"Гласовете ви чувам" - читать интересную книгу автора (Талев Димитър)

IX

Борис Глаушев и Мария Йорданова бяха дежурни по училищния двор през време на междучасията. Момчетата играеха пред мъжкото училище, момичетата — пред женското насреща. Дежурните учители следяха да не се смесват, пазеха момичетата от лудориите на момчетата. Такива бяха нарежданията на училищното настоятелство. Децата и не се смесваха, но понякога някое по-любопитно момиче надаваше оглушителен писък, подгонено от момчета; или дружина момчета, улисани в гоненица, нахлуваха в женската територия.

Двамата колеги разговаряха на няколко пъти, а после и тръгнаха заедно по… ничия земя между двете територии. И на тая дружна разходка в училищния двор би се разлютил някой от по-старите настоятели, но младите вече и не слушаха много старите. Мария Йорданова приказваше свободно с колегата си и дори повече от него, ала в държането й се долавяше някаква непреодолима отдалеченост. Тя гледаше пред себе си, час по час ще погледне към шумната, креслива навалица на ученичките — не забравяше дълга си и през време на разговора, стъпките й бяха отмерени и твърди, ръцете й — прибрани. Говореше за желанието си да следва в Софийския университет, за упорството на родителите си, които не искали да я пратят — сама девойка в далечния град. Глаушев я попоглеждаше съчувствено — това беше и негова мечта, но той и се радваше на нейните умни и трезви мисли, на тихия й глас, на спретнатата й външност, от която лъхаше чистота и свежест. Лицето й беше с правилни, малко строги черти, може би поради високото й чело и рязко очертаните устни, плътно пристиснати, когато се спираше да чуе отговора му и винаги търпеливо, докрай. Усмихваше се леко и повече с очите си, които, едва засенчени от доста дебелите, тъмни вежди, заблестяваха издълбоко. Кестенявата, гладка коса, види се, скоро мита, беше леко изпръхнала, колкото и да се бе мъчила девойката да я издърпа назад и да я стисне в големия, тежък кок; грижливо бе прибрана тя и отдире, по тънкия врат, който едвам се подаваше над високата яка, с малка трапчинка и бяла, излеко златиста кожа. Златист, чезнещ вече загар имаше и по лицето й — младата учителка бе прекарала лятото някъде на открито.

Заслушан в гласа на учителката и като я попоглеждаше все по-често, Глаушев неусетно започна да я сравнява с Ангелика Милонас — девойката от балкона срещу неговия прозорец. Предния ден той я бе заварил в мрачния проход под горния кат на квартирата му, спряла се бе с Фотина. Той бързаше по някаква работа към къщи, пък и валеше дъжд, та хлътна изеднаж в отворената порта. Двете жени се сепнаха изненадани, в следващия миг Фотина се разкикоти пресилено:

— Их, даскале… как ни уплаши! Заприказвали се бехме… — Тя хвърли бърз поглед към момичето, сетне към него, с лукаво премрежени очи: — Това е Ангелика. Насреща живее, може да си я виждал. Чака тука дъждът да престане…

Борис Глаушев не сваляше очи от момичето. За пръв път го виждаше така отблизу и му беше любопитно да го гледа в здрача на прохода. Като насън, като в приказка или в някакъв неземен свят. Ангелика също го гледаше и той видя как се поразшириха очите й, втренчени и блестящи, как се появи бавно по възмургавото й лице едвам доловима бледност, като да я озари далечна светлина. Хазайката продължи:

— Ами запознайте се… Съседи сте. Ангелика Милонас се казва тя. Чиста гъркиня, като мене.

Девойката кимна леко с глава, без да се промени изразът на лицето й, само бледността му изчезна и бързо се надигна по него руменина, която изглеждаше по-гъста по възмургавата, чиста кожа. Не се промени и погледът на девойчето, остана все така напрегнат и лъчист. Млъкна и Фотина, хазайката, смирено наведе очи, като да беше пред някакъв обред.

— По майка и аз имам малко гръцка кръв — наруши общото мълчание Борис и се сети, че бе казвал вече това на хазайката си. Очите на момичето заблестяха радостно и по-дружелюбно. Той би искал да постои още с младата си съседка, да я погледа още и още, но каза:

— Прощавайте… дотичах по работа…

Тая сутрин той видя отново Ангелика Милонас на балкона й. Показа се и той на своя прозорец:

— Добро утро, госпожице.

— Добро утро, господине…

Гласът й беше малко глух или може би далечен, като идеше откъм другата страна на улицата. И странно му напомняше премилия глас на неговата майка.

Гласът на Мария Йорданова беше също тих, но ясен.

