"Незабравимо време" - читать интересную книгу автора (Крейн Елизабет)

Шеста глава

Когато пред Уайтфрайърз спря каретата на Камила, Майкъл вече с нетърпение очакваше пристигането й и веднага излезе да я посрещне. Гидиън бе застанал на входната врата.

— Радвам се да те видя. Клодия няма ли да дойде?

— Съмнявам се. Не съм я виждала от неделя. Да не би пак да сте се спречкали?

Мекият акцент на Камила напълно съответстваше на външността й. Беше руса, което съществено я отличаваше от тъмнокосите й приятелки креолки, а очите й бяха същите като на Майкъл. Беше по-женствена от сестра си и по красота значително я превъзхождаше. Освен това имаше много по-лек характер от Клодия и поради това бе любимката на Майкъл.

— Не съм се виждал с Клодия и Винсент от няколко дни — каза Майкъл, докато я чакаше да събере обемистите си поли, за да я хване под ръка и да я преведе по стъпалата. Зад тях кочияшът изплющя с юздите и подкара каретата към конюшнята, където щеше да изчака Камила, за да я върне.

— Имам гост — каза Майкъл, когато влязоха в антрето.

— Така ли? И кой е той? Да не би да е дошъл братовчед ни Кристоф и още да не си ни казал? Ако е така, се чудя как не те е срам.

Камила погледна нагоре към втория етаж в очакване.

— Не, не е Кристоф. Този човек никога не си го виждала.

— Някой от войната ли е? Да не си поканил онзи ужасен сержант, който постоянно дъвче тютюн? — тя се усмихна и в сивите й очи проблеснаха весели искрици. — Ако е така, моментално викам кочияша и си заминавам.

Майкъл се засмя.

— Не, не вярвам да се видя някога отново със сержанта.

— Така и не мога да си обясня как е попаднал в твоята част. Този човек просто е ужасен.

— Не подбирах войниците си по обноските им. А той беше добър войник.

— Е, добре, кой тогава е дошъл? Предположенията ми вече се изчерпаха.

— Каквото и да предположиш, би сгрешила, тъй като никога досега не си я виждала.

Камила се закова на мястото си.

— Виждала ли каза?

— Влез вътре.

Майкъл усети, че Камила се задъхва от любопитство, но не каза нищо, докато не стигнаха задния салон.

— Казва се Джоди Фарнел.

— Фарнел ли? Струва ми се, че не познавам никой с такова име. От тук ли е?

— Не, родена е в Гранд Кото — отвърна той и направи пауза. Едва сега си даде сметка, че обяснението щеше да се окаже по-трудно, отколкото си го представяше. — Седни, ако обичаш.

Камила се усмихна и подхвърли на шега:

— А какво ще каже Ема, когато разбере, че имаш гостенка? Обзалагам се, че тази госпожица Фарнел е на шестдесет години и носи слухова фуния, за да чува.

— Ще загубиш облога — Майкъл прокара пръст по устните си. Наистина всичко се оказваше по-трудно, отколкото си беше мислил. И все пак трябваше да каже всичко на Камила. Нямаше как да избегне обяснението. — Госпожица Фарнел е съвсем млада. Струва ми се даже, че е на твоите години.

— Продължавай, продължавай — с усмивка каза сестра му. — Значи според теб една жена на двадесет и шест е млада, така ли? Не се учудвам, че всички дами те смятат за ненадминат кавалер.

— Моля те, Камила, дръж се сериозно. Боя се, че в случая имаме проблем.

Усмивката изчезна от лицето на Камила.

— Проблем ли? Да няма едра шарка? Болна ли е?

— Не, разбира се, нима щях да те пусна да влезеш, ако имаше подобно нещо? — той я погледна и се намръщи. — Що за идея?

— Ами какво друго бих могла да си помисля? Ти ме плашиш, Майкъл.

Той се приближи до нея и коленичи пред стола й.

— Госпожица Фарнел е много странна гостенка.

— В какъв смисъл странна?

— Искам да ми дадеш дума, че пред никого няма да повториш онова, което ще ти кажа.

Камила широко разтвори очи.

— Майкъл, да не си направил нещо лошо?

— Не, разбира се. Хайде, обещай ми, че ще мълчиш, иначе нищо няма да ти кажа.

— Обещавам. Знаеш, че държа на думата си.

— В действителност не е съвсем точно да се каже, че госпожица Фарнел е странна жена. Ще разбереш това, когато се запознаеш с нея. Снощи се върнах от Ню Орлиънс и я заварих тук. Беше голяма изненада за всички ни. Изглежда, никой не е забелязал пристигането й. Почти съм убеден, че е невъзможно някой да проникне в Уайтфрайърз, без да бъде забелязан, но въпреки всичко я заварих да спи горе, при все че никой не подозираше за присъствието й в къщата.

