"Скрити страсти" - читать интересную книгу автора (Адлър Елизабет)

9.

За разлика от малките си синове, Мари-Франс дьо Кормон никак не бе щастлива от завръщането на мъжа си от Америка. Малчуганите се завтекоха да го посрещнат, защото знаеха, че им носи подаръци. Той винаги им носеше подаръци — поне това можеше да му се признае. Нея можеше и да пренебрегва, но децата никога не забравяше. Само дето не знаеше как да се отнася с тях, бе толкова… груб, толкова строг… просто му липсваше топлина. Всъщност този човек бе неспособен да изрази чувствата си, дори и да ги имаше, макар тя да се съмняваше в това. Ако имаха дъщеря, чудеше се тя понякога, дали щеше да се държи по-различно с нея? Според него момчетата трябваше да бъдат възпитавани като малки мъже. Но за майка им бе трудно да възприема по този начин шестгодишния Жерар и Арман, който бе само на четири. Те бяха деца и тя ги обожаваше. Поне това й бе дал той.

— Жерар, Арман… как сте? — Жил закачливо разроши косите им и им се усмихна.

Жерар изглежда уморен, помисли си той, и малко блед, но и той се втурна като Арман.

— Къде са подаръците ни, татко? — попита Арман, дърпайки го нетърпеливо за крачола на панталона.

Жерар се спря и зачака на разстояние от него.

— Ето — той извади пакетите иззад гърба си. — Синята кутия е за Жерар, а червената за теб, Арман.

Момченцето заподскача от вълнение, стиснало кутията си и веднага разкъса опаковката.

— Виж, мамо, виж какво имам — каза то, докато се бореше с кутията.

Мари-Франс му помогна, хвърляйки тревожен поглед на Жерар. Момчето бе разтревожено от предстоящото му заминаване в училище далеч от дома, трябваше да се опита да убеди Жил, че е прекалено рано за това. Той бе още малък и много чувствителен, за да напусне дома… още една или две години в къщи нямаше да навредят.

Жерар коленичи на пода, внимателно отвори своята кутия, като първо прецизно я разопакова, отлагаше удоволствието за най-накрая. Той е като мен, мислеше си дьо Кормон, наслаждава се на предварителното очакване. Усмихна се на по-големия си син, а момчето изненадано се втренчи в него.

— Е, харесва ли ти, момчето ми?

— Много е красива, татко. Прекрасна е.

Той се загледа в малката моторна количка, точно копие на прототипа, който баща му скоро щеше да произвежда. Неговата беше синя, Арман имаше съвсем същата, но червена. Най-хубавият подарък, който някога бе получавал. Щеше да си поиграе с нея, ако не го болеше така главата. Не му се искаше да заминава за училището. Страх го беше. Момчетата в парка му бяха разказали такива ужасни истории за това колко са жестоки в училищата, особено към новите момчета. Надяваше се майка му да не забрави да помоли баща му да не го изпраща още.

Вечерята насаме с Мари-Франс винаги бе тягостна. Но Жил се постара да бъде забавен, разказа й за пътуването, толкова живо описа Ню Йорк и Чикаго, че дори събуди любопитството й.

— А автомобилите? — попита тя.

Той даде знак на иконома да напълни чашите им и одобрително помириса гъстото „Марго“.

— Следващата година колите на дьо Кормон ще бъдат по пътищата на Франция — каза той, вдигайки чашата си, — а след няколко години ще ги изнасяме за Америка.

— Е, предполагам ще посвещаваш цялото си време на това ново начинание?

— Не съвсем, имам и други интереси, за които трябва да се погрижа.

— Като Жерар — провокира го тя, пронизвайки го с усмивката си. — Той е много нещастен, Жил, заради училището. Струва ми се, че още е малък.

— Много момчета на неговата възраст започват да ходят на училище, Мари-Франс, защо той трябва да бъде изключение?

— Защо? Защото е твой син — наш син. Той не е всяко момче. Чувствително дете е, тихо и много интелигентно. Точно сега се нуждае от дома си повече, отколкото от училището!

— Това са глупости, скъпа моя.

