"Незабравимо време" - читать интересную книгу автора (Крейн Елизабет)

Седма глава

— Изобщо не ми е тук мястото — за седми път прошепна Джоди.

— Усмихни се и престани да се безпокоиш — Майкъл я прихвана за лакътя, за да й помогне по стъпалата към входа на имението Оъкс. — Ако бях дошъл без теб и научеха, че си отседнала в Уайтфрайърз, щеше да стане скандал.

— Все още не е изключено и това да стане. Виж как всички ме зяпат.

Джоди крадешком огледа непознатите, които седяха на широката веранда, влизаха и излизаха през отворената Входна врата.

— Виждам ги — отвърна Майкъл, който добре усещаше интереса и основанията им да я гледат така. Въпреки странната си прическа, Джоди беше красива, а освен това и непозната жена. — В Джоакуин рядко се появяват непознати и затова всички се опитват да отгатнат коя би могла да бъдеш.

Майкъл правеше усилие да се усмихва безгрижно. Беше сигурен, че Джоди дори не подозира колко важна можеше да бъде тази среща. Ако се изпуснеше да спомене нещо, което още не се бе случило, или пък Ема не повярваше, че му е братовчедка, можеше да си създаде куп неприятности.

Заведе я при един хубав млад мъж, който се бе облегнал на перилата до антрето, и пиеше някакъв местен специалитет от сироп от захарна тръстика с добавка от уиски.

— Госпожице Джоди, бих желал да ви запозная с моя приятел Уилиям Бро. Уил, запознай се с госпожица Джоди Фарнел. Тя е наша братовчедка от Тенеси. Дойде да ни по-гостува.

— Много ми е приятно да се запозная с вас, госпожо — каза Уил с мек южняшки акцент. — Не си спомням да съм се запознавал с някой от братовчедите на Майкъл.

— Тя е дъщеря на Луи Фарнел — каза Майкъл, като произнесе името на френски. — Струва ми се, че не го познаваш.

Уил пое ръката й и се наведе, за да я целуне.

— Вие сте прекрасно украшение на цялата фамилия, госпожице Фарнел.

— Благодаря ви. Моля ви, наричайте ме Джоди.

Тя се усмихна на Уил така, че Майкъл усети пристъп на ревност.

— Ще се постарая, госпожице Джоди. Какво необичайно име. Умалително ли е?

— Не, предполагам, че просто е харесало на родителите ми.

Погледна Майкъл, за да разбере как се справя.

Той й се усмихна окуражително. Дали не бе сгрешил, че я запозна с Уил? За него се говореше, че си пада малко Дон Жуан. Все пак той беше най-добрият му приятел и трудно можеше да не ги запознае, докато Джоди бе в Уайтфрайърз.

— Дълго ли ще останете в града? — попита я Уил.

— Още не зная — отвърна Джоди. — Зависи от много неща.

Уил я удостои с лъчезарна усмивка и й намигна, както правеше в случаите, когато иска да завърти главата на някоя жена.

— Надявам се да не си тръгвате скоро. Бих искал да ви опозная по-отблизо.

Джоди отвърна на усмивката му и каза: „Аз също“, при което Майкъл си помисли, че тя проявява повече сърдечност, отколкото е необходимо.

Хвана я за лакътя и каза:

— Искам да те запозная и с другите си приятели — когато се отдалечиха, той допълни: — Надявам се, че не ще допуснеш Уил да ти завърти главата. Оставил е куп разбити сърца оттук до Ню Орлиънс.

— Напълно ми е ясно как го е сторил.

Майкъл я изгледа настойчиво, но Джоди се направи, че изучава обстановката. Той си спомни, че е сгоден и че не бива да изпитва ревност спрямо нея.

Тъкмо бяха стигнали до входната врата, когато на прага се появи Ема. Видя Джоди и се смути.

— Здравей, Майкъл — каза тя с нежен глас.

— Ема! С нетърпение очаквах да те видя. Бих искал да те запозная с братовчедка си от Тенеси, госпожица Джоди Фарнел.

— Фарнел ли? — учуди се Ема и наклони глава настрана.

— Не си спомням да е имало хора с такова име във фамилията ни.

Майкъл по-скоро усети, отколкото чу как простена Джоди. Нямаше съмнение, че Ема, която му се падаше далечна братовчедка, познаваше роднините си не по-зле от него.