Майкъл съзнателно пропусна да каже на сестра си, че госпожица Фарнел си бе избрала да легне в неговото легло и че когато я намери, тя бе почти гола.

— Промъкнала се е, без да я усетят? На твое място веднага бих й заповядала да си обира крушите!

— Не, и ти не би направила такова нещо. Чувстваше се зле, дори се страхуваше, че ще припадне. После ми разказа една съвсем невероятна история — той замълча за момент, за да се убеди, че Камила цялата е в слух. — Каза ми, че идва от бъдещето.

Камила го изгледа.

— От бъдещето ли? Не разбирам какво искаш да кажеш.

— Искам да кажа, че тя ще живее в Уайтфрайърз през хиляда деветстотин деветдесет и трета година.

Камила недоверчиво се изсмя.

— Глупости! Няма такава година. Искам да кажа, че още не е дошла. Боже Господи, та това е след повече от век.

— Точно така.

— Естествено, не си повярвал на тази история, нали, Майкъл? Освен ако не си започнал да вярваш в духове и феи.

— Почакай първо да я видиш. Както вече ти казах, тя е много необикновена жена.

— Къде е?

— Горе.

Майкъл отиде до вратата и извика:

— Гидиън, ако обичаш, доведи госпожица Фарнел.

Отново се върна при Камила.

— Беше облечена в най-странните дрехи, които някога съм виждал. Носеше тесни панталони, широка блуза от мек плат и бели обувки с гумени подметки. Върху яката на блузата й има етикет, на който са изписани непонятни думи.

— Ти си видял етикета от вътрешната страна на блузата й?

— Не ме гледай така недоумяващо. Самата тя ми го показа.

— Казваш, че била с панталони?

— Да, и то много тесни панталони.

— Боже Господи! — Камила седна на най-близкия стол и замислено наведе глава. — Жена с панталони! Трябва да е изглеждала доста странно.

Майкъл взе преспапието от масата и се престори, че го разглежда внимателно. „Доста странно“ съвсем не бяха думи, с които би описал Джоди. През нощта тесните й панталони се бяха явили неведнъж в съня му.

— Наистина са изключително смущаващи, но съвсем не са непривлекателни — той отбягна недоумяващия поглед на сестра си. — Тя не е като другите и аз вярвам на това, което ми разказа.

Вратата се отвори и Джоди влезе в стаята. Беше облечена в една от старите рокли на Камила, жълта, на дребни цветчета и обшита с дантела. Когато видя Камила, спря нерешително.

— Госпожице Фарнел, бих желал да ви запозная със сестра ми, Камила Галиър. Току-що й разказах за вашето неочаквано и крайно необикновено появяване.

Джоди се приближи до Камила и й протегна ръка като на мъж. Камила неловко се ръкува с нея. Джоди поглади с длани бухналите поли на роклята й.

— Надявам се, че няма да имате нещо против да нося роклите, които сте оставили тук. Нямам свои, а Майкъл смята, че облеклото, в което внезапно се появих тук, е твърде неприлична.

— Спокойно ползвайте всичко, което имам — отвърна Камила, която се опитваше да откъсне втренчения си поглед от късите коси на Джоди. — Да не би да сте боледували наскоро?

— Интересно, защо всички ми задават този въпрос? Не, аз рядко боледувам. Ако изключим това, че снощи не се чувствах добре.

Майкъл се намеси, за да поясни:

— Както е известно, отрязването на косата помага при треска.

Джоди опипа косите си.

— Смея да твърдя, че аспиринът действа по-добре.

Сега вече Камила бе престанала да крие любопитството си и я гледаше безцеремонно.

— Акцентът ви е странен. Звучи южняшки, а всъщност не е.

— Предполагам, че акцентите и изразните средства се променят с годините. Вашият е прекрасен.

Джоди се усмихна и Майкъл усети как сърцето му прескочи един удар.

За да прикрие вълнението си, той каза.

— Току-що разказах на Камила за появата ти тук.

— Вие вярвате ли ми? — разпалено се обърна Джоди към Камила. — Говоря истината. Разбирам, че звучи невероятно и самата аз не зная как се случи, но така или иначе, ето че съм тук — гласът й потрепери. — Тази сутрин, когато отворих очи, горещо се надявах да съм си у дома.

— Колко ужасно е всичко това за вас — поклати глава Камила, сякаш за да опровергае собствените си думи. — И все пак то е невъзможно.

Майкъл се върна при вратата.

— Гидиън, ако обичаш, кажи на Беси да донесе панталоните и горнището на госпожица Фарнел — после се обърна към Камила: — Преди да правиш заключения, виж с какво бе облечена.

