно решението на Лазара — може би така трябваше да бъде, да не мислят людете, че той бе се оженил за нея, защото беше дъщеря на Аврам Немтур и заради сараите на чорбаджията, но ден след ден тя виждаше все по-ясно, че това беше най-напред от мъжка упоритост и надменност. Ето сега — дребна беше наистина тая случка с новия учител и Ния още на втория ден я забрави, но в съзнанието й тъкмо след тая случка се изясни решението й да се върне в бащиния си дом, да заведе там и своя мъж. И като че ли отеднаж всичко се промени — тя виждаше вече с други очи всяко нещо в новия си живот.

Следващата неделя, като стана време да слагат за обед, Ния прибра старата покривка и постла върху софрата нова покривка. Султана сипваше яденето в саханн до огнището и като се изправи, веднага забеляза промяната.

— Що е това, Нийо? Защо нов софралък?

— Ами ето, майко — разгъна Ния старата покривка. — На нищо не прилича веке.

Старата покривка беше овехтяла, пробита беше на няколко места и на други няколко места — кърпена, макар иначе да беше чиста. Но Султана не обичаше промените и беше пестелива, искаше всяко нещо да се използува докрай.

— Не, не, Нийо. Що говориш! Още много време ще ни служи. Ти дигни новия софралък. Като се докъса старият, тогава ще сложим тоя, новия.

— От сандъка си го извадих, от чеиза — рече Ния, но не за да се похвали, а тъй, че го дава за общата трапеза.

— Стария пък аз сама съм го ткала — отвърна веднага Султана. — Ще ни служи той още дълго.

— По-хубаво е с ново, майко — намеси се кротко и Раца.

— Е, по-хубаво… ама който не пази, нема да има ни ново, ни вехто.

Ния прибра старата покривка и на софрата остана новата. Докато приказваха и старата Глаушица стоеше там с голяма дървена лъжица в ръка, двете млади жени, като по мълчаливо съгласие, бързо наредиха трапезата: сложиха хляба, ножа, лъжици, пълни с гозба сахани и паници. До голямата софра бе сложена Друга, по-малка — за децата, а там сядаше обикновено и Раца.

— Не ме слушате веке вие мене… — каза с укор старата Глаушица, тя не искаше да се кара, но не искаше и да отстъпи. В приказката й се чувствуваше и едното, и другото.

— Слушаме те, майко — продума Раца. Ния мълчеше, но се виждаше и по лицето й, и по движенията й, че няма да отстъпи. Тя не се въсеше, не гледаше изпод вежди, а със спокойна самоувереност донареждаше трапезата, но по лицето й бе угаснала оная постоянна мекота, която приличаше на едва зараждаща се усмивка и придаваше на това красиво лице особена прелест.

В стаята бяха и тримата мъже — старият Глаушев, Кочо и Лазар — и чакаха да седнат за обед. В съседната стая шумяха децата.

— Слушате ме вие, ама не ме слушате — каза рязко Султана и продължи със същия тон, в който имаше пак тъй повече укор, отколкото гняв: — Да сте деца, ще ви натупам, ама вие сте коскоджами ти жени…

Мъжете слушаха и никой не се намеси, само Стоян Глаушев се усмихваше някак виновно. Те и тримата не знаеха на коя от жените да дадат право — на Султана или на Ния, — разправията им беше женска, за някаква си покривка, но и тримата доловиха в разговора им някаква твърдост. И старата Глаушица не искаше да се примири, макар да се опита да покаже отстъпчивост:

— Е хайде… днеска е света неделя. Нека бъде днеска на твоето, снахо.

Ния пак нищо не отговори. Някакъв студен полъх премина за пръв път между тия люде и би се чувствувала още студенината му, но от съседната стая навлязоха Кочовите деца и около тях, около двете трапези пак започна обикновената врява. По едно време, докато се хранеха, Ния забеляза, че свекърва й бе останала без хляб, свършил се бе хлябът в малкото панерче. Тя остави бързо лъжицата си, скочи и донесе нов хляб, наряза няколко филии и подаде една на свекърва си. Султана я погледна с оня свой особен поглед, в който се отразяваше понякога сякаш цялата й душа, всичката й душевна сила, цялата й мъдрост и знание и разбиране, в който проблясваше и дълбоко скрита топлота. Погледна я и рече:

— Да си ми жива, щерко.