— Разбира се, че ги познаваш. Братовчедка ни Хелън се омъжи за господин Луи Фарнел. Всъщност той й е втори съпруг.

— Никога не съм познавала добре тази част от фамилията ни. Добре дошла в Оъкс, Джоди — Ема погледна косата.

— Имаш необичайна фризура.

Гласът й беше от меден по-меден.

— В момента е на мода в Тенеси — каза Джоди с пълно самообладание. — Нарича се „Паж“.

— О, Божичко! Никога не бих могла да нося мъжка прическа — от устата на Ема се разнесе звънлив, ала студен смях. — Значи се нарича „Паж“. Господи!

Майкъл си помисли, че Джоди доста добре се справя, но забеляза, че очите й леко се присвиха.

— Камила и Рийд няма да дойдат. Изпратиха човек да ми се извини от тяхно име и да ми каже, че Мари Силест е получила нов пристъп на магарешката кашлица и не могат да я оставят сама.

Ема го погледна безизразно, сякаш се опитваше да си обясни как е възможно едно болно дете да обърка плановете на родителите си. На моменти Майкъл намираше празноглавието й за трогателно.

Ема отново се обърна към Джоди.

— Харесва ми роклята ти. Прилича на онази, която Камила си уши за бала на Бро миналото лято.

— Това е роклята на Камила. Тя ми я даде.

— Така ли? Сигурно не си се сетила да си донесеш подходящо облекло за гостуванията. Е, ако се нуждаеш от нещо, можеш да ми кажеш. Аз имам цели купчини с рокли, които могат да се преправят, така че да ти станат.

Майкъл се усмихна. Не се съмняваше в способността на Ема да бъде очарователна.

— И през ум не би ми минало да моля за каквото и да е — отвърна Джоди със същия меден глас. — Боя се, че вашите рокли няма да ми отиват.

Майкъл забеляза, че Ема се намръщи и облиза устните си, както правеше винаги, когато беше недоволна от нещо. Дали не му се сърдеше?

— Колко време ще останете тук, госпожице Фарнел?

— Още не зная.

— Майкъл сигурно ви е казал, че ще се оженим през април?

Майкъл погледна годеницата си. Не си спомняше да бяха определяли конкретна дата и месец. Не че април бе не подходящ, но си помисли, че бе редно Ема да се посъветва с него, преди да обявява датата.

— Да, каза ми — излъга Джоди, за което Майкъл мислено й благодари. — Предполагам, че ще се прибера у дома далеч преди април.

Ема отново се засмя и русите й къдрици се разтресоха.

— Надявам се да е така… Искам да кажа, че дотогава има почти шест месеца, и вашите родители сигурно не биха ви пуснали да отсъствате толкова време.

Джоди сви рамене.

— Не зная. Зависи от много неща.

Усмивката на Ема се стопи, тя погледна Майкъл, после Джоди.

— Мисля, че не е лошо да се опознаем по-отблизо. Може ли да ви посетя?

— С удоволствие.

Майкъл никога не бе чувал Джоди да говори така, докато Ема и друг път бе използвала такъв тон. Внезапно му мина през ум, че може би тя прибягва към него, за да изглежда по-женствена и безпомощна. Дори като дете Ема не говореше така превзето и сладникаво, поради което той бе решил, че с възрастта гласът й се е променил така както и неговият, но сега вече не беше сигурен в това.

— Защо не дойдете да ви запозная с останалите дами? — предложи Ема. — Зная, че Майкъл се отегчава до смърт от женските разговори — тя повдигна сините си очи към него. — Признай си, че е така, скъпи. Зная, че предпочиташ да отидеш при Уил и останалите мъже, за да си говорите за лов и разни други такива неща.

Майкъл не беше се замислял върху този въпрос, но сега си даде сметка, че всъщност предпочита да е с Джоди. От друга страна обаче, ако изразеше своето предпочитание, щеше да му се наложи да дава обяснения, което никак не му се искаше, така че каза:

— Ако ви потрябвам, ще ме намерите при Уил.

Джоди го изпрати с поглед. Никак не й се искаше да остава с тази превзета глупачка, но явно нямаше друг избор.

