"Незабравимо време" - читать интересную книгу автора (Крейн Елизабет)

Осма глава

Джоди седеше на стола и подражавайки на Камила, отпиваше от кафето с мляко. На няколко пъти беше опитала гъстото черно кафе, което Майкъл толкова много обичаше, но разбра, че никога няма да свикне с вкуса му. И без това да пие кафе с мляко, беше достатъчна жертва от нейна страна.

Камила бе седнала на дивана до Рийд, от двете й страни се бяха разположили по-големите им деца, а най-малкото, Мари Силест, седеше в скута на Майкъл. Подобно на децата, Рийд изучаваше Джоди и сякаш не знаеше как да я възприеме.

— Госпожице Джоди — обади се по-голямото момиче, — защо имате такава прическа?

— Престани, Матилда — намеси се майка й и хвърли поглед към Джоди.

— Няма нищо. Предпочитам да съм с къса коса, защото така е по-практично. Лесно я измивам, лесно изсъхва и лесно я поддържам. Освен това през лятото с къса коса не ми е така горещо.

Матилда се замисли за минута.

— Мамо, може ли и аз да отрежа косата си като госпожица Джоди?

Камила се усмихна на въпроса й.

— Не, мило.

— По-скоро аз мога да оставя моята да порасне като твоята — замаза положението Джоди.

Матилда беше едва на осем години и много държеше да не остава по-назад от големите. Арманд се усмихна на сестра си.

— Мати, с къса коса ще изглеждаш много смешна и ще приличаш на момче.

— Не е вярно — възрази Матилда и се изплези на по-малкия си брат.

Двегодишната Мари Силест вирна глава, за да погледне Майкъл, и прошепна така, че я чуха всички в стаята:

— Госпожица Джоди момче ли е, чичо Майкъл?

— Не, скъпа. Изобщо не е момче.

Майкъл се усмихна на Джоди.

— Деца, мисля че е време да излезете навън и да си поиграете — намеси се Камила. — Хайде.

— И аз ли, мамо?

Поради това, че беше малка, Мари Силест не винаги се ползваше със същата свобода като брат си и сестра си.

— И ти. Матилда, наглеждай я.

Децата послушно се отправиха към вратата, но когато тя се затвори зад тях, Джоди дочу трополенето на препускащите малки крачета по коридора.

— Имате чудесни деца — каза тя. — Много добре са възпитани.

— Благодаря ти — отговори Камила. — Понякога обаче са малко по-любопитни от допустимото.

— Кажете ми, госпожице Фарнел — започна Рийд, оставяйки чашата си на сребърния поднос, — как така се появихте тук? Камила ми разказа някаква фантастична история, според която сте се появила от бъдещето, и трябва да си призная, че почти успя да ме убеди.

Усмихна се, но очите му останаха сериозни.

— Самата аз не зная как стана. По обясними причини държа това да не се разбере в града.

— Можеш да имаш доверие на Рийд — каза Майкъл и подаде чашата си на Камила, за да му налее още кафе. — Познавам го откакто се е родил и зная, че е дискретен човек.

Джоди разказа накратко историята си на Рийд и завърши с думите:

— И в следващия момент попаднах тук.

— Много се безпокоя от тази вуду кукла, Майкъл. Ако старата Айуила не се е отказала от нейните магии, можем да си имаме неприятности.

— Вече я предупредих да не плаши хората, но едва ли мога да направя нещо повече от това. Тя така слабо говори английски, че дори не съм и сигурен какво е разбрала от онова, което й казах.

— Струва ми се, че го говори по-добре, отколкото показва — намеси се Камила. — Доколкото си спомням от родителите ни, тя е дошла в Щатите още като малко момиче, така че досега не може да не е научила английски.

— Възможно е, но нали я знаеш каква е.

Камила потрепери.

— Да, знам я. Винаги съм се страхувала от нея. Иска ми се да я изпратиш някъде другаде.

— И аз го искам, но какво мога да направя? Ти би ли я взела?

— Не, благодаря — отговори Камила.

— А Клодия?

