"Дърк Джентли. Холистична детективска агенция" - читать интересную книгу автора (Адамс Дъглас)

ГЛАВА СЕДМА…

Това беше последната вечер в живота на Гордън Уей и той се чудеше дали дъждът ще се разкара до края на седмицата. Прогнозата за времето беше променлива — тази вечер вятър и мъгла, в петък и събота — ясно, ала хладно време и вероятно тук-таме превалявания в неделя следобед, когато всички тръгваха да се прибират в града.

Ще рече — всички с изключение на Гордън Уей.

В прогнозата за времето това последното не се споменаваше, но то не й и влизаше в работата — в такъв случай и хороскопът му изобщо не беше познал. В него се споменаваше за необикновено голяма активност на планетите в неговата зодия и се настояваше той да размисли над това, какво си мисли, че иска, и какво всъщност му е нужно, после му се предлагаше да се справи с емоционалните и служебните си проблеми с решителност и абсолютна честност, но кой знае защо бяха пропуснали да споменат, че ще е мъртъв преди края на деня.

Той зави по магистралата край Кеймбридж и спря на една малка бензиностанция, за да налее бензин; известно време седя там, докато свърши да говори по телефона в колата.

— Добре де, виж какво, утре ще ти се обадя… а може би и по-късно тази вечер. Или пък ти ми се обади. След половин час съм си вкъщи. Да, знам колко е важен този проект за тебе. Добре де, знам колко е важен, и точка. Ти го искаш и аз го искам. Разбира се, че го искам. И не съм казал, че ще престанем да го подкрепяме. Просто ти казах, че е скъп и че трябва да го разгледаме отвсякъде с решителност и с абсолютна честност. Виж сега, защо не дойдеш до нас да си поговорим. Добре, да, е, да, де, знам. Е, помисли си, Кейт. По-късно ще си поговорим. Чао.

Той сложи слушалката и продължи да седи в колата си още малко.

Голяма кола беше. Голям сребристосив мерцедес от онези, дето ги дават по рекламите — и то не само по рекламите на „Мерцедес“. Гордън Уей, брат на Сюзън, работодател на Ричард Макдъф, беше човек богат, основател и собственик на „Уей — напредничави технологии II“. „Уей — напредничави технологии I“, разбира се, бяха изгърмели по обичайните причини, отнасяйки със себе си и цялото му предишно състояние.

За късмет той беше успял да си спретне ново.

„Обичайните причини“ бяха, че се беше захванал с компютърен хардуер тъкмо когато на всяко дванадесетгодишно хлапе в страната му беше писнало от кутийки, които правят „дзъннн!“. Второто си състояние той натрупа от софтуер. То беше резултат от два страхотни софтуерни продукта, единия от които — „Химн“ (другият, който би могъл да донесе още по-голяма печалба, никога не беше излизал на бял свят). „УНТ II“ беше единствената британска софтуерна компания, която би могла да бъде спомената в едно и също изречение редом с такива големи американски компании като „Майкрософт“ или „Лотус“. Изречението би звучало горе-долу така: „«Уей — напредничави технологии», за разлика от такива големи американски компании като «Майкрософт» и «Лотус»…“, но и това все пак си беше начало. „Уей“ беше вътре. И беше негова собственост.

Бутна една касета в касетофона. Той я пое с меко, благопристойно изщракване и миг по-късно „Болерото“ на Равел се разнесе от осем съвършено подбрани тонколони с фини матовочерни решетки. Стереозвукът беше толкова гладък и просторен, че човек почти би могъл да усети и ледената пързалка7.

Леко потупа с пръсти обвития с кожа волан. Погледна командното табло. Изисканите светещи цифри и мъничките, безупречни лампички го изгледаха премрежено в отговор. След малко той внезапно осъзна, че бензиностанцията е на самообслужване, и слезе да напълни резервоара.

