"Преспанските камбани" - читать интересную книгу автора (Талев Димитър)

VII

Към средата на август Ицо Баболев се върна от Беч в Преспа. Върна се със същия кюрк, със същите отъркани дисаги, но бе отслабнал много, та чакширите едва се задържаха на хлътналия му корем. Лицето му се бе изсушило и каквото бе кьосаво и бледо, сега бе станало още по-строго, дори зло. В погледа му тежеше голяма грижа и още по-упорито стискаше той тънките си устни, да не изрече излишна дума. Беше късно следобед, като се върна, но не се спря вкъщи да си отдъхне от пътя, да се поизчисти, а веднага отиде в чаршията — да види що става с маазата. Миро, по-младият брат, се изненада, като го видя, макар да го очакваше всеки ден. В изненадата му имаше и страх, и съжаление, но и някакво радостно нетърпение. Той се развика, разтича се да посреща по-стария си брат след толкова дълга раздяла, макар да знаеше, че Ицо не обичаше прекалена врява и шум. Но докато бъбреше несвързани приветствени думи и махаше ръце, по лицето му преминаваше ту червенина, ту бледност, а очите му шареха на всички страни неспокойно. Може да беше всичко това от радост, но и не беше само от радост. Миро бързо утихна, само очите му останаха плахо опулени срещу лицето на по-стария, който се навъси още повече, като го видя такъв шумен и припрян.

— Кога пристигна, брате Ицо? Добре дошъл!… Ние се чакахме…

— Ей сега. Що има, що нема тука…

— Ами добре сме. Сичко е добре.

Ицо мина мълчаливо край калфите, които също бяха пристъпили да посрещнат по-стария чорбаджия, кимна на двама-трима купувачи там и влезе в малката конторка в дъното на магазина, следван от брат си. Ицо се огледа, за да види всичко ли е в ред, седна изтежко край малката ниска масичка. И едва сега рече:

— Затворих сичките пари. До мангър.

— Е харно, брате Ицо, щом…

— Харно — прекъсна го той. — Ще видим. — И гласът му стана още по-твърд, по-рязък: — Стока много. Иде с коли подир мене. От Дунава чак иде. Сега да видим Де да я приберем. Нещо тук, нещо при мене вкъщи, нещо при тебе. Утре ще довтасат първите коли и други идат след них. Кажи там да се стегнат и калфите, место да се отваря.

— Що носиш, що накупи толкова…

— Много нещо. Разни работи, ама, то се знай, най-много от нашата стока. Какво ли нема там, в Беч. Само пари да имаш.

Ицо сега съвсем замлъкна — стори му се, изглежда, че много бе се разприказвал. Погледна в чекмеджето на масичката, дето събираха парите от всекидневната продажба, поразгледа и тефтерите, но не се бави много тук и се върна пак вкъщи. Като мина той на два пъти през чаршията, людете го проследяваха с любопитни погледи, подхвърляха подире му присмехулни думи и злобни закачки. Не го обичаха преспанци такъв, неприветлив човек и тежък чорбаджия. Само някои притичваха тук там н го посрещаха угоднически:

— Добре дошъл, Йцо! Е, хайде, хайде… Цело лето те чакаме да си дойдеш.

Вкъщи той завари цялото си братово семейство — дошла бе Мировица да го посрещне с всичките си де ца. Но не развърза Ицо дисагите си, не извади армагани, както беше обичай още от старо време. Мировите деца, пък и Мировица все в ръцете му гледаха — върнал, се бе чак от Беч и кой знай какви хубави неща има там, в това далечно и прочуто място! Ицо като че ли нищо не забелязваше и само това каза и тук:

— Затворих сичките пари за стока. До мангър. Стоката започна да пристига още рано на другия ден. Зададе се керван от двайсетина коли, които бяха тръгнали от последната си спирка още към полунощ. Излязъл бе да ги посрещне на края на града сам Миро, та да ги поведе към братовата си къща — уговорили, бяха двамата братя там да се разтовари първият керван. Миро и сега беше много възбуден и припрян, не беше спал спокойно тая нощ, но не само поради керваните които бе повел брат му, а беше неспокоен и уплашен: през последните няколко месеца, докато беше сам господар в магазина, той отдели и скри за себе си петдесет лири. Не бяха много тия пари, нямаше нищо да се усети и ги отдели той само от печалбата през това време. Няма да посегне никога върху общия капитал — не е глупав той да подкопава темела на общата работа, но можеше да прибере само за себе си поне една част от печалбата. Що, нели има пълна къща с деца и после все той е на нога в магазина! Не можа да се сдържи Миро, като остана толкова време общата каса в ръцете му. Но сега, като се изправи пред лицето на по-стария брат, в сърцето му оживя голям страх. Всичко виждаше Ицо, всичко можеше да забележи, а зло би било да загуби той доверието му. Може и да го отдели от общата работа, да го прогони от магазина. И Миро шумеше, дигаше врява, изтича рано-рано да посрещне кервана — да заглуши някак собствената си тревога, да отклонява някак вниманието на брат си по-далеко от касата, докато непрестанният златен поток залее и затрупа в нея следите на лакомата му, крадлива ръка.

Ицо нямаше време сега да се заглежда тук и там, дори и в касата си, колкото и да беше подозрителен към всекиго, а не по-малко и към своя брат и съдружник. Първия керван дойде още на другия ден, дойде втор, а, на третия ден дойде и трети, който беше най-голям. С третия керван в Преспа пристигна и хер Артур.

— Кой е тоя? — попита Миро брат си изненадан.

— Шваба — отговори Ицо. — От Беч. Хер Артур. Тоя сам ми каза, че така му е името. Намери ми се много в Беч още от първия ден. Знай по нещо турски, в СОЛУН е живел, там отива и сега. Харен човек, ама и голтак, гледаше и некоя пара да изкара около мене. От тия е, дето насекъде скитат, а никъде не хващат корен. Повлече се и подир мене, късмета си търси.

Хер Артур, застанал там, при тях, долови, че приказват за него, и току кимаше одобрително, приветливо ту към единия брат, ту към другия. Миро не бе виждал досега немец и го разглеждаше с детинско любопитство — чудно му изглеждаше и облеклото му, и мустаките му, и очилата му, и шапката му. И той човек, но по-иначе стои, по-иначе гледа, някак горделив и свободен. Миро каза:

— Требва да ти е взел доста пари…

— Неее… Дай, вели, малко кронен7 за път и аз с керваните, ще ги пазя. За сичко го бива.

— Що е това кронен!? — не можеше да се начуди Миро.

Ицо разправяше с охота за австриеца. Колкото да беше сдържан и затворен, веднага подхващаше дума за живота си във Виена и като че ли искаше да се похвали.

— Те, швабите, на парите им казват кронен.

— Да… да… — процеди през зъби хер Артур и пак закима вежливо към двамата братя.

— Научил си се по техному! — отвори широко възхитени очи Миро.

— Научих по нещо — отвърна скромно Ицо. — шпациир ще рече прошетка, васер — вода, брот — хлеб, ама то не ядат много хлеб…

— Да… — кимаше усърдно хер Артур.

— Той май и по нашенски разбира — каза досетливо Миро.

— Ломоти по нещо като на църковен язик… Може да е сръбски или чешки язик. Има ги много в Беч и чехи, и маджари, и секакви. Намерих и наши там, знайш ли?…

Двамата братя нямаха сега много време да се занимават с хер Артур и той ходеше сам из града, сподирен навсякъде от любопитните погледи на преспанци. На втория ден той незабелязано изчезна от Преспа и чак на третия или четвъртия ден Миро се сети и попита:

— Ама що стана швабата, къде се загуби!…

— Кой го знай… Да върви където ще — махна с ръка Ицо.

