"Незабравимо време" - читать интересную книгу автора (Крейн Елизабет)

Девета глава

— Винсент, това е скандално! — възкликна Клодия, докато мажеше кифлата си с масло. — Майкъл е пуснал тази жена в къщата, където са живели моите родители!

Винсент, който беше свикнал с тирадите на съпругата си, кимна с глава и подаде чашата си на прислужника, за да я напълни с кафе.

— Не можах да спя цяла нощ — пръстите на Клодия нервно ровеха из дантелата на пеньоара й. През последните няколко години беше добила навик да не се облича до късно сутринта. — Много съм обезпокоена за горката Ема.

— Майкъл е почтен човек и не би настанил метреса в къщата си, още повече, че напролет възнамерява да доведе съпруга.

— Не съм се и съмнявала, че ще отговориш така. Вие мъжете винаги се защитавате един друг. Казвам ти, че госпожица Фарнел е скандална личност. Само да беше видял косите й!

— Какво не е наред с косите й?

Клодия изгледа намръщено съпруга си.

— Ама ти никога ли не слушаш като ти говоря? Снощи, на вечеря, ти разказах всичко. Къси са. Къси като на мъж!

Бледосините очи на Винсет се зареяха през прозореца.

— Сигурно изглежда чудесно. Може би има някаква причина за това. Не мога да си представя жена да си отреже косите, освен ако няма някаква причина за това.

— Снощи ми мина през ума, че това може да е някакво наказание.

— Моля?

— И друг път съм чела за това. Чувала съм, че на някои жени, залавяни в прелюбодеяние, са им отрязвали косите за наказание.

Винсет поклати глава.

— Никога не съм чувал за такова нещо. Поне в нашия край.

— Тя не е от нашия край, глупак такъв. От Тенеси е. И още нещо. След като ти си легна снощи, аз прерових историята на фамилията ни и никъде не намерих да пише, каквото й да е, за такава Джоди Фарнел в нашия род. Преди всичко, къде се е чуло и видяло да се кръщава жена с такова име?

— Сигурно е умалително от Джозефин или нещо подобно.

— Ти не си я видял. Прекалено млада е, за да живее сама в къщата на неженен мъж, макар и да се представя за негова братовчедка. Сърцето ми се къса за Ема.

— Съжалявам, че трябва да те оставя, но трябва да се срещна с един човек заради дорестия жребец.

Винсент стана и залепи една целувка върху бузата на жена си. Клодия се помъчи да скрие гримасата си. Ненавиждаше мъжа й да я докосва, но го изтърпяваше за пред слугите. Проследи го с гневен поглед, докато излезе от стаята. Знаеше, че Винсент не бе чул нито дума от онова, което му бе казала. Бутна празната чиния към прислужника.

— Донеси още кифли — заповяда му тя.

Прислужникът взе чинията. Тя се отпусна в стола си и затрополи с пръсти по бялата ленена покривка на масата. Бракът й не беше щастлив и тя бе потърсила утеха в удоволствието от яденето, което се забелязваше и във фигурата й, но Клодия пет пари не даваше за това. След като вече беше омъжена, нямаше никакъв смисъл да се лишава от храна и да прави мили физиономии, за да се хареса на мъжете.

Стана и с отвращение хвърли салфетката на масата. Ема трябваше да бъде предупредена и кой друг щеше да свърши това, ако не най-добрата й приятелка? Без да се замисля, че е поръчала още кифли с масло, тя решително излезе от стаята и отиде да се облече.

След един час беше в Оъкс, където масата също беше сложена за закуска, и тя изяде още една кифла с масло и боровинки.

— Надявам се да ме извиниш, че се появявам толкова рано — каза тя, докато мажеше дебел пласт масло на кифлата си. — Трябва да говоря с теб.

Ема се усмихна на приятелката си. Беше по пеньоар, който не се различаваше особено от този на Клодия, а косите й все още бяха разрошени от спането. Клодия, която бе няколко години по-голяма от нея и вече имаше ситни бръчици по лицето, беше твърде доволна да забележи, че рано сутрин и Ема съвсем не изглеждаше толкова красива, колкото през деня.