В тоя й поглед, в тия добри думи, в гласа й беше всичката й майчинска обич към тая нейна челяд, всичгата й грижа за тоя дом — да има в него ред, мир и сговор, да има в него благополучие и разумен човешки живот. Но пак поради тая обич и грижа тя няма да отстъпи пред снаха си за новата покривка. Тя бе свикнала да държи всичко в ръката си, да държи всичко с желязна ръка и нито бе помислила някога, че може да бъде иначе. Тя бе пазила досега реда в тая къща, ще го пази и занапред. „Да си ми жива и здрава, щерко, но ти мене ще слушаш, и за свое добро и за общо добро!“

Празничният обед бе привършил. Децата наскачаха от своята трапеза, а Стоян Глаушев се прекръсти — един път, два пъти, три пъти:

— Господ да умножи, господ да придай! Благодарни сме ти, господи, отче наш…

Гласът му потреперваше от набожно усърдие, както винаги, когато приказваше със своя дядо господ, а сега тоя глас беше пълен с покорна благодарност към всемогъщия бог. Но като свърши късата си молитва, той обърна към Ния сините си очи, светнали от детински нетърпелива, хитра алчност, и рече бързо, изтихо — дано не чуят другите, дано не чуе Султана:

— Сипни ми още половин чашка… от винцето. Султана подигна към него строги очи, а Лазар се засмя гласно и като забеляза, че Ния се колебае, види се от страх да не разсърди без нужда свекърва си — каза й, за да я насърчи:

— Сипи, сипи на татко още една чаша. Днеска е неделя.

Султана нищо не продума.

Прибраха се всички по стаите си на неделна следобедна почивка. Вън остана само Раца — днес беше неин ред да измие паниците и саханите.

— Се ти е малко това пусто вино… Още една чаша, а!

С това започна Султана, като влязоха двамата със Стояна в стаята си. Той нищо не отговори — боеше се да не му се скара Султана повече, а му беше весело и леко на сърцето след празничния обед. Престъпил бе нейните наредби, голям грях беше при това да се пие вино и още повече — да се препива, но ето че от него, от виното, иде тая топлина в сърцето, това веселие, като че ли никога не си познал скръб и мъка, никога не си имал черни дни. А като се разтъжи понякога сърцето ти от него — така, цял ще се стопиш от жалост и сълзи. Такава е проклетата му сила — чини ти се, че всичко е лесно, загубваш и страх, и срам, а като се разбудиш от упойката му — мислиш, че все ти си изпочупил грънците, разкайваш се за всичките си сторени и несторени грехове. Ама тъкмо за тая проклета сила посяга човек към него — да те развесели, да те разтъжи от все сърце, да те понесе кой знае накъде, като да имаш крила на рамената си. Затова го търси човек и го желае, а не, да речеш, че е от мед по-сладко. Сега той изеднаж каза гласно:

— Не бива да пие вино човек, не бива. По-харно е да си винаги с ума си за секо нещо. Ама тегли проклетого… лъже се човек, че то му дава сила. — И като се досети пак изеднаж, че не бива да се захваща с жена си, той добави бързо, виновно: — Аз само половина чаша поисках и колко пих на трапезата: две или три чаши…

— Знам те аз. Веке тридесет и три години живея с тебе. Ти същи премудри Соломон, като отвориш уста. А да те пусна сега при бъчвата, нема да станеш оттам.

Стоян побърза да легне върху меката ямболия в ъгъла и за да отклони някак мисълта на жена си, гласно въздъхна:

— Ох, господи… Тежи ми веке мършата, жено. Се гледам да си полегна и ми е харно. Къде ти некога да ме накараш да легна посред бел ден!

Султана взе някаква дреха и го покри — той никога няма а да се сети сам да се покрие, а насън човек най-лесно изстива; после тя взе една тепсийка с цяла купчина ориз в нея и приседна на постлания под край ниските прозорци, сложи на изправеното си коляно тепсийката, прибра с цяла шепа ориза в единия й край. Стоян я попоглеждаше скришом — няма да легне тя да си почине, намери си пак работа и днес, в света неделя, ориза ще треби… А през цялото време Султана все си говореше, колкото на него, толкова и сама на себе си:

— … аз така искам: на думата си да стои човек. Още повеке мъж. Като говориш така за виното и сичко знайш, защо пиеш?

