"Скрити страсти" - читать интересную книгу автора (Адлър Елизабет)

10.

Докато чакаше Рупърт, Леони седеше на една маса навън в кафене „Париж“ в Монте Карло. Още бе тихо, прекалено рано за богатите посетители, които се появяваха тук по обед. Тя спокойно отпиваше от кафето си, радвайки се на бриза и хвърляше трохи на малките птички, които търпеливо чакаха богатите остатъци от шикозното кафене. Само още една маса бе заета от един мъж, който глезеше синовете си със сладолед. Тя чуваше как, щастливи, децата се смеят, препират се за черешите най-отгоре и усмихната се обърна да ги погледне. Мъжът също се бе обърнал наполовина към нея и тя виждаше само профила му, но в него имаше нещо натрапващо се познато. Не го ли бе виждала някъде преди?

Надяваше се, че Рупърт няма да се забави много. Той бе отишъл в пощата да прибере писмата. Надяваше се и на писмо от Каро. Бяха изминали шест седмици, откак така прибързано напуснаха Баден, шест очарователни, вълнуващи, забавни, прекрасни, щастливи седмици… но тя още не бе получила нито ред от Каро и започваше да се тревожи. Знам, че беше грешка, мислеше си тя, трябваше да й кажа, преди да тръгнем… но Рупърт настояваше. Всичко стана толкова бързо… когато се върнем в Париж, ще отидем да я видим, тя ще ми прости, ще разбере.

— Извинете ме, но не сме ли се срещали при Каролина Монталва?

Това бе мъжът от партито, мълчаливият. Тя си припомни как я бе гледал, докато стоеше на вратата, уплашена, питаща се дали да влезе вътре или не. Тя се усмихна:

— Спомням си.

— Жил дьо Кормон, мадмоазел.

Усмихнат, той й целуна ръка. Двете малки момчета ги наблюдаваха любопитно, загребвайки от сладоледа си. Очите му бяха дълбоки, тъмносини с гъсти вежди над тях, кожата му бе гладка, загоряла, а под наскоро бръснатото леко розова. Погледът й се спусна към гърдите му, когато тъмната му коса падна над острото деколте на спретната риза. Той бе привлекателен мъж.

— Сама ли сте? — попита я.

— Чакам… един приятел.

— Разбирам. И Каро ли е тук?

— Не… тя е в Париж, струва ми се.

— Ами тогава — посочи към залива Жил — ще бъда щастлив да поканя вас и приятеля ви някоя вечер да вечеряме заедно на моята яхта. Както сама виждате, тук съм с момчетата си.

Тя им се усмихна, а те нервно зашаваха, смутени от погледа й.

— Обещах им да ги заведа в Океанографския музей — каза той. — Вече нямат търпение. Яхтата се казва „Бел Ами“. Оставете бележка на капитана, ако решите да дойдете на вечеря. Ще се радвам да ми правите компания.

Той й кимна, взе момчетата и тримата шумно си тръгнаха, пресичайки площада. Колко е различен, помисли си тя, от онова, което си мислех за него на партито… изглеждаше ми толкова зъл.

Ето го и Рупърт! Той вървеше забързано към кафенето, с няколко писма в ръка.

— Миличко — махна й той, после целуна ръката й и бързо седна на мястото до нея.

— Има ли нещо за мен? — тревожно го попита тя.

— Страхувам се, че не — той погледна посърналото й лице. — Всичко е наред. Сигурен съм, че Каро просто е много заета. Когато се върнем, аз ще й обясня, че вината е изцяло моя, че аз съм ти повлиял зле.

Леони се засмя, той винаги оправяше нещата. Рупърт поръча кафе и остави писмата на масата. Тя видя, че на две от тях са залепени германски марки и се опита да отгатне нещо по изражението му, но той остана безмълвен. Знаеше, че сигурно са от дома му, от неговата годеница. Страхуваше се от тези писма, щом ги получеха, той винаги се умълчаваше и изглеждаше притеснен, макар нищо да не й казваше. Погледите им се срещнаха и той й се усмихна, хвана ръката й.

— Нека да се поразходим с кола по брега — каза й той. — Ще обядваме в Ница. Ще бъде весело.

Тя отново бе щастлива, знаеше, че ще бъде весело, винаги бе така с Рупърт. Докосна тънкия наниз перли на врата си… никога не ги сваляше, само когато отиваха да плуват, ги криеше под една скала. Рупърт сам й ги беше сложил.

— Първите бижута на едно момиче трябва да са перли — каза й той, докато ги закачаше, застивайки за миг, за да се наслади на хубавия й врат, а после я целуна.

— Искам да ти направя подарък — каза тя, щом станаха от кафенето, хванати ръка за ръка.

— Ти си моят подарък… само теб искам — отвърна той, пак й се усмихна и пъхна писмата в джоба си.