— Винаги ми е драго да те приема — каза Ема, докато отпиваше от горещото какао.

— Запознах се с госпожица Фарнел — каза Клодия с тон, който сякаш искаше да покаже колко мъчително е било това изживяване за нея. — Най-искрено ти съчувствам.

— Какво искаш да кажеш? — кифлата на Ема застина в ръката й на път към устата — За какво съчувствие говориш?

— Няма защо да се преструваш пред мен. Знам, че тя живее в Уайтфрайърз.

Ема остави кифлата в чинията.

— Още ли е там?

— Видях я едва вчера следобед. Беше ходила на пазар и се появи в къщата с такъв вид, сякаш е нейна собствена.

— А аз си мислех, че е отишла да живее при Камила. Значи все още е при Майкъл в Уайтфрайърз, така ли?

— Тя е направо ужасна И тази коса! — Клодия покри устни с ръка, за да изрази, че е потресена. — Когато влезе, направо щях да падна от стола! Дори не си беше направила труда да я събере на тила. И видя ли как седи на стола? Дори да е била изморена от обикалянето по магазините, една дама не може да седи отпусната на стола си като мъж.

— Случайно да е споменавала кога смята да си тръгва? — попита Ема и започна като заек да гризе кифлата си.

— Нито дума не каза за това — Клодия се приближи до нея. — Не искам да те тревожа, но не мисля, че имаме някаква родствена връзка с тази жена.

Ема се сви, намръщи се и цялата настръхна.

— Допускам, че може да е внучка на братовчед ни Еймъс. Нали знаеш, че той имаше дузина деца и внуците му вече сигурно са на годините на госпожица Фарнел.

— Помислих си и за това и прегледах някои документи, но никъде не намерих Еймъс да е кръщавал някоя от дъщерите си Хелън. Госпожица Фарнел каза, че така се казва майка й.

Ема още повече настръхна.

— Ако не ни е братовчедка, то коя тогава е тази жена и какво прави в Уайтфрайърз?

— И аз самата си зададох този въпрос. Имам адреса на една от дъщерите на братовчед ни Еймъс и възнамерявам да й пиша, за да я попитам дали някога е чувала за госпожица Джоди Фарнел.

Клодия произнесе името, сякаш от него бликаше отрова.

— Трябва внимателно да си подбираш думите, за да не обидим фамилията, ако наистина е братовчедка.

— Ако тя ми е братовчедка, то аз съм коза.

— Какво да правим? — простена Ема. — Ако е дошла в Уайтфрайърз с нечестиви намерения, не бива да остава там — очите на Ема се разшириха. — Ами ако е решила да спечели Майкъл? Господи, какво ли прави в този момент! Не ми направи добро впечатление още когато се запознах с нея на партито. Стори ми се странно, че Майкъл е довел нея, а не сестра си, но след като разбрах, че едно от децата на Камила е болно, се успокоих.

— На мъжете не може да се вярва. Знаех си аз. Вече няколко години съм женена. Едва когато се стигне до халката, чак тогава ще си в безопасност. Дотогава за нищо не можеш да им имаш вяра.

— Напълно си права — Ема решително закима с глава. — Ето, дори и Майкъл е съмнителен. Мислех си, че след като сме сгодени, ще се държи почтено, но ето че съм сбъркала.

— Периодът на годежа е най-несигурният! — Клодия рязко се изправи, сякаш удивена, че Ема не знае този факт. — Тогава те усещат края на свободата си и ние още повече трябва да сме нащрек, за да сме сигурни, че ще правят онова, което трябва.

— Права си, разбира се. Мама каза да го разпитам за госпожица Фарнел, но аз си мислех, че тя вече си е заминала. Майкъл знае, че не я харесвам. Би трябвало да е забелязал, че на партито не си направих труда да разговарям с нея, нито пък я поканих на сватбата.

— Мъжете никога нищо не забелязват. Винсент живее под един покрив с мен и никога не ме слуша какво му говоря.