— Да не съм аз пияница като Ицо Шмаке! — приподигна се Стоян срещу явната несправедливост.

— Не си. Право е. Работен човек си. Ама като немаш сила да се сдържаш, и пияница можеш да станеш. А тя, снаха ти Ния, се да ти угоди: ти половин чаша искаш, тя пълна ти налея.

— Той и Лазе рече… — обади се пак Стоян.

— И той като нея. Не слушат. Млади, умни, учени, а не мислят кое къде може да отиде. Не мислят за утрешния ден, що може да ти дойде утре на главата. Защо сега нов софралък, като имаме софралък? Оня ден го прахме, ще го поизкърпим… За ново секогаш е лесно…

„Ето къде я боли — мислеше си Стоян. — Виждам я аз, че пак е нещо люта. Не може да се смири. А бре, жено: остави младите да си живеят свободно! Добри ни са децата — и Ния, и Раца, сички!…“ Но той не посмя да изрече гласно тия си мисли. И на стари години той не загуби страх и почит пред тая мъничка жена, както се бе сбрала и присвила още повече след смъртта на щерка им Катерина. Какъв страх беше то — не можеше ли той да я удари, да й каже и всякаква дума? А никога не му даде сърце да дигне ръка срещу нея, да я напсува. Колкото и да беше срещу него и често с люти приказки — все излизаше, че тя е права, че тя знае повече. Така още от първия им ден. Той и сега не знаеше как умря Катето и как я тласна в смъртта родната й майка. Но и да узнаеше, той пак би повярвал, че Султана не е могла да постъпи иначе спрямо неразумната им щерка, колкото да тъгуваше Стоян и до тоя час за нещастното си дете. Такава беше неговата обич към Султана, вярата му в нея, неговият страх и почит пред нея. Такова беше сърцето му и с такава сила бе се привързало то към нея, иначе той все гледаше да се води по своите си мисли, но като не можеше да преодолее вярата си в Султана, в нейната мъдрост — често прибягваше до детински хитрости и лукавства. Така и днес с виното: като поиска от Ния, тя няма да му откаже, а и другите деца бяха там — Султана може и да не се реши да му се скара. Право е — човек не бива да пие много вино и най-добре е никак да не пие, но ето сърцето го иска, червото ни проклето е жадно за него… Само във вярата си към бога Стоян Глаушев беше изцяло предан, искрен и без всякакви хитрини, вдаден беше в мисълта си за бога с покорна, всеотдайна любов.

Султана млъкна, но се виждаше по съсредоточения израз на лицето й, че мисълта й работеше безспирно, докато пръстите й машинално подбираха камъчетата и люспите между здравите оризови зрънца. По едно време тя дочу, че Стоян тихо хъркаше. Погледна го, сложи тепсийката на пода и стана. Пристъпи към него и се приведе да го завие по-добре с дрехата. Така се бе грижила тя винаги за него, през целия им дълъг общ живот, като за дете. Така бе го пазила от всякакви недомислия, детински склонности, а какъв силен и здрав мъж беше той! Ето и сега бе заспал като безгрижно дете, а знаеше тя и какви болки можеше да носи сърцето му. Нека поспи, днес е празник. От тъмно до тъмно бие той всеки ден бакъра, ето и сега, на стари години…

Тя пак се върна на мястото си, сложи тепсийката на изправеното си коляно. И пак я понесоха мислите й, но каквото и да мислеше, пред очите й все току се изправяше Ния… Тя сама бе помогнала да влезе в къщата й Аврамовата щерка, сама бе искала тъкмо нея да си вземе за снаха. И не се разкайваше за това. Не бе сбъркала, не бе сбъркала поне за Лазара. Като мислеше сега за щастието на сина си, изброяваше и повтаряше една след друга всички добродетели на снаха си, от едното й око капна в тепсийката мъничка сълза, после капна такава дребна, старческа сълза и от другото й око. Стана й отеднаж тежко за нея самата и за нещо друго — не голямо, по-важно, за това, което беше нейният дом — вената й, техните жени и деца, ето и Стоян, мъжът й, и тия нейни люде мили и премили, тяхното добро, тяхното щастие и спокойствие, техният живот. Тя не можеше да нарече всичко това с едно име, а всичко това беше в едно чувство, което изпълваше майчиното й сърце. В тая внезапна тъга — откъде дойде тя, всичките й деца, слава богу, бяха здрави и прави в тоя час, — но в тая тъга еднаж обладала сърцето й, Султана почувствува и студените тръпки на смътен страх. Задаваше се отдалеко някаква опасност за нейния дом, за децата й… Ами защо е тя на тоя свят? Нали за да пази децата си от всяко зло, от всяка напаст. И тя бързо, дори гневно обърса очите си първо с едната ръка, после и с другата.

