"Гласовете ви чувам" - читать интересную книгу автора (Талев Димитър)

XIV

Някъде по другите чаршии занаятчиите вече чукаха и режеха, но широката търговска улица беше още тиха. Тук бяха големите търговски магазини и тежките търговци започваха работа много по-късно. Не бързаха и купувачите. Не ще се втурне човек още в зори да купува плат за дрехи или готов френски костюм, или нови виенски столове, невестинско рухо за щерката, нито ще се затичат рано-рано дребните препродавачи и тия от махленските дюкянчета, нито предпазливите базиргЯни и комисионери, които идваха в О. от съседните по-малки градове и селища. На занаятчията времето никога не му стига, а големият търговец може за половин час да спечели сто лири чисто злато.

На тая най-голяма търговска улица беше и сръбската книжарница. Търговските магазини нямаха фирми над вратите си — знаеше ги целият град, по стоките им или по името на собственика. Само на книжарницата бе сложена фирма по цяла1а й дължина с големи бели букви върху синьо боядисана ламарина: „Сръпска народна кньижара“. Който мине, не може да не я забележи още отдалеко. Всяка сутрин, още с първите минувачи, пред вратата на книжарницата заставаше слугата й Евтим. От голямо усърдие той идваше на работа много преди господаря си, книжаря Пера Джамбазович. Стоеше пред спуснатите железни ролетки и чакаше. Не се решаваше да седне на прашното каменно стъпало пред вратата и само го попоглеждаше, когато му дотягаше да стои прав. Джамбазович бе му казвал много пъти да се държи чисто. Купил му бе готов френски костюм, нов фес с пискюл, високи обуща с копчета. Костюмът беше ушит добре, по европейски, но ръчищата на Евтима стърчаха навън много по-дълги от ръкавите; такива бяха и нозете му, та се виждаха изпод крачолите на панталона всичките копчета на кондурите му, чак и шарените вълнени чорапи, небрежно пристегнати с връзките на платнените му гащи. Джамбазович се караше и за пискюла на феса му — все повече се полюляваше отпред, пред очите му, не можеше да свикне слугата да го държи отзад, както беше прилично. Те с Джамбазович бяха втори братовчеди, но Евтим беше от сиромах по сиромах, с шест деца, и те всичките женски. Не умееше и да се потруди Евтим, нямаше нито занаят, нито нива или градина край града, не знаеше къде да намери залък хляб, все се бавеше, все закъсняваше, все не сполучваше. Така беше и с децата му — колкото и да се трудеше той за мъжко, все женски му се раждаха.

Братовчедът Джамбазович го извади от най-дълбоката тиня. Отсече му плата за три минца на месец — злато усети ръката му. Намести и две от децата, по-големичките, да се учат в сръбското училище; там и ги хранеха за обед, даваха им книги, даваха им по някоя дрешка, обуща за зимата. Евтим предаде цялата своя сиромашка душа на благодетеля си. Няма да поседне и на стъпалото, щом така иска газда Пера Джамбазович, братовчедът му. Може да престои и цяла нощ пред спуснатите ролетки на книжарницата. Това е неговата работа — да бъде слуга и верен човек. Това искаше от него Джамбазович, а работата в книжарницата беше никаква. Не стъпваше купувач, макар рафтовете да бяха пълни със стока от пода до тавана. Идваха да вземат накуп от сръбското училище. Идваха и от консулството. Пращаха и по някои села. На големи пакети. Тогава се разтичваше Евтим, но колко беше то — един или два пъти в месеца, та понякога и през два-три месеца. Много повече работа имаше слугата с кафетата, чаевете, ракията, гръцкия коняк. В книжарницата всеки ден идваха учителите от сръбското училище, други дваматрима приятели на Джамбазович (и един турски офицер между тях), случваше се да влезе и селянин, а Джамбазович и него не оставяше без кафе, без чашка ракия. В книжарницата понякога влизаше и сам сръбският консул.

Като видя Евтим тая сутрин, че братовчедът му се задава откъм долния край на улицата, побърза да го пресрещне, както винаги, от преголямо послушание. И го поздрави, както му бе наредил още навремето Джамбазович:

— Помози бог, газда Пера.

