"Гласовете ви чувам" - читать интересную книгу автора (Талев Димитър)

XIII

Борис стана от леглото, както всяка сутрин, но не бързаше — имаше свободен час. В главата му шумяха гласове и звуци, които бе чувал в неспокойните си сънища през нощта, гъмжаха в ума му все същите мисли, разбъркани, откъслечни, в него беше все още нощната тъмнина и всичките му тревоги. Спусна се към един от прозорците, приподигна завесата. Балконът насреща беше празен, само вратата му зееше леко открехната. Той се загледа нататък Ангелика вероятно бе излизала вече там и може би пак ще се покаже. Борис негли се смути от това свое нетърпение и се отдръпна навътре в стаята. Щом се обръсна и облече, пристъпи пак към същия прозорец и го отвори широко, както би направил всеки, който иска стаята му да бъде добре проветрена. Ноемврийското небе над покривите и кумините насреща тоя път беше гъстосиньо, пронизано надълбоко от светлината на слънцето, което не се виждаше от прозореца на Глаушев. Хубав ден! И Борис отново сведе към балкона очи, пълни със слънчев блясък и небесна синева. На балкона пак нямаше никого. Какво най-сетне? Да не би момичето да му е обещало среща… Той извади часовника от жилетката си — имаше още Доста време. Ала докато се повъртя без нужда низ стаята, вече не се реши да погледне насреща. И какво чакаше още?… Той сложи пред огледалото аления си фес, погледна за миг невеселото си лице, леко побледняло от неспокойния, уморителен сън, и бързо излезе от стаята, изтича по скърцащата стълба надолу. Някъде зад него се чу гласът на Фотина, хазайката му:

— Нема ли да закусиш, учителе?

— Не, не… бързам…

Тъкмо да излезе на улицата, и току пред него, в светлата рамка на отворената порта неочаквано се изправи Ангелика, забързана и тя, та едващо не се сблъскаха. Борис, без да се замисля, леко я улови за ръката и я придръпна по-навътре в мрачния проход под къщата.

Тя се усмихна едва забележимо на неговата волност и остави ръката си в ръката му, каквато беше малка и нежна ръката й, но сега изстинала. Големите й очи бяха широко отворени, виждаха се двата кръга на черните й зеници, тя разглеждаше лицето му с уплашен, питащ поглед и с видима жажда в погледа си или това беше някакво голямо нетърпение.

— Добър ден, Ангелика… Какво има?

— Не сте болен, нели? — попита тя леко задъхана, а гърдите й се вълнуваха още по-силно. — Тая нощ ламбата ви светеше до късно, ето и късно излизате…

— Не, не съм болен. Имах работа и… много се радвам, че ви виждам, Ангелика.

Тя свенливо изтегли ръката си, която сега изеднаж се бе стоплила. По страните й се разнесе лека, нежна и може би малко влажна руменина, изчезна и уплахата в погледа й, но двете черни зеници останаха втренчени, блеснали от жажда, повтарящи настойчиво все един и същ въпрос, нетърпелив, неясен.

Те бяха започнали и продължиха двоен разговор — за това, което изричаха с думи, и за това, което оставаше в мислите им, което не се решаваха да си кажат. Мислите бяха по-смели от думите, по-искрени, бързата дума обаче изпреварваше и най-смелата, но скрита мисъл, бързаше да я прикрие още повече. Погледът все пак издаваше скритите мисли, издаваше ги и лицето, неволното движение на ръката.

— Помислих, че… Рекох да попитам тетка Фотина. Вие сте самичък тука, между чужди… (Преди още да усетя, че погледът ми те търси и върви подир тебе,

аз знаех кога излизаш сутрин и кога се връщаш вечер, кога светят прозорците ти и кога са тъмни. Стоя на балкона, при цветята си, и ти нищо не забелязваш, а сега, когато на балкона няма цветя, назъртам през открехнатата врата, през пролуките между завесите, ти ще помислиш, че вятърът ги помръдва едвам. Аз съм като крадец, който дебне, и сама не знам как станах крадец на сянката ти, защото, когато ти изчезваш, погледът ми гони твоята сянка.)

— Не съм вече между чужди. Имам приятели, другари в работата, ето… и моите хазаи, ами и вие също, Ангелика. Ще се намери кой да ми подаде лекарство или чаша топло млеко. (Не съм вече между чужди в тоя град, мило, хубаво девойче. Ами ти защо си изтичала уплашена да питаш тетка Фотина и толкова ли голема може да бъде уплахата за един съсед, който е може би болен? Ти и сама се залъгваш в твоята загриженост за съседа. За пръв път ли виждаш да свети ламбата ми до късно? Но аз нема да ти разяснявам твоята заблуда, защото ще се уплашиш от постъпката си и нема да идваш при тетка Фотина. Нема вече и цветя на балкона ти, да излизаш да ги поливаш и наглеждаш, затворени са и прозорците на стаята ти поради есенните дъждове и ветрове, а как ще те виждам, ако се скриеш вкъщи? Виждам те всеки ден, търся те веднага щом се събудя, копнея и да се поспра с тебе, да чуя гласа ти. Не, нема да ти кажа нищо сега, ти ще си по-смела в своята заблуда и аз ще те виждам Всеки ден, както досега. Ами аз не мога иначе! Виждам, че не мога иначе.)