Раца Кочовица влезе в тяхната си стая, като бършеше мокрите си ръце в престилката. Току-що бе измила съдовете. Удари я тежка воня и тя веднага подири с очи най-малкото си дете. То беше момиченце, спотаило се бе сега в ъгъла зад вратата и гледаше майка си с широко разтворени уплашени очи.

— Пак ли, мори, пак ли… — завайка се Раца, но без особено вълнение и огледа стаята, сякаш да види какво ставаше по другите й ъгли.

Край прозорците насреща, върху сламеник, постлан с дебела ямболия, бе се излегнал Кочо, подпрял с ръка доста голямата си глава, а в другата си ръка държеше дебела, димяща цигара. Той погледна сънливо жена си — нямаше навик да поспива след обед, но все пак Дрямка бе засенила погледа му след обилния обед н в това празнично безделие. В ъгъла насреща бяха седнали другите им деца. Кирил въртеше нещо в ръцете си, Разправяше нещо и с ръце, и с очи, и с глава — забавляваше колкото себе си, толкова и по-голямото си братле: той беше умникът между трите Кочови деца.

Докато чистеше мъничката си щерка със спокойни движения, Раца погледна един-два пъти по-големите в ъгъла и рече:

— Що не излезете да играете вън, що сте се затворили тука… Хайде! Ама полека, че дедо ви и стрико ви ситурно спят.

Пръв скочи Кирил, след него се повлече и Благой. Раца сложи най-малкото в дървената люлка и сама приседна край него, като го полюшваше едва-едва:

— Хайде спи… хайде. Нани, наниии… Детето я разглеждаше и някаква неясна мисъл светеше в очите му, после клепачите му започнаха да се притварят, докато заспа. Раца спусна запретнатите си ръкави, сложи ръце в скута си и се умълча. Кочо продължаваше да лежи върху сламеника, крайчецът на цигарата все още димеше, както го бе прищипнал с палеца и показалеца си. Най-сетне, види се, го опари и той смачка остатъка от цигарата в малката пиринчена пепелничка пред него. В стаята беше тихо, горещо, задушно. Същата воня все още тежеше във въздуха, по стъклата на един от прозорците неуморно бръмчеше и се биеше едра муха. Двамата съпрузи мълчаха — нямаше какво да си кажат, но добре им беше тъй да поседят близо един до друг в тоя празничен следобед. Това не беше някаква любовна радост, някакво съзнавано удоволствие от тая близост, а беше само навик да бъдат заедно, да се чувствуват близу един до друг, беше спокойно доволство на две тела и две души, които са се сдружили до пълно срастване. Техният живот беше много прост и много ясен.

Кочо израсна здрав и силен мъж, научи занаята на баща си и дори по-добре от него. Сега те двамата топяха бакър или чукаха с малките чукове всеки на свое място и пред своя наковалня на широкия тезгях. Имаха неколцина калфи и чираци, а когато ставаше нужда да топят бакър, събираха до десет-дванайсет души да чукат на голямата наковалня. Вадеха си добре хляба те двамата, не бяха ни голи, ни гладни децата на Кочо и все по нещо ново им купуваха за Божик или Великден, къщата беше пълна според както беше редно и прилично — да има що да сложат на трапезата си, да има де да седнат и да легнат, пък да могат да посрещнат и чужди люде. Като започнаха те да работят и да печелят заедно, събраха ден след ден, година след година цяла шепа алтъни и купиха от Исмаил бей работилницата, в която работеха от редица години и плащаха наем. Турчинът им продаде дюкяна — нужни му бяха пари, така беше сега в Преспа: бейовете и агаларите продаваха имотите си, а тия, които въртяха чуковете и стържеха с пили, с рендета, с бичкии — купуваха. Доскоро повечето от дюкяните бяха бейски имоти.

— Благодариме ти, господи, и не ни изпущай от ръка га си!… — кланяше се вечер, преди да си легне, Стоян Глаушев пред иконостаса, а лицето на Кочо все повече се разведряваше в спокойно, постоянно доволство й това каза той еднаж на жена си:

— Да можеше да се слеят денят с нощта! Работа имаме много, за нищо не стига времето.

