"Гласовете ви чувам" - читать интересную книгу автора (Талев Димитър)

X

На излизане от училищния двор подир следобедните занятия Борис Глаушев настигна Дяконов и го отмина. Догони го басовият, дрезгав глас на Дяконов:

— Много бързаш, младо. Чакай, заедно ще вървим. Аз не обичам божите подобия, но ми се иска понякога да походя ето с такива като тебе, да поругая и да има кой да ме послуша.

Борис се поспря. Нямаше къде да бърза.

— Знаеш ли къде има хубава ракия? — попита Дяконов.

— Не мога да ви кажа. Аз…

— Тъй, тъй. Аз пък знам. Само мезетата не са хубави тук, по вас. Ракията си я бива. И я гълтат направо. Най-често с по някое зрънце вкиснат фасул.

Излязоха на улицата край реката. Тук, по двата бряга на реката, беше най-оживената чаршия на О. и още повече в тоя привечерен час. Турските агалари и арнаутските бегове, които се събираха в големия град и от по-далечни места, все с пълни кемери, бяха наизлезли на вечерната си разходка и ходеха като наперени пауни сред навалицата с натруфените си облекла. Провираха се край тях забързани люде — турци, българи, гърци; сиви, делнични, угрижени, ха дано сега, в последния час на деня, да стане работа, да падне някой грош повече, да се купи нещо по-евтино, че как ще се върне човек вкъщи с празни ръце? Вратите на всички продавачници и работилници са отворени — влезте, чакат ви вътре и чак на вратата, а тия по улиците все бързат нанякъде или пък се връткат насамнатам, докато хлътнат най-сетне в някоя врата. Пилее се време повече, понеже парите са малко и човек ги стиска със страх в ръцете си. Низ тълпата вървят с безшумни стъпки брадати евреи с кирливи фесове, нахлупени до ушите, с примижаващи очи, които всичко виждат. Ослепително пъстри цигански тайфи викат, махат с ръце и бързат през навалицата, сякаш някъде наблизу раздават безплатно топли сомуни, но изеднаж пак се връщат назад и пак бързат, махат с ръце, карат се оглушително. Високо горе тъмнее, по въздуха се носи невидим мрак, лицата на минувачите стават все по-бледи.

Двамата учители влязоха в една от многобройните кръчми по тая улица. Ниска дървена постройка с прихлупена широка стряха. Вътре бяха наслагани омазнени масички и около тях — разклатени дървени столове без облегала. Край едната стена се протягаше тесен дървен миндер, по цялата му дължина бяха също наслагани масички и столове. В дъното беше кръчмарският тезгях и самият кръчмар там, плешив, тунтарест влах, който веднага се ухили с цялото си кръгло и голо като мехур лице, щом видя двамата ранни гости:

— Пувели, пувели, гуспудин Дякун. Направиль съм ти мизе по твой кеф.

Дяконов не влизаше тук за пръв път.

Кръчмата беше празна. Само на горния край на миндера седеше немного млад турчин в европейско облекло, но без яка и връзка. Седеше облегнат с лакти на масата пред него, неподвижен, като да беше издялан от камък. Ръцете му — бели, пухкави малки ръце — лежаха като мъртви вещи върху потъмнялата от мазнини и разлети питиета маса. Бяло, дори жълто беше и лицето му, отдалеко се чернееше набола брада, мустаките му, провесени надолу, бяха полепнали и мокри. Също каменна маска беше и лицето му, с притворени очи, с жълти торбички под очите, дебелата му долна устна беше отпусната, час по час от нея протичаше лъскава лига и се наслояваше по масата. Пред него, между двете му ръце, между двете бели, меки, безсилни лапи, стоеше водна чаша и в нея се белееше недопита мастика. Докато сядаха с Дяконов на другата страна на кръчмата, Борис Глаушев на няколко пъти погледна турчина с погнуса.