Камила се завъртя около Джоди и внимателно я огледа от всички страни.

— Роклята ми ви стои добре, но е малко демодирана. Ще ви изпратя други по някой от слугите ми. Добре е все пак, докато сте тук, да изглеждате в крак с модата.

— Благодаря ви. Надявам се думите ми да не ви прозвучат нелюбезно, но смятам, че тук съм само на гости. Просто не зная как да се върна у дома — усмихна се тя притеснено. — По едно време дори започнах да си повтарям: „Лельо Ем, лельо Ем, най-добре е у дома. Най-добре е у дома.“

— Имате леля, която се казва Ем, така ли? — попита я Камила с все по-объркан вид.

Джоди поклати глава и усмивката й изчезна.

— Предполагам, че едва ли бихте ме разбрали, без да сте били на моето място.

Беси почука на вратата и влезе. Носеше грижливо сгънатите дрехи на Джоди. Камила ги пое и започна внимателно да ги разглежда.

— Вижте шевовете на панталоните — възкликна тя. — Ами горнището. Отвън е гладко, а отвътре е толкова меко и мъхесто.

— Това е блузон — обясни Джоди. — Блузон и джинси.

— Какво грубо име за такава удобна блуза — каза Камила. — Удивена съм, че хората го използват.

— А това са маратонките ми — каза Джоди, като повдигна полите на роклята си и издаде крак напред.

Камила се наведе, за да ги разгледа по-добре.

— Удивително! Жени да носят такива обувки?

Внезапно се сети, че Майкъл също е в стаята, и придърпа надолу роклята на Джоди, за да закрие глезените й. Джоди изобщо не изглеждаше смутена.

— Видя ли какво имах предвид? — намеси се Майкъл, взе блузона и прокара пръсти върху меката материя, представяйки си, че гали тялото на Джоди. — Досега не си виждала такива дрехи, нали?

Камила поклати глава.

— Тази блуза няма нужда от никакви дантели. Те само излишно биха я претрупали! — взе панталоните и ги огледа — Съвсем по формата на краката са — констатира тя, изчерви се и ги остави. — Просто не разбирам как сте се решили да ги носите.

Джоди не се засегна от думите й.

— Такава е модата във времето, от което идвам. Всички жени носят такива дрехи и това на никого не прави впечатление. Носим и рокли, но не като тази, а много по-къси и не така бухнали.

Майкъл се усмихна.

— Щом жените носят панталони, мъжете носят ли рокли?

— Не — върна му усмивката Джоди. — Мъжките дрехи не са се променили много. Мъжете носят облекло като твоето, а също така костюми и спортни панталони.

Камила забеляза погледа, който си размениха Джоди и брат й.

— Ема знае ли за госпожица Фарнел?

— Моля ви, наричайте ме Джоди. Всички ми казват така. Чувствам се много неловко, когато се обръщат към мен с „госпожица Фарнел“.

— Не — каза Майкъл. — Ема още нищо не знае за госпожица Фарнел — не смееше да я нарича на име пред Камила. Сестра му беше твърде проницателна, а Майкъл все още не бе наясно с отношението си към Джоди.

— Мисля, че ще трябва да научи. А вие? — Камила изгледа брат си и гостенката му. — Рано или късно тя ще научи. Знаете как бързо се разпространяват новините.

— Съгласен съм, но какво да й кажа? Тя никога не би повярвала, че това е истината.

— Ами ако трябва да остана тук завинаги? — намеси се Джоди. — Ще трябва да се измисли някакво обяснение за това.

— Мисля, че ще е най-удачно да те представим за наша братовчедка — колебливо предложи Камила. — Примерно от Тенеси. Тъкмо това би обяснило и акцента ти.

— Но аз не говоря с акцента на Тенеси — възрази Джоди.

— Приятелите ни няма да разберат това — отвърна Камила и погледна Майкъл. — Ти как мислиш?

— Идеята ти не е лоша. Там наистина имаме роднини и тукашните хора не ги познават всичките, така че никой няма да се усъмни.

— Разбира се, аз смятам, че тя трябва да дойде у дома — добави Камила.

— Не мога да направя такова нещо! — решително поклати глава Джоди. — Ако напусна Уайтфрайърз, може никога да не успея да се върна в моето време или пък да се върна в някоя друга къща. Но какво ще кажа на хората там? Може да се материализирам във въздуха два етажа по-високо, ако къщата не съществува вече, което не би било чудно, след като са изминали повече от сто години, или пък в някоя стена, в която няма тайна стая. Не, твърде е рисковано.