— Хайде да влезем вътре, за да те запозная с родителите си — предложи Ема.

Джоди я последва. Къщата приличаше на Уайтфрайърз по това, че също имаше широк вестибюл и стените й бяха боядисани в тъмни цветове Нямаше обаче стълбище. Джоди си спомни, че бе видяла две външни стълбища откъм верандата. Нима единствено оттам се стигаше до втория етаж? Не можеше да си представи по-неудобно нещо, особено нощем и в лошо време, но, изглежда, бе точно така.

Намериха Сюзън Парланг, майката на Ема, в предния салон в компанията на няколко възрастни жени. Изглеждаше като състарено копие на дъщеря си, имаше по-старомодна прическа, а кожата й вече бе започнала да се набръчква.

— Мамо, да те запозная с Джоди Фарнел от Тенеси, която е братовчедка на Майкъл, и му е дошла на гости.

— Приятно ми е да се запозная с вас, госпожице Фарнел. Гостувате на Майкъл, така ли?

Ема се засмя.

— Исках да кажа, че Майкъл я доведе. Сигурна съм, че Джоди е отседнала в дома на Камила, или на Клодия. При коя от двете, скъпа?

— В действителност съм отседнала в Уайтфрайърз. Драго ми е да се запозная с вас, госпожо Парланг.

— В Уайтфрайърз? При Майкъл?

Госпожа Парланг и дъщеря й се спогледаха и веждите на госпожата леко се повдигнаха.

— Боя се, че е доста сложно за обяснение — Джоди не възнамеряваше да обяснява присъствието си на когото и да е било. — Имате прекрасен дом, госпожо Парланг.

— О, благодаря ви — разсеяно отвърна госпожа Парланг, сякаш умът й бе зает с нещо далеч по-важно. — Откога сте в Уайтфрайърз, госпожице Фарнел?

— От два дни.

— От цели два дни! И Майкъл да не ни каже? — тя погледна дъщеря си с поглед, сякаш искаше да каже: „Знаех си аз.“ — Ще трябва да си поговорим с него. Защо не е уведомил Ема? Като негова годеница беше редно тя да ви приеме в нашия дом. Много глупаво се е получило. Напоследък Уайтфрайърз е заприличал на ергенска квартира.

Ема звънливо се изсмя.

— О, мамо, какво говориш? Къде се е чуло и видяло такава огромна ергенска квартира?

Джоди се усмихна, макар че й се искаше да избяга. Нима Майкъл щеше да се ожени за това момиче? Опита се да погледне по-трезво на нещата. Ако самата тя беше сгодена за Майкъл и научеше, че от два дни Ема е в къщата му, вероятно също щеше да се разтревожи. Ето защо реши да я успокои.

— Всъщност аз няма да остана за дълго и смятам, че тъкмо затова Майкъл не е казал на никого за пристигането ми. Както виждате, дори не съм си взела официални дрехи. Тази рокля е на Камила.

— Представи си, не си е взела официални дрехи! — възкликна госпожа Парланг със същата интонация като и Ема. — Какво ли ви е накарало да напуснете дома си така прибързано?

Джоди виждаше, че те твърдо бяха решили да я приемат добронамерено.

— Това е проблем на моето семейство и аз нямам правото да го разисквам с когото и да било.

От погледа, който си размениха майката и дъщерята, тя разбра, че още повече е влошила нещата. Вероятно си бяха помислили, че й се е случила беда или е избягала от къщи. Джоди се боеше да бъде по-конкретна и предпочиташе да не говори повече. Все едно, не можеше да обясни необяснимото. Опитваше се да изглежда спокойна и естествена, но не преставаше да се чуди как бе станало така, че бе попаднала тук.

Айуила беше седнала пред бараката си в Уайтфрайърз и кипеше от негодувание. Не можеше да проумее как така нейното вуду заклинание беше докарало в Уайтфрайърз тази млада и хубава жена, готова за женене. Цяла нощ седя на стола си и размишлява за това. Заклинанието бе направено както трябва. Не бе пропуснала нито един знак, нито един символ. Дори беше използвала зъба от бясно куче, който така трудно бе намерила. Защо тогава заклинанието не бе подействало?