— Не го гледай — рече Дяконов. — Не е за гледане. По-интересно е какво става вътре в него, в душата му, ако не е заспал. Сега той е или всемогъщ повелител със златен венец на главата, или собственик на безчетни богатства, владетел на всички земни блага, или неотразим и ненаситен любовник, мечтател, който лети през розови облаци, който върши всякакви чудеса с едно замахване на пръста си. И какво ли не още. В един миг постига всичко, каквото пожелае, за което жадува душата му. Ако искаш да знаеш, тъкмо в това е притегателната сила на алкохола. Сила жадувана и примамлива за всяка човешка душица.

— Аз не знам… Не пия, никога не съм се напивал.

— А не мечтаеш ли? Силното питие бързо осъществява всяка човешка мечта. Виж го оня: пие мастика с водна чаша! Трябва да е много жаден. Или трябва да е загубил нещо много ценно. Може би чифлиците на баща си. Те, турците, не страдат често от любов. Взимат си в харема колкото си искат женй И тоя тъкмо в чашата намира каквото е загубил, каквото му липсва.

Кръчмарят донесе гроздова ракия и в една малка чиния късни, дребни чушки, печени и накиснати в оцет. После притича до тезгяха с късите си бързи нозе, върна се с една черна, мазна бутилка и взе да я върти над чинията, да излива върху чушките струйка златист, зеленикав зехтин.

— Чист елбасански — похвали се той.

Дяконов се усмихна с единия край на въздебелите си устни:

— Е, харно. Жив да си. Ио да ти направи тебе мезе филибелийски кръчмар, може да е и той влах като тебе, сам ще изпиеш всичката си ракия. Няма да оставиш за нас. — Наздраве! — дигна чашката си Дяконов. — Като не си свикнал, даскалче, пий по мъничко, докато свикнеш.

В очите на Бориса се появиха сълзи от глътката ракия, която изпи с усилие. И побърза да скрие смущението си:

— И тук се разправя за зеленчуците горе, за големото плодородие на земята…

— Да, знам, че и това влиза в мечтите на тукашните хора за свободна България. Вие турски роби и неволници. Непоправими мечтатели. Облажавате тия горе и за техните чушки. Но гледайте да наредите Македонията някак по-добре. Чушките земята ги ражда. Над земята селякът се поти. Наздраве, млади момко!

Отпи пак и Борис от чашката си. И наново погледна пияния турчин насреща.

Дяконов запали нова цигара и каза глухо, с омекнал глас:

— Недей пи, ако не ти се пие.

— Да не би да ми се сърдите, че не мога да пия като вас — каза Борис и цял се изчерви. Но веднага продължи нетърпеливо, настойчиво, върна се придирчиво към предишните думи на Дяконов: — Говорехте за свободата, но аз мисля, че човек може да бъде свободен само ако всички са свободни.

Дяконов опули срещу него очи, блеснали подигравателно:

— Я го гледай ти… философ! Мирише ми на Кибарова проповед. Срещаш ли се често с КиЗаров?

— Не, аз винаги мисля със собствения си ум. Или поне така ми се струва.

— Е, пийни, пийни, макар… — дигна чашата си Дяконов. — Ще се развърже езикът ти и мислите ти ще тръгнат като рояк пчели.

Той отпи от чашата си, после още един път и на третия път я изпи цяла. Взе чашата си и Борис, изпи я наеднаж до дъно. Дяконов се престори, че не забеляза момчешката му храброст. И поиска да му покаже, че го смята за равен:

— Аз съм може би с петнайсет години по-стар от тебе и повече съм видял. Ти не се осланяй прекалено на човешкия ум. Човешкият ум и така, и вака, както казват тук, и всякак. Според човека и умът му. Разни хора, разни умове.

— Требва да има само един здрав човешки разум, както има само една истина за всеко нещо.

— Ето, виждаш ли? Това е голяма заблуда. Да, има един-единствен разум, но това е моят разум. Еднаединствена истина, но това е моята истина.