— Тя има право — подкрепи я Майкъл. — Каквото и да я е довело тук, възможно е да действа само в Уайтфрайърз.

— Но тя не може да живее тук без придружител! — възнегодува Камила и се втренчи в брат си. — Какво ще кажат хората?

— Дори и след като съм негова братовчедка? — попита Джоди.

— Но ти не си му братовчедка. Не си му истинска братовчедка и това никак не е редно.

— Тогава какво предлагаш? — попита Майкъл. — Не можем да не я приемем тук, след като това е единственото място, откъдето е възможно да се върне в своята епоха. Не можем да рискуваме и да я поставим в капан за неопределено време.

— Прав си — съгласи се Камила. — Такова нещо не можем да направим. Струва ми се, че тя просто няма избор.

— Мога да те уверя — намеси се Джоди, — че нямам никакви намерения да прелъстявам брат ти. Веднага щом мога да замина, ще го сторя.

Камила силно се изчерви.

— Изобщо не съм имала предвид, че можеш да направиш такова нещо. Подобна мисъл никога не ми е минавала през ума. Просто размишлявах какво е най-добре да се направи.

Майкъл остана изненадан, че Джоди така безцеремонно съобщава своите мисли. Не я оправдаваше дори и това, че идва от друга епоха.

— Нима всички жени от твоето време така открито казват онова, което мислят? — попита той. — Ти никак не се смущаваш да говориш откровено и прямо.

— Аз да съм откровена и пряма! — Джоди изглеждаше изненадана. — Досега никой не ми е казвал такова нещо.

Камила я потупа по ръката.

— Не се безпокой. Мисля, че не след дълго нещата ще си идат по местата и ти скоро ще се върнеш при леля си Ем.

Джоди се усмихна, но не изглеждаше твърде убедена.

— Разбира се. На никого няма да кажа какво се е случило, тъй като всеки би ме взел за луда.

Камила седна на един стол и каза:

— Точно затова и никой няма да разбере откъде идваш. Седни сега да ти разкажа какви са нашите братовчеди от Тенеси, за да знаеш какво да казваш, ако някой те попита.

Майкъл отиде до прозореца и си даде вид, че гледа навън, докато слушаше женските гласове. Не искаше да си признае, но не гореше от желание Джоди да си замине. Знаеше, че ще му е трудно да обясни появата й, допускаше, че Ема ще реагира бурно, но беше очарован от Джоди. Тя идваше от бъдещето.

Погледна двете жени. За разлика от Камила, Джоди се беше разположила удобно на стола и той бе готов да се закълне, че е кръстосала крака под роклята си. И въпреки това излъчваше неповторима женственост. Късите й коси наистина правеха странно впечатление, но сега, когато започна да свиква с тях, дори започна да му харесва начинът, по който се поклащаха покрай лицето й и блестяха на слънчевата светлина.

През нощта беше чул, че Сила и Беси носят вода в стаята на Джоди и бе разбрал, че тя добре се грижи за своята хигиена, а това бе важно за него. По време на войната се бе зарекъл, че ако се върне жив и здрав в Уайтфрайърз, ще отделя повече внимание на чистотата си. Повечето от познатите му, в това число и жените, се задоволяваха само да се изтриват с мокра кърпа и да се парфюмират, и то веднъж в седмицата.

Докато Джоди внимателно слушаше Камила, стараейки се да запомни имената на братовчедите от Тенеси и подробностите от живота им, лицето й оставаше сериозно като на дете, погълнато от своите уроци. Много рядко я бе виждал да се усмихва. Дали щеше да е щастлива, ако останеше тук?

Отново се обърна към прозореца. А дали той щеше да е нещастен, ако тя си замине? Тъкмо този въпрос все по-често изплуваше в съзнанието му. Имаше толкова неща, които искаше да я попита, и то не заради самите отговори, а просто за да слуша гласа й. Налагаше му се да си повтаря, че е сгоден и че не би трябвало да има някакво значение дали Джоди е тук или не. През пролетта му предстоеше да се ожени за Ема, така че в живота му нямаше място за Джоди.

Помисли си, че подценява Ема. Тя беше въплъщение на нежността и той дори не можеше да си я представи разгневена. Най-силните думи, които я беше чул да произнася, бяха казани в деня, когато той почти забрави да й честити рождения ден и тя го нарече загубен стар негодник. Може би и Ема, също както Камила, щеше да се отнесе добронамерено към Джоди. Майкъл поклати глава. Не, колкото и мила да бе Ема, тя все пак знаеше какво е ревност и никак нямаше да е доволна, когато научеше, че в Уайтфрайърз живее млада жена. Доводите, че му е братовчедка и че отношенията им са напълно платонически едва ли щяха да я успокоят.