— Разбирам те какво имаш предвид — каза сестра му взе другата каничка и наля на Джоди още кафе с мляко. — Тя е по-стара и от орлите, но имам чувството, че ще живее вечно.

— А аз въобще не съм я виждала — каза Джоди. — Трябва да се запозная с нея. Всичко това са глупости. Аз не вярвам във вуду.

— Нито пък аз — присъедини се към нея и Майкъл. — Тя е просто една побъркана старица.

— Може и така да е, но аз съм я виждал да прави удивителни неща — неохотно го апострофира Рийд. — Ти също, Майкъл. Помниш ли, когато видяхме какво направи с онази змия?

— Змия ли? — недоверчиво попита Камила. — Каква змия?

— Една отровна водна змия. Двамата с Майкъл бяхме чули, че на полето недалеч оттук ще има вуду танци и отидохме, да ги видим. Беше през нощта на Ивановден, за която се твърди, че е важна за магиите на вуду. Айуила беше там, цялата облечена в червено и с тюрбан на главата.

— С тюрбан ли? — възкликна Джоди и се наведе напред.

— Това е специален шал — обясни Майкъл, — който се връзва на главата със седем възела и седем върха.

— Пиеха тафиа и бяха доста пияни, когато ние се появихме там. Скрихме се в храстите и започнахме да наблюдаваме. След известно време Айуила бръкна в една покрита кошница и извади змия, дълга колкото самата нея.

Очите на Камила се разшириха.

— Боже Господи!

Майкъл кимна.

— Тя започна да танцува така, както никога дотогава, а и след това, не съм виждал. Движеше цялото си тяло, но не и краката. След известно време разбрах, че така би могла да танцува змия, ако изведнъж се превърнеше в човек.

— Гледахме Айуила, а сякаш виждахме как танцува старата Мари Лаво. Представях си какво зрелище би се получило, ако се съберяха двете — разсъждаваше Рийд, докато отпиваше от врялото кафе.

— Добре, че децата не чуха всичко това — каза изплашено Камила, — защото цяла седмица нямаше да могат да спят.

Мъжът й се усмихна и й намигна. Джоди се запита дали Камила не бе прекалено суеверна, колкото и да се кълнеше в обратното.

— Допускам, че Айуила е изнесла хубаво представление, но продължавам да не вярвам във вуду. Знаете, че в способността да се внушава, се крие много сила. Ако някой вярва във вуду и Айуила му каже, че той ще се разболее, това наистина ще стане. Аз обаче дойдох тук преди изобщо да бях чувала за Айуила. Не, куклата е просто едно съвпадение.

— Склонен съм и аз да мисля като Джоди — каза Майкъл. — Нито Айуила, нито който и да било друг притежава свръхестествена сила.

Рийд погледна Джоди, после Майкъл, после отново Джоди. Не пропусна да забележи, че Майкъл произнесе името й без обичайното „госпожица“ пред него. Джоди се запита дали и Майкъл е осъзнал какво е сторил.

— Така или иначе вие се появихте тук — каза Рийд. — Очаквам тук да се чувствате като у дома си. В нашата къща има много място и, ако предпочетете, можете да се преместите при нас. Ние сме в града и ще ви бъде много по-удобно в случай, че искате да обикаляте магазините.

— Благодаря ви, но чувствам, че нито за миг не бива да напускам Уайтфрайърз. Продължавам да се надявам, че все по някакъв начин ще се върна в моето време.

— Вчера видях в града Ема — обърна се към нея Камила — и тя спомена, че миналата седмица Майкъл те е завел на нейното парти. Засипа ме с въпроси за теб. Казах й това, което се бяхме уговорили да казваме. Забелязах, че умира от желание да ми зададе още въпроси, но се престорих, че бързам да се прибера вкъщи.

— Ако бях на мястото на Ема, и аз щях да изгарям от любопитство да науча повече за теб — каза Рийд. — На един ерген не му се случва всеки ден, в дома му да гостува неомъжена жена.

— Ти за какво намекваш? — остро го прекъсна Майкъл.

— За абсолютно нищо, но аз не съм Ема.

— Не ми се стори, че й бе кой знае колко, приятно да се запознае с мен — съгласи се Джоди.