Това му отне минута-две. Стоеше, вкопчен в маркуча, потропваше с крака от нощния хлад, след това се приближи до малката мърлява будка, плати за бензина, спомни си, че трябва да купи някоя и друга карта на тукашния район, и после известно време стоя и си приказва въодушевено с касиера за насоките, по които вероятно щеше да поеме компютърната индустрия през следващата година, предполагайки, че паралелният процес ще е ключът към софтуер с действителна интуитивна продуктивност, но изрази също и силни съмнения, че опитите за създаване на изкуствен разум като такива и в частност опитите за създаване на изкуствен разум, основаващи се на езика Пролог, наистина ще доведат в обозримото бъдеще до някой сериозен, комерсиално приложим продукт, поне що се отнася до офис-оборудването — тема, която ни най-малко не завладя касиера.

— Човекът просто обичаше да си приказва — по-късно каза той на полицията. — Абе, човек, можех да ида до кенефа за дес’тина минути, а той всичкото това щеше да го изприкаже на чекмеджето с парите. А ако се забавех петнайсет минути, и чекмеджето с парите нямаше да го изтрае. Да, сигурен съм, че е той — добави касиерът, когато му показаха снимка на Гордън Уей. — Само дето отначало не бях сигурен, защото на тази снимка устата му е затворена.

— Абсолютно сигурен ли сте, че иначе не сте забелязали нещо нередно? — настоя полицаят. — Нещо, което по някакъв начин да ви се е набило на очи?

— Не, както казах, това си беше най-обикновен клиент в най-обикновена нощ — нощ като всички други.

Полицаят втренчи в него неразбиращ поглед.

— Само да проверим — рече той. — Ако изведнъж направя ето така… — той кръстоса поглед, провеси език от ъгъла на устата си и заподскача, като въртеше пръсти в ушите си, — нещо би ли ви учудило?

— Ъ-ъ… ами… мда — отвърна касиерът и нервно се дръпна назад. — Ще си помисля, че изведнъж ви е превъртяла шайбата.

— Добре. — Полицаят сложи настрани тефтера си. — Просто разните хора имат разни представи за това, какво означава „биещо на очи“, нали разбирате, сър? Ако миналата нощ е била най-обикновена нощ — нощ като всички други, — то тогава аз съм пъпчица на задника на лелята на маркиза на Куийнсбъри. По-късно ще поискаме да напишете показания, сър. Благодаря, че ни отделихте време.

Всичко това тепърва предстоеше.

Тази вечер Гордън натика картите в джоба си и тръгна към колата. На светлината на лампите в мъглата се виждаше, че по нея са полепнали ситни капчици влага и тя изглеждаше като… е, като изключително скъп мерцедес бенц. Гордън се улови — само за милисекунда, — че му се ще да притежава нещо подобно, но вече беше съвсем свикнал да пропъжда от ума си тъкмо тази мисъл, която иначе само обикаляше в кръг и го караше да се чувства потиснат и объркан.

Потупа колата със собственически жест, заобиколи я и забеляза, че багажникът не е добре затворен. Натисна го надолу. Той се затвори с хубаво, здраво „щрак“. Е, заради това си струваше, нали? Заради едно такова хубаво, здраво „щрак“. Старомодните ценности — качество и изработка. Сети се за маса неща, за които трябваше да говори със Сюзън, качи се отново в колата и веднага щом тя изпълзя обратно на шосето, набра номера.

— … така че, ако оставите съобщение, ще се свържа с вас възможно най-бързо. Може би.

Би-и-и-ип!