Не беше само немецът, който привличаше тия дни вниманието на Преспанци. Още по-любопитни бяха за тях многобройните, добре обковани сандъци, които разтовариха братя Баболеви. Напълниха те двете къщи, не остана и в магазина им празно място. Подбираха ги и ги подреждаха по цели дни двамата братя, а Ицо знаеше що има във всеки сандък поотделно. После те раз-коваха няколко от сандъците и наредиха в магазина си какви ли не чудесии, та се изреди едва ли не целият град да гледа и да се чуди. Имаше всякакви платове и тъкани за всякакви човешки нужди, имаше готови някакви дрешки и какви ли не женски украси и дреболии, имаше огледала и разни други стъклени предмети, а цял един голям сандък беше пълен с газени ламби, всички завити една по една в мека слама. Мнозина стояха пред магазина и гледаха ненаситно, други, по-смели, влизаха и вътре да погледат, питаха и разпитваха, някои почнаха и да купуват по нещо. А жени от целия град се тълпяха в къщите на Баболевци и бяха още по-любопитни и още по-нетърпеливи да си купят от разните чудесии, които бе донесъл Ицо чак от Беч. Което беше вече извадено от сандъците и наредено по стаите — всичко беше изкусно прибрано и вързано с цветни върви и панделки или пък беше в шарени кутии — на кутиите само да не се нагледа човек. Ходеха по дворовете и по стаите жени на шумни групи — надаваха викове и писъци от възхищение, пляскаха с ръце, въртяха ококорени очи, цъкаха с език, шумна глъчка дигаха и децата с тях, посягаха поне да докоснат едно или друго от многобройните лъскави, шарени, често пъти и невиждани досега предмети. Там беше цялата челяд на Миро — да бди да не би някой да открадне нещо, а сам Ицо бе казал:

— Оставете ги да гледат и ще почнат да бъркат по кесиите на мъжете си.

Влязоха в магазина двама от другите манифактуристи в града и потърсиха Ицо. Той ги посрещна прав в стъклената си конторка — нямаше време за губене.

— Добре дошъл, Ицо.

— Добре намерил.

— Далеко ходи ти.

— Ходих.

— Ами ти сега само на ръка ли ще продаваш толкова стока?

— Както намеря. Сичката е за продаване. Може и тонтан1, ако има кой да купува.

— Ето, ние, Ицо… Ще има ли и за нас? — попитаха те несмело.

Ицо не отговори веднага. За да ги подплаши и да може да ги оскубе по-добре. Сетне каза пренебрежително:

— Може да има и за вас, но ще почакате малко. Да приберем, да подредим.

— Е, харно, Ицо. Ще почакаме.

Дойдоха и други неколцина, които продаваха всякакви дреболии, както някога братя Баболеви. И тях изпрати Ицо с полуобещания — да се сплашат и те, да бъдат нащрек, докато почнат всички да се надпреварват кой да вземе повече от новата стока. Но Ицо имаше и друго на ум.