— Глупости. Тя беше толкова любезна.

Майкъл взе от подноса парче кейк и го поднесе към устата си.

Камила се усмихна на брат си.

— Дори и да не беше, ти нямаше да забележиш.

После се обърна към Джоди:

— Майкъл не обръща внимание на тънкостите в женското поведение. Достатъчно му е веднъж да засвидетелства чувствата си, след което става сляп за всякакви недостатъци.

— Знам, че Ема има недостатъци — възрази й Майкъл, — но не знам защо ти никога не си проявявала симпатия към нея.

— Тя винаги е била приятелка на Клодия, а не моя. Убедена съм, че Ема наистина е толкова приятна, колкото ти казваш.

— Тази сутрин получих бележка от Клодия, че ще излезе по-късно. Чудя се дали ще повярва, че Джоди ни е братовчедка.

— Оставям на теб да я убедиш в това — каза Рийд. — Госпожица Фарнел не прилича на никого от твоята фамилия.

— Моля да ме наричате Джоди — каза тя за трети път. — Не съм свикнала с такова официално обръщение.

— Има право, щом като ще я считаме за член на фамилията, трябва да се обръщаме към нея с първото й име — каза Майкъл.

Тропотът в коридора оповести завръщането на децата.

— В плевнята има малки кученца — силно възбуден съобщи Арманд. — Може ли да си вземем едно, татко?

Майкъл се усмихна.

— Тези кученца са на Саундър. Следващата седмица вече можем да ги раздадем.

— На Саундър ли? Червената хрътка? — попита Рийд.

— Да.

— Добре, момчето ми. Ще получиш едно кученце, стига чичо Майкъл вече да не ги е обещал на други хора.

— Иди да си избереш — каза Майкъл. — Кажи на Марс да намаже с боя опашката му, за да не би случайно да го продам.

Арманд изтича навън, за да изпълни заръката на чичо си. Момиченцата се разположиха на предишните си места. Мари Силест се загледа в Джоди и каза:

— Ти имаш ли си дъщерички?

— Не, не съм омъжена, но се надявам, един ден да си имам дъщеря.

— Струва ми се, че момичетата са по-добри от момчетата — отсъди Матилда, кимайки одобрително. — Аз смятам да имам само дъщери.

— Престани, Матилда — упрекна я Камила. — Ти просто нямаш представа за какво говориш.

Почувствала се на сигурно място в скута на Майкъл, Мари Силест добави:

— Когато порасна, ще напълня целия дом с кученца, котенца и понита. Чичо Майкъл ще ми идва на гости всеки ден и заедно ще ходим на дълги разходки аз на моето пони, а той на коня си — за минута се замисли, после погледна Джоди и каза: — И ти можеш да идваш у нас.

— Благодаря ти — отговори Джоди, сдържайки усмивката си. — Ако все още съм тук, това ще ми достави удоволствие.

— Тенеси чак толкова далече ли е? — попита Матилда. — Не мога да си го представя как изглежда.

— От едната страна на щата има красиви полегати хълмове, а от другата — прекрасни планини — каза Джоди. — Може би някой ден ще дойдеш и ще ги видиш.

— Непременно — отсече Матилда и кимна решително. — Никога не съм виждала планина.

Майкъл наблюдаваше Джоди с интерес.

— Нима си виждала целия Тенеси? Изглежда, доста си пътувала.

— Пътуването е много по-лесно там, откъдето идвам — каза тя. Знаеше, че децата не знаят нищо за историята й, затова говореше мъгляво. — Била съм във всички щати.

— Всичките тридесет и четири щата? — възкликна Матилда. — Никога не съм срещала човек, който да е пътувал толкова много. Затова ли не си се оженила?

— Матилда! — скара й се Камила, след което се обърна към Джоди: — Моля те да извиниш дъщеря ми. Изглежда по пътя насам си е изгубила доброто възпитание.

— Не се притеснявай. Да, Матилда, аз съм зает човек добре поне, че не им бе казала, че е видяла петдесет щати, тъй като щеше да й бъде трудно да им обясни защо броят им се е променил.