Джамбазович му кимна изтежко, мълчаливо, спря се пред средната ролетка, извади, без да бърза, от джеба

на панталона си три еднакви ключа, вързани на ремъка му с халка и дебела верижка. Отключи една след друга трите ролетки и се дръпна, за да може Евтим да ги дигне. Навиха се високо горе с трясък и трите ролетки. Лъснаха широко стъклените витрини на книжарницата. Наредени бяха там всякакви канцеларски и ученически вещи от дърво и стъкло, от никел и месинг. Туктам се бе наслоил прашец — витрините отдавна не бяха отваряни. Не ставаше и нужда — нека се вижда само добрата уредба на книжарницата, богатството й. Това се виждаше и вътре, по широките и многобройни рафтове край стените, по новите виенски столове за почтените гости. Книжарят седна зад масата си в ъгъла, слугата се зае да почисти и отдалеко личеше неговото старание, но работата не му спореше. Тромав човек беше Евтим, непохватен. Джамбазович го попоглеждаше изпод високо извитите си вежди, бърчеше лице от досада:

— Ха по-бързо, Евтиме… — Сетне попита без нужда и пак от нетърпение: — Готово ли е сичко?

— Готово е, газда Пера — изправи се позадъхан от големите си усилия слугата с нечист парцал в ръце. И отново пое дъх: — Нели още снощи…

Джамбазович помръдна с провесените си черни мустаки — добре, добре, стига! Още предната вечер те заедно бяха приготвили шест големи пакета с всякакви тетрадки, учебници, разни други хартии, моливи, писалки, стъкла с мастило. Слугата не можа да довърши приказката си.

Всекидневният уличен шум вече хлуеше през разтворената врата и пълнеше книжарницата — гласове и говор, кашлица в хладното ноемврийско утро, разбъркано трополене на стъпки по каменния калдъръм, по тесните тротоари. И отеднаж — звънък тропот на кола с железни шини и синджири, чаткане на подковани копита, продран глас:

— Прррр, стооой, пусто!

Пред вратата на книжарницата спря бричка с чергило и два коня. От седалката й скочи млад мъж в бозо-во шаячно облекло, на калдъръма тропнаха тежките му подковани обуща. Коларят не се помръдна, стиснал поводите, с камшик в другата ръка, скрил врат между рамената си, навирил застрашително рошави мустаки. Не ще си остави той колата и добичетата току-тъй на тая

многолюдна улица, но и страхът му изглеждаше преголям. Младият човек влезе в книжарницата. Джамбазович се приподигна да го посрещне, придръпна стол, седнаха близу един срещу друг. Джамбазович кимна към слугата си:

— Поръчай две кафета. Виж там и за арабаджията. И постой там с него…

Евтим размаха ръце накъм вратата. Книжарят каза на ранния си гост:

— Ще почакаме малко. Той не закъснява.

Само след няколко минути в книжарницата влезе сръбският консул. Сега той изглеждаше по-друг — не такъв, какъвто беше преди известно време в жилището на Симеон Венчев. Двамата мъже в книжарницата станаха прави, да го посрещнат, Джамбазович посегна да му подаде стол. Консулът нито поздрави, нито свали полуцилиндъра си и седна до масата на книжаря някак по господарски, със строги очи, със замръзнало лице. Разкопча пардесюто си, извади голям кожен портфейл и попита, загледан някъде встрани:

— Как подредихте колата?

Младият мъж, който все още не се решаваше да седне, отговори бързо и чинно:

— Покрихме ги със сено и сега…

— Сега ще сложим отгоре пакетите с учебниците, тетрадките… — прекъсна го Джамбазович, който едващо бе поседнал на мястото си зад масата, но пак стана: — Евтиме…

— Не бързай — махна му с ръка консулът.

Слугата се показа на вратата, Джамбазович му направи знак да остане вън. Консулът извади от портфейла си две сгънати хартии, разгъна ги една след друга.

— Това за турците, ако се опитат да претърсват колата. Разрешение от каймакамина да превозите училищните материали. А това за нашия човек. — Той подаде двете хартии на младия мъж и стана. — Ясно е, нали? Щом се върнеш, веднага ще ми се обадиш. И… внимателно!

Той си излезе. Джамбазович отново повика слугата. Приготвените пакети пренесоха в колата, младият мъж зае мястото си на седалката. Начумереният, угрижен колар подкара конете.