Той научи по-добре занаята и купувачите умееше да задържа по-добре, да ги котка, но иначе във всичко даваше път на стария. Така беше редно, така бе го учила Султана, майка му, а и той виждаше със своя ум, че които пази ред и приличие, ще има сполука и в работата си, и между людете. Ами ще дойде време, когато и неговите синове ще го почитат, както е почитал и той баща си и майка си. Кочо и сега не запалваше цигара пред баща си и майка си, макар те да знаеха, че пуши. Човешката душа е все склонна към грях и ето, научил се бе и той да пуши тютюн, но не се решаваше да излезе пред родителите си със своя грях. Стоян се радваше на тая почит на сина си, макар често да му идваше да каже:

— Ти, що… Не си веке малък. Пий си тютюна и пред мене.

Кочо беше във всяко нещо редовен човек — и в работата си, и в целия си живот. Работеше неуморно и в нищо не пропущаше грешка, не допущаше времето му да минава напразно. От ръцете му излизаха усърдно, добросъвестно изработени гюмове, тенджери, сахани, паници, тепсии и макар да беше иначе мълчалив човек, с купувачите ставаше дори сладкодумен. Пък и внушавате доверие — винаги изглеждаше спокоен, ведър. В работата му, в целия му живот имаше един най-важен момент: благополучието на децата му, на жена му, на дома му, доволството, спокойствието в тоя дом и най-вече в тази, тяхната стая. Той знаеше цената на това доволство: да работиш добре, да печелиш добре, да се носиш с людете добре. Той пръв се сети да каже на баща си:

— Да купим дюкяна. Да си бъде наш, да не плащаме кирия на бея.

В народните работи той не се бъркаше. Още като от млад остана и в науката по-назад от Лазара, а такъв бе нравът му. Беше свенлив, мълчалив, боеше се от всяка неясна, забъркана работа, а тъкмо народните работи около църквата и училището му изглеждаха твърде сложни, твърде далечни, чужди за него. Но с брат си се гордееше, че бе излязъл Лазар между първите преспанци, а когато се намесваше в народните работи целият еснаф — и Кочо приемаше с готовност своя дял: да пусне в общата народна кесия няколко гроша, да сложи подписа си под някой общ харзовал6 — и както винаги, без главни букви, — да затвори дюкяна си по общо решение, като тая година на Свети Кирил, или по друга някоя обща причина и нужда.

С Раца те двамата бяха като рало волове. И колкото повече време минаваше в задружен живот, толкова по-права бразда изтегляха. Не бяха се скарвали никога, а и да се случеше да му възрази нещо Раца — накрая пак тя ще отстъпи. Раца знаеше още от бащината си къща — жената винаги ще отстъпва, за да има мир и сговор. Мъжът е като гост в къщата — сутрин излиза, вечер се връща, ще го посрещнеш като гост, с чест и почит, ще му сложиш трапеза, ще умиеш нозете му и риза ще му дадеш да смени, пък и в леглото ще го посрещнеш. Мъжът е главният стълб на къщата — той крепи къщата, неговите грижи са винаги по-големи. А каква е женската работа, какви са женските грижи, все дребни и нищожни, макар те, пусти да останат, никога не се свършват! Такава жена беше Раца Кочовица, с такъв ум. Кочо никога не бе повишил глас да й се скара, никога не дигна ръка да я удари и нямаше защо — ни той беше такъв човек, ни тя даваше повод за лоши разпри. Тя се отпусна още повече напоследък, види се, от често раждане, и беше бавна във всяка своя работа, дори и в говора си провлачаше всяка дума, но беше все тъй кротка, търпелива: лесно ще й мине болка и мъка, още по-лесно ще се засмее. Умря й най-голямото детенце и тя горко плака тогава, но скоро пак забременя. Раждаше почти всяка втора година и както беше редно, сама кърмеше децата си, та гърдите й бяха увиснали едва ли не до корема, но след всяко раждане почваше бързо да пълнее, пущаше гушка и Кочо не поглеждаше друга жена.

Мълчаха и сега дълго двамата съпрузи, еднакво отдадени на празничното следобедно доволство и блаженство.

И двамата заслушани в детската глъчка вън, зад ниските прозорци, плътно затворени и в тоя доста горещ майски ден.