Борис чувствуваше как пъпли огън по всичките му жили, нагоре, към главата. Цялото му тяло сладостно тръпнеше. Това ли е примамливата сила на алкохола? Край тях мина пияният турчин с тихи стъпки, с притворени очи, с провесени ръце и целият като скован. Борис го проследи с поглед, докато излезе на улицата като изправил се мъртвец на несигурните си нозе. През отворената врата на кръчмата, през мътните стъкла на широкия й прозорец надничаше навъсената ноемврийска вечер. И все пак някаква бяла светлина, едвам доловимо сияние се излъчваше от всеки предмет наоколо, дори и от минувачите вън и Борис виждаше всичко по-ясно. И това ли е от магията на алкохола? Той едва сега чу гласа на Дяконов, който преди още бе започнал да говори:

— … Аз идвам оттам и ще ти кажа: България, за която мечтаете вие, турските роби, е умряла заедно с Левски. На неговото бесило. Народът там получи свободата си даром, с руска кръв, и в тая леснотия изчезнаха всичките му мечти и стремления. Стамболов беше другар на Ботев, но после стана властник и тиранин. Виждаш ли? Бай Ганьо се запретна да прави държава по свой вкус и с белгийска конституция. Е, който прогледа — пази боже сляпо до прогледа. Народът смени само господарите си, сега той си има княз, свои паши и каймаками, войска, жандари. А те са както всички други паши и жандари. Те ще изпратят един ден войската насам, но не за вас, братята роби, а за себе си. Държавата им да стане по-широка. И народа не ще седна аз да го възпявам, както го възпяват и славославят разни кибаровци. Какъвто е народът, такива са и управниците му, и професорите му, и…

— Не, не, не — потрепера цял на стола си Глаушев, дигна, разтърси стиснати юмруци. — Това не може да бъде верно! Това е… Аз не съм ходил там… И баща ми се върна от България разтъжен, но не може, не може да бъде така, както казвате вие. Не може да нема вече там хора, които още помнят и Левски, и Ботев, и всички народни мечти и стремления. Малцина ли са идвали тук да мрат за брата роб! И никога тоя народ, и тук, и там, в България, не ще заспи отново, след като се е събудил еднаж.

— Блажени верующи. И тия, които идват тук… авантюристи. Тебе май ракията. … Не се горещи! Не си свикнал. Аз ще ти покажа тъмнината, ще ти покажа и светлината. Трябваше робското чернило в тоя народ да изгори в огън, да се измие с кръв Априлското въстание… няколко села там, с дървени топове. А руснаците по-добре да си бяха стояли там, в Русия.

— Ако требва да стане, и това ще стане… в кръв и огън. А какво беше въстанието преди две години, малко ли беше за народ като нашия?

— Безсмислица и, разбира се, тежко поражение. Готова, лесна плячка за съседите от север и от юг. Едните ще възстановят царството на Душана, другите — войници на Христа, защитници на православието. На роба е нужна победа, за да изправи глава, а той, нашият — нови поражения.

— Ами да. Ще има и победа. Но по какъв път според вас? Аз не мога да ви разбера добре. В какво вервате вие и в какво не вервате?

Дяконов направи знак на кръчмаря и едва след това попита:

— Ще пием ли още?

Борис Глаушев усещаше някаква противна, лепкава влага в устата си и дори се понамръщи, но бързо отвърна:

— Ще пием.

Почувствува желание да се противи на тоя човек, да му покаже своя сила, да отхвърли всички негови лъжливи мисли. И пръв посегна към ракията още щом

я сложи кръчмарят на масата. Дяконов скрито, изпод око проследи движенията му. Сви нова цигара, запали л и каза небрежно:

— Ако искаш да знаеш, и аз взех участие във въстанието. С една чета в Струмишко. Казвам го само на тебе.

— Ето, виждате ли? — съживи се отново Борис. — В това, че си спомняте за вашето участие, че се гордеете с него, в това е и смисълът на въстанието, неговото значение. Да, то беше грешка, но каква би била нашата досегашна борба без него? Господин Дяконов, защо се противите вие на всичко, всичко отричате и…

— Да, аз съм против всички и против всичко, за да бъда свободен. Аз съм тук — почука той на масата с доста израсналия, нечист нокът на показалеца си, — а всички други са срещу мене. И ги виждам ясно. Ясно. Познавам ги. И не се оставям да ме повлекат с тълпата си.