— Госпожица Фарнел трябва да си замине. Ще кажа на Майкъл, че тя трябва да изчезне. Знам какво ще направя! Ще му кажа, че искам да си обзаведа спалня в стаята, която тя използва, за да е готова, когато се оженим.

— Не, не бива да му казваш, че искаш отделна стая, преди да сте се оженили. Нищо ли не си запомнила от онова, което ти говорих?

— Да, сега си спомням. Наистина ми каза такова нещо. Все пак той не може да иска от мен да спя в неговата стая. Вие двамата с Винсент не спите в една стая, нито пък родителите ми.

— Понякога мъжете упорито държат на това и той сигурно очаква да му поставиш този въпрос.

— Ами тогава какво да измисля, за да принудя госпожица Фарнел да си замине?

Клодия се опита да прикрие раздразнението си. Ема беше красива, но не й достигаше интелигентност.

— Иди при него и му постави въпроса като негова бъдеща съпруга. Не остро, разбира се, но достатъчно твърдо, за да разбере какво имаш предвид.

— Да. Точно така ще направя! Ще му кажа, че докато тази жена не се върне в Тенеси, аз ще се чувствам нещастна.

— Добре. Като си тръгнеш от Уайтфрайърз, ела да ми разкажеш как е протекъл разговорът ви.

Майкъл се усмихна на Ема, когато я видя в салона.

— Гидиън ми каза, че имам гост. Не очаквах да наминеш насам. Опасявам се, че двете ми сестри ги няма. — Знаеше, че Ема отдава голямо значение на етикецията и че не би останала сама с него, ако няма друга жена.

— Знам — изчурулика Ема като малко момиченце. — Искам да разговарям насаме с теб. Сега сме сами, нали?

Тя огледа стаята, сякаш се страхуваше, че някой може да се е скрил и да ги подслушва.

— Да, сами сме — за малко да каже, че Джоди е отишла на езда, но навреме си даде сметка как би прозвучало това в ушите на Ема. — Днес изглеждаш чудесно. Този цвят е любимият ми.

Ема се усмихна и се изчерви. Перата на розовата й шапка кокетно се бяха увили около бузата й.

— Трябва да обсъдим нещо.

— Така ли? И какво е то? Мислех, че вече си решила въпроса с порцелановите сервизи.

— Това, което ще ти кажа, е почти също толкова важно. Поне за мен. Чувствам се нещастна.

— Ти нещастна! — той я изгледа изненадано. Мислеше, че толкова е погълната от плановете за женитбата им, че в главата й няма място за неприятни мисли. — Аз ли съм причината?

— Да. Разбрах, че госпожица Фарнел все още е в Уайтфрайърз. — Тя го погледна отдолу нагоре като кученце и запримига.

— Да, така е.

— Едно малко птиченце ми каза, че тя, като че ли, се е настанила тук за постоянно.

— Възможно ли е това малко птиче да се казва Клодия? — Знаеше, че сестра му е обезпокоена, но не беше очаквал да отиде при Ема.

— Нямам право да ти отговоря на въпроса. Дала съм дума — Ема пристъпи към него и започна да си играе с копринените ресни на дамската си чанта. — Колко време смяташ, че ще остане госпожица Фарнел?

— Нямам представа. Би било невъзпитано да й задам такъв въпрос — Майкъл се опитваше да не мисли, че Джоди изобщо би могла да си замине. Въпреки че бе сгоден за друга, той чувстваше как тази девойка непреодолимо го очарова. Опита се с усмивка да разведри настроението на Ема. — Не можеш да питаш един гост кога ще си тръгва. Съгласна ли си с мен?

— Никога не съм имала гости като госпожица Фарнел. Дори изобщо не мисля, че тя е наша братовчедка — Ема кокетно се нацупи. — След като си тръгнахте от партито, мама ме попита каква роднина ни е тя и аз бях затруднена да й отговоря. Тази Джоди внучка на братовчед ни Еймъс ли е?

— Възможно е. Не познавам добре роднините ни — беше се надявал, че никой няма да постави въпроса за точното място на Джоди във фамилията. — Имаме толкова много братовчеди, може ли човек да поддържа връзка с всичките?

