"Дърк Джентли. Холистична детективска агенция" - читать интересную книгу автора (Адамс Дъглас)

ГЛАВА ШЕСТА…

Четецът явно принадлежеше към онази мисловна школа, която смята, че сериозността и величието на една поема най-добре се предават, ако тя се чете с глупав глас. Той така се възнасяше и връхлиташе върху думите, че най-накрая те сякаш се снишаваха и хукваха да си търсят скривалище.

Ричард прилепи гръб към стола. Думите му бяха много, много познати — нямаше как да не са, щом беше завършил английска литература в колежа „Сейнт Сед“ — и лесно се подреждаха в ума му.

Връзката между колежа и Коулридж тук наистина я вземаха много насериозно въпреки добре известните пристрастия на въпросния господин към някои определени подсилващи творения на фармацевтиката, под влиянието на които бил написал — насън — това свое най-велико произведение.

Целият ръкопис се пазеше в сейфа на библиотеката на колежа и поемата се четеше точно от него на всяка вечеря в чест на Коулридж — а такива вечери се провеждаха редовно.

Ричард се зачуди колко ли щеше да трае това. Хвърли поглед към бившия си научен ръководител и решителната целенасоченост на стойката му, докато четеше, доста го разтревожи. Напевният глас отначало го дразнеше, но след малко започна да го приспива. Загледа се в едно ручейче от восък, което преля през ръба на една свещ; тя гореше едва-едва и хвърляше вадички светлина над мършата, която им бяха поднесли за вечеря.

Малкото кларет, който си беше позволил да изпие по време на вечерята, разливаше топлина във вените му, скоро и неговият ум започна да скита и, подсетен от въпроса, който му беше задал Рег по-рано по време на вечерята, Ричард се зачуди какво ли ставаше напоследък с неговия бивш… Дали „приятел“ беше думата? Той беше по-скоро последователност от извънредни събития, отколкото човек. Самата идея да има приятели като такива не че изглеждаше невероятна, но човек имаше чувството, че е станало някакво объркване на понятията — все едно например Суецката криза да почне да ти крънка някоя кифла.

Свлад Кджели. Популярен като Дърк, макар че и тук „популярен“ едва ли беше точната дума. Известен — със сигурност; преследваха го, умуваха безкрайно по негов адрес — всичко това беше напълно вярно. Но популярен? Само в смисъла, в който би могла да бъде популярна една сериозна пътнотранспортна катастрофа: всеки забавя ход, за да разгледа хубавичко, но никой не се приближава твърде много до пламъците. Небезизвестен май беше по-точно. Свлад Кджели, небезизвестен като Дърк.

Беше по-закръглен от средния студент и повече носеше шапки. Това ще рече, че имаше само една шапка, която обикновено носеше, но пък я носеше със страст, рядко срещана у такъв млад човек. Шапката беше тъмночервена и кръгла, с изобилие от шарнири, които осигуряваха абсолютно равновесното й положение по всяко време, както и да движеше притежателят й главата си. Като шапка беше по-скоро забележителен, отколкото напълно подходящ декоративен аксесоар. Би била елегантно украшение — стилно, добре оформено и изящно, — ако се намираше върху малка нощна лампичка, но не и другаде.

Хората се въртяха около него, привлечени от историите, които той отричаше за себе си, но какъв беше източникът на тези истории — освен ако не бяха собствените му отричания, — това така и никога не се разбра.

Историите бяха свързани с психични сили, които се предполагаше, че е наследил по майчина линия, а семейството на майка му, както твърдеше той, произхождало от по-свестния край на Трансилвания. По-точно казано, той никога не беше твърдял подобно нещо, ами бе казал, че това било най-абсурдната дивотия, която бил чувал. Той най-старателно отричаше, че семейството му има и най-малката връзка с каквито и да било прилепи, и заплашваше, че щял да разпердушини всекиго, който разпространява подобни злостни измишльотини, но въпреки това продължаваше да си облича огромното кожено палто с разветите поли, а в стаята си държеше един от онези уреди, за които се предполага, че лекуват болки в гърба, ако висиш с главата надолу от тях. И току се оставяше да го намерят увиснал на въпросния уред в какви ли не странни часове на деня и по-специално на нощта — очевидно за да може веднага да започне пламенно да отрича, че това имало каквото и да било значение.

С помощта на изобретателна поредица от стратегически разгърнати отричания на какви ли не вълнуващи и екзотични твърдения той успя да създаде мита, че е психо, мистичен, телепатичен, свързан с отвъдното, ясновидски, психосастичен прилеп-вампир.