— Ще можеш ли да запомниш всичко това? — попита Камила.

— Мисля, че да. Имам добра памет. Дано имам късмет да не ме питат за неща, които не зная.

— Да се надяваме. Разбира се, никой от приятелите ни не би проявил такова невъзпитание, че да те разпитва с подробности, но все пак ще питат за роднините.

— Има ли вероятност да се срещна с вашите приятели? Може би е по-добре да не излизам от къщата.

— Това неминуемо ще предизвика съмнения и слухове. Не, за да не будиш подозрение, ще трябва да идваш с нас навсякъде, където ходим. Иначе хората ще започнат да се питат коя си и каква си.

— В такъв случай ми разкажи за хората, които има вероятност да срещна.

— Преди всичко това е Ема Парланг. Сигурна съм, че Майкъл вече ти е казал за нея. Те двамата ще се оженят след няколко месеца.

— Да, той ми спомена за нея.

— Родът й е стар, колкото и нашият. Това ще бъде сватбата на века. Разбира се, ние с тях и сега сме някакви далечни роднини, но това само още повече ще заздрави брака им.

— А тя как изглежда?

Джоди се опита да произнесе тези думи с неутрален тон.

— Много е красива и мила — машинално отвърна Камила от което Джоди остана с впечатлението, че тя не харесва много бъдещата си снаха. — Организира най-хубавите партита в цялата енория. Добра ездачка е и умее чудесно да шие. Винаги, когато се разнесе мълва, че някое бедно семейство е изпаднало в беда, Ема и майка й първи го посещават с кошница храна.

— Прилича на светица — подхвърли Джоди и никак не й хареса ревността, която почувства, че се събужда у нея. — Нищо чудно, че Майкъл е избрал да свърже живота си с нея.

— Ема ми довери, че е била влюбена в него почти цяла година, преди двамата да обявят годежа си.

Джоди погледна Майкъл, който стоеше с гръб към тях. След като бе прочела дневника му, тя знаеше, че не е влюбен в Ема. Възможно бе обаче и да греши. Възможно беше тъкмо любовта му да го бе възпряла да пише в дневника за нея. Джоди знаеше, че има такива мъже, на които им е трудно да говорят за любов дори пред себе си.

Гидиън донесе поднос с кафе и го сервира в изящни малки чаши. Както винаги, кафето беше силно и гъсто. На подноса имаше захарница, но нямаше сметана. Джоди внимателно взе чашата си. Кафето не бе любимото й питие и тя можеше да го пие единствено с мляко.

— Има ли мляко?

— Да, госпожо.

Гидиън отиде да го донесе.

— Нещо нередно ли сторих? — попита Джоди, когато забеляза изненадания поглед на Камила.

— Не, не. Просто в нашия край не слагаме мляко в кафето. Нищо, това ще мине като обичай от Тенеси. Или пък можеш да поискаш „о сюкре“.

Джоди не знаеше френски език, но от живота си в Луизиана беше научила няколко думи.

— Захарна вода ли?

— Това е едно питие, което особено се харесва на дамите — поясни Майкъл.

— При вас не съществува ли?

— Не. Ние предпочитаме едно друго, което се нарича кола. Какво ли не бих дала за една диетична кока-кола — добави тя. — Студена и да си я изпия направо от кутийката.

Майкъл и Камила я изгледаха, сякаш им говореше на чужд език.

— Дано не ви се сторя неблагодарна. Ако не бяхте така добри към мен, кой знае какво можеше да ми се случи. Просто ми е тъжно за дома.

— Разбирам те — усмихна й се Майкъл. — Ако аз бях попаднал в твоя свят така внезапно, едва ли щях да се държа така добре, както теб. Сигурно си изживяла истински шок.

— Изобщо не можеш да си го представиш.

— Би ли ни разказала нещо за твоя свят?

Камила отпиваше от кафето си, докато Гидиън се върна с малка каничка сметана и отново излезе от стаята.

Джоди щедро си наля сметана в кафето, добави захар и го разбърка.

— Не знам откъде да започна. Например имаме телевизия. Това е кутия със стъкло отпред, наречено екран, върху което излизат подвижни образи. Гледаме филми и комикси… — тя видя озадачените им физиономии и млъкна нерешително. — Филмите представляват разкази, само че вместо да ги слушаш, ги гледаш как се разиграват. Комиксите са много по-кратки и обикновено са смешни.

— В тази кутия хора ли има? Или е нещо като куклена сцена?

Камила направи усилие да проумее въпроса.

— Не, само техните образи. Те достигат по електронен път в кутията и когато апаратът е включен, гледаш филма, който в момента се излъчва в ефира.

— В ефира?

Майкъл беше не по-малко объркан от сестра си.