— Ще ида — започна по едно време Кочо и гласът му бе прехрипнал от дълго мълчание. Той се изкашля и отново започна: — Ще ида днеска да видя афиона дали не е станал за резане.

Глаушевци имаха лозе, две нивици и едната бяха посели тая година с мак. Стоян Глаушев се грижеше за земята си със селяшка обич, но и Кочо се грижеше за тия две-три късчета земя като баща си. Ттия късчета земя даваха хляба и виното за цялото семейство.

Минаха няколко минути пак в мълчание и Кочо продължи:

— Ще взема и децата, ама горещо е още. Нека се позахладни.

— Нека се позахлади — отвърна като ехо Раца.

В най-малката стая на Глаушевата къща бяха най-младите съпрузи: Ния и Лазар. Това беше някогашната ергенска стая на Лазара, но когато си доведе той невеста и баща му спомена да се приберат в малката стая те — старите, — Султана веднага пресече приказката му: те, старите, ще живеят и ще умрат на същото място, в същата стая, дето са живели през целия си общ живот, дето са делили легло. Пък и двете по-големички внучета спяха при тях. Лазар и Ния ще спят в Лазевата стая, като почнат да им се раждат деца — може пак да се превади нещо, да се поразшири къщата. А и техните деца, щом почнат да растат едно след друго, ще спят при старите. Така живеят всички люде с по-голяма челяд.

Ния нареди своята малка стая по свой вкус, старата се опита и там да се понабърка, но и нямаше какво да се бърка — в малката стая всичко трептеше от чистота и хубост. Като цветя в градина бяха разните плетеници и шарки по килима, по черги и ямболии, по възглавници. Нямаше де да стъпи човек на голо място, навсякъде босият крак потъваше меко и дълбоко.

Тая сутрин Ния разтвори още рано прозорците и като премина високото майско слънце над къщата-малката стая се изпълни със свежа, прохладна сянка. Двамата млади люде бяха седнали един до друг близу до прозорците, подпрели и двамата гръб върху шарените възглавници край стената. Наскоро Лазар бе взел от читалището една нова книга и те я четяха заедно, щом се прибереха в стаята си. Единият четеше с глас, а Другият слушаше или пък спираха да четат и разговаряха за прочетеното някое време, после пак захващаше да чете единият или другият. Като четеше тоя път Лазар, на няколко пъти погледна изкосо младата си жена и тъкмо когато прочетеното най-много му харесваше, но скоро забеляза, че Ния слушаше разсеяно. Той затвори бавно, с две ръце книгата, сложи я настрана, без да сваля очи от жена си, а тя нищо не усещаше и седеше неподвижна, загледана пред себе си. Лазар се унесе да я гледа, винаги ненаситен на нейната хубост. Такава светлина струеше през отворените прозорци от светналото майско небе, от градината насреща, потънала в зеленина и цветя, та лицето на младата жена сияеше, в живо, топло озарение сияеше възмургавата буза, правото чело, нежните ноздри, въздебелите устни, налени с топла кръв, възрозовото ухо изпод широкия корен на едната й плитка, която се спущаше назад, и редом с нея разголената, гладка, тънка шия в ниската яка на бледо-синя блуза, предизвикателно разкопчана на две копчета… Лазар я обхвана през раменете с едната си ръка, после и с другата, притисна се цял към нея и я целуна горещо, шумно, алчно. Тя приведе едва-едва глава, но той усети, че не му се поддаваше, и я притисна още по-силно на гърдите си, сякаш да сломи, да смаже съпротивата й. Кръвта шумеше в ушите му, ноздрите му жадно вдишваха аромата на косите й — гъсти, черни, — усещаше той и топлината на тялото й — младо, здраво, пълно със замайваща сила.

— Ще ме удушиш — тихо прошепна тя и усмивка потрепна на устните й. Виждаше се, не искаше да го отблъсне, но и не отвръщаше с милувка на милувката му.

Горещата вълна, която бе заляла сърцето му, бързо се отдръпна. Той отпусна ръце и сам се поотдръпна, но сега Ния потърси ръката му с ръка и нежно, дружески я погали, без да го погледне — тя, изглежда, не можеше да се откъсне от мислите си. Тъй, загледана пред себе си, Ния тихо рече:

— Какво ще речеш, Лазе… да взема да изткая това лето един килим…

— Килим… Немаме ли килими?