— Аз имам баба. Ние спим в една стая. Тя си счупи ногата и се движи много трудно. В леглото е денем и нощем. Казах й за вас и винаги й казвам, когато ви видя. Ние с нея за всичко си говорим. Сами сме в нашата стая. Тя сега сама ми каза: „Да не се е разболел, щом не си го видела тая сутрин, чужд човек е той, кой ще го погледне, ако е болен“. (Да знаеш само колко е добра моята мила бабичка! Тя е майка на баща ми. Аз й нося храна, тя не може да слиза долу, и как ще оставя бабичката си без най-хубавото от храната ни, тя е стара и болна. Баба казва: „Само ти, Ангелика, милееш още за мене. Аз вече никому не съм нужна.“ Как да не е никому нужна такава добра бабичка! Тя сама м        е пита: „Биде ли днес твоя българин? Ами много ли е хубав твоят българин?“ Да, бабичко. Много е хубав. Ето, виж колко е хубав! Но баба ме може да се покаже на прозореца, да те погледне, както аз те виждам и не мога да ти се нагледам.)

Такива бяха думите им — прости, обикновени думи. И повече говореше Ангелика, бързаше да каже нещо повече, за да го задържи по-дълго близу до себе си, макар и Борис да не бързаше, да не чувствуваше как минава времето. Още по-много бяха мислите им, ала не се реши нито единият, нито другият да спомене поне в мислите си една от най-хубавите думи в човешкия език, във всички езици. Тя беше в мислите им, но не я споменаха. Тя е най-силната дума, най-богатата, тя значи и живот, и смърт, значи и подвиг, и позор, който я носи в сърцето си, може да се отрече от себе си заради другия. После те замълчаха — не стигаха думите им или пък се уплашиха да не кажат нещо повече. И докато се ослушваха в мислите си, двамата млади люде мълчаха. Мълчанието им беше по-продължително, те обаче не усещаха времето, защото бяха близу един срещу друг и се гледаха.

Горе, по стария дъсчен под на чардака над прохода, се чуха стъпки, заскърца и дървената стълба. Ангелика Милонас откъсна поглед от погледа на Глаушев и избърза нататък. На стълбата стоеше Фотина, щастливо усмихната. Тя се престори, че нищо не е видяла, нищо не е забелязала, но не се въздържа докрай и попита:

— Нели бързаше, учителе…

— Спрехме се за малко с Ангелика. Тъкмо идваше при тебе.

— Ела, Ангелике, ела, щерко.

Борис не усети как стигна до училището. Тъкмо бяха пуснали учениците за първото междучасие. По широкия училищен двор се разнасяше звънка младежка врява. Наизлезли бяха и мнозина от учителите в това ведро ноемврийско утро и всички там, по двора, търсеха късното, топло слънце, по-далеко от влажните студени сенки на училищната сграда и високите стени, що ограждаха училищния двор. Около Дяконов се бе струпала дружина гимназисти — двата горни класа на мъжката гимназия учеха в същата сграда. Дяконов пак димеше с цигара и говореше нещо оживено, момчетата го слушаха умълчани, проточили тънки вратове от високите яки на шаячните си куртки. Малко по-нататък Борис Глаушев настигна Кибаров, който пристъпваше бавно, извил ръце отзад, и леко приведен, внимателно слушаше Симеона Венчев, който, цял извърнат към него, говореше нещо бързо и на всяка дума махаше отсечено с ръка. Тъкмо Борис ги отминаваше, и чу зад себе си гласа на Венчев:

— Глаушев… — Без да го дочака да спре, Венчев продължи: — Ето и Глаушев знае.

— Да. Знам.

Спряха се и тримата. Все така приведен и загледан пред себе си, Кибаров каза:

— Въпросът е важен и доста сложен. Ние не ще се откажем най-сетне от една безкористна помощ, и от помощта на сърбите също. Но това да бъде помощ на сръбския народ, който не ще иска нищо срещу това, помощ братска. Не обаче помощ на сръбските правителства, на сръбския крал. Ние знаем каква би била тая кралска помощ, знаем какви са техните кроежи по отношение на Македония. Като кроежите на всички балкански правителства и разни там крале. Да, да.

— Венчев — рече Борис, — ти требва пред целия, окръжен комитет. Ще отнесем въпроса и до Централния комитет. Ние не можем сами да го решаваме. И не така в разговори по училищния двор. Или ти…

— Чух… Ти още снощи — прекъсна го сърдито Венчев. — Ас Бобев не може и да се говори. Скарахме се. Дума не дава да се продума.

— Да, да — продължи мисълта си Кибаров. — Ще свикаме комитета. Целия. В пълния му състав. Това съвсем не е лична работа.

Борис отмина. Пресрещна го Мария Йорданова, под ръка с друга една от учителките, която се бе притиснала дружески към нея.

— Влязохте в двора със… сияющо лице, а сега какво, кой ви е разсърдил?

— Познайте, щом четете по лицата на хората.

— Помислих си… требва да му се е случило нещо хубаво.

— Да, случи ми се нещо много хубаво. Невидима светлина отново озари лицето на Борис

Глаушев, изстинало след късата среща с Кибаров и Венчев. Другата учителка гледаше лакомо младия човек, тя се притисна още по-силно към Йорданова и пресилено

се засмя.