Изправи се и отиде до вратата на бараката. Съседите й от другите бараки скришом я наблюдаваха и тя си помисли, че нещо става. Децата, които играеха в пясъка с кукли от царевични кочани и дърво, също я гледаха. Айуила вдигна очи към небето. Макар че никой не се осмеляваше да й задава въпроси и да се меси в работата й, все пак не й беше приятно да я гледат така и нищо не й пречеше да докара дъжд, за да ги прибере в бараките им.

Тя бе видяла младата жена и Майкъл да заминават с кабриолета. Беше по-хубава, отколкото Айуила предполагаше. Интересно, как ли щеше да я приеме годеницата му?

За да осигури неприятното протичане на срещата, Айуила беше направила малко заклинание, макар че едва ли бе необходимо. Всички, които познаваха Ема, знаеха колко много държи Майкъл да не отклонява вниманието си от нея.

Имаше нещо загадъчно в начина, по който се бе появила младата жена. Айуила беше получила объркани сведения, според които Джоди Фарнел се появила сякаш от въздуха и била облечена в странни дрехи, каквито никой досега не е виждал. Айуила си обясни всичко това с въображението на Сила, но прислужницата й каза, че е видяла младата жена да седи на пода с кръстосани крака и да напява монотонно. Айуила беше започнала да се пита дали Джоди не е вещица, или дори вуду жрица като самата нея. Ако се окажеше вярно второто, Джоди трябваше да бъде изгонена. В Уайтфрайърз нямаше място за две вуду жрици.

Айуила се отдалечи от бараката си, заобиколи олеандрите и прекоси поляната зад къщата. Белите хора бяха отишли на парти в Оъкс и нямаше да се върнат до вечерта, особено ако там имаше танци, така че Айуила разполагаше с предостатъчно време, за да намери вуду куклата, и да разкрие загадъчната прилика между нея и онази, която тя беше скрила под дървения под в бараката си.

Влезе през кухнята. При вида й, Сила и двете жени с нея опулиха очи от уплаха, тъй като досега не я бяха виждали да влиза в къщата. Айуила не им обърна внимание. Знаеше, че не биха се осмелили да я спрат.

Зад кухненската врата се намираха тесните стръмни стълбища за слугите. Айуила ги изкачи, сякаш това й се случваше всеки ден. Чу зад гърба си как жените шепнешком се питат какво да правят, но скоро гласовете им заглъхнаха.

От вратата на горната площадка тръгваше дълъг коридор, който водеше към спалните. Айуила нямаше представа коя е стаята на Джоди, затова започна да отваря вратите една след друга. От зелената стая я лъхна уют, който показваше, че е обитавана. Айуила усети миризма на розова вода и талк, които дамите обикновено използваха. Очевидно това беше стаята, която търсеше.

В гардероба намери много рокли в преливащи се цветове на дъгата. Една от тях привлече вниманието й, за момент острите черти на лицето й се смекчиха и ръката й погали меката тъкан. Веднага обаче си спомни, че роклята е на бяла жена и че на нея никой не би й позволил да облече такова нещо, затова отдръпна ръката си.

С твърда решимост Айуила прерови роклите и фустите. Не намери нищо необичайно, което да събуди подозренията й. Повечето рокли беше виждала да ги носи по-малката сестра на Майкъл.

В най-горното чекмедже на скрина имаше памучно бельо и чорапи, а в средното — нощници. В най-долното обаче намери необикновените дрехи, които търсеше. Извади ги бавно и ги разгъна. Както беше казала Сила, горнището, с което се бе появила младата жена, беше изтъкано по необичаен начин, а панталоните бяха подобни на онези, с които работниците ходеха в полето. Съдейки по размера им, трябваше да й прилепват като ръкавица. Айуила с учудване поклати глава. Що за дрехи бяха тези и каква ли бе жената, която ги носеше?

Тя порови още из чекмеджето, но не намери куклата, която Майкъл й показа. Без резултат остана и претърсването на мивката и шкафа под нея. Айуила се върна при странните дрехи. Не можеше да си представи коя жена би ги облякла.

Вратата се отвори зад гърба й и тя моментално се обърна. Гневният поглед на Беси я закова на мястото й.

— Значи така! Знаех си, че нещо става. Как смееш да ровиш в нещата на госпожица Джоди!

Айуила стрелна Беси с поглед, който целеше да я обезкуражи. Беси сърдито поклати глава.