— Знаеш ли някакви приказки? — попита Мари Силест. — Винаги когато дойдем тук, чичо Майкъл ни разказва приказки, но мама казва, че сега, когато не е сам, няма време за приказки.

Камила погледна към тавана, отчаяна от въпросите на дъщерите си.

Арманд се втурна с победоносна усмивка в стаята.

— Аз и Марс белязахме кученцето, чичо Майкъл.

— „Марс и аз“ — поправи го майка му.

— Ще ти го запазя — обеща Майкъл и прегърна Мари Силест — Джоди може и да не знае приказки, но аз ще ти разкажа една.

Мари Силест изгледа с възмутена физиономия Джоди, която побърза да каже:

— В действителност знам много приказки, и нещо повече, убедена съм, че никога не си чувала нито една от тях.

— Наистина ли?

Арманд я погледна с любопитство. Джоди стана, протегна ръка на Мари Силест и се обърна към всички деца:

— Хайде да излезем на верандата, за да не пречим на другите. Ще ви разкажа приказката за семейството на Брейди Бънч.

Когато излязоха от стаята, Рийд попита:

— Ема как прие госпожица Джоди?

Майкъл се замисли за момент.

— Струва ми се, че я хареса. Нали знаеш, че Ема никога не казва нищо лошо за никого.

Рийд само се усмихна.

През останалата част на разговора избягваха да говорят за Ема. Когато решиха да си тръгват, Камила каза:

— Джоди, ела с нас в града, да ти купим ръкавици. Ще те върнем навреме за посещението на Клодия.

— Не ми трябват ръкавици. Наистина не ми трябват.

— Разбира се, че ти трябват. Моите няма да ти станат, а те са задължителни за всяка дама.

Джоди погледна Майкъл.

— Тя е права — каза той. — Сигурен съм, че има и други неща, които ти трябват. Грешката е моя, че досега не съм те завел на пазар.

Камила се усмихна.

— Сякаш много знаеш какво може да търси в магазините една дама. Сега Джоди има нужда от мен.

Джоди знаеше, че те са прави. Трябваше да си пере бельото всяка вечер и при това положение то нямаше да издържи дълго време.

— Нямам пари — неохотно призна тя.

— Кажи да ми изпратят сметката — отвърна Майкъл. — Познавам всичките собственици на магазини в града.

— Не мога да се съглася на такова нещо.

— Тогава го приеми като заем — усмихна се той. — Щом ще минаваш за Девъро, трябва да приличаш на тях.

— Съгласна съм, но само като заем.

Тя нямаше представа как ще му се издължи, но имаше чувство за гордост. Ако трябваше да остане тук завинаги, а това можеше да каже само времето — щеше да намери някакъв начин да се издържа. „Все ще намеря с какво да си изкарвам прехраната“ — помисли си тя.

Да остане завинаги! Тези думи така лесно се бяха оформили в ума й. Беше се опитвала да не мисли за това, че може никога да не се завърне в своя близък и познат свят, но същевременно бе твърде здраво стъпила на земята, за да не си дава сметка, че шансовете й да се завърне в своето време, намаляват с всеки изминат час.

Докато се качваше в кабриолета забеляза, че показва глезените си повече, отколкото Камила и дори Матилда и си каза, че ще трябва да усвои доста неща, ако й се наложеше да остане тук за дълго, като през цялото време се стараеше думата „завинаги“ да не се промъква отново в ума й.

Пътуването с кабриолета до града й се стори безкрайно, тъй като тя беше свикнала да взема разстоянието с кола за не повече от десет минути, а толкова време бе необходимо на кабриолета само за да излезе на главния път.

Все пак накрая влязоха в задрямалия Джоакуин, който се оказа съвсем различен от очакванията на Джоди.