— Клодия може. Тя възнамерява да пише на Еймъс и да го пита за госпожица Фарнел. Има нещо около нея, което не изглежда съвсем наред.

— Тя е изключително необикновена жена.

Майкъл си даваше сметка, че мисли за Джоди много повече, отколкото е редно за един сгоден мъж, но не можеше да се противопостави на това. Тя наистина беше необикновена.

Очите на Ема се напълниха със сълзи.

— О, Майкъл, толкова съм нещастна от всичко това.

Той се приближи до нея и я погледна загрижено.

— Плачеш ли? Станало ли е нещо, което да не знам? Какво ти е казала Клодия?

Тя постави ръце на гърдите му и се притисна в него.

— Сърцето ми се къса при мисълта, че ти си тук с нея. Нямаш представа какво говорят хората за нас.

Майкъл машинално я прегърна.

— С кого още си разговаряла?

— След като си тръгнахте от партито, всички започнаха да питат коя е госпожица Фарнел. Мъжете даже си намигаха, като произнасяха името й. Мислеха, че не виждам, но аз ги видях — тя вдигна лице към него и го погледна объркано. — Какво искаха да кажат с това, Майкъл?

Той се намръщи.

— Нямам представа — мисълта, че хората говорят разни неща за Джоди, го ядоса. Не беше сторила нищо лошо на никого. — Кои бяха там след нас? Уил Бро и кой още?

— Не, Уил си тръгна веднага след вас. Говорих с братята Терио и Джеймс Моутън.

— Ясно — тези мъже не бяха сред приятелите на Майкъл и се славеха с това, че се държат доста разпуснато, когато не са в обсега на деликатното въздействие на дамите. — Не бих се тревожил от това, което те говорят.

— Но аз не мога да не се тревожа от думите им. Ще ставам твоя съпруга и не желая името ти да бъде опетнено.

— Да бъде опетнено! Заради Джоди?

Той бе решил, че, представяйки я като братовчедка, нямаше да предизвика клюки. Ема рязко се отдръпна.

— Ти я наричаш само с първото й име? Както наричаш мен?

Брадичката й се разтрепери.

— Ема, прояви разум — каза той с успокоителна усмивка. — Тя е наша братовчедка!

— Дори мама се съмнява в това, а ти знаеш, че тя никога за никого не казва лоша дума — Ема сведе очи, — татко дори предположи, че тя може да е дошла тук, за да си търси съпруг, и е възможно да има предвид теб.

Майкъл отпусна ръце и се обърна настрана.

— Не вярвам на ушите си. Всичкото това е било казано зад гърба ми по отношение на една гостенка в Уайтфрайърз? Много ми се иска да се видя с баща ти.

Усети как започва да го обзема гняв и се опита да го възпре. Ако щеше да се жени за Ема, никак нямаше да е уместно да търси сметка на баща й.

Ема тропна с крак и къдриците й се разлюляха.

— Искам да я изпратиш да си върви, още днес! — наведе се, зарови лице в ръцете си и се разплака. — О, Майкъл! Виждаш ли какъв смут внася тя?

Майкъл отново я прегърна. Досега не беше виждал Ема да проявява чувство, което дори бегло да напомня на гняв, и видът й извика усмивка на лицето му — приличаше на коте, което съска, и се прави на свирепо.

— Хайде, хайде, не плачи. Не мога да понасям да гледам разбитото ти сърце.

Тя вдигна лицето си и той видя, че очите й бяха по-сухи, отколкото предполагаше.

— Значи ще я изпратиш да си върви?

Влажните й очи блестяха с надежда.

— Не, Ема. Не мога да направя това и да остана джентълмен. Убеден съм, че и ти не би искала да ме видиш като грубиян.

— Тя може да се премести в къщата на Камила. Там има достатъчно място за нея. Не е необходимо да е тук в Уайтфрайърз — разтреперано тя си пое дъх. — Бях решила след ден-два да пренеса малко багаж. Нали разбираш, чаршафи, бельо, съдове и сребърни прибори за хранене — ей такива неща — тя сведе глава и се заигра с едно копче на жилетката му. — Ще бъде нещо като начало на семейния ни живот.