След вчерашния вече есенен дъжд небето тая сутрин наново се бе изяснило. И беше като необятна синя стряха, светнала над позагасналото слънчево огнище. Слънцето огряваше голяма част от училищния двор. Укротеният слънчев блясък привличаше в тия хладни утринни часове с милващата си топлина, във въздуха се носеше тиха нега и ясно доловим мирис на есенни цветя, който навяваше смътна тъга. Пристъпвайки рамо до рамо с учителката, Борис Глаушев усети как се изпълни сърцето му с разнежващо чувство на близост, също така сладостно тъжно като аромата на късните цветя, който се носеше в прозрачния въздух. И отеднаж почувствува нужда да сподели с тая млада жена скритите свои мисли, мъчителните мисли, с които се бореше, откакто бе убил турчина през оная нощ до извора край града. Бяха минали двайсетина дни, а мислите му бяха все там и още по-заплетени, без каквото и да е решение, без изход. Той промени разговора:

— Какви са тия знайни и незнайни сили, които ни карат, принуждават ни да вършим едно или друго против нашата воля? Да вършим и най-дребни неща против волята си в своя всекидневен живот, но и неща важни, съдбоносни, които никога не бихме извършили със свободната си воля. — Той би искал да й разкаже за турчина, но побърза да прекъсне своята изповед: — Често мисля върху това… за тия непобедими подбуди в самите нас, в другите хора и навсякъде около нас, в целия ни живот.

Йорданова извърна към него лице и позабави стъпките си. Тя каза колебливо:

— За това ли, че не мога да замина, колкото и да искам…

— Ами… и за това. Да, нежеланието на родителите ви иде от един дълбоко залегнал предразсъдък в нашия живот, че млада жена не бива да живее сама в такъв далечен град?,. Виждате ли, и тоя остарел предразсъдък е една от тия тъмни, често и опасни сили в живота ни.

Младата жена рече, без да погледне другаря си:

— Не, не. Всичко зависи от човека най-напред. Каквото си направи сам, а после може би и съдбата на всеки човек…

— Аз не вервам, че има некъде некой, който предварително начертава пътя на нашия живот. Вие говорите за човека, но не забравяте и съдбата. Боите се, куражът ви не достига да я отречете. Но както и да е, ние не по наша воля редим живота си.

Току зад тях се чу дебел, малко дрезгав глас:

— Искам да ви кажа, че дочух разговора ви. — С тях се изравни Дяконов. В ръката му димеше цигара. Той продължи: — Заинтересува ме разговорът ви. Искам да се намеся, с ваше позволение.

— Моля… — извърна се към него Борис.

— Без да ме молите, щом сам се натрапвам. Много рядко се случва човек да чуе интересен разговор. Хората приказват прекалено много, но най-често празни приказки. Какво ти, Глаушев: тайнствени, незнайни, непобедими сили… И вие, госпожице, съдбата… Това е страх, примирение, фатализъм. А истинският човешки живот е стремление към пълно освобождение. Човек трябва да подчинява всяко нещо на волята си, всяко нещо да подрежда по своя воля, за да бъде свободен. Това е най-ценното благо за човека — да бъде свободен.

— Страх ли казвате? — промълви Борис. Дяконов се закашля хрипливо и ядно захвърли недопушената цигара. После изви ръце назад и отвърна:

— Страхът е най-голям наш враг.

— Но човек се ражда със страх в себе си, страхът е в него, както всички негови чувства.

— Ти, изглежда, много си мислил за човешкия страх.

— Не — побърза да отвърне Борис. — Аз съм изпитвал страх, даже и много силен страх. Това е — завърши отеднаж той и млъкна, сега още повече уплашен да не би да се разкрие премного пред чуждия човек.

Дяконов го погледна весело изпод свъсените си гъсти вежди и както внезапно се присъедини към тях двамата, внезапно се обърна и продължи разходката си в противоположна посока. Йорданова се поизвърна след него, а Борис пристъпваше привел глава и сякаш не забеляза отдалечаването на Дяконов. Някак отдалеч дойде до слуха му и тихият глас на Йорданова:

— Интересен човек… Чух, че дошъл от България. Какво преподава?

Желанието на Глаушев да поговори с някого, ето с Йорданова, за скритите си тревоги остана незадоволено, не можеше и да бъде задоволено. Той се улови за нейния въпрос:

— Да, особен. Преподава в гимназията, горните класове. История и география. Още първите дни се скара с директора, с Венчев. С Кибаров постоянно спорят. Учениците са луди по него. Отклонява се от урока и им говори неща, които ги увличат. Разяснява историческите събития по свой начин. Учениците го слушат захласнати. Мене ми се чини, че много обича силните думи.

Мария Йорданова искаше да ги върне към предишните му мисли:

— Вие казахте за страха… Да, човек наистина се ражда с него, той е в природата му.

— Дотолкова, че понякога страхът в нас говори с езика на нашия разум, с езика на нашата съвест — рече Глаушев, ала в същото време откъм широката врата на мъжкото училище се разнесе призивният звук на училищния звънец. Какъв разговор можеше да се води през едно училищно междучасие? Борис добави набързо: — И особено в нас, клетите турски роби. За страха искам да кажа, за робския ни страх. Довиждане, госпожице Йорданова.

— Довиждане — кимна учителката.

Тя беше доволна от късата разходка. Надникнала бе в мислите, в душата на Глаушев въпреки неговата недоизречена изповед и чувствуваше своята женска сила, своето спокойно, великодушно надмощие.