За десетина дни двамата братя прибраха и подредиха разните стоки, пресметнаха и кое колко ще се продава. Сетне Ицо изпрати по-младия си брат в Битоля да каже на тамошните търговци какви стоки бяха докарали от Беч. И още с Миро пристигнаха в Преспа неколцина от битолските търговци. Дойдоха после и други, почнаха да идват търговци и от Прилеп, и от Лерпи, и от Охрид, и от всички места наоколо. Преди всички тия люде ходеха и се събираха в Битоля. Там се струпваха повече стоки и оттам купуваха търговците от другите места в Битолския вилает и по-далеко. Сега братя Баболевци сами бяха намерили прекия път към складовете на фабриките и бяха се натрупали в Преспа всякакви стоки за три милиона гроша. Събраха се в Преспа търговци от всички краища на вилаета, дойдоха и тия от Битоля, от които преди това и сам Ицо Баболев бе купувал, за да пълни своя си магазин. Започна разпродажба, звънтяха цели шепи златни лири. Ицо седеше в конторката си, посрещаше и изпращаше, броеше жълтици и ги прибираше в големи кесии. Миро развеждаше търговците от магазина към двете къщи и пак назад към магазина, а те ходеха между отрупаните там сандъци, питаха и разпитваха, надзъртаха тук и там, искаха да видят, да попипат, смятаха и пресмятаха наум или на глас, влизаха в стъклената конторка при Ицо и бъркаха в дълбоките си кесии. Пред магазина на братя Баболеви и пред къщите им се трупаха и други люде — носачи, колари и още повече любопитни, та улиците там понякога и съвсем се задръстваха. Притичваха се да помагат, да дигат и свалят и люде по-свободни от работа, за да изкарат и те по няколко металика. Съживи се чаршията, а преди, по тия дни в началото на септември, беше мъртвило по чаршийските улици и само в пазарен ден наставаше оживление. Тръгнаха на цели кервани натоварени коли по шосето за Битоля, а оттам отиваха и по-далеко, връщаха се празни и пак тръгваха претоварени нататък. Разпродажбата и целият шум около нея продължи към две недели, а и след това още доста време коли разнасяха стоки към Битоля и по другите места наоколо. Като дойдоха толкова търговци да купуват от стоките на Баболевци, накупиха те и други стоки от Преспа, най-вече бакърени и железарски изделия, а пък и кожи, и готови евтини обувки от папукчиите, които бяха цяла чаршия, и сурова коприна, килими, черги, вълна и разни други неща, които излизаха на преспанския пазар. Надпреварваха се людете по чаршията, пък и жените по махалите — всеки гледаше да продаде нещо, да спечели по някой грош, ако не може по някоя златна лира. Съживи се Преспа през тия две недели, раздвижи се необикновено и още дълго след това се разказваше и повтаряше, кой какво е видял и чул, какво е продал и купил. Каза се, че братя Баболеви мерили с кантар парите си. Влезе по някоя жълтица в кесиите и на мнозина други преспанци, а нощем вече в много преспански къщи светеха газени ламби.

По същото време хер Артур плаваше с един австрийски кораб по посока на Триест, на път за своята родина. И се качи на кораба от Солунското пристанище и веднага показа лично на капитана някакви книжа. Капитана се разпореди да му се даде отделна каюта и матросите го поглеждаха изпод око, като виждаха, че беше нищо, никакъв човек, а сам капитанът се погрижи за него. Хер Артур се затвори в каютата си веднага и я напущаше само за малко на обед и вечер: хранеше се в общата трапезария и никой не му обръщаше внимание. Излизаше той и късно през нощта, да се разхожда на въздух по горната палуба, сетне пак се прибираше в каютата си и я заключваше отвътре.

Затворен в каютата си, хер Артур пишеше подробен доклад за своето пътуване от Виена до Солун. Винаги, преди да започне работа, той изваждаше на малката маса, закована здраво на пода, някакви мънички листенца хартия, покрити с гъсти редове букви, цифри и разни други знаци, в които се взираше често и понякога доста дълго. Щом престанеше да пише, той скриваше грижливо тия листенца, както и всичко написано. Заключваше редовно и каютата си, та прислужникът не можеше да влезе и да почисти.

Хер Артур пишеше доклад до своя шеф във Виена, които беше полковник от австрийския генерален щаб и началник на отдел при военното разузнаване. Докладът започваше с многобройните титли и чинове на шефа и продължаваше нататък:

„… Както Ви донесох своевременно, на Дунавския бряг, където обикалям толкова често, за да следя кой пристига и кой заминава по реката надолу и изобщо на юг, на 12 май т.г. случайно попаднах на един османлия, който беше много удобен, както установих още веднага, да ми послужи като водач за едно второ мое плуване до Солун, но сега по суша. Използувах муждите му във Виена и му станах необходим, без той да подозира с каква цел му предложих услугите си. Той накупи тук разни стоки и като беше в голямо затруднение около изпращането им до неговото родно място в Турция, предложих му и той прие да го придружа като негов платен помощник. Стоките превозихме по Дунава до Дунавското сръбско пристанище Смедерево и оттам ги стоварихме на коли. Моят «работодател» беше много неопитен и аз използувах това обстоятелство, за да ръководя цялата работа по превоза на стоките му, което ми помогна да прикрия добре истинските цели на това мое пътуване…