Той отмести настрана чинията си, а икономът даде знак на един лакей да я прибере от масата. Жил нетърпеливо отпиваше от виното, удоволствието му бе помрачено. Мари-Франс винаги успяваше да го раздразни, все се вживяваше в такива дреболии. Той я погледна над чашата си. Още бе хубава, по свой собствен начин, дребничка и тъмнокоса, сега леко закръглена — съвсем не неговия тип. Ненадейно в съзнанието му изникна образът на Леони. Да, утре трябваше да се погрижи за това; щеше да му достави удоволствие най-накрая да я види, да я направи своя.

Гувернантката се появи на вратата и прошепна нещо в ухото на Бенет. Икономът дискретно се наведе, за да предаде съобщението на господаря си.

— По-добре ти иди, Мари-Франс — каза Жил. — Както изглежда, Жерар има температура, очевидно твърде много се терзае за училището.

Мари-Франс го изгледа презрително и без да каже и дума, напусна стаята. Той остана втренчен в празното място отсреща, допивайки виното си, докато Бенет търпеливо чакаше отзад.

Нямаше съмнение, че момчето се бе разболяло. Докторът, когото повикаха посред нощ, пристигна веднага, без да губи време, за да подбира подходящо облекло. Просто бе метнал палтото си върху пижамата и бе грабнал чантата си. Щом мосю льо дук казваше, че е спешно, това означаваше, че наистина е спешно.

Дьо Кормон притеснено крачеше пред стаята, докато Мари-Франс и докторът бяха вътре. Жерар не можеше да е болен, той бе негово дете, негово момче… бе силен, здрав. В живота му никога не се бе случвало нещо наистина лошо.

Докторът излезе и Жил го поздрави разтревожено.

— Какво става? Какво му е, докторе?

— Страхувам се, че е дифтерит. Момчето е много зле. Ще се наложи да поставим сонда в гърлото му, за да може да диша.

— Сонда в гърлото му! — Свети Боже, ставаше дума за неговото момче… да не беше полудял този човек? — Не можете да направите това… не можете да разрежете гърлото му… той може да умре.

— Мосю льо дук — благо отговори докторът, — ако не го направя, ще умре.

Жил ужасен се втренчи в него. Как можа да се случи това, и то толкова бързо? Спомни си как Жерар разопаковаше подаръка си, предвкусвайки насладата. За пръв път виждаше нещо от себе си в децата, досега те бяха просто част от Мари-Франс. Той се обърна.

— Тогава правете, каквото трябва, докторе — промълви покорно, — но моля ви, спасете детето ми.

Остана цялата нощ пред вратата на момчето, докато Мари-Франс стоеше край леглото му и го наглеждаше. Единственото, което можем да направим, е да чакаме, им бе казал докторът, болестта изисква време, но момчето дишаше по-леко с помощта на сондата. Не можеше повече да издържа. Той отвори вратата. В сивкавината на зората съпругата му бе заспала, взела ръката на момчето в своята. Под мишницата си Жерар стискаше количката, стискаше я здраво, а малките му гърдички се издигаха и смъкваха, докато някаква течност гротескно къркореше в гърлото му. Жил се обърна и забърза през умълчаната къща към кабинета си. През прозореца гледаше изгрева и допиваше бутилката уиски.

Минаха две седмици, преди момчето да бъде вън от опасност, и още две, преди да стане от леглото, и дори тогава бе толкова слабо, че едва можеше да се движи. Сините му очи изглеждаха огромни на бледото лице, а Мари-Франс бе не по-малко бледа. За две седмици се бе състарила с години и Жил за пръв път й съчувстваше.

— Благодаря ти — каза той.

— За какво, Жил?

— За това, че така добре се грижи за него.

— Аз съм му майка… Какво друго трябваше да направя?

— Няма нужда да заминава в училището, Мари-Франс.

— Защо не? Той скоро ще се оправи… Нима няма отново да промениш мнението си? — цинично го попита тя. Добре го познаваше.

Той остана сериозен.

— Ти знаеш най-добре. Направи онова, което е добре и за двете момчета. Вярвам на твоето решение.

Тя го погледна учудено.

— Мисля, че имаме нужда от почивка — неочаквано продължи той. — Жерар се нуждае от свеж морски въздух, за да възвърне апетита си, а и ти, скъпа моя.

Той лекичко докосна рамото й, почти нежно.

— Ще отидем на юг. Яхтата ни чака. Вече предупредих капитана. Всички ще заминем за Монте Карло.