Какво значи „психосастичен“ ли?

Думата си беше негова и той най-пламенно отричаше, че изобщо означавала нещо.

Освен това Дърк постоянно нямаше и пукната пара. Но това впоследствие се промени.

Цялата тая работа я започна съквартирантът му — тип на име Мандър, когото, ако това, което се знаеше, беше истината, Дърк сигурно бе избрал специално заради неговата доверчивост.

Стийв Мандър беше забелязал, че когато Дърк си легне пиян, говори насън. И не само това — насън той говореше неща като например: „Отварянето на търговски пътища към мрън-мрън-мляс е повратната точка към разрастването на империя в хър-мър-мрън. Обяснете.“

Първия път, когато това стана, Стийв Мандър подскочи като ужилен в леглото. Това се случи малко преди предварителните изпити за втори курс и онова, което Дърк току-що беше казал или благоразумно измрънкал, забележително напомняше на въпрос от конспекта по история на икономиката, който имаше голяма вероятност да се падне.

Мандър стана тихо, приближи се до леглото на Дърк и се вслуша много напрегнато, но не чу нищо повече освен няколко напълно несвързани мъркания за Шлезвиг-Холщайн и за френско-пруската война, насочени от Дърк предимно към възглавницата му.

Новината обаче плъзна — тихо, дискретно и като горски пожар.

Следващия месец Дърк изведнъж се намери в положението на постоянно хранен и поен с надеждата, че въпросната нощ той ще спи много дълбоко и ще измънка насън още някой и друг въпрос от изпита. Установи се нещо забележително — явно колкото по-добро беше хапването и колкото по-изискано — виното, с което го пояха, толкова по-малка склонност проявяваше той да спи, заровил лице във възглавницата си.

Ето защо планът му беше да експлоатира приписваните му дарби, без изобщо да твърди, че ги притежава. Всъщност той реагираше на историите за предполагаемите си възможности с открито недоверие, ако не и с враждебност.

Освен това Дърк беше — както отричаше — ясночувец. Понякога си тананикаше насън разни мелодии, които две седмици по-късно изведнъж ставаха големи хитове. Е, това не беше толкова трудно да го организира човек.

Всъщност той винаги се беше задоволявал с най-минималното разследване, за да поддържа тези митове. Беше мързелив и онова, което правеше, беше просто да позволява на ентусиазираното хорско доверие да върши работата вместо него. Мързелът беше много важен — ако неговите предполагаеми подвизи в областта на паранормалното бяха подробни и точни, хората щяха да се отнесат с подозрение и да потърсят други обяснения. От друга страна, колкото по-мътни и двусмислени бяха неговите „предсказания“, толкова повече самонавивката на хората запълваше пропастта на недоверието.

Дърк никога не постигна кой знае какво с това — или поне така изглеждаше. Всъщност ползата му — по време на цялото си следване постоянно да бъде хранен и поен за чужда сметка — беше много по-значителна, отколкото някой би предположил, освен ако не седне и не тегли чертата.

И, разбира се, той никога не твърдеше — напротив, най-старателно отричаше, — че всичкото това има поне далечна връзка с истината.

Ето защо, когато дойде време за финала, той беше в добра позиция за осъществяване на една много блага и много хубава малка схема.

— Мили Боже! — Рег изведнъж рязко се сепна от нежната дрямка, в която се беше унесъл под влиянието на виното и рецитацията, и се огледа с няма изненада, но нищо не се беше променило.

Стиховете на Коулридж звънтяха сред топлата, доволна тишина, обхванала голямата зала. След нова бърза гримаса той отново се унесе в дрямка, но този път дремеше малко по-внимателно.

Онова лято Дърк се остави да го навият да направи — под хипноза! — твърдо предсказание, кои точно въпроси ще се паднат на изпита.

Той самият пръв беше пуснал идеята, като беше обяснил какво точно никога, при никакви обстоятелства не би посмял да направи, макар че наистина много би искал — просто заради възможността да опровергае приписваните му и твърдо отричани от него способности.

И тъкмо на тази внимателно подготвена почва той най-после се съгласи — само защото това щяло веднъж завинаги да сложи край на цялата тази тъпа — ужасно и досадно тъпа — история. Щеше да направи предсказанията си чрез автоматично писане под строго наблюдение, след това щяха да ги запечатат в плик и да ги депозират в банката, докато мине изпитът.