Минах през цялото днешно княжество Сърбия, от Смедерево до границата му с Турция. Както Ви е известно, Сърбия се освободи от турските гарнизони едва преди три години и сега е независимо княжество, но съвсем не е уредена държава. Навсякъде личи беднотия и голяма изостаналост. Столицата Белград е малък и стар град с криви и тесни улици и няколко църкви, които стърчат над ниските къщурки, но има и доста здрави крепостни стени, особено откъм двете реки — Дунав и Сава. Доколкото можах да установя през време на късия ми престой в тоя град, крепостта е в същото състояние, в което са я оставили турците. В нея квартирува многоброен сръбски гарнизон, но се виждат само няколко стари топове, а рововете край стените на много места, може би и навсякъде, са запълнени с пръст и кал; личи, че много отдавна не са почиствани и не се поддържат в ред. Също и пристанището Смедерево е една купчина от бордеи и стари къщи. Такива са и другите сръбски градчета, а селата са още по-мизерни. Трябва да отбележа, че се прави доста широк път от Белград до Смедерево и по-нататък край десния бряг на Дунав. Това е всичко, което забелязах да се строи в тая държава. Народът е лошо облечен и войската също. Само офицерите и някои по-богати хора се различават между всички други с облеклото си. Войниците са с цървули, но видях и съвсем боси между тях, с лошо съшити униформи от груб плат, а някои ходят със селските си дрехи. Въоръжението им е разнообразно: видях и турски пушки, и наши, и руски пушки. Народът още се радва на освобождението си от турците, вижда се, че е храбър и буен, и една инвазия от наша страна ще срещне силен отпор.

После влязохме в българските земи… Езикът на българите прилича на сръбския и тия два сродни славянски народа си приличат в много отношения, но като раздухваме вражда и съперничество между тях, ние, ще можем да ги държим в ръцете си. Иначе, ако те намерят начин да се съединят, ще бъдат опасна пречка за нашето проникване към Егейско море и Адриатика… Българите са по-сдържани, по-мрачни, може би задето: са още под турска власт… Минах през Скопие, Велес, Прилеп до Преспа в Битолския вилает, дето оставих своя «работодател», а после продължих през Битоля, Черни, Воден, Енидже Вардар за Солун. Това са стари турски градчета, освен Скопие и Битоля, които са по-големи, и Солун също, който е оживено пристанище. Минах и през много села, отбивах се, където беше възможно, от пътя и видях отблизу тая земя. Не мога да се сдържа тук и да не дам израз на своите патриотични чувства: щастлив ще бъде за нас денят, когато всички тия земи до Егейско море и до Адриатика, заедно със Сърбия и албанската страна, ще бъдат завинаги присъединени към нашата империя! Тук се издигат високи планини, които сигурно крият големи богатства, а зад всяка планинска верига се разкриват плодородни долини и полета или езера, както е в югозападните предели на древната земя Македония…

В заключение ще кажа следното: народът по тия места е многоброен, но изостанал във всяко отношение, земята е богата, но нейните богатства стоят неизползувани, така че за нас тия страни ще бъдат широк пазар и източник на всякакви богатства. Но за нашето успешно проникване в тия страни ще бъде по-голяма пречка Русия, отколкото Турция, която е напълно прогнила държава. Сред тукашното славянско население Русия се ползува с авторитет и доверие, а тая страна е населена предимно със славяни — турци, гърци и други народности се срещат на малки острови и главно по градовете и край морския бряг. Ние трябва да намерим начин, за да изтръгнем тукашните славяни от руското влияние, да използуваме също тъй и враждата между сърбите и българите, като я раздухваме още повече. Славяните се поддават на взаимна вражда и съперничество, а ние ще приложим върху тях силата на стария изпитан принцип — разделяй и владей. Моля към тоя ми рапорт да се има предвид рапортът ми от 27 октомври 1864 г., за гр. Солун, околностите му и неговото пристанище, което е широка врата към целия Балкан и към цяла Югозападна Европа… Рапортът на хер Артур беше много обширен и пълен с подробни данни около всеки въпрос, който се засягаше в него. Към него имаше и няколко подробни карти.

Хер Артур беше изкусен агент на австрийското военно разузнаване, а по-късно премина на служба във външното министерство и вече с пълното си име: хер Артур Милер.“