— Можеш да го направиш и без Джоди да напуска къщата.

— Моля те да престанеш така фамилиарно да говориш за нея. Това ме тревожи.

— Ема, струва ми се, че ставаш ревнива — това откритие просто го порази. — Затова си толкова разстроена! Ревнуваш ме от Джоди!

— Имам всички основания за това. Ако татко е прав, и се окаже, че тя наистина е дошла тук, за да си търси съпруг, какъв по-добър избор може да намери от теб?

— Ако всичко опира до това, мога да те уверя, че Джоди — госпожица Джоди — не е дошла тук, за да си търси съпруг. Тя няма никакво намерение да се омъжва, за когото и да е от Джоакуин, нито изобщо да остава тук.

— Тя ли ти каза това?

— По заобиколен начин. Тя не иска да се обвързва с нас и не търси постоянно място в моя дом.

Успя да скрие от Ема колко трудно му беше да направи това признание.

— Бих искала да ти вярвам. Много ми е неприятно да ти го кажа, Майкъл, но някои жени… ами… някои жени лъжат — погледна го сериозно с невинните си очи. — Знам, че ти е трудно да повярваш, но е така.

— Не съм толкова наивен, както изглежда си мислиш. И преди съм чувал лъжи. Имам основание да вярвам, че госпожица Джоди ми е казала истината.

Очите на Ема се напълниха със сълзи.

— Господи, какво ще стане с мен, ако те загубя? — попита тя с най-тъничкото си гласче.

Майкъл я притисна до себе си, но не изпита вълнението, което чувстваше по-рано, когато я прегръщаше. Ако сега изобщо изпитваше нещо, то беше по-близко до съжаление. Намръщи се и се опита да не диша в перата на шапката й. Ема беше най-приемлива за негова съпруга и той наистина бе повярвал в това, надявайки се, че с течение на времето между тях щеше да се появи и любов. Дори понякога си мислеше, че любовта им наистина се заражда. Сега обаче не чувстваше към нея нищо повече от онова, което изпитваше към едната от сестрите си. Не трябваше ли да усеща някаква тръпка, когато прегръщаше жената, за която възнамеряваше да се ожени, още повече, че тя бе проявила смелост и, нарушавайки нормите на приличие, бе дошла в къщата му без придружителка?

Джоди беше излязла с намерение да поязди. Беше свикнала да води по-активен живот от този в Уайтфрайърз и търсеше начин да остане сама, за да си намери някакво разнообразие. Уайтфрайърз беше пълен с хора, но, въпреки това, тя сякаш изпитваше истинска клаустрофобия. Никак не й бе лесно да убеди коняря, че ще язди като мъж, а не седнала на една страна върху седлото. Той се опита да й възрази, но тя беше непреклонна. Само това й оставаше — да падане от коня и да си счупи ръка или крак. Преди да потегли обаче, тя се сети, че е забравила да каже на Майкъл, че ще се върне за обяд, и се върна обратно в къщата.

Когато влезе вътре, усети, че слугите тайно я наблюдават. Знаеше, че всички те се питаха коя е, откъде е и не знаеха дали да се боят от нея, или не. Беси очевидно вече не се страхуваше от нея, но се противопоставяше на всичките й опити да се сприятелят. Джоди не забравяше, че негърката все още помни робското си минало, което несъмнено бе оставило следи в психиката й, но се надяваше да я завладее с идеята за равенство. В нейното време, мислеше си тя, двете с Беси биха били приятелки.

Мина по коридора и надникна в библиотеката, но не намери Майкъл там. Отвори уста да го извика, но нещо я спря. Вместо това отиде до салона и надникна през открехнатата врата.

Майкъл беше там. Стоеше прав и бе прегърнал Ема. Гледаше я с усмивка, а Ема беше вперила очи в него, сякаш виждаше единствения мъж на земята. Дъхът на Джоди спря и тя чу как сърцето й лудо заби. Стоеше, без да се помръдне.