— Остави тези дрехи и изчезвай!

— Ти даваш ли си сметка на кого говориш? — възкликна Айуила, която не можеше да допусне, че Беси би се изпречила на пътя й. — Момиче, добре си помисли. Какво искаш? Да намериш плъхове в леглото си, така ли?

Дори и да бе изплашена, Беси с нищо не се издаде.

— Не ме е страх от теб. Нямаш никаква работа да ровиш сред вещите на госпожица Джоди, нито да влизаш в къщата. Я си представи, че господин Майкъл те намери тук? Ще има пълното право да вземе най-строги мерки срещу теб.

Айуила изсумтя.

— Ти мислиш, че ще се уплаша от Майкъл Девъро? Та той нищо не може да ми направи. Абсолютно нищо.

Беси прекоси стаята и изгледа гневно Айуила.

— Не ме карай да повикам мъжете, да те изхвърлят оттук. По-добре е сама да си излезеш.

Айуила разбра, че е победена. Спря на вратата и хвърли поглед назад.

— Надявам се, че досега добре си си хапвала, защото отсега нататък ще се скрия в стомаха ти и ще видиш какво ще стане.

Айуила излезе с каменно изражение на лицето си и тръгна важно-важно по коридора.

Беси се строполи на дивана до леглото и притисна стомаха си с две ръце. Откакто се помнеше, тя изпитваше ужас от Айуила и никак не беше сигурна, че ще може да изхвърли магьосницата от къщата. Сърцето й биеше лудо от риска, който беше предприела, но тя чувстваше, че е постъпила правилно. Госпожица Джоди наистина бе малко странна, но винаги бе мила и любезна с Беси. От своя страна, домашната прислужница бе дълбоко привързана към семейството и приемаше госпожица Джоди като част от него.

Погледна към вратата, където преди малко стоеше Айуила и потрепери. Всички знаеха, че Айуила притежава тайнствени и страшни сили. Тя бе казала, че ще се появи в стомаха на Беси, и нещастната прислужница чудесно си представяше какво означава това. Очите й се разшириха от ужас и тя облиза устните си. Надяваше се, че заплахата няма да се осъществи, но знаеше, че Айуила никога не говори празни приказки. Беси изстена и се олюля с нещастен вид.

На Джоди й се стори, че партито продължи безкрайно дълго. Чувстваше се като чужд човек, независимо че, с изключение на Ема и майка й, всички останали се държаха приятелски с нея. Тя трудно общуваше с хора и се почувства неловко и потисната сред толкова много непознати, които сякаш се познаваха помежду си до най-дребните подробности.

Най-сетне първата от каретите се появи пред входа, за да откара гостите. Ема и родителите й изразиха дълбоко съжаление, че гостите им си тръгват толкова рано. Джоди знаеше, че като годеник на Ема Майкъл не бива да си тръгва първи, още повече в нейната компания, затова се опита да скрие нетърпението си.

Ема беше престанала да й обръща внимание след разговора с майка й и Джоди бе доволна, че се е отървала от компанията й. Все пак на няколко пъти я забеляза с една от най-близките й приятелки да я гледат и да извръщат поглед, сякаш говореха за нея. Джоди реши да не злепоставя Майкъл нито пък себе си, показвайки им, че знае за какво говорят. Така или иначе, този следобед й се стори най-дългият в живота й.

Седна до входа в края на верандата и видя до себе си Уил Бро. Той застана зад люлеещия се стол и й се усмихна.

— Вие бяхте красавицата на деня — каза той.

— Аз ли? Сигурна съм, че грешите.

Огледа се да види дали Майкъл не е наблизо. Преди няколко минути беше влязъл вътре заедно с Ема и все още не бяха излезли.

— Не, в това отношение аз никога не греша. Всички говореха за вас, питаха се къде ли сте била толкова години и защо никога не сме чували за вас.

— Моите родители не са особено близки със семейство Девъро. Мисля, че в миналото между тях е имало някакви недоразумения.

Този следобед беше натрупала достатъчно опит за това, как да украсява своята история.

— И защо тогава решихте да дойдете в Уайтфрайърз?

— Опитвам се да загладя недоразуменията. Приемайте ме като емисар.