Макар че улиците до голяма степен бяха разположени по същия начин както в Джоакуин от нейното време, магазините бяха съвършено различни. Стана й ясно, че за един век фасадата на Джоакуин щеше да се преобрази и в града да настъпят големи промени. Сегашният му вид не я изненадваше кой знае колко, защото тя винаги бе изпитвала особено влечение към миналото, така че тези оригинални фасади на магазините й допадаха. Всяка се отличаваше с нещо от другите — било то по някоя емблема, или по някой стълб от пресована ламарина. Витрините бяха по-малки, а стъклата — по-тъмни, но това им придаваше особена загадъчност, която изостряше любопитството й. Докато се носеха бавно по главната улица на Джоакуин, тя въртеше глава и се взираше, за да види роклите и бонетата, изложени по витрините на множеството магазини. Имаше чувство, че е попаднала сред филмови декори.

— Ще прибера децата вкъщи — каза Рийд, когато кочияшът спря кабриолета пред един магазин. — Ще изпратя кабриолета да ви вземе.

— Отлично — каза Камила, докато кочияшът заобиколи кабриолета и помогна на двете жени да слязат.

Джоди придържаше полите на роклята си, стараейки се, краката й да са покрити както на Камила, докато слизаше от кабриолета. Кочияшът й помогна да слезе по стъпалата, сякаш бе от крехко стъкло, след което затвори вратичката и се покатери на капрата. Джоди и Камила махнаха на Рийд и децата, които се отдалечаваха.

Галантерийният магазин беше пълен със стоки, при вида на които Джоди широко отвори очи. В дясната му част се продаваха стоки за мъже, а в лявата — за жени. На тезгяха бяха подредени най-различни платове, от басма до атлаз. Стените бяха отрупани с шивашки метри, игленици, форми за шапки и кордели. Под стъклото на тезгяха беше пълно с многобройни видове конци. Джоди взе една макара и забеляза, че конецът е изцяло от памук. Любопитно огледа един от топовете плат.

— Няма нито грам полиестер — каза тя на Камила.

— Какво е полиестер? Цвят ли?

— Не, вид изкуствена материя — прокара ръка по едно копринено кадифе. — Разкошно е!

— Мисля, че не е зле да купим някакъв плат. Сигурна съм, че ще искаш сама да си ушиеш роклите.

Джоди не знаеше как да обясни на Камила, че никога през живота си не беше шила рокля.

— Лесно ли се шият тези модели?

Огледа роклите, които бяха облекли. Бяха отрупани с всевъзможни дантели, набори, жаба и бродерии.

— Разбира се. Беси ще направи шева, тя е отлична шивачка. Аз ще ти помогна с бродерията и дантелите. Обичам да шия. Матилда вече също бродира доста добре. Предполагам, че ще наследи от мен вкуса към шиенето.

— Никога не съм била добра шивачка — призна Джоди. — Дори направо мога да кажа, че нищо не разбирам от шиене.

За миг Камила я погледна изумена, но нищо не каза.

— Ето ги и ръкавиците.

Един продавач ги посрещна на щанда започна да изважда чифтове ръкавици от тесните чекмеджета под витрината и да ги нарежда на стъклото. Джоди отдели чифт бели дантелени ръкавици, за да ги огледа по-добре. Никога не беше виждала такава фина изработка и почти не смееше да попита за цената им.

Продавачът беше млад мъж със сравнително приятно лице, върху което обаче беше изписано прекалено силно угодничество. Толкова много се стараеше, че Джоди го съжали. Когато й каза цената на ръкавиците, Джоди остана изумена.

— Направо ми се иска да купя целия магазин — прошепна тя на Камила, когато продавачът отиде да донесе още ръкавици от склада зад щанда. — Ако препродам стоките бих направила истинско състояние.

— Цените са по-високи там, откъдето идваш, така ли? Трудно ми е да повярвам. Чувала съм да казват, че в този магазин всичко е ужасно скъпо, но понеже Майкъл иска да си купиш най-доброто, затова те доведох тук.

— Къде са сутиените и гащите? Те ми трябват повече от всичко друго.

Камила се изчерви.

— Имаш предвид долното бельо? Ще трябва да попитаме някоя продавачка — тя замълча за минута. — Женските гащи са ми известни, разбира се, но какво е сутиен?

— Имам неприятното чувство, че все още не е изобретен.

Продавачът се върна с нова кутия ръкавици и я отвори с артистичен жест.