После, след изпита, щяха да ги отворят и да проверят доколко са били точни.

Не е за чудене, че доста големичък брой хора му предложиха доста големички рушвети, за да им позволи да хвърлят едно око на записаните от него предсказания, но идеята направо го хвърли в шок. Нямало да е честно, така рече…

Не мина много време и Дърк се остави на няколко пъти да го видят из града с притеснена и угрижена физиономия. Отначало, като го питаха какво му е, той само махаше с ръка, но веднъж се изпусна, че майка му трябвало да си направи някаква изключително скъпа операция на ченето, която по някакви причини, които той отказваше да сподели, трябвало да се направи абсолютно дискретно, само дето тя нямала парите за това.

Оттук пътят му надолу към приемането на дарения за предполагаемите медицински разходи на майка му в замяна на бърз поглед към писмените му предсказания за изпита се оказа доста стръмен и добре смазан, така че той успя да се плъзне по него с цената на възможно най-малко нерви. По-нататък изплува наяве и това, че единственият зъболекар, способен да осъществи тази тайнствена операция, бил някакъв източноевропеец, живеещ понастоящем в Малибу, и следователно се наложи курсът на даренията рязко да скочи. Дърк, разбира се, продължаваше да отрича, че способностите му отговарят на ширещата се мълва — всъщност отричаше изобщо да ги притежава, — и настояваше, че никога не би предприел подобно начинание — освен за да развенчае всичките тези слухове; наред с това, тъй като явно останалите хора на риск имаха вяра в неговите способности, каквато на самия него му липсваше, той беше щастлив да ги ангажира до такава степен, че да им позволява да плащат за свещената грация на майка му. За него изходът от това положение би бил единствено благоприятен.

Или поне така си мислеше той.

Въпросите, които беше предсказал чрез хипноза и автоматично писане, Дърк всъщност беше стъкмил с помощта на същото минимално разследване, което всеки студент би предприел преди изпит, като прегледа билетите от миналите изпити, за да установи има ли някаква закономерност в онова, което се пада, а след това бе направил и няколко интелигентни догадки за това, което би могло да се падне този път. Беше почти сигурен (както би бил всеки на неговото място), че е уцелил достатъчно голяма част от въпросите, за да останат лековерните доволни, и достатъчно малка, за да може цялото това начинание отстрани да изглежда абсолютно невинно. Така си и беше.

Онова, което му дойде като гръм от ясно небе и което причини фурор, довел до това, че го изпъдиха от Кеймбридж, натоварен отзад в купето на една „Черна Мария“6, беше фактът, че изпитните му предсказания се покриваха едно към едно с онова, което наистина се падна.

Точ в точ. Дума по дума. До последната запетайка.

Та — като не броим пороя от сензационни статийки по вестниците, изобличаващи го отначало като измамник, а после провъзгласяващи го за Истинския и Единствения, така че да може още веднъж да го изобличат като измамник и пак да го провъзгласят за Истинския и Единствения, докато накрая им писнеше и се захванеха с някой росен-пресен играч на билярд — това беше положението.

Оттогава изминаха години. Ричард от време на време се беше натъквал на Дърк, който обикновено го поздравяваше с онази предпазлива полуусмивка, която иска да разбере дали не ти дължи пари, преди да разцъфти в надежда, че ще й отпуснеш на заем. Това, че Дърк редовно си сменяше името, караше Ричард да предполага, че той не е единственият, с когото се отнасят по подобен начин.

Винаги се натъжаваше от това, че този човек, толкова сияйно жив сред границите на малката университетска общност, изглеждаше толкова избелял и повяхнал в светлината на ежедневието. И сега се зачуди, че Рег беше попитал за него — ей така, изведнъж, ни в клин, ни в ръкав, и то, както му се стори, с твърде лековат и нехаен тон.

Отново огледа леко похъркващия си съсед Рег; малката Сара, притихнала в мълчание; дъното на залата, окъпано в сумрачна, трепкаща светлина; портретите на едновремешните министър-председатели и поети, които висяха високо горе сред мрака и само зъбите им лъскаха странно на светлината на свещите; професора по английска литература, изправен и нареждащ с напевния си глас; книгата „Кубла хан“, която той държеше в ръка, и накрая, тайничко, часовника си. Отново се облегна назад.

Гласът продължаваше да нарежда — беше стигнал до втората и, общо взето, доста по-странна част на поемата…