— И при това изключително красив емисар — допълни Уил, приближи един стол и седна до нея. — Бих се учудил, ако, преди още да е изтекла седмицата, местните момичета не започнат да си режат косите, за да ви подражават.

Комплиментът му накара Джоди да се усмихне, въпреки стремежа й да се държи резервирано и дори малко хладно.

— Знаете ли какво означава израза „мазен-мазен“?

Той се усмихна.

— Не, но мога да се досетя. Вижте, госпожице Джоди, едно нещо не разбирам. Бях в Уайтфрайърз около час преди пристигането ви и не забелязах никакви приготовления. Майкъл дори не каза нито дума.

— Ще му обърна внимание за това — отвърна тя, имитирайки Ема. — Може би е счел, че пристигането ми не е толкова важно, че да заслужава коментари.

— Напротив, мисля, че не това е причината. Защо казахте, че сте отседнали в Уайтфрайърз, а не при Камила или Клодия?

— Така беше уговорено гостуването ми. В Уайтфрайърз се чувствам съвсем като у дома — не се сдържа да не добави тя. — Никъде другаде не бих се чувствала по-добре.

— Тази сутрин срещнах Клодия, но тя не спомена нищо за вас. Каза ми, че имала ангажимент, поради което нямало да дойде тук, но не каза нищо за вашето гостуване.

— Хората от нашата фамилия наистина са небрежни. Нищо чудно, че в миналото между отделните й клонове са възниквали недоразумения, които сега се струпаха на моята глава.

— Нали помните, че се запознахте със Зилия Тернант?

— Зилия ли?

Едва сега си спомни името от дневника на Майкъл. Когато й я бяха представили, това име не й напомни нищо, но тогава трябваше да се запознава с толкова много хора.

— Хубава жена с камелия в косите.

— Да, спомням си я. Значи тя е Зилия Тернант. Съпругът й беше ли тук?

— Не, на Валкур днес не му е до гости — по изражението му Джоди разбра, че това семейство рядко ходи заедно на гости. — Както и да е, Зилия подхвърли, че е странно да отсядате в Уайтфрайърз, при наличието на две сестри, които могат да ви приютят.

— Зилия да си гледа работата — троснато отвърна Джоди. — За какво точно намеквате?

— Знаете ли, Майкъл ми е най-близкият приятел. Аз ще съм му кум на сватбата. Не искам да пострада, още по-малко от една красива жена, която вероятно е оставила низ от разбити сърца, дълъг колкото оттук до Тенеси.

— Добре го казахте, но аз съвсем не съм фатална жена и не се опитвам да разбия сърцето на Майкъл. Стига да обича Ема, аз ще съм последният човек, който би се намесил в живота му.

Джоди не знаеше колко трудно ще й бъде да изрече тези думи.

— В такъв случай, мога ли аз да ви посетя? Вие вече почти разбихте моето сърце.

— Съмнявам се във второто, а що се отнася до първото, не искам никакви посетители. Държа да ме оставят намира. Уверена съм, че сърцето ви отлично ще се справи с раната си.

Уил замислено я погледна.

— Вие не приличате на никоя от жените, които познавам. Съвсем сериозно ви го казвам. Може би Майкъл наистина е имал късмет, че се е сгодил преди да се появите вие.

— Защо? — попита тя и го погледна в очите.

— Вие сте от този тип жени, които биха го привлекли далеч по-силно, отколкото Ема — отвърна Уил и веднага се усмихна, сякаш за да прикрие истината в думите си. — Вие обаче не се интересувате от него, така че това няма значение, нали?

— Точно така, но дори и да ме интересуваше, аз не бих могла да се оженя нито за него, нито за когото и да било друг.

— Защо? Да не би да сте сгодена в Тенеси?

Джоди се усмихна загадъчно.

— Задавате непозволен въпрос.

— Нали ви казах, че Майкъл ми е приятел и гледам да го опазя.

Зад тях се появи Майкъл.

— Надявам се, че не преча на разговора ви.

— Не, разбира се — отвърна Уил. — Просто се опитвах да получа разрешение от красивата ти братовчедка да я потърся утре.

Майкъл погледна Джоди.

— И какво каза братовчедка ми?

— Отказах му.

— Така направо ли?

Лицето на Майкъл засия.