— Нали ви казах, че просто не мога да опиша разликата между вашето и моето време.

Продължиха мълчаливо да пият кафето си. Макар и със сметана, то се стори на Джоди твърде силно и горчиво. Камила и Майкъл го пиеха, сякаш бе вода. Джоди се упрекна, че прекалено се бе разприказвала. Как й бе минало през ума, че може да опише телевизор? Та те още не знаеха какво е електричество, или поне не знаеха нищо за обикновената му употреба в домакинството. Каза си, че наистина е извадила голям късмет, щом не я бяха взели за ненормална и не я бяха заключили някъде. Тръпки я побиха, когато си спомни, че през тази епоха се отнасяха твърде жестоко към лудите и че страхът от вещици все още не бе съвсем забравен. Имаше късмет, че бе попаднала на домакин с толкова широки разбирания. Когато изпиха кафето, Камила стана.

— Аз трябва да си тръгвам. Казах на децата, че ще се отбия тук съвсем за малко. Иначе щяха да искат и те да дойдат с мен — обърна се към Джоди. — Мари Силест има магарешка кашлица и аз гледам да не излиза много и да си почива.

— Много съжалявам — отвърна Джоди. — Надявам се скоро да се оправи.

Джоди си спомни за имунизациите, които се правеха на децата от нейното време, надявайки се, че и нейните продължават да действат.

— Случва се почти при всички деца — философски обобщи Камила. — Нищо не може да се направи. Брат й също я преболедува. Добре поне, че тя я понася по-леко от него.

— Поздрави ги от мен — каза Майкъл. — И кажи на Арманд, че не съм забравил обещанието си да му намеря подходящо пони. Утре ще огледам едно, което, струва ми се, е идеално за него.

— Ще му кажа — отвърна Камила и се обърна към Джоди. — Радвам се, че се запознахме. Ще направим всичко, за да бъде гостуването ви възможно по-приятно.

— Благодаря ви — каза Джоди. Направи й впечатление, че макар и да живееше в града, Камила считаше Уайтфрайърз за свой дом. — Надявам се, че често ще се виждаме — Камила й харесваше и тя почувства, че вече изпитва приятелски чувства към нея. — Очаквам с нетърпение да се запозная със сестра ви.

Майкъл и Камила се спогледаха.

— Няма да намериш много прилика между Камила и Клодия — каза Майкъл.

Джоди се зачуди какво ли означава това, но нито той, нито сестра му не й дадоха повече обяснения. В крайна сметка тя реши да бъде по-внимателна при запознанството си с Клодия.

Когато Камила си отиде, Майкъл каза:

— Радвам се, че си допаднахте с Камила. Тя често идва тук с мъжа си и децата, така че трябваше да й кажа истината за теб. Децата са още малки и няма да задават излишни въпроси. Ще те приемат просто като братовчедка. Струва ми се, че съпругът й, Рийд, също ще научи истината, тъй като тя няма тайни от него.

— Ами Клодия? Имам чувството, че никак не ти се ще да се запозная с нея.

— Така е. Клодия е труден човек.

Джоди кимна. Странно нещо. Спомни си, че „труден“ беше думата, с която Майкъл бе нарекъл и вуду жената от бараките и нейната употреба по адрес на Клодия й прозвуча зловещо.

Реши да промени темата и каза.

— Ще ме разведеш ли из Уайтфрайърз? Тъкмо ако… искам да кажа… когато се върна, ще мога да го възстановя както трябва.

— Ще бъде удоволствие за мен — той направи широк жест с ръка. — Това, разбира се, е задният салон. Вероятно и в твоето време се използва за същото, както и сега — тук стават неофициалните събирания с фамилията и с близките приятели.

Джоди се усмихна.

Той отвори вратата и я покани да излезе в коридора.

— Веднага ще ти направи впечатление колко широк е този коридор. Убеден съм, че ако си живяла в Уайтфрайърз през лятото, си оценила течението, което става в него.

— Бях там миналото лято — отвърна тя, но не му каза, че след сто години в къщата щеше да има климатична инсталация — и усетих, че вътре винаги полъхва вятър.

— През зимата не е така приятно, но ако се затворят двете му врати, течението изчезва. В Уайтфрайърз във всяка стая има камина, което не може да се види в почти никоя друга къща. Доколкото зная това е така, защото прабаба ми е била много зиморничава. Уайтфрайърз е построен скоро след като прадядо ми се оженил за нея.

— Намирам за чудесно да живееш в дом, в който са прекарали живота си мнозина от прадедите ти. Сигурно това ти дава изключително чувство за родова принадлежност.

— Родова принадлежност ли? — засмя се Майкъл. — Добре го каза. Родова принадлежност.