— Хайде, успокой се — нежно прошепна Майкъл на годеницата си. — Сега по-добре ли се чувстваш?

Ема кимна, лицето й, невинно като на дете, разцъфна в развълнувана усмивка.

Джоди се отдръпна, за да не я видят. Внезапно почувства болка. През последните дни усещаше, че наблюдава Майкъл, вслушва се в мелодичните извивки на гласа му, мисли какво ли би станало, ако отново го целунеше, ако той я прегърнеше и ако я погледнеше така, сякаш за него тя е единствената жена в света. Беше се опитвала да пропъди тези мисли, но те решително отказваха да изчезнат от ума й.

Това, което почувства Джоди не беше ревност; това беше разкъсваща болка. Тя не можеше да го ревнува, след като не бе обвързана с него. Тази болка беше по-дълбока от това банално чувство. Едва сега разбра, че разбитото сърце не е само поетичен израз. Точно това изпитваше в момента тя.

Изведнъж се уплаши, че някой може да я види и да прочете мислите й. Ослепяла от мъка, тя изтича обратно по пътя, по който беше дошла, излезе от къщата и се втурна в конюшнята. Възпираше сълзите си, но щом конярят й помогна да се качи на коня, тя ги усети да се отприщват като ручей. Пришпори животното и излезе от конюшнята, преди работниците да са забелязали колко е разстроена.

Нямаше представа накъде отива. Единственото, което искаше, бе да е по-далеч от Майкъл. Конят я отнесе зад дърветата и оттам към потока, който се виеше край Уайтфрайърз, преди да се влее в реката Петит Къър. Джоди го остави да препуска, накъдето си иска.

В един момент я обгърнаха дървета и тя се почувства защитена сред тях. Тук никой от Уайтфрайърз не можеше да я види. Дръпна юздите на коня, за да премине в раван, и го насочи покрай потока. После скочи от него, пусна го да пие вода и седна на една скала, покрита с мъх.

Чувстваше се ужасно. Глупаво беше да се влюби в мъж, който бе умрял половин век преди тя да се роди, но ето, че сега, изглежда, завинаги бе останала в неговото време, и се бе влюбила. Джоди захапа устни и се опита да си внуши, че всичко това е само зов на плътта. Майкъл беше така красив и мъжествен, че излъчването му предизвикваше тръпки на възбуда в нея. Ала не беше само това. Беше усетила, че се заслушва в начина, по който той говореше за Уайтфрайърз, сякаш говореше за любим човек, и бе видяла уважението в очите на Гидиън, когато той се обръщаше към Майкъл.

Нейният и неговият дух сякаш изпълняваха една мелодия. Спомни си онази сутрин, когато слезе в салона и видя слънчевата светлина да чертае весели правоъгълници върху пода. В същия момент се появи и Майкъл и забеляза погледа й. Нищо не каза, но очите им се срещнаха. Той се усмихна и двамата мълчаливо се загледаха в слънчевата светлина.

Джоди никога не бе изпитвала такава близост. Беше имала мъже, пред които не бе оставала равнодушна, но никой от тях не беше вниквал в мислите й така дълбоко, че думите да са излишни.

Тя протегна ръка и докосна бледозеления мъх, който висеше като брада от едно дърво. Всичко това го нямаше в нейното време. Потокът беше пресъхнал или отклонен дърветата бяха изкоренени и на тяхно място имаше паркинг. Напоследък на мястото, където сега растеше разкошна стара магнолия с лъскави листа, бе започнало строителство на магазин за преоценени стоки. Повечето от пасбищата бяха останали, но вече не бяха част от Уайтфрайърз. Наистина, много малко бяха удобствата във времето на Майкъл, но присъствието му напълно компенсираше онова, което тя бе изгубила от своето време.

Джоди стана и закрачи край потока, следвана от коня. Откакто беше попаднала в това време, никой не я притискаше с плащане на сметки, нямаше тревоги за препитанието си, нито я измъчваха мисли дали ще си възвърне инвестираните пари. Макар че още не й се искаше да си го признае, беше започнала да се надява че ще остане тук завинаги. Но така, както тя виждаше нещата оставането й във времето на Майкъл означаваше да живее с него. Ако той се оженеше за Ема, всичко щеше да се окаже невъзможно. Не само че Ема никога нямаше да я допусне в къщата си, но и самата Джоди не би останала за нищо на света. Нито щеше да изпитва към Майкъл това, което чувстваше сега.