Още ми се струва очарователна, мислеше си дьо Кормон, докато екскурзоводът обясняваше на смаяните му синове за морската екипировка. От седмици насам изобщо не се бе сещал за Леони — от нощта, когато Жерар се разболя. Докладите на Вероне от Баден-Баден и нос Фера лежаха непрочетени на бюрото му. До този момент в края на краищата всичко бе просто игра — следенето, нагласяването на екстремните обстоятелства в живота й, дебненето, като че ли тя бе диво животно… ала беше толкова красива. Спомни си златистото й лице и кехлибарените очи, изсветлялата от слънцето грива. Отдавна не бе мислил за жена. Бе се заел със синовете си, прекарваше повече време с тях под недоверчивия поглед на Мари-Франс… този сблъсък със смъртта го бе изплашил — нея не можеше да контролира, по-силна бе от него. Мислите му се върнаха към момичето. Чудеше се дали семейство фон Холенсмарк знае за тази любовна авантюра? Едва ли. Рупърт не беше ли сгоден за дъщерята на Крумер? Жил се отдаде на възбуждащото удоволствие от мисълта за затрудненията, които би причинила тази новина на старите му врагове в бизнеса, а колкото до фон Холенсмарк, готов беше да гарантира реакцията им.

Той повика екскурзовода от музея настрана и му даде щедър бакшиш.

— Наглеждайте ги за половин час — нареди му той. — Трябва да телеграфирам от пощата.

Докато прекоси площада, обмисляше плановете си… щеше да приложи необходимия натиск на необходимото място. Семейство фон Холенсмарк имаше нужда от този съюз, не можеха да си позволят да загубят единствения си син заради никаквица.

Телеграмата лежеше до чинията на Рупърт като граната, която всеки момент може да се взриви. Погледът на Леони бе прикован за нея, колкото и да се опитваше да се преструва. Рупърт отпиваше от кафето си и съзерцаваше морето.

— Няма ли да я отвориш? — не можа да издържи тя и най-накрая го попита.

— Няма смисъл. Знам какво пише.

Леони замълча. И тя прекрасно се досещаше какво е съдържанието й. Въпросът й по-скоро означаваше: какво смята да направи? Погледна го очаквателно, като че ли той трябваше да предложи някакво решение. Тя му вярваше, той бе толкова умен — разбира се, че знаеше какво трябва да се направи.

Рупърт нетърпеливо закрачи по терасата, заговори бързо, излагаше мислите си на глас.

— Трябва да се върна в къщи, Леони, и то веднага. Това е единственото достойно нещо, което мога да направя. Трябва лично да обясня на Пуши. Ти разбираш това, нали, скъпа моя?

Очите й се разшириха от ужас, не можеше да я остави тук сама — какво щеше да прави без него? Той я взе в прегръдките си.

— Миличко, всичко е наред. Ще се върна за теб. Не трябва да се тревожиш. Знаеш, че само теб обичам.

— А Пуши…?

Тя се страхуваше.

— Пуши ми е годеница. Имам това задължение.

Той си помисли за писмото от баба му, което сега се намираше в джоба му. Единствено с нея бе споделил цялата истина, че е влюбен в Леони и иска да се ожени за нея. Мислеше си, че може да има доверие на баба си, тя винаги бе била честна с него, винаги изпълнена с разбиране. Но този път му казваше, че изобщо не е прав, че наранява и Леони, и Пуши. Семейството му бе очаквало повече от него… къде бе отишло чувството му за чест, съзнанието за синовен дълг? Той бе смятал, че тя единствена ще бъде на негова страна, а сега, изглежда, се оказваше, че няма да получи подкрепа от никого. Още не бе писал на Пуши, бе изпратил единствено бележка на баща й, в която му съобщаваше, че е болен и се нуждае от почивка. Отлагаше момента, в който трябваше да им каже, и някак си дните преливаха един в друг, а той все не предприемаше нищо.

Леони му подаде телеграмата.

— Отвори я — настоя тя.

Той се поколеба, нямаше особено желание да прочете черно на бяло онова, от което се страхуваше, но погледът й бе настойчив и той разкъса плика. Бързо прочете съобщението, смачка листа и го прибра обратно в джоба си. Бе подписана от господин Крумер и баща му, нареждаха му незабавно да се върне, в противен случай щяха да го оставят без пукната пара. Тя го гледаше очаквателно.

— Както си и мислех — отвърна й той. — Баща ми иска да ме види.

Леони отмести стола си назад и се запъти към стаята им. Свали кафявия му кожен куфар от гардероба. Той се загледа в нея за миг, безпомощен и уплашен. Толкова много я обичаше, искаше да се ожени за нея, надяваше се да може да се върне, да уреди нещата.

— Ще те чакам тук, Рупърт — каза тя и храбро се усмихна, измъкна тоалетните му принадлежности от скрина и огледа стаята да не би да е забравила нещо. Банските и сандалите.

— Оставям ги тук — каза той. — Когато се върна, пак ще ми потрябват.

Тя се усмихна с облекчение.

— Да — промълви уверено.

Гледаше го, докато се облича. Изглеждаше толкова далечен в костюм и вратовръзка, почти като някой непознат. Тръгваше за Ница, за да хване следобедния влак. На мосю и мадам Френар каза, че поверява Леони на тях. Плати им наема за един месец, а на нея остави останалите пари, които не бяха чак толкова много.

— Ще се върна, Леони — напомни й той. — Ще видиш. До една седмица ще се върна. Обещавам ти.

— Ще се опитам да бъда търпелива — зарече се тя.

Той я целуна и бързо се отдалечи, оставяйки я сама в студената бяла стая с голямото легло.

— Обичам те — извика тя и изтича след него по пътеката.

Той се обърна и й махна:

— И аз те обичам.