— О, Сюзън, здрасти, Гордън се обажда. — Той притисна слушалката с буза към рамото си. — Тъкмо се прибирам към къщурката… Днес е… ъ-ъ… четвъртък вечер и сега е… ъ-ъ… осем и четиридесет и седем. Малко е мъгливо по пътищата. Чуй сега, тези хора от Щатите пристигат в края на тази седмица да овършеят каквото има по разпространението на „Химн, Версия 2.00“, да се оправят там с промоцията, с тези работи и виж какво — знаеш, че не обичам да ти задавам такива въпроси, но пък знаеш, че и винаги ти ги задавам, та ето за какво става дума. Просто искам да знам със сигурност, че Ричард работи над онова нещо. Искам да кажа — наистина. Ако го питам, ще ми каже: „О, ама естествено, всичко е наред“, но през половината време… ох, мамка му и камион, с тези дълги светлини… тези шофьори на камиони са егати копелетата — никой не се сеща да превключи на къси, цяло чудо е, че досега не съм се намерил мъртъв в някоя канавка, е, бива си го този номер, а — да си запишеш знаменитите последни думи на нечий телефонен секретар, а бе, защо не ги правят тези камиони да превключват автоматично от дълги на къси чрез фотоклетка? Виж сега, би ли могла да си запишеш да кажеш на Сюзън… — не на тебе, разбира се, на Сюзън, секретарката ми в офиса… — та да й кажеш да изпрати писмо от мене на онзи тип в Министерството на околната среда, с което да му съобщи, че можем да му осигурим технологията, ако той ни осигури законовата основа? За обществено добро е, пък и без това ми дължи услуга, а и какъв е смисълът да си награден с Ордена на Британската империя, ако не можеш тук-таме да сриташ по някой задник? Кажи й, че цяла седмица съм преговарял с тези американци. И като го казах, та се сетих — ох, Боже, надявам се да съм се сетил да приготвя пушките. Какво им има на тези американци, че така са пощурели да ми стрелят по зайците? Купих им две-три карти с надеждата, че бих могъл да ги убедя да тръгнат на дълги здравословни разходки и да се разкандърдисат да стрелят по зайците. Жал ми е за горките животинки. Мисля, че като пристигнат американците, трябва да побием на ливадата ми една от онези табели, дето ги слагат по Бевърли Хилс: „Стреляме в отговор.“ Та докъде бях стигнал? Ох, да. Ричард и „Химн 2.00“. Сюзън, това нещо трябва да мине през бета-тестовете до две седмици. Той ми разправя, че всичко било наред. Но всеки път, когато го видя, на екрана на компютъра му се върти някакъв диван. Той разправя, че бил някаква важна разработка, но аз виждам само мебел и туй то. Хората, които искат отчетите на техните компании да им пеят, не искат да си купуват въртящи се дивани. Нито пък смятам, че точно сега е моментът той да претворява хималайските ерозирали повърхности в изящни квинтети. Пък що се отнася до онова, дето го е намислила Кейт… Сюзън, виж сега, не мога да крия, че се нервирам, като се сетя колко пари и колко компютърно време гълта. Нека си е колкото си щеш важно и дългосрочно проучване, но съществува и възможност — само възможност, казвам, но все пак възможност, която смятам, че пред самите себе си сме длъжни да оценим и напълно да изследваме, и тази възможност е всичко това да излезе фишек. Странна работа, багажникът нещо трака, мислех си, че тъкмо преди малко го затворих. Както и да е, най-важното нещо е Ричард. И работата е там, че има само един-единствен човек, който би могъл да разбере дали той наистина си върши работата, или само си дърдори, и този един-единствен човек, опасявам се, е Сюзън. Това ще рече — ти, разбира се, не секретарката Сюзън от офиса. Та би ли могла — никак не ми харесва, че трябва да те моля за подобно нещо, наистина никак, — та можеш ли да се заемеш с неговия случай? Да го накараш да проумее колко е важно? Просто се увери, че той съзнава, че „Уей — напредничави технологии“ е замислена като все по-разширяваща бизнеса си компания, а не като полигон за авантюристи и откачалки. Тъкмо това им е проблемът на откачалките — хрумва им някоя страхотна идея, която наистина върши работа, и после очакват тя да ги храни с години, а те да си седят и да изчисляват топографията на пъпа си. Съжалявам, но се налага да спра и да затворя багажника както трябва. Само секунда.

Той остави слушалката на седалката до себе си, спря до затревения банкет и излезе от колата. Щом се приближи до багажника, той се отвори, от него се надигна силует, простреля го в гърдите едновременно и с двете цеви на пушката и тръгна по своите си работи.

Учудването на Гордън Уей от това, че така изведнъж го застреляха, не беше нищо в сравнение с учудването му от онова, което стана по-нататък.