Докато обикаляха стаите на долния етаж, много от които Джоди вече бе видяла след пристигането си, тя слушаше с възторг историите, които Майкъл й разказваше за всяка от тях.

— На онзи прозорец ей там, дядо ми Люсиен като млад по време на войната от хиляда осемстотин и дванадесета година, е седял с часове и е треперел дали англичаните ще завладеят Луизиана и дали ще стигнат дотук. Погледни там горе на тавана. Виждаш ли дупката от куршум?

Джоди огледа мястото, което й показа Майкъл, и забеляза малка кръгла дупка в мазилката.

— Битка ли се е водила тук?

— Не. През двайсетте години един от моите прадеди чистел револвера си, който внезапно изгърмял и едва не убил сестра му. Баща му така ужасно се разсърдил, че решил да не замазва дупката, за да му напомня какво може да се случи от небрежност. Оттогава тази дупка се показва на всяко следващо поколение от нашия род.

— Добра идея — съгласи се Джоди.

Много й харесваше да слуша как Майкъл разказва за дома си, тъй като очевидно той бе силно привързан към него.

Влязоха в библиотеката.

— Вече познаваш тази стая. Направихме скривалището в стената, когато пристроихме новото крило. Баща ми не беше авантюрист по дух, затова и не взе участие в тайното прехвърляне на роби към свободните щати, но нямаше нищо против аз да се занимавам с това.

— Възхитена съм, че си го правил.

— Така ли? — изражението му, както и начинът, по който наблегна на думите си, я убедиха, че той живо се интересуваше какво мисли тя за него.

Джоди не желаеше разговорът им да придобие такъв интимен характер, затова не му отговори и се върна към въпросите за къщата.

— Често ли използваше тайната стаичка?

— Доста често. През Уайтфрайърз преди войната минаха повече хора, отколкото навсякъде другаде. Впрочем, макар и войната да свърши преди седем години, никой извън семейството ни не знае за това скривалище. Ще съм ти признателен, ако запазиш тайната. Моите съседи не споделят отношението ми към робството.

— Обещавам ти, че ще я запазя.

Ема живееше в съседното имение. Означаваше ли това, че тя не знаеше за участието на Майкъл в нелегалния канал? Джоди по-скоро предполагаше, че той бе казал за това поне на нея.

— Това е гостната. Веднъж тук е бил убит човек.

— Наистина ли?

— Крадец, който се опитал да се промъкне незабелязано. Силина, първата съпруга на баща ми, го чула. Била сама в къщата и той се опитал да я нападне, но тя го ударила с ръжена по главата.

— Изглежда, е била жена от моя тип.

Джоди с любопитство разгледа тежките железни ръжени, които стояха до камината. Приличаха много на онези, които все още се използваха в нейния Уайтфрайърз. Историята на това убийство щеше да е особено забавно за туристите.

Свършиха с долния етаж и се качиха горе в спалните.

— В твоето време къщата много ли е променена? — попита Майкъл. — Предполагам, че е така, щом се опитваш да я възстановиш в първоначалния й вид.

— Стаите са същите, макар че са боядисани и обзаведени по друг начин. Някак ми е странно, че има толкова много хора наоколо, особено в кухнята. Както вече ти казах, аз живея сама.

— Уайтфрайърз е прекалено голям за сам човек. Сигурно си самотна.

Тя го погледна, видя, че той я наблюдава съвсем отблизо, и сърцето й се разтуптя.

— Да, понякога наистина се чувствам самотна — каза тя многозначително.

— Тук няма да бъдеш самотна.

Преди да е успяла да го попита какво точно иска да каже с това и дали съзнателно влага интимен смисъл в своите думи, той отвори вратата на първата спалня и продължи с обясненията си.

— Тази стая беше на сестра ми Клодия.

— Прекалено е тъмна за дете! Тези златисти и кафяви тонове действат потискащо.

Майкъл кимна.

— Около година преди да почине, майка ми смени обзавеждането на къщата. Опитваше се да бъде в крак с модата, но ми се струва, че не остана доволна. След смъртта й татко не промени нищо. Мъчеше се да си представя, че тя е около него. Двамата се обичаха истински. Той я надживя само с няколко месеца.

— Сигурно трудно си преживял загубата на родителите си, още повече че си бил толкова млад.

Джоди се вгледа в лицето му, за да разбере дали той все още тъгува за тях.

— Да, трудно ми беше.

Умееше не по-зле от нея да влага скрит смисъл в думите си.