— Това е последната мода. Вижте шевовете и формата на пръстите.

Камила обърна наопаки една ръкавица, за да разгледа шевовете.

— Хубави са.

— Великолепно ще ви стоят, любезни госпожи, ако не възразявате на мнението ми.

Необичайният му акцент го издаваше, че не е от този край.

— Мисля да взема един чифт — колебливо каза Джоди. Нямаше представа как се купуват ръкавици.

— Тя ще купи шест чифта, аз също — каза Камила. — Нали знаете къде да изпратите сметката?

— Да, госпожо, на госпожа Галиър. Вие сте една от най-добрите ни клиентки — той се поклони на Джоди. — Моля да ме извините, но не мога да си спомня да съм ви виждал по-рано.

— Аз съм на гости в Уайтфрайърз — каза Джоди. — Това е онази сграда в типичен колониален стил на около три километра от града.

Внезапно се почувства като глупачка. Можеше да се каже, че половината къщи в града бяха в същия стил, а освен това тя не бе сигурна дали той вече е получил наименованието си.

— Да, известно ми е имението Уайтфрайърз. Да, госпожо. Господин Девъро.

Продавачът се кланяше като маймуна в желанието си да я убеди, че наистина знае имението. Отброи по шест чифта ръкавици с техните размери и ги отдели настрана от другите.

— Ще наредя да ги занесат в кабриолета ви.

Джоди се усмихна и си каза: „Значи дори няма да отнесем покупките си сами.“ Погледна Камила, за да види дали и тя като нея се забавлява от угодническите маниери на продавача.

Камила вече се беше обърнала на друга страна и опипваше някаква кордела.

— Този цвят ще ти отива. Мислиш ли, че ще подхожда на онзи син кашмир?

Те се заровиха в платовете, избраха колкото за две рокли и продавачът отнесе топовете на тезгяха за рязане.

— Знаеш ли, че продавачът на щанда за ръкавици ни гледа — прошепна Джоди.

— Знам. Често го прави. Преструвай се, че не забелязваш.

— Но това дразни. Защо го прави?

Джоди се обърна и го погледна, при което лицето му грейна.

— Изглежда такъв си му е маниерът. Тук никой не дружи с него. Той се появи веднага след войната. По акцента му сигурно си познала, че е янки — Камила снижи гласа си. — Той е политически авантюрист.

Джоди я погледна с широко отворени очи.

— Нима? — тя го погледна още веднъж. — Винаги съм си ги представяла по-възрастни и по-агресивни.

— Е, той не е бил кой знае какъв. Голямата част от тях отдавна се заселиха в Ню Орлиънс или Батън Рууж и сега трупат състояния на гърба на обеднелите от войната хора, които не могат да се защитават, но, изглежда Джордж Пърси ще остане завинаги при нас.

— Сигурно е излял половин килограм помада на косата си. Обзалагам се, че нощем главата му е пързаля по възглавницата.

Камила се изсмя и прикри уста с върха на пръстите си.

— Засрами се, Джоди. Господи, какъв език!

Джоди се усмихна и си помисли колко ли би се шокирала Камила, ако видеше телевизионно шоу.

Следващото място, където спря Камила, бе щанда за корсети. Посрещна ги солидна и улегнала продавачка. Идеята да купят корсет обаче, срещна решителната съпротива на Джоди.

— За нищо на света не бих си сложила такова нещо.

Камила беше изумена.

— Какво? Не носиш корсет, така ли? — прошепна тя.

— Не, и нямам никакво намерение. Първо, не е здравословно. И второ, дори и да беше, не бих се подложила на такова мъчение — тя погледна талията на Камила. — Ти носиш ли?

— Разбира се. Всички жени носят корсети.

— Не и аз — тя се обърна към жената зад щанда: — Продавате ли сутиени? Нали знаете… сутиени…

— Никога не съм чувала за такова нещо — колебливо отвърна жената. — Продавам дамско бельо от години, но никой не е споменавал пред мен такава дума.

Джоди се намръщи.

— Е, може би ще успея сама да си го ушия — замисли се дали да обяснява на жените за какво служи сутиенът, но се отказа. Нямаше смисъл да продължава да шокира Камила. — Все някак си ще си ги направя сама.