— Не… Човек требва да бъде с другите хора. Никой не може да живее сам.

— Това е пак по кибаровски. Той ти е тебе учителят. Кибаров и подобните на него искат да превърнат човечеството на едно огромно стадо. Дервиши на марксизма. Наследници на йезуитите. Умеят да увличат такива като тебе.

— Учител? Всеки може да поучи другия. Имах аз един учител преди и бих желал да бъда като него. Чист, достоен човек. Умре в солунския затвор. И вие: защо сте взели участие във въстанието, борили сте се за тоя народ с оръжие? Защо сте дошли и сега тук, в Турско, в тоя пъкъл?

— За самата борба. И ето какво ще ти кажа още: аз също обичам хората, но по своему. И ги обичам повече от Кибаров, с по-истинска обич. Аз искам те да бъдат свободни. Мразя човека в неговата дребнавост, в неговото нищожество и филистерство, обичам го в неговото величие. Мразя еснафщината и тълпата, обичам свободния човешки дух.

Той млъкна, загледан към вратата на кръчмата. Там се бе спрял един стар турчин. Подпря турчинът на вратата отвън малка стълба, сложи до нея тенекиен съд и влезе в кръчмата. Разнесе се миризма на газ. Турчинът спря пред тезгяха и кръчмаринът му подаде тенекиен стодрамник, пълен с ракия:

— Пувели, Джафер ага! Газяй за фенерите, ракий-да за тебе.

— Хелбете — отвърна глухо турчинът. — Фенерът без газяй не свети ки!

Турчинът изпи стодрамника на един дъх. Хвърли на тезгяха една медна монета и бавно, с агаларско самочувствие, излезе от кръчмата. Дяконов го проследи до вратата и рече:

— Турчин и влах… говорят помежду си на български. Езикът на робите се е наложил на всички. — После той сърдито се върна към прекъснатите си мисли: — Искам хората да се освободят от господари и повелители. Ето и този мухльо… Ага! Господар! Пали и гаси уличните фенери. Султанът седи горе, на златен трон. Искам човечеството да се освободи от управници, учители и какви ли не доброжелатели. От мръсни спекуланти с най-големите човешки идеи. От закони, учения, вери. От тъмни предразсъдъци и заблуди. От морал и гадна еснафщина. Какво ме гледаш… не вярваш на очите си? Защо не пиеш? Чашата ти стои пълна. Боиш се от грях.

Той дигна собствената си чаша и пи жадно. Борис не бързаше да отговори; гледаше го как пие. После каза:

— Не мога. Противно ми ей… Главата ми шуми, разбъркват се мислите ми и като че ли земята изчезва под мене.

— Невинна душица си ти. Новак. Чиста душица Мене алкохолът ме прави бог. И не ме напива. Аз съм по-силен от него. Човекбог. Аз ще изпия и твоята чаша. — Той притегли към себе си неговата чаша и докато си свиваше нова цигара, продължи: — Слушай по-нататък: свободният, силният човек вижда всичко ясно. Без предразсъдъци и заблуди. Без празни, въображаеми идеали, религии и убеждения. Всичко това сковава човека. Обикновеният човек е животно, както всички други животни. Само по-друг чешит. С малко ум и въображение. В него са и всички други животни: вол, куче, лисица, чакал, змия, паяк. А има и такива… виждаш го човек, пък е свиня или змия, или просто червей. Това са низшите, множеството, сганта. Аз съм човекбог. Свободен човек. Най-съвършеното творение на природата и неин господар. — Той наведе очи, като да се поколеба или пък търсеше нещо в паметта си, и така продължи,

с наведени очи: — Но и в мене понякога вие чакал, грухти свиня, пълзи червей… и всякакви други гадини, не съм се освободил и аз напълно. Ти — дигна той втренчен, напрегнат поглед — разбираш ли какво ти приказвам?