— Не ми остави никаква надежда — съкрушено каза Уил и с мелодраматичен жест постави ръка на сърцето си. — Може би ще се намесиш в моя полза?

— Братовчедка ми е напълно самостоятелна и щом е казала „не“, значи така е искала.

— Моето „не“ винаги е „не“ — потвърди Джоди.

— Поръчах да повикат кабриолета — каза Майкъл. — Надявам се, че нямаш нищо против да си тръгваме.

Джоди стана с готовност. Уил също се изправи.

— Приятно ми беше да разговарям с вас — каза тя. — Може би ще се видим отново.

Уил се поклони и й целуна ръка.

— Аз не се отказвам лесно. Уверен съм, че пак ще се срещнем.

Джоди се зарадва, когато видя черния кон с кабриолета да спира пред къщата. Двамата с Майкъл потърсиха Ема и родителите й, за да им благодарят за любезния прием, който бяха оказали на Джоди. Ема бе така увлечена в усмивки и кокетничене, изчервявания, че Джоди така и не разбра дали чу думите й или не.

— Нали скоро ще дойдеш да ме видиш? — обърна се Ема към годеника си. — Имаме да обсъждаме толкова много неща. Искам да ти покажа сребърния поднос, който татко ни е купил, а така също трябва да помислим за чиниите. Искам да ги поръчам във Франция, но ако пристигнат непосредствено преди сватбата, ще трябва веднага да решим какво да правим.

Майкъл кимна.

— Ще гледам скоро да мина, но какъвто и модел да избереш, аз ще го приема. В Уайтфрайърз има повече чинии, отколкото са ни необходими.

Госпожа Парланг прегърна дъщеря си.

— Всички младоженки трябва да имат свои собствени вещи. Ние сме много доволни, че Ема ще остане близо до нас. Ще бъде все едно, че не е напуснала къщата.

Докато всички наоколо бяха насочили вниманието си към Ема, Джоди я изучаваше. Наистина правеше впечатление с хубостта си, макар и тя да бе някак си бледа и прозрачна, но нима Майкъл не можеше да види какво има под захарната й глазура? Най-малкото начинът, по който устата й се свиваше и се цупеше в моментите, когато не се усмихваше, трябваше да бъде сигнал за него. Да не говорим за ръцете, които напомняха ноктите на хищна птица. Все пак Джоди трябваше да си признае, че има предубеждения към нея.

След като приключиха със сбогуването, Майкъл подаде ръка на Джоди и я поведе надолу по стъпалата. Седнаха в кабриолета, той махна с ръка на домакините в преддверието и шибна с юздата задницата на коня. Кабриолетът плавно се отдалечи и Джоди въздъхна с облекчение.

— Хареса ли ти посещението? — попита Майкъл, когато вече бяха поели по пътя към Уайтфрайърз. — Завъртя главата на Уил.

— Не бях там, за да търся успехи сред мъжете. Ема е… хубавка. Надявам се да сте щастливи.

— Сигурен съм, че ще бъдем. Тя никога с никого не се държи грубо, което предполага семейството ни да е сговорчиво.

Джоди се загледа в него на фона на настъпващия здрач. Нима толкова бе заслепен от Ема, че не бе разбрал за конфликта между тях двете? На няколко пъти Ема направо я бе обидила.

— Ако питаш мен, едно семейство има нужда не само от това.

— Да, разбира се, то се знае, че и от деца.

— Нямах предвид децата. Познавам и бездетни семейства, които са щастливи. Мислех си за общите ви интереси. Вашите съвпадат ли?

Той се усмихна.

— Нашите интереси ли? За какво говориш, за Бога?

— Искам да кажа, и двамата ли искате едни и същи неща от живота? След двадесет години ти ще бъдеш ли доволен да я гледаш как премрежва очи и се кикоти, или ще искаш да имаш до себе си човек, с когото да разговаряш за смислени неща?

— Нямаш причини да обиждаш Ема — студено я прекъсна той.

— Не се опитвам да я обидя. Просто хич не ми се иска да си те представям как всичко ти е омръзнало до смърт. Тя може ли да говори за нещо по-съществено от цвета на слънчобрана или периферията на бонето си?

— Ако имам нужда от смислен разговор, ще отида при Уил, но това не означава, че искам да се оженя за него. Съпругите имат съвсем друго предназначение.