Ема наистина ли го обичаше? Ами ако и самият той бе влюбен в годеницата си? Докато не го видя да я прегръща в предния салон, Джоди беше сигурна в обратното. Когато ги видя обаче, й се стори, че Майкъл всеки момент ще я целуне. Споменът отново изтръгна сълзи от очите й. Знаеше, че няма право да иска нищо от него, но с какво можеше да й помогне това.

Откога беше влюбена в Майкъл? Не можеше да си спомни кога точно се беше зародило това чувство в нея, но не можеше също така и да си припомни кога не е била влюбена в него. Сякаш, появявайки се тук и установявайки се в този дом, който вече беше неин, тя бе продължила живота си оттам, откъдето го бе прекъснала в своето време. Не разбираше как се е получило това чудо, но не можеше и да го отхвърли. Любовта към Майкъл беше най-естественото чувство, което някога бе изпитвала.

Но очевидно и Ема беше влюбена в него или поне го искаше за съпруг. От своя страна Майкъл също желаеше Ема, иначе нямаше да й предложи брак. Джоди си каза, че колкото по-скоро се сблъска с фактите, толкова по-скоро ще е в състояние да приеме това, което има да става. Беше прекалено почтена, за да се опита да отмъкне Майкъл от годеницата му, но и любовта й към него беше твърде силна, за да махне с ръка, и да остави нещата да се развият в посоката, в която бяха тръгнали. „Ех, само да не беше влюбен в Ема — помисли си тя, — всичко щеше да е съвсем различно.“

Може би беше предопределено Майкъл да се ожени за Ема. Може би този брак се вписваше в някакъв грандиозен план, непостижим за човешкото съзнание. Може би пристигането на Джоди действително не беше нещо повече от злополука и тя наистина щеше да провали божествения план, ако заживееше тук.

От друга страна, как бе възможно Майкъл да обича такава празноглавка като Ема? По време на партито в Оъкс Джоди не я чу да каже нищо умно. Ема беше като малко момиченце, което разиграва маскарад, и се прави на голяма, но само за момента. Джоди не можеше да си представи, че Ема би имала достатъчно ум в главата си, за да поведе с Майкъл разговор за нещо наистина смислено.

Внезапно тя спря и конят провеси глава през рамото й, подканяйки я сякаш да го погали. Докато разтриваше кадифената кожа над ноздрите му, Джоди въздъхна:

— Ех, приятелю, радвай се, че си кон. Никак не е лесно да си човек. Особено, когато не знаеш как ще се развият някои неща.

Ако Майкъл се оженеше за Ема, което той явно щеше да направи, в случай че Джоди не се намесеше, потомците му щяха да са измрели, преди тя да е закупила имението. Ами какво щеше да стане, ако, вместо за Ема, той се оженеше за нея? Дали нямаше да имат деца, произхождащи от различни времена? Деца, които биха могли да родят други, които ще обичат Уайтфрайърз също както Майкъл и Джоди?

Тя закрачи назад към ливадата и се загледа през полето към Уайтфрайърз. Самотен конник се движеше по посока към Оъкс. Нямаше съмнение, че това е Ема, и Джоди бе доволна да види, че си е тръгнала. От това разстояние Уайтфрайърз изглеждаше съвсем тих и спокоен. Докато тя наблюдаваше, Майкъл излезе от къщата и прекоси двора към работилницата на ковача. Беше твърде далеч, за да различи лицето му, но все пак го позна по походката.

Прииска й се или изобщо да не се бе появявала тук, или да е сигурна, че ще остане завинаги. Ясният поглед върху положението й щеше да й помогне да се справи с любовта си към Майкъл. Ако беше предопределено да го напусне, за него щеше да е истинска трагедия да я обича така силно, както го обичаше тя.