— Може би е от ракията, но… Всичко ми изглежда разбъркано. Някои ваши мисли ме поразяват, изглеждат ми съвсем верни, други обаче… не, не мога да ги приема. Или може би не ги разбирам.

— Да. Не ги разбираш. Нямаш ясен поглед. Движиш се в някакъв въображаем свят. Не истинския. Твой свят, лъжлив. И хората виждаш в лъжлива светлина. Не с истинския им образ. Претоварен си с какви ли не скрупули.

— Вие не можете да ме познавате толкова добре. Ние се знаем отскоро. Откакто сме тук, в О.

— Хм… Аз — млясна вкусно Дяконов и продължи, — аз имам верен поглед за всичко. За мене няма прегради и прикрития. А ти никак не можеш да се прикриваш. Искам да ме разбереш, правилно да ме оцениш. Да знаеш какъв човек си срещнал. Искам да те извадя от твоята бъркотия. Искам да прогледнеш. За какво да поговорим по-конкретно? За отечеството ли, за нашия народ? Посветил си им се, да им служиш. Чух, че си участвувал във въстанието. От бесило са те свалили. Отечеството е една фикция. Планини, поля,долини, реки… Намират се по цялата земя. И по-хубави от нашите. Швейцария е много по-красива от нашата Българийка. Ходил съм аз там. Учил съм там. Ходил съм и в Русия, и в Полша, и в Германия. Отечество… Глупости! Въображения! А твоят мил български народ е все още турски ратай! С ратайска душа. Не само тук, в Турско. Горе там, в княжеството, казах вече, само господарите се смениха. И дойдоха още по-лоши господари. Господари е ратайски души. Българско княжество. Българска държава. Държавата е най-жесток, ненаситен молох за своите граждани. Всяка държава. Да поговорим, ако искаш, за бога. Или за семейството. За всички тия… опори в човешкия живот. За тия тежки вериги в живота ни. Не! Да поговорим за любовта. Може би ще ме слушаш по-търпеливо.

Той млясна отново и по-звучно, надебелелият език пълнеше устата му. В кръчмата бяха влезли и други

неколцина пиячи, насядали бяха по масите наоколо и тихо си приказваха, надигайки час по час чаши, тенекиени стодрамници.

— Само по-тихо — рече Борис. — Не сме сами. Дяконов повиши глас:

— Никой не ме интересува. Нищи духом. Дошли са да се давят с ракия. — Той огледа притъмнялата кръчма, приведе се към Борис и продължи все пак по-изтихо, попримижа лукаво с око: — Нали те видях днес с онова девойче. Учителката. Виждал съм те и друг път.

Глаушев се изчерви:

— Нищо… Няма нищо между нас. Колеги сме. Разговаряли сме и друг път. По двора и…

Дяконов се придръпна назад, поклати глава наставнически, пое въздух издълбоко:

— Ти може би нищо, но тя е котка. Котенце хитро. Както всички жени. Е, ваша работа. За любовта искам да ти говоря и тъй, за пример… Ти може би нищо, но тя, даскаличката, е започнала вече своята игра. Може би за самата игра. Жените я обичат най-мно-го. Любовната игра е в природата им. А ти си такова едно момче! Но тя може да има и други намерения. По-сериозни, както казват. И сега — ето: ще играете, ще се лъжете, ще си говорите сладки медени, ще се кичите с пъстри пера, ще въздишате и така нататък. А работата е съвсем проста. Същността на тая игра е съвсем проста. Свалете пъстрите пера! И всякакви там илюзии. Затворете се в една стая и лягайте. Същността на любовта е половият нагон, половото задоволяване. Всичко друго е самоизмама. Залъгалки. Илюзии. Скрупули. Безполезни, ненужни усложнения. Така е и с целия ни живот, младо момче. Вериги, които сами си…

— Не! — плесна Борис с ръка върху масата. — Не. Така не може. Така не може да се… разясняват нещата. Човешкият живот. — Той се приведе на свой ред към Дяконов с широко разтворени очи: — Сега разбирам защо учениците ви лудеят по вас. Те, на техната възраст, обичат такава слободия и такова… освобождение от всекакви скрупули.