Не остана особено доволна и от комплекта дълги гащи, поръбени с дантела. Бяха памучни и Джоди, която беше свикнала да носи бикини, гледаше на тях като на брашнени торби. Но като нямаше друг избор, тя се предаде и купи шест чифта, успокоявайки се с мисълта, че така или иначе никой няма да ги види.

На излизане от магазина Джоди купи и два чифта обувки. Продавачката възкликна от изненада при странния вид на маратонките й, но Джоди не й даде никакви обяснения. Камила й помогна да избере чифт обувки за излизане, и друг за вкъщи. Всъщност домашните обувки бяха чехли и Джоди с облекчение се убеди, че са удобни. Продавачката се опита да я убеди да си купи чифт по-тесни обувки, за да станат краката й по-малки, но Джоди решително се възпротиви. Най-сетне успя да си избере обувки, в които пръстите й се чувстваха свободно и остана доволна.

Когато излязоха от магазина, Камила погледна към небето.

— О, Боже. Не предполагах, че е станало толкова късно. Ако искаш да се видиш с Клодия, ще трябва да побързаш за Уайтфрайърз. Надявах се, че ще ни остане време да се отбиеш у нас на чаша чай.

— Следващия път — усмихна се Джоди. Камила наистина й харесваше. — Надявам се скоро да се видим.

Камила се обърна към кочияша и му каза:

— Аз ще се прибера пеша, а ти ще откараш госпожица Фарнел в дома на брат ми.

— Добре, госпожо.

Кочияшът помогна на Джоди да се настани в кабриолета.

Джоди се боеше от срещата с Клодия. За миг се поколеба дали да не каже на Камила, че с удоволствие би се отбила на чай при нея, но си даде сметка, че не може безкрайно да избягва срещата с Клодия, така че колкото по-скоро се запознаеха, толкова по-добре.

Когато пристигна в Уайтфрайърз, не видя кабриолет пред къщата и си помисли, че Клодия вече си е заминала и тя ще бъде подложена на упреци, но още щом влезе в салона, надеждата й моментално се изпари. Майкъл седеше заедно с една жена, която въобще не се усмихна при появата й.

Джоди отиде при нея и машинално й подаде ръка.

— Здравейте. Ние не се познаваме. Казвам се Джоди Фарнел.

Клодия изгледа протегнатата й ръка, но не посегна към нея.

— Ема ми изпрати бележка, че е пристигнала наша братовчедка чак от Тенеси. Помислих си, че си е загубила ума.

— Трябваше да ти съобщя — каза Майкъл с дипломатичен тон. — Джоди е тук съвсем отскоро.

Клодия рязко вдигна глава.

— Госпожица Фарнел е тук най-малко от една седмица. Ема ми съобщи, че се е запознала с нея на партито.

Майкъл се усмихна, въпреки реакцията на сестра си.

— Извинявай, Клодия. Пропускът е мой.

— Не бих се учудила, ако го бе направила Камила, тъй като тя на нищо не е способна с тази нейна разсеяност. От твоя страна обаче това ме разочарова.

Джоди веднага разбра, че двете с Клодия няма да си допаднат. Седна на един стол.

— Ходих на пазар. Предполагам, че покупките ни скоро ще пристигнат. Надявам се да не съм купила прекалено много неща. Камила остана доволна от онова, което избрахме.

Изглежда на Клодия хич не й се слушаха подробностите от обиколката по магазините.

— Вашето име не ми е познато. Кажете ми, госпожице Фарнел, в каква родствена връзка сме с вас?

— Аз съм дъщеря на Хелън и Луи Фарнел. Баща ми е втори съпруг на Хелън — добави тя, съгласно замисъла да усложнят родствената връзка, така че да стане по-трудна за проследяване.

— Във фамилията нямаме никаква Хелън. Нито една, доколкото ми е известно.

Джоди се усмихна.

— Все пак има една. Загубили сме връзка с нашите роднини от Луизиана.

— Кои са родителите на майка ви? — продължи настойчиво Клодия. — В каква родствена връзка сте с фамилията Дюпре?