— Реших да възстановя предишните цветове. Стояха по-добре. Скоро след като Силина и баща ми се ожениха, тя нареди цялата къща да се пребоядиса в по-светли тонове. Спомням си мама, която се оплакваше, че стените са прекалено бледи, което правело къщата студена през зимата, но татко й възразяваше, че едно ново пребоядисване щяло да бъде само хабене на боя. Когато тя се разболя, той отстъпи и тя осъществи желанието си, като избра тези тъмни цветове. За съжаление, тук лятото е по-дълго от зимата и сега къщата изглежда твърде топла.

— Да, така е — съгласи се Джоди, макар да бе учила достатъчно психология в колежа, за да си даде сметка, че Джули, майката на Майкъл, вероятно се бе опитала да изличи присъствието на Силина от къщата, а оттам и от спомените на съпруга си. Колкото и добре да бе живяла с Антоан, тя явно бе ревнива жена.

— Да започна със спалните. Мисля, че мога да си спомня точния цвят на тази тук и на онази, която ти ползваш.

— Ще ти покажа как да го разбереш. Напоследък се занимавах само с това.

Майкъл я погледна недоверчиво, но вместо да се впуска в спорове, я поведе към спалнята в задната част на къщата.

— Това е стаята за новородените. Естествено, не е използвана от години и мирише на застояло.

— Предполагам, че Камила е била последната й обитателка. Наистина дълго време е останала неизползвана.

— Не, след нея имаше още едно бебе. Казваше се Леон. Умря, когато беше на две години.

— Съжалявам. Сигурно е голяма скръб да изгубиш дете.

— За съжаление се случва в почти всяко семейство. Мама го преживя много тежко. След Леон не успя да роди друго дете. Аз бях на девет години и си го спомням добре. Време е да проветря стаята и да й дам нов живот.

— Както и по-светъл цвят. Аз не успях да разбера за какво е била използвана тази стая. И през ум не ми мина, че в нея са били отглеждани бебетата.

— Първоначално моята спалня беше до тази, в която сега си се настанила ти. Камила живееше в една стая с Клодия и ако Леон беше останал жив, ние също щяхме да живеем в една стая с него. След като родителите ми починаха, аз се пренесох в тяхната спалня и сестрите ми се отделиха.

Той стигна до вратата на своята спалня и я покани да влезе.

Имайки предвид морала на тази епоха, Джоди остана малко изненадана, че Майкъл така свободно я кани без придружителка в спалнята си. Мина й през ум, че или си е създала погрешно мнение за него като за човек, който строго се придържа към условностите на своето време, или наистина се стреми към по-интимен контакт с нея. Внезапно осъзна, че се е увлякла в догадките си, затова мина пред него, застана в средата на стаята и каза:

— Това е любимата ми стая. Особено обичам да гледам реката от прозореца й.

За да се отдалечи от Майкъл, тя отиде до прозореца и се загледа навън. Лъкатушейки между дърветата, долу течеше Петит Къър, но сега тя изглеждаше значително по-широка от реката, която тя познаваше.

Майкъл беше влязъл в стаята след нея и бе останал до вратата.

— Странно е вашето присъствие тук. В тази стая, освен майка ми и сестрите ми, не е влизала друга жена.

Джоди се обърна и го погледна, опитвайки се да разбере повече от изражението му, но не успя. Ако отново беше прекрачила границата, то се дължеше на неговата покана; ако ли пък намекваше, че трябва да напусне стаята, добре щеше да направи да го заяви по-ясно, тъй като на нея не й се излизаше оттук.

— Сега реката е по-широка — каза тя.

— Трябва да кажеш на твоите хора да я изчистят от наносите — на устните му заигра едва забележима усмивка и той се приближи към нея. — Водните пътищата трябва да се поддържат, иначе тинята се натрупва и пречи на лодките.

Сърцето й лудо заби и тя усети ударите му в гърлото си, въпреки усилията, които правеше, да не се вълнува от присъствието на Майкъл.

— В моето време по реката не минават много лодки.

Той беше толкова близо до нея, че тя виждаше тъмните петънца в очите му и дантелената сянка, която черните мигли хвърляха върху скулите му.

Майкъл протегна ръка и докосна бузата й. Допирът му бе толкова лек, че тя може би нямаше да го усети, ако сърцето й не се бе разтуптяло така неукротимо.

— Джоди — промълви Майкъл, — защо ме объркваш така?

— И аз съм не по-малко объркана — отвърна тя, не знаейки какво да му каже. — Досега не съм срещала друг мъж като теб.

Той се приближи до нея, сякаш се канеше да я целуне, но се отдръпна и очите му се изпълниха с копнеж.

— Не се бой, няма да те злепоставя. Можеш да ми вярваш.

Джоди съвсем не бе сигурна дали иска точно това и дори усети, че тайничко се надява Майкъл да забрави за своята сдържаност и да я целуне.