— Ти не си много по-стар от тях…

— Аз ли? Аз съм вече баща. Имам дете. Дяконов се ухили. През гъстите му, провесени мустаки се показаха ситни, немного здрави зъби, пожълтели от тютюна.

— Знаеш ли? Това никак не ме изненадва. Просто го очаквах. Баща, а? Татко…

— Да — възрази живо Глаушев. — И всичко друго е така у мене. Срещнах една девойка. Селянка. Обикнах я, обикна ме и тя. Оженихме се. Аз така, винаги, във всичко. Стремя се поне, но не винаги успевам. Е, много неща стават против волята на човека. И много често той самият се лъже. Но вие какво…

В кръчмата влязоха нови посетители. Кръчмаринът взе столче и запали газената ламба, която висеше на ниския таван; по тенекиения й абажур лениво се размърдаха мухи. Кръчмарят запали и друга ламба — на стената до тезгяха му. Заблестяха там бутилки, чаши, изгря като бледа месечина и кръглото лице на кръчмаря.

— Какво говорите за отечеството, за народа, за семейството… за човешката любов и… такива чудни… превратни… — продължаваше Борис Глаушев, но изеднаж млъкна.

Дяконов не го слушаше.

В кръчмата бяха влезли и други трима посетители. Седнали бяха през една маса. Дяконов ги попоглеждаше с изблещени, уплашени очи, с пребледняло лице, долната му устна влажно святкаше, отпусната, трепереща. Той посегна за нова цигара, но пак прибра табакерата си, огледа се, като да търсеше къде да се скрие. Глаушев го гледаше слисан. Проследи погледа му. Уплашили го бяха тримата нови посетители. Гледаха го предизвикателно, мърмореха, ръмжаха враждебно срещу него, замахваха с ръка, тупаха с юмрук по масата. Между тях беше Коте, а и другите двама бяха от людете, които се навъртаха около Симеон Венчев.

— Какво има, господин Дяконов… — попита тихо Борис.

— За мене са дошли тия — прошепна пресекливо Дяконов. — Карах се с… главатаря им… Закани ми се… От няколко дни ме следят.

— Не се безпокойте — рече все така тихо Борис и не можеше да се начуди на преголемия страх на Дяконов.

Ала в същото време откъм масата на тримата болетя една недоядена чушка и плесна Дяконова по лицето. Дяконов подскочи, като да го удари камък, но остана там, на стола си, с отпуснати ръце върху масата. Глаушев рязко се извърна:

— Що значи това? Коте! Вие ли?…

— Гледай си работата, даскале… — изръмжа Коте и дигна очи към тавана.

— Как! — скочи Борис.

Тримата не се и помръднаха. В кръчмата настана тишина. Един от пиячите благоразумно се измъкна през вратата. Борис пристъпи, приведе се към тримата, изсъска през зъби:

— Скандали по кръчмите, а? Срамота!

Те н тримата мълчаха, загледани разсеяно в чашите си.

В същия миг току зад гърба на Бориса мина Дяконов, забързан накъм вратата. Борис хвърли на масата, дето бяха седели, една сребърна пара и го последва. Зад гърба му се чу сподавен смях.

Настигна го на улицата. Бледността по лицето на Дяконов не беше изчезнала.

— Казах му, че е кокошкар. А той: „Ще ти изпратя неколцина от моите орли, да ти пооскубят пауновата перушина.“ Птичи… диалог. — И по лицето на Дяконов премина жалка усмивка.

Борис мълчеше. После рече бързо:

— Да отидем при Венчев. Веднага. Да поговорим. Не може така. Ставаме за смех.

Дяконов се ослуша в думите му, но каза:

— Не, не… Иди ти сам. Аз… — И се обърна към него вече съвсем променен, спря се. — Ти да не помисли, че се уплаших? Не! — дигна пръст. — Не. Страхът е най-тежката верига за свободния човек. Аз не го познавам. Не знам що е страх.

Глаушев го остави на улицата. Беше вече тъмно.