Джоди никога не беше чувала за Дюпре и погледна Майкъл за помощ.

Той се усмихна подкупващо.

— Клодия, няма никой, който да разбира родословното ни дърво по-добре от теб. Знаеш, че винаги съм бил безнадежден случай, когато е ставало въпрос кой какъв роднина ни се пада. И Джоди е така.

— Ти защо се обръщаш към младата жена с малкото й име, като че ли е дете или ти е сестра? А вие, госпожице Фарнел, защо позволявате това?

— Аз го помолих за това, „Госпожице Фарнел“ е много официално, а „госпожице Джоди“ ме кара да се чувствам като стогодишна бабичка.

— Всички се обръщат към мен с „госпожо Ландри“ или „госпожо Клодия“ и ако не го правеха, самата аз щях да ги принудя. Това е единственият възпитан начин да се обръщаш към една жена.

— Клодия, ти ме изненадваш — каза Майкъл със заплашителна нотка. — Джоди е гостенка в нашия дом, а ти я поучаваш, като че ли е непослушна слугиня.

Клодия моментално смени тактиката си.

— Господ ми е свидетел, че изобщо не съм искала думите ми да прозвучат така. Просто понякога изглеждам малко по-категорична, отколкото съм в действителност.

— Няма значение — каза Джоди.

Мина й през ум, че ще й бъде много трудно да понася Клодия.

Клодия беше висока, със сиви очи, които изглежда бяха характерни за всички от рода Девъро, но за разлика от тези на Майкъл, които имаха сребрист оттенък, нейните повече отиваха към металния отблясък на калая. Косата й беше кестенява, но не така тъмна като неговата. Макар че двете с Джоди бяха на една възраст, Клодия изглеждаше далеч по-стара.

— Майкъл сигурно ви е казал, че през април ще се ожени за Ема Парланг?

— Да, каза ми — Джоди си спомни, че Клодия е приятелка на Ема, и се опита да каже нещо хубаво за нея. — Тя е много красива.

Комплиментът сякаш разтопи Клодия.

— Да, много е хубава. Говори се, че е първата красавица в енорията. Майкъл е щастливец.

Джоди се усмихна насила.

— Много е трудно на едно парти човек да опознае всички. Нямах голяма възможност да разговарям с Ема.

— Джоди беше твърде ангажирана да разговаря с Уил Бро — намеси се Майкъл — и постигна голям успех пред него.

— Уил би трябвало да се ожени и да създаде семейство. Ако на брат му не се родят деца, имението ще остане на Уил.

— Може би не е срещнал жената, която ще обикне — предположи Джоди. — Не виждам защо човек би се оженил поради друга, и то по-маловажна причина.

Погледът й срещна очите на Майкъл, но не успя да прочете нищо в тях.

— О, разбира се, че хората се женят по най-различни причини.

Тонът на Клодия беше твърде надут, сякаш тя самата се беше омъжила по други причини.

— Любовта е преходна.

— Но въпреки това е от най-голямо значение — твърдо каза Джоди.

Сега, когато вече познаваше Майкъл, й беше противно да си представи, че той би се оженил по някаква друга причина, и особено че би се оженил за такава двулична жена, каквато подозираше, че е Ема.

— Ако аз имах брат, бих го посъветвала да се ожени само тогава, когато е сигурен, че и двамата се обичат истински.

Клодия извърна глава.

— Всичко това може и да звучи прекрасно, но ако братът е господар на такова имение, каквото е Уайтфрайърз, това би бил глупав съвет. Тук залогът е твърде висок, за да се търси любов — тя си взе от чаените сладки. — Вера пак е прекалила със захарта и не е спазила рецептата на мама. Трябва да й обърнеш внимание, Майкъл.

Джоди едва се сдържа да не направи гримаса при тези думи на Клодия. Не й беше трудно да забележи колко много общи неща има между нея и Ема. Но, за разлика от годеницата на Майкъл, Клодия не криеше ноктите си. Остана й само надеждата, че няма да я вижда толкова често в Уайтфрайърз, колкото Камила.