— Какво? Да осигурят запазването на фамилното име? И защо? Какво значение има дали изобщо ще има следващо поколение Девъро? Какво се иска от твоята съпруга? Да бъде красиво украшение и да седи в будоара, така ли?

— Изкарваш ме, че сякаш ще купувам мебели. Разбира се, че съпругата е нещо повече. Тя управлява домакинството и ежедневието на семейството, за да може съпругът да се грижи за сериозните дела.

— Глупости!

— Какво?

— Оттам, откъдето идвам, мъжът и жената са равни в семейството. В никакъв случай не бих се омъжила за някой, който не очаква нищо повече от мен, освен бебета и фалшиви превземки.

Майкъл се намръщи.

— Бих си позволил да забележа, че възгледите ти чудесно обясняват защо не си се омъжила досега.

— Не в това е причината. Имала съм доста приятели, които са ми предлагали да се оженим.

— Така ли? И защо тогава си останала стара мома? На колко години си? Предполагам на около двадесет и пет, нали? Много си претенциозна.

— Стара мома ли казваш? Глупости! Аз съм само на двадесет и шест години и това няма нищо общо с решението ми да не се омъжа досега. Просто още не съм намерила подходящ мъж.

— И как ще разбереш кой е той? Ти каза, че неотдавна си дошла в Джоакуин и едва ли познаваш добре семействата в града. Твърде далеч си и от родителите си, за да се възползваш от съветите им. Как тогава ще разбереш, че си срещнала мъжа, когото търсиш?

— Ще разбера, защото ще видя в очите му любов, а когато ме целуне, земята ще спре да се върти. Няма да свържа живота си с мъж, който не е влюбен в мен.

— Някога и аз разсъждавах като теб, но когато става въпрос да си избирам жена, това не е добра идея.

— Значи ти не обичаш Ема!

Джоди го погледна. Лицето му едва се виждаше на фона на падащия здрач и тя не успя да забележи изражението му.

— Разбира се, че я обичам. Ти за какъв ме мислиш?

— Не ти вярвам.

Майкъл дръпна юздите и конят спря.

— Не бива да говориш такива неща пред други хора. Нямаш никаква представа какво изпитвам към Ема.

— Нима? — близостта му силно я привличаше. Седалката на кабриолета беше тясна и бедрото й се бе притиснало до неговото. Ръцете им също се допираха. — Майкъл, не допускай тази грешка. Ще живееш дълго, много дълго, и аз не искам да си нещастен.

Той замълча и тя разбра, че прекалено се е разприказвала. Майкъл се обърна към нея и очите му я пронизаха. Прииска й се да си вземе думите обратно. Какво я засягаше неговият избор. Той имаше пълното право да се ожени, за която пожелае, и не беше редно, тя да преценява по собствените си стандарти дали бракът му ще бъде щастлив, или не. Тя идваше от друго време и от друг свят. Може би и Ема не искаше повече от това.

Майкъл бавно се наведе към нея и преди тя да разбере какво ще последва, топлите му и твърди устни се впиха в нейните и тя потъна в обятията му. Внезапно й се стори, че няма нищо по-естественото от това. Устните й се разтвориха под неговите, тя отвърна на целувката му и усети как тялото й се притисна в неговото. Искаше тази целувка да е вечна.

Когато Майкъл я пусна, тя притисна устни с върховете на пръстите си и го погледна. Каквото й да бе почувствал, то беше нещо повече от обикновена целувка.

— Не биваше да го правя — сподавено пророни той. Чертите на лицето му оставаха погълнати от мрака. — Имаш пълното право да ме мразиш. Сгоден съм за една жена, току-що съм бил с нея, а ето че сега целувам теб.

— Защо го направи? — прошепна тя. — Защо ме целуна?

Той не отговори цяла минута.

— Не зная. Внезапно усетих, че трябва да те целуна — гласът му се разтрепери, сякаш се страхуваше да направи това признание. — Прости ми, госпожице Джоди. Повече няма да се повтори.

— Няма за какво да се извиняваш. Аз отвърнах на целувката ти. И престани да ме наричаш „госпожице“. Това направо ме вбесява.

Не беше сигурна, но й се стори, че Майкъл се усмихна, преди да подкара коня към къщи.