— Имаме. Ама не е лошо да са повеке. Само за вълна и за основа ще дадеш некоя пара и за бои малко нещо, а всичко друго аз сама… — Тя живо се обърна към него: — Знайш ли? Искам да измисля нова шарка. От некое време се за това мисля, за шарката: какви бои да има, как да я наредя и после как да я изткая. Понекога ми се чини, че я виждам ясно пред очите си — ето, с ръка да я уловиш, а понекога сичко ми се разбърква и се върти, мота се на сички страни и е като мъгла пред очите ми. Ама аз ще я уловя, Лазе ти, почакай само…

— Е, харно, харно… щом искаш.

Той не сваляше очи от нея, следеше движенията на ръцете й, оживеното й лице, очите й. Всичко по нея беше озарено от нова хубост, от светлина, която излизаше сякаш от самата нея. Бледите й възмургави ръце с тънки пръсти и гъвкави стави танцуваха във въздуха пред него ту неуловимо бързо, ту плавно и нашироко и тя връзваше и развързваше, заплиташе и разплиташе невидими нишки. По лицето й се показа руменина, топлоалена през тънката матова кожа, тъмните й очи блестяха радостно и ту се разтваряха в тях светли дълбини, ту се забулваха мечтателно в бързо разсейваща се мъглица. После тя притихна, прибра ръцете си в скута, наведе очи и каза със сподавена въздишка:

— Що друго ще правя през целото лето?… Три жени сме вкъщи и колко ни е работата… Мама не се предава, тя повеке и от нас работи.

Сега тя като че ли се забули в сянка и пак се унесе в мислите си. И в това беше може би голямата сила на нейната хубост: винаги беше различна, различно хубава и все същата — Ния. Но може би и в друго беше голямата сила на хубостта й: в това, което беше вътре в нея, идеше от самата нея, като вътрешно озарение на Цялата й външност. Това беше постоянният й вътрешен живот — тя винаги носеше важна някаква мисъл в себе си, вълнуваше се от нещо, тъгуваше за нещо или се радваше и винаги — дълбоко в себе си, сдържано откъм външни прояви, дори и съвсем скрито за чуждия поглед. Такава беше тя и в своята обич към Лазара, която изпълваше властно цялото й същество. Тя никога не изрази шумно, буйно чувството си към него, но то пламтеше дълбоко в нея, в нея оставаше и когато приемаше милувките му, и затова може би беше такава нежна, топла нейната необикновена хубост, такъв светъл и дълбок погледът й, такава нежна, упойващо сладка вся ка ценна милувка, дори всяко докосване.

Като заговори за новия килим, тя не каза всичко на мъжа си. От обич и милост към него тя не искаше да го смущава без нужда със своите грижи и скърби. С новия килим тя искаше да задоволи една своя постоянна жажда, един постоянен копнеж на сърцето си — да върши нещо, да постига нещо, да запълва с нещо дългите дни и нощи. Как можеше да се живее със скръстени ръце? А нямаше работа за три жени в Глаушевата къща. Но с новия килим тя искаше и да се откъсне от всекидневния живот в новия си дом, да попритъпи своите лични болки и най-голямата от тях, която идеше от нарастващия й страх, че ще остане без деца. Тя се нахвърляше да поеме цялата работа вкъщи, но свекърва й я отклоняваше и отстраняваше, и от майчинска загриженост — да не се пресилва, да не се уморява, — и поради голямата енергия в самата нея, поради своята ненаситна работливост и също тъй постоянна склонност към всякаква дейност. Ния се залавяше с децата на етърва си и вършеше с майчинска грижовност дори и най-грубата работа около тях. Така времето минаваше по-бързо. Раца, която никога не смогваше, я гледаше с благодарност, децата бяха привързани към нея и я обичаха, но все пак сърцето й оставаше незадоволено-децата бяха чужди, друга беше тяхната родна майка и Ния не можеше да я замести, не можеха и те да утолят копнежа й за своя рожба. Но тя не искаше да смущава мъжа си със своите лични скърби и болки — те си бяха само нейни. Тя не му каза нищо и за мълчаливата борба, която бе започнала между нея и неговата майка, за мъчителния трепет, който изпитваше в тая борба, за своята решителност. Султана Глаушева беше негова майка и тя не искаше да помрачава синовните му чувства — Султана Глаушева ги заслужаваше, — но Ния не искаше и да разтуря тоя дом. Тя не беше доволна от реда в къщата и искаше да го промени към по-добро, да го промени поне за себе си, за своя мъж. Защо беше нужно да живеят всички в тая стара, тясна къща, когато нейната бащина къща стоеше празна и се рушеше? Ако отидат те с Лазара да живеят в бащината й къща — за всички ще бъде по-добре. Иначе Ния не искаше да отнеме само за себе си любимия син на старата майка, да го обърне срещу нея. Нека Лазар стои по-настрана от започналата борба, нека да мине тя и свърши по-тихо, по-безболезнено за всички и нека остане по-голямата горчилка за нея самата, за Ния. И все пак — нужна беше и неговата помощ. Тя много се колеба дали да започне с него тъкмо днес и най-сетне рече:

— Мисля си за татковата ми къща.

— Що пък сега… — нададе той ухо.

— Ами така остана и се руши. Ще се събори. — Лазар мълчеше и тя продължи: — Да беше пратил един-двама майстори, покривът тече.

— Харно. Ще пратя.

Едно време тя и с баща си така се бори — стъпка по стъпка. Стигаше засега и с Лазара; ще намери сгода друг път да продължи, докато стигне, стъпка по стъпка, до своята цел. Такъв беше и баща й, като застане на едно място, и не мърда — нужно е да подкопаеш земята под нозете му. Такъв упорит беше ето и Лазар и тя нанесе първия удар под нозете му. Не можеше с тях иначе, не можеше с тях направо — не ще отстъпят никога. Но Лазар беше по-досетлив от Аврама Немтур. Той се досети, че младата жена, като изказа своята загриженост за бащината си къща, не каза нищо за своето желание да отиде да живее там. То се знай, че Аврамовата щерка би желала да живее в бащиния си сарай вместо в тая тясна стаичка. И Лазар се опита още сега да прегради пътя й нататък:

— Не искаш ли ти, Нийо, да продадеш тая къща?

Ще имаш по-голема полза от парите й. Можем да ги дадем некъде да растат. Руши се тя, ами. Изоставена къща. Да я дадем пък под кирия, ако искаш. Да има люде в нея и п о-добре ще се пази.

Ния усети твърдост в гласа му, в доброжелателските думи, но скри смущението си и като присви скръбно вежди, рече тихо, спокойно:

— Имотът е по-сигурно нещо. Парите можеш лесно Да загубиш. А чужди люде не ще да пусна в татковата къща. Ти прати, Лазе, майстори да я постегнат. Пък ще видим после, ще помислим…

— Аз нема що да мисля. Къщата е твоя. Но майстори ще пратя, щом искаш. Още утре.

В очите му тя долови остър блясък и повече не пророни дума. Умълча се и Лазар, отпусна клепки. Няма да се остави той жена да го поведе към къщата на Аврам Немтур, да го върже там като добиче на ясли. Нейният баща Аврам Немтур и в гроба си ще остане зъл народен враг и изедник — такъв спомен остави той в паметта на лютеде. И тя не знае и не може да знае какъв беше баща й. Но той, Лазар, реши и каза тогава да не влиза в къщата на чорбаджията и няма да влезе. Ния е друго нещо. Ния е жив човек и той я взе за своя жена не заради имота на баща й.

Той не каза нищо на Ния. Тук те никога не биха се разбрали: Аврам Немтур си оставаше неин баща. Но: като я погледна скришом няколко пъти, той усети как се изцедиха от сърцето му, вкоравило се отеднаж, как се изцедиха капки милост към нея — пожали я той все едно га, че не бе я родил такъв човек като Немтур. Итая жалост, и усилията му да отдели Ния от родния й баща идеха все от неговата обич към нея… Отново се обърна той към младата си жена — сега по-бърз, по-нетърпелив, сякаш да отстрани, да заличи, всяко нещо, което можеше да се изпречи между тях, и щом я докосна пак с ръце, отново се надигна от дълбините на утробата му гореща вълна и се разля по цялото му тяло. Лазар се нахвърли върху жена си с алчност, която все повече се разгаряше, колкото повече чувствуваше как младата жена се отдаваше в ръцете му. Усетил пламтящия й дъх върху лицето си, той цял се загуби в малките й ръце. Той я обичаше с тялото си толкова силно, колкото и с душата си.